Включено в книгата
Оригинално заглавие
Every Waking Moment, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 23 гласа)

27.

Тейлър вдигна поглед, когато Шейн почука на отворената врата на кабинета й и попита:

— Имаш ли свободна минутка?

— Разбира се. Влизай.

— Хайде да отскочим до трапезарията. Трябва да хапна нещо.

Тейлър понечи да възрази, защото трябваше спешно да прегледа докладите за продажбите, но се отказа. Шейн не би прекъснал работата й, ако не ставаше дума за нещо важно.

Когато излязоха в коридора, той й прошепна:

— Току-що разговарях с полицаите. Единствените отпечатъци върху писмото и плика са моите.

— Очаквах нещо такова.

За нейно огромно изумление гласът й леко потрепери. Не бе предполагала, че ще е толкова разочарована от факта, че полицаите не бяха постигнали никакъв напредък в разследването.

Шейн я прегърна през раменете.

— Не позволявай това да те разстрои и сломи. Човекът, който те заплашва, е изключително умен, но и той, рано или късно, ще допусне грешка.

Мълчаливо се изкачиха до третия етаж, където се намираше трапезарията за ръководния персонал на компанията. Шейн избра една маса, която се намираше непосредствено под монтираната на стената тонколона.

— Исках да разговаряме извън кабинета ти, защото се боя, че някой може би записва разговорите ти — обясни й Шейн, след като двамата седнаха. — Изпратих Винс да купи електронно устройство, което открива микрофони за подслушване.

— Микрофони? Мислиш, че някой ни подслушва?

Не можеше дори да си представи, че това е възможно, но пък, от друга страна, никога не си бе помисляла дори, че може да се превърне в мишена на някакъв смахнат убиец.

— Възможно е. Помисли само. Взривът в дома ти не те изплаши достатъчно. А това пищиса — извинявай, ядоса — убиеца и го принуди да ти изпрати заплашителното писмо. Но как е разбрал, че не си изплашена? Или убиецът е човек от близкото ти обкръжение, или просто подслушва разговорите ти.

В думите му имаше смисъл. Изобщо не бе повярвала, че бомбата е била предназначена за нея и на няколко пъти бе заявявала това.

Пред няколко човека.

— В писмото пишеше: Убиецът ти те наблюдава във всеки един миг от живота ти. Това би могло да означава, че е поставил бръмбари за подслушване. Иначе откъде би могъл да знае какво правя по цял ден.

— Скоро ще разберем — увери я Шейн и й се усмихна окуражаващо. — Винс би трябвало да се върне най-много до час.

— Ако кабинетът ми наистина се подслушва, ще можем ли да намерим записващото устройство? То не трябва ли да е някъде наблизо?

— Само в случай, че си имаме работа с аматьор, в което искрено се съмнявам. Съвременните устройства изпращат силен сигнал, който може да се улови от цяла миля разстояние. Шансовете ни да открием устройството, записващо всички разговори, са почти нулеви.

Тя се загледа в отсрещната стена на празната трапезария и мислите й отново я върнаха към изминалата нощ. Трудно й беше да повярва, че този мускулест и спокоен мъж, който се владееше напълно във всяка ситуация, е същият Шейн, който я бе любил с такава неизразима нежност.

Беше й казал, че е луд по нея. А тя не бе отговорила нищо, неспособна да преодолее изненадата си.

Сутринта бе дошла на работа и се бе опитала да се съсредоточи върху докладите за продажбите. Дори се бе помъчила — за кой ли път — да разгадае загадката с писмото и заплахата за живота й.

Само че все не успяваше да се абстрахира от спомена за предишната нощ и мислите й все се връщаха към отношенията й с Шейн.

Когато беше близо до Шейн сърцето й преливаше от чувства, които смяташе, че е загубила навеки. Започна да си дава сметка, че през годините на доброволно наложена самота се бе лишила от удоволствието да има до себе си мъж, на когото държи. И който държи на нея.

