Включено в книгата
Оригинално заглавие
Every Waking Moment, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 22 гласа)

2.

— Можеш ли да повярваш? — промърмори Шейн и се наведе към Оги. — Тейлър е луда по мен. Вече.

Да бе, как ли пък не! — сякаш отвърнаха тъмните очи на кучето.

— Ама наистина не зная какво ми има — продължи Шейн. — Жените или ме намразват от пръв поглед, или веднага се обесват на шията ми.

Той сви рамене.

— Иди, че ги разбери.

Оги положи лъскавата си глава върху голото коляно на Шейн. Той го погали, замислен за Тейлър Максуел. Страхотна жена. Дяволски секси при това.

Само че тя никак не го харесваше. Ама никак.

— Разчитам на теб, момче — рече Шейн и изразително погледна към Оги. — Ти ще трябва да стопиш леда между нас.

Шейн долови странния поглед, който му хвърли мъжът, седнал на съседната маса. И какво толкова бе станало, но дяволите? Никога ли преди не бе виждал човек да си говори с кучето си?

Най-ужасното в цялата история беше, че сега, когато отново се бе върнал в света на живите, Шейн все така нямаше с кого да си говори. Единственият му събеседник беше това куче. Зад това сигурно се криеше някакъв сложен и неразбираем космически план, реши той.

Или това, или той самият си бе избрал собствения си трънен венец.

Изпи на една глътка остатъка от поръчаното cafe con leche. Не беше лошо, но изобщо не можеше да се сравнява с онова, което сервираха в Колумбия. Изпрати с поглед Тейлър и приятелката й, които се скриха зад ъгъла. Запита се каква би трябвало да бъде следващата му стъпка. Беше твърдо решен да не й позволи да го зачеркне от живота си като долна и жалка отрепка.

От доста време мислеше за нея и това не беше случайно. Щеше да направи всичко необходимо, за да я опознае по-добре. И да разбере дали образът, който беше изградил в главата си, отговаря на действителността.

Клетъчният телефон, скрит в джоба на шортите му с цвят каки, иззвъня. Сигурно се обаждаше Винс. Никой друг не знаеше този номер.

— Какво има? — попита Шейн и побърза да излезе от Брю Ха-Ха. Нямаше вяра на клетъчните телефони. Повечето хора разговаряха по тях, насядали из многобройните кафенета по тротоарите на Саут Бийч, без изобщо да си дават сметка, че с подходящото оборудване можеше да бъде подслушана всяка думичка от разговора им.

— Изтеглям те от случая Старлайн — информира го шефът му.

— Но защо? Аз почти приключих. Тази вечер би трябвало да го доведа до успешен край.

— Излезе нещо друго. Имам нужда от теб.

Шейн послуша известно време, а след това тихичко подсвирна.

— Кучи син!

 

 

Тейлър позволи на Лиза за я замъкне в Закусвалнята на Руби, за да хапнат по един омлет със спанак и сирене Фета. Лиза заяви, че умира от глад, но Тейлър предположи, че приятелката й веднага бе забелязала колко много е отслабнала по време на отсъствието й.

Без изобщо да погледне менюто, Лиза поръча по един омлет и по един прясно изстискан портокалов сок. Тейлър веднага си припомни всичките онези съботни сутрини, когато двамата с Пол, заедно с Лиза и Трент, закусваха в същото това заведение.

— Нямах намерение да те разстройвам — рече й Лиза. В тъмните й очи се четеше загриженост. — Убедена съм обаче, че е крайно време да приемеш действителността. Хората от посолството ни в Колумбия не можаха да намерят и следа от Пол. Ти самата ходи там. И не постигна нищо. Дори и наетият от теб частен детектив се върна с празни ръце. Мисля, че е настъпил моментът да продължиш напред с живота си.

Тейлър гледаше към другия край на закусвалнята, обзаведена в ретро стил от шейсетте години. Сепарета, тапицирани с червена изкуствена кожа, и високи столчета с хромирани крака, подредени пред бара. Вместо латино от колоните се носеше Джейлхауз рок. Тейлър си поигра няколко минути с лъжицата си, а след това погледна приятелката си.

