Мерил Сойър
Опасни лъжи (14)

13.

— Искал си да ме видиш? — попита Тейлър и погледна към Шейн.

Беше пристигнала в офиса направо от дома на майка си, а секретарката й веднага й бе връчила едно спешно съобщение от Шейн. Тя незабавно тръгна към финансовия отдел, като не спираше да се пита защо й е на Рената да твърди, че между нея и Шейн става нещо.

Нима стриптийзьорката бе решена да създава проблеми на всяка цена?

Естествено, мислено си отговори тя. Но веднага след това ревизира мнението си. Ако искаше да бъде абсолютно откровена, Тейлър трябваше да си признае, че е привлечена от Шейн.

Обаче как би могла Рената да знае това? Нима бе успяла да долови нещо, което — Тейлър искрено се надяваше в това — остава невидимо за повечето хора?

— Да, исках да поговоря с теб — Шейн се отдръпна от компютъра, обърна се с лице към нея и се усмихна.

Сърцето й започна да бие малко по-бързо и тя положи неимоверни усилия да запази деловото изражение на лицето си.

— За какво става дума? — попита Тейлър, твърдо решена да прикрие вълнението, което изпитваше в негово присъствие.

В усмивката му обаче имаше нещо странно обезпокоително.

Какво точно притежаваше този човек, че я караше да забравя за любовта си към един друг мъж? У него имаше някаква загадъчност, която не й позволяваше да му се довери напълно, но въпреки това, беше привлечена от него по начин, съвършено различен от целия й предишен опит с други мъже. Включително и с Пол Аштън.

Шейн се оказа самата деловитост.

— Видях Рената да пристига в компанията в ранни зори. Като се изключи охраната, аз бях единственият друг човек в сградата. Тя твърди, че майка ти й е предложила работа.

— Точно така — отвърна Тейлър, опитвайки се да не обръща внимание на широките рамене и на тъмната сянка на брадата, набола по изсечените му скули. — Както предвиди самият ти снощи, майка ми обещала да назначи Рената в компанията.

Без да се консултира с мен.

— Позволих си да кажа на Рената, че си й намерила място в отдела по пласмент.

— В пласмента? — Този отдел се намираше на най-ниското стъпало в йерархията на компанията.

Шейн се намръщи едва-едва.

— Нали се разбрахме да предложиш на Рената работа, която да я накара да разбере, че това тук не е само блясък и скъпа козметика? Така както аз виждам нещата, трябва да се опитаме да я скъсаме от работа, за да я принудим да се откаже час по-скоро.

— Абсолютно съм съгласна с теб. Не искам Рената да остане с впечатлението, че да се работи в Макс е едно голямо удоволствие.

Работата в отдела по пласмент означаваше нащърбен маникюр, работа с прашни опаковъчни материали, от които работниците кихаха по цял ден, и убийствен работен график, зависим от разписанието на колите на Юпиес^[1].

Шейн кимна замислено.

— Затова я изпратих там. Обясних й, че идеята ти е да й позволиш да изучи целия бизнес, започвайки от най-ниското стъпало.

Тейлър едва се сдържа да не се изсмее, припомнила си как, когато беше тринадесетгодишна, баща й я изпрати да работи едно лято в пласмента, за да изучи тънкостите на занаята. Тогава работата й се стори истински ад. В помещенията беше топло и задушно, пълно с работници, които я мразеха, защото е дъщеря на собственика.

Е, приятно прекарване там долу, Рената!

— Много умно от твоя страна. Тя как го прие?

— Рената изпадна във възторг. Не спря да повтаря, че иска да научи всичко за този бизнес. С най-големи подробности.

Тейлър едва не потрепери, когато чу това обяснение. Точно същите думи бе очаквал да чуе и баща й, когато през онова лято я изпрати в отдела по пласмент. И тя му ги каза, макар да съзнаваше, че изрича истинска лъжа. Защото по онова време Тейлър вече бе започнала да мечтае да основе собствена компания за разработване на компютърни игри.

— Как върви работата върху изясняване на проблемите с компютърната сигурност на компанията — попита тя.

— Напредваме по малко.

— Нали си спомняш, че ти споменах за един човек, който баща ми уволни? Джим Уилсън. Джим знае доста за компютрите.

— Лично ще го проверя.

— Смяташ ли, че ще ви е нужно още много време, за да можете да вникнете в същността на проблема?

— До няколко дни ще съм готов с доклада си.

Думите му, макар й изречени с равен и спокоен тон, сякаш криеха някакъв по-дълбок и зловещ смисъл.

— Нещо не е наред ли?

Шейн се поколеба за момент.

— Струва ми се, че си имаме работа с нещо, което е много по-сериозно от обикновен саботаж.

— По-сериозно? — тихо повтори тя. О, господи, точно в този момент не й трябваха още проблеми.