Ето че сега бе открила такъв мъж. Не кой да е мъж, а Шейн.

Човек, на когото вярваше безрезервно.

До такава степен, че да му повери живота си.

— Шейн… — започна тя, но замълча, защото не знаеше как да продължи.

— Да?

— За снощи…

— Какво за снощи?

Просто го кажи, рече си тя.

— Не зная как да го кажа.

После дълбоко си пое дъх.

— След като Пол изчезна, реших, че никога повече няма да се привържа към друг мъж. Но съм се лъгала. Искам да знаеш, че много държа на теб.

Погледът му я погали като милувка. После плъзна пръсти по бузата й и рече:

— Готов съм да повторя всичко, което ти казах снощи. Наистина съм луд по тебе.

Сведе устни към нейните. Тя го целуна с широко отворени очи. Имаше още нещо, което трябваше да му каже.

— Шейн, аз бях силно влюбена в Пол и когато той изчезна, животът ми изведнъж стана… празен. Изпитвах толкова мъчителна болка, че едва се справях с ежедневните си задължения. Не желая нещо подобно да ми се случи отново.

Поколеба се за миг, а след това продължи:

— Харесвам те. Държа на теб, но няма да си позволя да се влюбя отново.

— Добре, аз…

— Ето къде сте — извика Винс, който точно в този момент се появи в трапезарията. — Търсих ви навсякъде.

Подаде на Тейлър една бележка. Тя я разтвори така, че да може и Шейн да прочете написаното:

Кабинетът ти се подслушва.

Ледена тръпка на ужас пробяга по гръбнака й.

Винс претърси цялата трапезария с устройството, което приличаше на малък микрофон, подобен на онези, които използваха певците по време на концерт.

— Тук е чисто — обяви той, след като свърши.

— Провери ли и останалите кабинети? — попита Шейн, след като Винс седна на масата до тях.

— Не, реших, че първо трябва да го обсъдим. Кабинетът на Тейлър беше празен. А аз затворих вратата, за да не ме видят какво правя.

— Къде откри бръмбара?

— В телефонния апарат.

Шейн се обърна към Тейлър.

— Това е предпочитаното място за поставяне на подслушвателни устройства.

— Оставих го там.

— Добре. Предлагам тази вечер, след като всички си тръгнат, да претърсим и останалите кабинети. Не искам никой друг да знае за това.

— Защо не си извадил подслушвателя от телефона ми? — поинтересува се Тейлър.

— Така ще имаме възможност да подаваме на убиеца заблуждаваща информация.

На Тейлър й хрумна нещо.

— Бих могла да се престоря, че смятам да замина някъде сама. Той ще налапа примамката и веднага ще тръгне след мен.

— Не толкова бързо — възрази Шейн. — Никак не ми харесва мисълта, че ще се изложиш на опасност.

— На мен планът ми се струва добър — обади се Винс. — Двамата с теб ще я прикриваме през цялото време.

— Хайде да вършим нещата едно по едно. Най-напред трябва да прегледаме и останалите кабинети в сградата.

— Ами апартаментите ни? — попита Тейлър.

— Ще проверим навсякъде. Дори и в колите си.

Шейн стоеше с Винс в коридора пред кабинета на Тейлър. Скритото в телефона й устройство не би могло да запише разговора им от такова разстояние. Работното време бе свършило и в сградата на Макс бяха останали само те тримата.

— Проверих апартамента ти и опустошеното жилище на Тейлър — информира го Винс. — Не намерих нищо. Обходих и всички кабинети в административната сграда на компанията. Чисти са. Подслушва се единствено офиса на Тейлър.

— Интересно. Убиецът определено преследва единствено нея от семейството. Освен ако няма подслушвателни устройства и в дома на майка й.

— Ще ни трябва много убедително извинение, за да влезем в дома на Ванеса и да го проверим.

— Може би Тейлър ще успее да разбере кога е следващото посещение на майка й при лекаря.