— Зная, че имаш право, Лиза, но ми е трудно да го приема. Как е възможно един фотограф да изчезне като дим?

— Колумбия е известна със своите наркокартели, терористи и какво ли още не. Там всичко е възможно. Защо му беше да ходи в една толкова опасна страна? Защо не замина за Бразилия? Или Венецуела?

Самата тя толкова често си бе задавала този въпрос, че сега просто не знаеше как да отговори.

— Познаваш Пол. Той никога не мислеше за опасността. И не се страхуваше от нищо. Искаше да снима туземните племена, които живеят по границата с Бразилия. А след това възнамеряваше да продаде филма на телевизионния канал Дискавъри.

Тейлър се обвиняваше, че бе насърчила Пол да предприеме това пътуване. Той работеше като фотограф на свободна практика, но кариерата му беше в застой, докато нейната се развиваше със стремителна бързина. И тя не искаш той да се изпълни с горчивина и неприязън заради успехите й.

В последните няколко седмици преди заминаването си Пол беше изпаднал в някаква меланхолия. Беше унил и потиснат. Тейлър често се питаше дали причината за мрачното му настроение не се криеше във факта, че тя прекарваше твърде много време със семейството си. Питаше се дали той не се бе почувствал пренебрегнат и изоставен.

Пол беше единствено дете и не бе свикнал с големите семейни сбирки. Рядко я придружаваше по време на посещенията й в голямата къща в Коръл Гейбълс, в която беше отраснала. Тейлър сякаш отново почувства тежестта на огромната буца, заседнала като олово в гърдите й през онази нощ, в която бе представила Пол на семейството си. Ванеса Максуел, изоставила преструвките и характерния си чар, се бе впуснала в безжалостна атака и през цялата вечер бе разпитвала Пол за родителите му.

Защо ли този въпрос беше толкова важен за майка й?

И двамата родители на Пол бяха мъртви. Освен това нито ден не бяха живели в града и не можеше да се очаква, че биха могли да са част от отбраното общество на Маями.

Тейлър бе сложила край на въпросите на майка си, но очевидно се бе намесила прекалено късно. Пол беше чувствителен мъж и се обиждаше много по-лесно от повечето хора, които Тейлър познаваше.

Сервитьорът донесе портокаловия им сок. Лиза го изчака да остави чашите на масата и заговори отново:

— Според мен наркобароните са решили, че Пол е намислил нещо и са го убили. Стигнах до това заключение веднага след изчезването му и до този момент никой не е направил нищо, за да ме накара да променя мнението си.

— Може и да си права — след кратко мълчание Тейлър додаде: — Би трябвало да се примиря с мисълта, че може никога да не науча какво точно се е случило с Пол.

Лиза хвана ръката на Тейлър.

— Ще можеш ли да продължиш живота си? Защото аз съм решила да направя точно това. И това е най-ценният урок, който научих по време на престоя си в Индия.

— Така ли? Сериозно ли говориш?

За втори път пред този ден Тейлър изпита прилив на щастие. Беше се притеснявала, че, независимо от предприетото дълго пътуване, Лиза е все така влюбена в Трент.

— Да. Вече съм в състояние да живея в мир със себе си. Онова, което е писано да стане, ще стане. Учителите ми в Бидар Латур ме научиха да приемам онова, което ми е писано. Научиха ме да не се боря срещу съдбата. Човек трябва да знае как да се откаже от нещата, които не може да има. В противен случай напразно ще прахосва силите и енергията на духа си, вехнейки по непостижимото.

Тейлър кимна. Не беше сигурна как точно да реагира.

Лиза се поколеба за момент.

— Точно това става с теб в момента. Виждам го.

Тейлър не си падаше особено по източните мъдрости, но съзнаваше, че Лиза има известно право. Съществуването й като че ли беше лишено от духовна цел и вътрешен покой. А преди изчезването на Пол животът й беше съвършено различен.

Само че през двете години, през които тя отчаяно се опитваше да го издири, се бяха случили и много други неща. Трент беше напуснал Лиза, а майка й се бе разболяла от неизличима болест. Тейлър беше принудена да понесе серия от удари. И ‒ предвид обстоятелствата ‒ се бе справила забележително добре. Беше опора за цялото си семейство и стожер на семейния бизнес.