Той я поведе към терминала, пред който работеше.

— Погледни тази снимка.

На монитора се виждаше многоцветна фотография на шишенце Макет Аут.

— Това е един от продуктите ни за третиране на изтощена и увредена коса.

— Точно така. И това е само една от многото снимки във вашата уебстраница, посветена на козметичните ви продукти — Шейн изпитателно се вгледа в нея. — Чувала ли си някога за стеганография?

Тейлър отрицателно поклати глава, вече сериозно притеснена от насоката, която взимаше разговорът им.

— Това е гръцката дума за скрит текст. Това е практика, чрез която се замаскират съобщения, представяйки се под формата на други, очевидни за всички неща. За да прочете скритото съобщение, крайният потребител трябва да разполага със специална компютърна програма и да знае адреса на вашия сайт.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че в тази снимка на Макет Аут се съдържа някакво скрито послание?

— Да. Виж какво се получава, когато я прекарам през специалната програма, качена на моя лаптоп.

Той кликна два пъти върху буквата А в наименованието на продукта. Снимката изчезна от монитора и на нейно място се появи неразбираема смесица от букви, символи и цифри.

— Какво е това?

— Точно това се опитвам да разбера. — Кликна още два пъти с мишката и оригиналната снимка отново се появи на екрана.

— Не споменавай нито думичка за това пред когото и да било. Не казвай на никого. Нито на чичо си, нито на брат си, нито дори на майка си.

— Добре, няма, но ти сигурно имаш някакво предположение какво означава всичко това. Защо някой би решил да крие съобщенията си в уебсайта на една най-обикновена компания за производство на козметика?

— Защото този сайт по никакъв начин не би привлякъл вниманието на полицията.

Тейлър се отпусна тежко на стола до него.

— Смяташ, че става въпрос за някаква незаконна дейност?

Шейн сложи ръка на рамото й и кимна утвърдително.

— Ако не беше незаконно, не виждам защо някой би си направил труда да замаскира съобщенията си по този начин. Това е един от най-използваните методи за разпространението на детски порнографски снимки по интернет.

— О, господи, не! — изпъшка Тейлър.

Шейн нежно я стисна за рамото.

— Не се притеснявай толкова. В случая не става дума за детска порнография. В текста няма никакви снимки. Както и сама видя, преобладават символи и цифри. А аз се опитвам да разбера какво биха могли да означават.

Тейлър огледа другите работни места във финансовия отдел.

— Някой от служителите в този отдел трябва да е измислил всичко това.

— Не е задължително. Талантливите хакери успяват да проникнат във всеки компютър, където и да се намира. Въпросът е — кои са те? И защо го правят?

 

 

Дойл Максуел затвори телефона като се питаше колко още ще може да размотава евентуалните купувачи на компанията. Не знаеше вече какви извинения да измисля и как да им се обясни нежеланието си да ги покани в Ту дъ Макс и да ги запознае с финансовото състояние на фирмата.

Исусе Христе! Той отчаяно се нуждаеше от финализирането на тази сделка. Защо Шейн и Винс се бавеха толкова много? Защо все още не бяха достигнали до същността на проблема, свързан с компютърната им сигурност?

Позвъни в офиса на Тейлър, но секретарката й го информира, че тя е слязла долу в отдела по пласмент. В пласмента? И какво прави там? Трент отговаряше за тази част от бизнеса, не Тейлър.

Обади се и в кабинета на Трент, но от там му казаха, че очакват племенника му едва след обяд. Чак тогава Дойл си спомни, че Трент и Раул имаха уговорена среща с адвоката във връзка с повдигнатите срещу тях обвинения за притежание на наркотици.

В последните години законите, касаещи притежанието на наркотици, бяха станали изключително сурови. Племенникът му и неговото „приятелче“ едва ли щяха да се измъкнат сухи от кашата, в която се бяха озовали.

Дойл забързано слезе в отдела по пласмент, където завари Тейлър да разговаря с Рената Ролинс. Какво, по дяволите, правеше тук тази стриптийзьорка? Изглеждаше така, сякаш цяла сутрин бе опаковала кутии.

Дойл застана на входа на помещението, където в близост до товарната рампа бяха паркирани товарните камиони. През отворените врати нахлуваше задушаващо топлият летен въздух. Вътре в помещението беше изключително влажно и горещо като в пещ. Как изобщо работеха хората при тези условия?

— Какво става тук? — попита Дойл, след като се приближи до двете жени.

Рената го изгледа с непокорните си кафяви очи.

— Опитвам се да изуча бизнеса, започвайки работа от най-ниското стъпало. Тейлър реши, че трябва да започна точно от тук.

Тейлър му хвърли един поглед, с който го предупреждаваше да не задава повече въпроси. Тя ще му обясни всичко по-късно.