— Наистина ли смяташ, че е необходимо да проверим за микрофони и къщата на майка й?

— Проклет да съм, ако зная. Цялата тази история ми се струва твърде налудничава. И не бих искал да пропусна нещо.

— Успя ли да откриеш нещо ново за Кейлъб Басет? — попита Винс.

— Да. Работил е за Американ Мучуъл Иншурънс допреди пет години, когато предявил към компанията иск за обезщетение по болест под претекст, че е наранил гърба си докато изпълнявал служебните си задължения. Това е една от най-старите измами на света.

— Къде точно е работил по това време?

— В Елмира, Луизиана. Намира се в горната част на щата, близо до границата с Арканзас. Позвъних в офиса, в който е работил, и попаднах на много отзивчива жена, която — ако се съди по гласа — трябва да е поне на осемдесет години. Та тя ме осведоми, че Кейлъб бил ерген и живеел сам. Местните дами го смятали за изключително привлекателна партия.

— Интересно. Значи по онова време Рената не е била заедно с него.

— Очевидно. Постарах се да я опиша максимално точно докато разговарях с възрастната дама. Тя заяви, че не я познава, но смятам, че не бихме могли да приемем думите й на доверие. Трябва да отида до там и да поразпитам местните хора.

— Кога е напуснал Елмира?

— Около шест месеца след като предявил иска за обезщетение. След което се преместил в Ню Орлиънс.

— Мислиш, че там се е запознал с Рената и тя му е разказала историята за осиновяването си?

— Изглежда ми напълно вероятно. Ню Орлиънс е истински магнит за всякакви откачалки, лентяи и мошеници, а също така и за талантливи художници и музиканти. Знаем, че в един период от живота си Басет наистина е имал дъщеря, но не знаем къде е тя в момента.

— Мислиш ли, че е възможно Рената наистина да е била неговата осиновена дъщеря?

— Възможно е, но се съмнявам. Според мен истинската му дъщеря е омъжена жена с шест деца и живее съвсем близо до мястото, на което е отраснала.

Шейн бе добре запознат със статистиката. Жителите на селските райони в южните щати рядко се отдалечаваха на повече от петдесет мили от населеното място, в което са завършили гимназия.

— Съгласен съм. Не познавам много бащи, които биха лентяйствали по цял ден докато дъщерите им ги издържат с парите, спечелени със събличане в стриптийз бар.

— И, за да спечелят още малко, се занимават и с проституция.

— Ти вече вложи доста лични средства в това разследване — подхвърли Винс. — Мислиш ли, че ще трябва да платим на някого, който да замине за Елмира и да се поразрови още малко?

Шейн вече бе разсъждавал върху този въпрос.

— Не. Не виждам как би ни помогнало това. Рената е мъртва. Има ли някакво значение дали наистина я е осиновил и отгледал, или просто се е запознал с нея някъде в Ню Орлиънс?

— Може и да има. Тейлър изглежда смята, че майка й възнамерява да включи Басет в завещанието си. Ако успеем да докажем, че той не е човекът, отгледал Рената, тогава тя вероятно няма да му завещае нищо.

— Чувал съм за една почтена и реномирана фирма в Монтгомъри. Аз…

— Наеми ги. Аз ще платя.

 

 

— Обещах на майка, че ще се отбия да я видя след работа — рече Тейлър. Беше уморена и мечтаеше да се прибере у дома, но искаше на всяка цена да се види с майка си.

— Няма проблем. Ще минем от там. — Шейн й се усмихна и тя мигновено се почувства по-добре. — Опитай се да разбереш кога ще е следващото посещение на майка ти при лекаря. Ще се възползваме от отсъствието й, за да претърсим къщата за подслушватели.

Кейлъб Басет им отвори, когато двамата пристигнаха пред дома на Ванеса и позвъниха на входната врата.

— Здрасти.