Всичките й близки бяха преизпълнени с възхищение от нея заради проявените сили и твърдост. Тя обаче съзнаваше, че нещо важно липсва в живота й.

— Права си. Трябва да продължа с живота си… и да приема, че Пол е мъртъв.

Лиза кимна.

— Това е причината, поради която флиртувах с Шейн заради теб. Той…

— Моля те, не ми прави подобни услуги! Готова съм да приема, че Пол може да е мъртъв. Но все още не съм в състояние да флиртувам с други мъже.

— Разбирам го, но Шейн очевидно се интересува от теб. Той разговаряше с мен, но през цялото време не сваляше поглед от теб.

Тейлър дълбоко се съмняваше в заключенията на Лиза. Продължаваше да смята, че около Шейн Донован витае някаква тревожна напрегнатост. Убедена бе, че у този човек има нещо тъмно и дълбоко обезпокоително.

И опасенията й изобщо не бяха породени от внушителния ръст и атлетичното му тяло. Силата и размерите му изобщо не я плашеха. От край време бе свикнала да отстоява правата си в един свят на свирепа конкуренция, в който мъжете не се свеняха да се възползват от слабостта на жените.

Не, тук случаят беше по-различен.

Не знаеше защо Шейн Донован я притеснява толкова. Не можеше да отрече, че той е привлекателен мъж, но дълбоко в очите му сякаш се спотайваше някаква опасност. Тейлър обаче никога нямаше да разбере каква е тя, защото нямаше абсолютно никакво намерение да поддържа каквито и да било връзки с Шейн.

Сервитьорът донесе омлетите им и постави пред тях големите чинии, гарнирани с пресни плодове и домашно изпечен хляб. Двете започнаха да се хранят и в продължение на няколко минути на масата им се възцари пълно мълчание.

Тейлър отново си припомни съботните утрини, в които четиримата закусваха заедно в същото това заведение, настанили се удобно на тяхната маса в едно от сепаретата в другия край на салона.

Кой би си помислил, че ще дойде ден, в който ще останат само двете! Само Тейлър и Лиза.

— Как е майка ти? — попита Лиза.

— Състоянието й е без промяна. Ракът все още не се е разпространил из други органи на тялото й.

Година след смъртта на съпруга й майката на Тейлър се разболя от рак на кръвта. Макар че кръвните й изследвания все още бяха сравнително добри, Ванеса Максуел се държеше така, сякаш животът й можеше да свърши във всеки един момент. И докато Трент прекарваше всеки свободен миг с новата любов на живота си, Тейлър трябваше сама да успокоява и утешава майка си.

— Радвам се, че състоянието й не се е влошило — рече Лиза. — По-късно ще намина да я видя.

Тейлър очакваше, че приятелката й ще каже още нещо, но тя продължи да се храни. Тейлър обаче не можеше да преглътне нито хапка повече. Бутна чинията си настрана, замислена за проблемите с майка си.

Миналата вечер Ванеса й бе позвънила и я бе поканила на вечеря с обяснението, че се е случило нещо изключително важно.

— Нищо ли не си чувала за майка ми по време на пътуването си?

Лиза спря да се храни и ръката с вилицата й замръзна във въздуха.

— През повечето време се намирах в Бидар Латур край Ню Делхи. Без телефон. Без телевизор. Без радио. Какво съм пропуснала?

Тейлър замълча за момент. Не знаеше как точно да съобщи новината, макар че всъщност нямаше кой знае какъв избор. До този момент бе разговаряла по този въпрос единствено с Трент и с майка си.

— Изглежда, че двамата с Трент имаме по-голяма сестра.

Лиза едва не изпусна вилицата си.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че майка ти е родила дете…

— И го е дала за осиновяване. Или поне тя така смята.

— Какво? — Лиза бутна чинията си настрана. — Нищо не разбирам.

Същото можеше да се каже и за Тейлър. За миг отклони поглед към тяхното сепаре, в което тъкмо се настаняваше непозната двойка. Двамата изглеждаха твърде млади и неописуемо влюбени.