— Тук е просто очарователно — възторжено възкликна стриптийзьорката.

Очарователно, друг път! — помисли си Дойл. Останалите работници в този отдел бяха кубинци, които през цялото време си говореха на испански. Работата беше тежка и еднообразна, но Дойл трябваше да се съгласи, че за нея това бе най-подходящото място да започне обучението си, ако действително иска да усвои всички тънкости на бизнеса.

И внезапно осъзна, че Бриана се бе оказала права. За пореден път. Рената искаше да стане част от компанията. И току-виж се оказало, че не парите, а бизнесът им е нейната цел.

Ако стриптийзьорката наследеше част от Макс, тя спокойно можеше да възрази срещу продажбата на компанията. А това щеше да бъде истинска катастрофа. Дойл имаше нужда от пари. Веднага.

Отново се замисли върху предложението на Раул. Дойл, също като Трент, възприе идеята, но Тейлър се изправи срещу тях, настоявайки, че въпросът за подобно крайно решение изобщо не подлежи на обсъждане. Само че Дойл не можеше да спре да мисли за това. И знаеше, че онзи противен кубинец познава подземния свят на Маями по-добре от всеки друг от тяхното обкръжение.

Сега, докато наблюдаваше Рената, докато я слушаше как говори за Макс, изживявайки се като евентуална собственичка на компанията, Дойл повече от всякога бе склонен да приеме предложението на Раул. Какво право имаше тази кучка да дирижира живота им? Къде беше тя през последните двадесет години? Години, в които брат му вложи цялото си сърце в този бизнес и го превърна в просперираща компания за производство на първокласна козметика.

— Тейлър, двамата с теб трябва спешно да прегледаме няколко рекламни брошури — заяви Дойл. Знаеше, че племенницата му веднага ще се досети, че иска да разговаря с нея на четири очи. Той рядко се занимаваше с рекламата, която беше задължение на Тейлър.

— Ще се видим по-късно, Рената — рече Тейлър и тръгна след чичо си.

— Какво прави тя тук?

И, точно както беше предрекла Бриана, Тейлър го информира, че, по настояване на Ванеса, е била принудена да предложи работа на Рената. Дойл внезапно почувства, че започва да се задушава и посегна към възела на вратовръзката си. Едва когато докосна голата кожа на шията си, той си спомни, че тази сутрин носеше риза с разкопчана яка.

— Започвам сериозно да се притеснявам за майка — довери му Тейлър. — Тя е изцяло оплетена в мрежите на Кейлъб и Рената. Не мога да си обясня как е възможно да е толкова сляпа. Мислиш ли, че това може да се дължи на силните лекарства, които взема? Напоследък тя като че ли няма реална представа за нещата.

— Възможно е — отвърна Дойл, макар лично той да смяташе, че промяната в поведението на Ванеса можеше да бъде обяснена най-вече с разяждащото я чувство на вина.

Ванеса беше изключително напориста светска дама, която винаги бе вземала дейно участие в определяне стратегията на Макс. Беше смачкала и съсипала безброй хора по пътя си към върха, но, в края на краищата, бе успяла да постигне целта си благодарение на съпруга си, Дънкан.

Способността й да манипулира и върти брат му на малкото си пръстче бе издигнала висока стена между нея и Дойл, но той, пропилял прекалено много години във вражди, изведнъж проумя, че е напълно безсмислено да воюва с Ванеса. Това внезапно прозрение го озари в онзи период от живота му, в който се подготвяше да се разведе със Софи и да се ожени за Бриана.

Подкрепата на Ванеса бе намалила натиска, оказван му от семейството, и бе подготвила почвата за появата на Бриана. Е, до известна степен поне. Макар че Ванеса признаваше новата му съпруга за част от семейството, тя нито веднъж не я допусна в кръга на своите префърцунени приятели.

— Успя ли да поговориш с майка си за срещата й с Ридли днес след обяд? — попита Дойл, спомнил си за поверителната информация, която бе получил от своя приятел, семейния адвокат.

Тейър се поколеба за миг преди да отговори.

— Майка изобщо не спомена за срещата си с адвоката. През цялото време говореше за Рената и за работата й в компанията. Твърдо е решена да осигури на Рената възможността да усвои всички тънкости на бизнеса.

— Може би това се дължи на факта, че самата ти не проявяваш нужния интерес към семейния бизнес.

— Възможно е — съгласи се Тейлър. — Майка може би желае да тласне компанията напред и да се увери, че бизнесът, завещан ни от баща ми, ще продължи да се развива и в новото хилядолетие. Освен това все повтаря, че изпитва потребност да компенсира Рената за всичко онова, което е пропуснала от досегашния си живот.

Дойл не се и опита да спори по въпроса. Кой би могъл да предположи какво става в главата на Ванеса? Беше прекарал по-голямата част от живота си в постоянна битка с нея. И беше изгубил.