Кейлъб ги покани да влязат като махна с ръка, в която стискаше изискана кристална чаша, пълна с прозрачна кехлибарена течност и кубчета лед. Джони Уокър със син етикет без съмнение.

— Как е майка? — попита Тейлър.

— Добре е. Отвън е, до басейна. Печем ребърца на барбекюто.

Ребърца? Майка й никога не ядеше ребърца. Бяха твърде мазна и неподходяща храна за една истинска дама.

— Можете да хапнете заедно с нас. Изпекли сме много.

Тейлър си помисли, че Кейлъб бе престанал да се държи като човек, който я обвинява за смъртта на Рената. Та той се отнасяше с нея почти… дружелюбно. Какъв ужас!

— Имаме други планове — излъга Тейлър. Двамата с Шейн имаха идея да прескочат до Уок и да хапнат суши, но не го бяха решили със сигурност. — Искам само да се видя с майка за няколко минути.

— Разбира се.

Последваха Кейлъб до басейна, където се намираше барбекюто. Майка й се бе излегнала на един шезлонг със задължителния коктейл с джоджен в едната ръка.

— Как се чувстваш? — попита Тейлър.

— Доста добре. Само малко съм уморена. Нищо повече.

Тейлър се опита да се усмихне, забелязала, че очите й на майка й изглеждат размътени. Ако е само уморена и не изпитва болка, защо тогава взема толкова много обезболяващи? Отговорът, естествено, беше Кейлъб Басет.

— Ще ходите ли скоро пак при лекаря? — попита Шейн.

— Утре — отвърна Кейлъб.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита Тейлър.

— Не, няма нужда. Аз ще я заведа — заяви Кейлъб, който се бе навел над скарата на барбекюто и обръщаше печащите се ребърца.

— Искам аз да те заведа — настоя Тейлър и погледна умолително майка си.

— Не, скъпа. Не е необходимо да излизаш от работа. Утре само ще ми вземат малко кръв за обичайните изследвания — отвърна майка й. — След това ще отида да се срещна с Ридли Пъдж. Трябва да се погрижа за новото си завещание.

С периферното си зрение Тейлър забеляза хитрата усмивка, появила се на лицето на Кейлъб, който продължаваше да се занимава с ребърцата. Изпита неприятното чувство, че Трент може би ще се окаже прав. Кейлъб Басет, който толкова успешно играеше ролята на баща на Рената, като че ли наистина щеше да наследи част от парите на майка й.

 

 

— Никога няма да престанеш да се правиш на герой, Шейн. Този път обаче няма да успееш.

Той се загледа в тъмнината, потънал в размишления.

— Шейн Донован си мисли, че е героят на Тейлър. И изобщо не си дава сметка, че е една жалка пародия на истинския герой.

Рояци мушици се въртяха около главата му. Ама тия гадинки изобщо ли не спят? — зачуди се той. Цикади и щурци пееха безспирно от тревата наоколо. Време беше да влезе вътре, където климатичната инсталация правеше живота в Маями сравнително поносим.

От друга страна, Маями беше град, който нямаше равен на себе си. Най-известното населено място в слънчевия щат Флорида. Град с много забавления, първокласни нощни клубове и секси жени.

Всеки можеше да се скрие задълго в Маями.

Абсолютно всеки.

— Писмото все пак стигна до Тейлър. И я изплаши до смърт. Сега вече знае, че със сигурност ще умре.

Важно беше тя да си даде сметка срещу какво точно е изправена. Нищо, че за момента той не можеше да й позволи да разбере истинската самоличност на човека, който възнамерява да я убие.

Но само за момента.

Ще изчака още известно време докато тя проумее напълно истинските измерения на трагедията, пред която е изправена.

— Тейлър ще умре. И тя го знае. Не знае единствено къде и кога. И не подозира, че нейният герой няма да успее да я спаси.

Моментът на смъртта й ще бъде най-важният в живота й. Защото смъртта разкрива истинската самоличност на хората по начин, по който животът не би могъл да го стори.