— Обясни ми какво точно се е случило.

— Предполагам, че майка през целия си живот се е питала какво точно се е случило с бебето, което на времето е оставила за осиновяване.

А и коя майка не би го правила? — помисли си Тейлър. Въпреки това дълбоко в душата си се чувстваше наранена от маниакалната настървеност, с която майка й се опитваше да открие другата си дъщеря.

— Веднага след смъртта на баща ми — малко повече от година преди да научи, че е болна от рак — тя наела частен детектив, който да издири детето.

Жената — поправи я Лиза. — Тя трябва да е на колко? На тридесет и една? На тридесет и две?

— На тридесет и три.

Лиза присви тъмните си очи.

— Уха-а! Ванеса трябва да е била едва на осемнадесет, когато е родила бебето.

— Всъщност, била е на седемнадесет. Оставали и няколко дни до осемнадесетия й рожден ден.

— Била е ужасно млада. И кой е бащата?

Тейлър се поколеба.

— Майка твърди, че е едно от момчетата, с които живеела в приемното семейство.

Лиза веднага долови колебанието й.

— Ти обаче не й вярваш.

Тейлър стотици пъти си бе задавала въпроса защо се съмнява в думите на майка си, но така и не бе успяла да достигне до някакъв отговор.

— Възможно е да казва истината, но на мен все ми се струва, че крие нещо.

— И защо смяташ така?

— Не зная. Просто инстинкт.

Също като реакцията ми по отношение на Шейн Донован, мълчаливо додаде тя.

— Довери се на интуицията си. На това ме научиха в Бидар Латур.

Тейлър беше сигурна, че в момента Лиза се пита какво ли мисли Трент по въпроса. За жалост нейният свръхинтелигентен и проницателен брат бе изцяло погълнат от новия си живот и приемаше всяка изречена от майка им дума за чиста монета.

— Доколкото разбирам, все още никой не е успял да издири другата дъщеря на майка ти?

— Не. Повярвай ми, майка вложи купища пари в това начинание, но частните детективи не могат да намерят каквото и да било доказателство, че детето е било дадено за осиновяване.

 

 

Дойл Максуел закопча ризата си и изпъна ръкавите така, че копчетата му с камъни от лапис се показаха под ръкавите на тъмносиньото му спортно сако. Огледа се внимателно в огледалото, за да се увери, че съвършеният ръб на сивия му ленен панталон е непокътнат.

Прекрасно.

Прекоси гигантската спалня и влезе в личния будоар на съпругата си. Бриана се занимаваше с грима си пред огледалото. Облечена беше с черен дантелен сутиен и бикини от същата материя. На краката си носеше черни атлазени обувки с висок ток.

Това беше специалната й униформа, която сякаш казваше Ела и ме изчукай, но този път Дойл не проявяваше интерес. Нещо ставаше с Ванеса и това го караше да изпитва безпокойство.

— Ще закъснеем ако не побързаш.

Бриана се обърна и дългата й до раменете руса коса се залюля и докосна нежно дълбоката падина между пищните й гърди.

— И какво от това? Ще минат поне два часа преди Ванеса да поднесе вечерята. Можеш да си сигурен в това. Наистина ли смяташ, че трябва да стоим там през цялото време?

— Да. С нея става нещо.

Бриана леко повдигна едната си съвършено оформена вежда.

— За изчезналото й дете ли става дума, или Раул Кеткарт пак ще ни сервира поредната си брилянтна идея?

— Нямам представа. Ванеса ми се стори… щастлива, когато се обади, за да ни покани на вечеря.

— Поканила ни? Как ли пък не! По-скоро настоя да присъстваме на вечерята в дома й.

— Права си. Напълно си права — призна той.

Всеки мъж, който се жени за далеч по-млада от него жена, обикновено не очаква да попадне на момиче, което притежава не само сексапил, но и остър ум и забележителна проницателност. Макар че беше на годините на племенницата му Тейлър, съпругата му Бриана беше твърде схватлива за възрастта си. Дойл знаеше, че може да й каже всичко и да получи в отговор нейните задълбочени и проницателни коментари.