Двамата с Тейлър минаха през двойните врати, излязоха в коридора и поеха към главната административна сграда, където температурата беше напълно поносима благодарение на климатиците, работещи на пълни обороти. Оставиха стриптийзьорката на работното й място в горещото и задушно помещение, претъпкано с потните тела на останалите работници.

— Разговаряла ли си скоро с Винс или с Шейн? — попита Дойл. — Какво става с разследването на пробива в компютърната ни сигурност? В момента разполагам с двама купувачи, готови да наддават за компанията. И вече дни наред ги размотавам, защото не искам да разберат за проблемите ни със сигурността.

— Работят по въпроса — увери го Тейлър.

— Само че им отнема дяволски много време. Мисля, че трябва да наемем още хора, за да ускорим нещата.

— Не. Не го прави. Шейн е почти готов.

Нещо в гласа й обезпокои Дойл. Тейлър не беше добра лъжкиня. Какво ставаше?

— Шейн има ли вече някаква идея в какво се изразява същността на проблема?

— Не съвсем — отвърна Тейлър, — но ме увери, че ще разполага с отговора до няколко дни.

Няколко дни.

Значи всичко щеше да се реши през следващите няколко дни. Щяха да получат отговор на въпросите, свързани с проблемите в компютърната сигурност на компанията. Дотогава щяха да са готови и резултатите от ДНК теста.

Дойл си даваше сметка, че времето е от съдбоносно значение в случая. А той не разполагаше с такова. Нуждаеше се отчаяно от парите, които щеше да получи от продажбата на компанията. Компютърните проблеми и стриптийзьорката, играеща ролята на отдавна изгубената дъщеря на Ванеса, само допълнително усложняваха положението.

Но какво би могъл да стори?

 

 

Рената забоде на роклята си малката златна брошка, украсена с едно-единствено мънисто. Веднага след работа бе отишла със страхотния си нов мерцедес до Литъл Хавана, където си бе купила този arichanet.

Не че вярваше във всичките онези магьоснически измишльотини, но не можеше да отрече, че винаги е била малко суеверна. Беше наследила суеверието от баба си, която я беше отгледала, насаждайки в душата й един здравословен страх от духове и други подобни създания, които посред нощ изпълзяват от тъмните си дупки.

Ето че животът й бе взел нов обрат.

И сега повече от всякога Рената имаше нужда от своя mojo — добрият дух, който бди над нея.

Щеше да й се наложи да поработи известно време с кубинците, които малко я плашеха. Гледаха я странно и постоянно бърбореха нещо на испански, а това би притеснило и човек, далеч не толкова суеверен колкото нея.

Рената бе проклела кубинските кучки. За всеки случай обаче беше решила да си купи и един arichanet.

Магьоснически измишльотини, но кой знае? Току-виж й помогнали. Добре де, последователите на сатанинските култове боготворяха Макамба по същия начин, по който последователите на Мари Лаво вярваха в черната магия.

Свещи. Кръстове, изрисувани по надгробните камъни.

Последователите на магията на Сантерия принасяха в жертва и пилета. Активистите за защита правата на животните бяха завели дело срещу тях във Върховния съд. Съдиите обаче отсъдиха в полза на вярващите и им позволиха да продължат да практикуват религията си, както и преди.

Североамериканските индианци дъвчеха пейоте^[2] по време на религиозните си церемонии. Тези, които вярваха в сатанинските култове, пък използваха кръвта на принесените в жертва пилета.

Рената никога не бе присъствала на подобна церемония, но самата идея й се струваше интересна. Пръст при пръстта. Прах при прахта.

Ако господ не те иска, то дяволът веднага ще те приеме.

След това отрязваха главата на пилето и оставяха кръвта му да изтече в прашната земя, спасявайки по този начин душите на истинските си последователи.

Някой силно почука на вратата на стаята й. В следващия момент Кейлъб нахлу вътре с думите:

— Мислех, че ще излезем да се позабавляваме в някой клуб, след като Ванеса си легне.

— В никакъв случай. А и аз съм смазана от умора. Скъсах си задника от работа в отдела по пласмент.

— Каква е тая брошка? Ванеса ли ти я подари?

— Ще ми се да беше така. Изръсих се цели пет долара за този arichanet. Кубинците ги носят, за да се пазят от урочасване.

— Не ми казвай, че продължаваш да вярваш в тези измишльотини. И кой би могъл да те урочаса тук?

— Кубинците, с които работя във фирмата.

— О, я стига! Престани с тези простотии.

— Винаги съм била суеверна, но напоследък се чувствам истинска късметлийка. И нищо няма да ми стане, ако, за всеки случай, взема някои предпазни мерки. Не бих искала късметът ми да се обърне.