Бриана разгада напълно Ванеса още при първата среща между двете жени. Веднага заяви, че Ванеса командва парада, независимо че по онова време близнакът на Дойл ‒ Дънкан ‒ беше още жив и всички бяха убедени, че той е този, който взима всички важни решения в семейството им.

Беше прозряла и що за човек е Раул Кеткарт още в мига, в който той за пръв път стисна ръката й. Веднага се обърна към съпруга си и прошепна:

— Раул Кеткарт ще ни причини сериозни неприятности. Можеш да си абсолютно сигурен в това.

Когато Дойл срещна Бриана за пръв път, тя беше танцьорка в един клуб в Литъл Хавана. Майка й, също като майката на Раул Кеткарт, беше имигрирала от Куба, а след това се беше омъжила за американец.

Те и двамата бяха юкита — млади градски кубиноамериканци * — и се разбираха един друг по начин, който оставаше неразбираем за Дойл. Той обаче нито за миг не се съмняваше в правотата на Бриана.

Раул наистина създаваше само неприятности.

— Смятам да тръгна с мазератито — рече Дойл и погледна съпругата си. — А ти ела, когато си готова.

Обърна се и понечи да се отдалечи, но Бриана скочи от мястото си и му препречи пътя с думите:

— И ще тръгнеш, без да ме целунеш за довиждане?

Дойл сви рамене. Бриана не искаше целувка и те и двамата го знаеха прекрасно. Съпругата му искаше секс. Както обикновено, впрочем.

Когато заряза съпругата си заради тази русокоса сексбомба, Дойл знаеше, че ще трябва да се подготви за много неща. Очакваше младата му съпруга да прояви ненаситен апетит по отношение на скъпоценностите и бижутата, скъпите маркови дрехи и околосветските пътувания.

Беше готов да осигури на Бриана всички тези неща, но тя, за негова изненада, не ламтеше чак толкова за тях.

Когато се отказа от застарялата си и бездетна жена, която никога не бе поставяла някакви специални изисквания пред него, Дойл изобщо не бе предполагал, че ще се ожени за една свръхинтелигентна нимфоманка, която по цял ден мислеше само за секс. Дойл обаче бе твърде стар за това, макар да се опитваше да запази в тайна половата си немощ.

И това не беше единственото нещо, което не желаеше да сподели пред Бриана.

— Довиждане — той я целуна по бузата. Опитваше се да я подразни, преструвайки се, че това е всичко, на което тя може да се надява в този момент.

— Довиждане — отвърна тя и му помаха с ръка.

Дойл, стъписан от изненада, излезе от стаята. Бриана винаги настояваше да се любят, преди да излязат някъде за вечерта.

За да се разтоварим и освободим от напрежението — все повтаряше тя.

Освен това изискваше от него да я люби часове наред и след като се приберат у дома след поредното светско събитие.

Дали пък не си е хванала любовник?

Дойл трябваше да признае, че това е напълно възможно. Не можеше да го вдига по повече от два пъти на ден без помощта на виагра, но Бриана беше просто ненаситна. Тя можеше да се чука с няколко мъже и пак да не успее да задоволи нагона си.

Известно време размишлява върху ситуацията, а след това изруга на ум. Точно в този момент не му трябваше още един проблем. Положението в Ту дъ Макс беше прекалено нестабилно, а Раул Кеткарт, който постоянно си пъхаше носа навсякъде, допълнително усложняваше нещата.

Но не това беше най-лошото. Като капак на всичко останало, Дойл имаше и сериозни финансови затруднения. Разводът, сривът на фондовата борса, скъпата и луксозна млада съпруга бяха пресушили финансовите му източници. И в момента Дойл отчаяно се нуждаеше от свежи пари, които можеха да постъпят единствено от продажбата на Ту дъ Макс.

Парите, получени от евентуалната продажба на компанията, щяха да разрешат финансовите му затруднения. Виж, сексуалните му проблеми бяха съвършено различна работа.

Той влезе в гаража и запали осветлението. Бриана, чисто гола, лежеше, изтегнала се в пълен ръст, върху предния капак на червеното му мазерати. Сигурно се бе спуснала по задното стълбище, за да го изпревари.

Протегна ръка и с палец му даде знак да се приближи.

— Изобщо не си помисляй, че можеш да излетиш от тук, отървавайки се само с една целувка. Прекрасно знаеш от какво имам нужда.

— Не бих искал да измачкам панталона си.

— Не се безпокой за това. — Бриана се изправи и застана така, че венериният й хълм се оказа само на няколко сантиметра от устните му.

Щеше да му се наложи да я обслужи. Нямаше спасение от нея. Бриана старателно бръснеше венериния си хълм и отстраняваше всяко тъмно косъмче, което би контрастирало по ужасен начин с пищната й, златисто руса коса.

Кожата й беше кадифено гладка и мека като на бебе. Тя плъзна ръка по плоския си корем и погали с палец пулсиращата си женственост.

— Твой ред е — прошепна Бриана. По гласа й личеше, че вече е възбудена до крайност.

 

 

Тейлър шофираше по посока на Аламбра — една от многото улици в Коръл Гейбълс с испанско име. Над града вече припадаше мрак. Огромните корони на смокиновите дървета хвърляха дебели сенки в сгъстяващата се тъмнина. Кварталът се ползваше с репутацията на един от най-луксозните райони в града, но за Тейлър това беше просто домът й, който й напомняше за онзи щастлив период от живота й, когато всичко беше толкова просто и лесничко.

Паркира колата си и влезе в просторната къща в испански стил, в която беше отраснала. Задната врата на къщата водеше към басейна в единия край, на който бе изграден водоскок от червен камък. Както обикновено по това време на деня, майка й сигурно стоеше край басейна и отпиваше от първия си за деня коктейл с джоджен. Макар вече да беше възрастна и болна, Ванеса Максуел беше изумителна на външен вид блондинка, която все още разтуптяваше мъжките сърца.

— Тейлър, изглеждаш великолепно — възкликна Раул Кеткарт, който я посрещна край басейна. — Маями спайс нали? — попита той, споменавайки името на модния бутик, от който Тейлър бе купила червената си рокля.

— Да. Страхотен магазин — Тейлър успя да се усмихне на мъжа, пленил сърцето на брат й.

Макар да обичаше Трент с цялата си душа и сърце — нещо характерно за децата, родени само с четиринадесет месеца разлика — Тейлър с шок бе осъзнала, че никога не го бе познавала истински. Когато Трент обяви на всеослушание, че е гей и възнамерява да се разведе с Лиза, Тейлър като че ли се оказа най-изненаданата от всички засегнати.

Раул, подобно на повечето мъже с кубинско потекло, изглеждаше елегантен дори и когато беше облечен с шорти и тениска. Тази негова вродена елегантност, прибавена към сексуалната му ориентация, обясняваше неговата информираност и способността му само с един поглед да разпознае дрехата с марката на Маями спайс.

Тази вечер Раул беше облечен със снежнобял костюм, който подчертаваше бронзовия загар на кожата му, млечно синя риза и светложълта вратовръзка. Медно русата му коса стърчеше нагоре, оформена в прическа, с която повечето мъже биха изглеждали изключително глупаво.

Но не и Раул. Раул изглеждаше така, сякаш всички модни тенденции са били измислени специално за него.

А очите му бяха просто изумителни. Беше наследил бледосините очи на баща си, които на фона на загорялото му лице изглеждаха още по-светли и прозрачни. Раул беше невероятно красив мъж. Факт, който му беше добре известен.

— Къде е Трент? — попита Тейлър.

— С нейно величество.

Тейлър едва потисна желанието си да го зашлеви през лицето и да остави отпечатъка си върху квадратната челюст и изваяните скули, заради които жените го преследваха неуморно. Без всякакви шансове за успех, разбира се. С неохота обаче трябваше да си признае, че в думите му се крие известна доза истина.

Майката на Тейлър наистина демонстрираше имперско отношение към останалите. Вярно, че беше сърдечна и всеотдайна майка — нито веднъж не си беше позволила да критикува и напада Трент — но, при все това, се държеше като коронована особа. Поведение, което в повечето случаи се обясняваше със значително фамилно богатство и власт.

Случаят с Ванеса Максуел обаче беше различен. Рожденото име на майката на Тейлър беше Мей Ела Джоунс. Променила го беше в мига, в който на осемнадесетия си рожден ден бе напуснала приемното семейство, в което била отгледана. След това пристигнала в Маями и си изградила нова самоличност.

Омъжила се за човек със значително състояние, който забогатял още повече благодарение на собствения си бизнес. Ванеса Максуел мигновено се превърнала в част от отбраното общество в този град — факт, който Пол Аштън бе отбелязал още при първата им среща.

Той самият беше фотограф без пари, който водеше ежедневна битка, за да пробие в света на силните и богатите. За Тейлър това беше без значение. Изпитваше дълбока благодарност загдето бе наследила бащиното си отношение към хората и парите: Парите не са всичко.

Бащата на Тейлър беше починал от сърдечен удар малко преди Пол да изчезне в Южна Америка. Ако баща й все още беше жив, тя непременно щеше да внесе някои корекции в схващането му за парите.

Има някои неща в живота, които могат да се купят с пари, но има и такива, които не могат да бъдат купени с всичките пари на света. Никаква сума пари не би могла да компенсира загубата на любим човек. Не би могла и да го върне обратно.

— Ето го Трент — рече тя, зърнала брат си, който разговаряше с висок и широкоплещест мъж, застанал с гръб към нея. Непознатият беше толкова едър, че закриваше изцяло фигурата на брат й.

Малко встрани от тях стоеше още един напълно непознат мъж. Искаше й се да попита какво става, но не желаеше да покаже пред Раул, че знае за случващото се в семейството й по-малко и от него самия.

— Здрасти, Тейлър. Прекрасна рокля! — обади се чичо й, застана до нея и леко я целуна по бузата.

— Благодаря.

Тя прегърна Дойл Максуел и тайничко се престори, че това е баща й. Не й беше особено трудно. Дънкан и Дойл Максуел бяха еднояйчни близнаци и си приличаха толкова много, че повечето хора никога не успяваха да ги различат.

Косата му, прошарена по слепоочията, подчертаваше сините му очи — същите като онези, които Тейлър виждаше всяка сутрин в огледалото. Тя обожаваше чичо си и спокойно можеше да твърди, че в определени случаи бе получавала от него много по-истинско разбиране и подкрепа, отколкото от собствения си баща, който бе посветил живота си на компанията.

Чичо й Дойл споделяше страстта й към компютърните игри и още от детските й години насърчаваше опитите й да създава свои собствени игри. Тейлър му бе доверила плановете си да основе собствена компания — намерение, което така и не бе споделила с баща си. Той със сигурност щеше да бъде ужасно разочарован да научи, че дъщеря му не гледа с особен възторг на работата си в семейната фирма.

— Нарочно облякох рокля — обясни Тейлър и погледна чичо си. — Нали знаеш каква е майка. Държи всички да са официално облечени за вечеря.

Дойл се засмя.

— Точно така. И аз съм със сако по същата причина.

— А пък аз облякох един от белите си костюми, защото обожавам белия цвят — намеси се в разговора им Раул.

— Прилича ти — увери го чичо й.

Чичо й Дойл се държеше учтиво, но Тейлър прекрасно знаеше мнението му за Раул Кеткарт. Изобщо не го харесваше. След смъртта на баща й Дойл се бе притекъл на помощ и се бе включил в управлението на компанията.

Нещата вървяха съвсем гладко до момента, в който Раул се появи в живота на Трент. Макар че не работеше в компанията, Раул имаше желание да основе собствен бизнес със сходен предмет на дейност. Той имаше мнение за всичко случващо се в Ту дъ Макс и го изразяваше чрез Трент.

Раул се насочи към групата мъже, които разговаряха с майка й. Тейлър погледна чичо си.

— Какво става?

— Кой знае?

Чичо й сви рамене — жест, който отново й напомни за баща й. Косата му бе започнала да оплешивява, откривайки високото му благородно чело и сините очи, които бяха най-ярко изразената им фамилна черта. След години Трент щеше да изглежда по същия начин.

Ванеса Максуел се обърна и ги видя. Усмихна се и се запъти към тях. Пътьом показа чашата си на Пабло — домашния помощник — който побърза да й приготви още един коктейл. Тейлър веднага отвърна на усмивката на майка си.

Кога за последен път я бе виждала да се усмихва толкова щастливо?

— Скъпа! — Майка й целуна въздуха край бузата на Тейлър, а след това поздрави и Дойл. — Ето, на това му викам страхотна рокля — протегна ръка и даде знак на Тейлър да се завърти.

Тейлър изпълни бавен пирует, за да даде възможност на майка си да огледа искрящо червената дреха. Роклята беше с гол гръб, падаше леко около бедрата й и подчертаваше всяка извивка на тялото й. Типичен тоалет за Саут Бийч.

При други обстоятелства майка й едва ли би одобрила роклята, но дори и тя знаеше, че през изминалите почти две години дъщеря й бе престанала да купува нови дрехи. След като Пол изчезна от живота й Тейлър реши, че няма смисъл да се опитва да изглежда добре.

Единствените неща, които в продължение на много време имаха значение, бяха работата й и опитите да намери Пол. След това майка й се разболя и Тейлър напълно забрави за новите тоалети.

Тази вечер обаче Тейлър бе облякла нова рокля и се бе постарала да се гримира внимателно. Според Лиза това беше начинът да покаже, че се е взела в ръце.

— Купих я по настояване на Лиза — обясни Тейлър. — Обувките също.

Протегна единия си крак, за да покаже червените сандали с висок ток. По средата на токовете бяха изрисувани червени пеперуди с искрящи зелени точици по крилата.

— Лиза най-сетне се е прибрала у дома, така ли? — В очите на майка й проблесна тревога. — Как е тя?

— Добре е. Изглежда истински щастлива — Тейлър не спомена за увлечението на Лиза по Кама Сутра. Знаеше, че това ще обезпокои майка й.

— Радвам се. Тя много ми липсва.

— На мен също — додаде чичо й Дойл и, присвил очи, погледна към Раул.

Тейлър реши, че няма никакъв смисъл да се връщат отново към миналото.

— Кои са онези мъже?

— Ела с мен — майка й я подръпна за ръката. — Ще ви запозная.

Тейлър хвана чичо си под ръка и двамата заедно последваха Ванеса. Трент погледна над рамото на високия си събеседник и срещна погледа на Тейлър. Никой друг не би забелязал едва доловимата промяна в изражението му, но за Тейлър тя беше повече от очевидна.

По голия й гръб пробяга ледена тръпка. Тревога сграбчи душата й.

Неприятности.

Оох! Сега пък какво?

— Това е дъщеря ми Тейлър Максуел — обяви майка й. — И зет ми Дойл Максуел.

Мъжете се обърнаха към тях и Тейлър се озова очи в очи с единия от тях. За част от секундата не можа да разпознае високия мъж, който гледаше право в нея и й се усмихваше. Лекият тъмносин блейзър стоеше като излян върху широките му рамене. Най-горното копче на снежнобялата му риза бе разкопчано и през отворената яка се виждаше здравия му врат, украсен с тънка сребърна верижка.

Шейн Донован.

Виж ти! Виж ти! Съблечи шортите и тениската на един мъж, облечи го в изискан костюм и виж какво се получава! Кой би предположил?

— Винс Уокър и Шейн Донован са служители на Трайтек секюрити — информира ги майка й.

В усмивката на Шейн имаше нещо обезпокоително. Тейлър отклони поглед встрани. Помисли си, че съвсем правилно бе заключила, че Шейн не би могъл да бъде компютърен специалист. Мъжът срещу нея очевидно беше просто охранител.

— Открили са Рената. — Едва овладяно вълнение прозираше зад всяка произнесена от майка й дума.

— Рената? — повтори Тейлър, а мислено направи поредната корекция в съжденията си. Всъщност, Шейн май щеше да се окаже частен детектив.

Едва след това името, произнесено от майка й, стигна до съзнанието й.

Рената.

Изчезналото бебе.

Нейната сестра.

Бележки

[0] По аналогия с юпи — млад градски професионалист — Б.пр.