Мерил Сойър
Опасни лъжи (15)

14.

Следобедът вече преваляше. Шейн седеше пред монитора на компютъра и задълбочено изучаваше сложната и неразгадаема стеганография. Продължаваше да се намира в задънена улица, неспособен да разгадае изображенията на екрана. Сигурен беше обаче, че неразбираемите букви и цифри, изписани на екрана, представляваха някакъв сложен код.

Но какъв?

Мислите му се насочиха към Тейлър и той си припомни онази вечер, в която, заслушан в разказа на Пол Аштън, за пръв път бе видял снимката на красивата блондинка. Двамата седяха заедно в един бар в Богота и разговаряха.

Барът се намираше в Солуна — квартал, чието име беше смесица от испанските думи за слънце и луна. А колумбийските нарко крале искаха точно това — и слънцето, и луната. И за момента като че ли щяха да ги получат.

— Тейлър е моята мадама в Маями — каза му тогава Пол и остави три снимки върху малката масичка. — Естествено, когато съм тук, се срещам с Миранда. Тя е невероятно парче. А това е Аля. С нея излизам, когато съм в Рио.

Шейн изпи на един дъх текилата, останала в чашата му, неспособен да откъсне поглед от снимката на Тейлър Максуел. Тя му напомняше за Хейди — едно момиче, с което беше ходил на училище преди много години.

Хейди беше интелигентна и красива и живееше в същия квартал. Така и нищо не излезе от връзката им, но Шейн често се питаше какво ли бе станало с нея.

И ето че сега се взираше в снимката на една жена, която му напомни за миналото и го накара отново да изпита желание да се обвърже с някого. Изведнъж си помисли, че истинският живот минава край него, а работата му е потискаща и напълно безсмислена.

Дали някой някога щеше да успее да се пребори с тези криминални престъпници?

— Имаш ли си жена тук? — попита го Пол.

— Не. Командировките ми са твърде кратки за това. Долитам тук, купувам кафе, уговарям доставката и се прибирам обратно.

Шейн работеше в Колумбия под прикритие. Представяше се за търговец на кафе, който се опитва да осигури редовни доставки за американския пазар. Истинската му задача обаче беше да пресече незаконния поток от наркотици, който се вливаше от Колумбия в Америка и финансираше всевъзможни терористични организации.

Едновременно с това заливаше американските градове с наркотици.

Пол взе снимката на Тейлър и я прибра в портфейла си заедно със снимките на другите две жени. И трите бяха красавици, но Тейлър бе просто ослепителна.

— Бих могъл да ти съдействам да транспортираш значителна пратка кафе през бунтовническите територии. Срещу съответното заплащане, естествено — рече му Пол.

— Аз не изкупувам какво да е кафе. Държа на кафето, произведено в областта Обергон. Моята страна има изисквания по отношение нивото на киселинност и единствено кафето от Обергон отговаря на тези показатели.

Пол кимна и Шейн осъзна, че е издържал теста. Ако не работеше като търговец на кафе, той нямаше откъде да знае, че американците, за разлика от жителите на Южна Америка и Европа, предпочитат кафе с по-високо ниво на киселинност.

— Ще ти осигуря кафето, от което имаш нужда — каза му Пол. — И дори ще го транспортирам.

Шейн се пазари известно време за цената — просто заради спорта. За него беше повече от ясно, че Пол вече е захапал стръвта. Целта му беше да скрие значително количество кокаин в пратката с кафе.

От този ден нататък Шейн така и не можа да прогони Тейлър от мислите си. След като изпълни мисията си, той долетя право в Маями, потърси Винс и прие предложението му за работа. После се зае да издири Тейлър. Очакваше, че сблъсъкът му с истинската жена от плът и кръв ще разруши идеалния образ, който вече бе изградил в главата си.

Но се случи точно обратното.

Тейлър Максуел се оказа далеч по-красива, интелигентна и интригуваща. Беше сложна и непредвидима личност, останала напълно недооценена от онзи кучи син Пол Аштън.

Шейн бе долетял в Маями с намерението да открие Тейлър, да задоволи любопитството си и да си тръгне. Само че запознанството с Тейлър бе задълбочило още повече увлечението му по тази жена. След като се срещна с нея и я опозна, той установи, че просто не е в състояние да напусне града.

Телефонът пред него иззвъня и рязко го върна в действителността.

— Шейн? — От слушалката долетя зноен женски глас. — Обажда се Рената. Струва ми се, че в отдела по пласмент става нещо странно. Би ли могъл да дойдеш за малко?

Обхвана го тревожно предчувствие. Не бе изпитвал тази тръпка от времето, когато работеше под прикритие в Колумбия. Даваше си сметка, че Рената Ролинс е изключително хитра и пресметлива. Може би наистина бе открила нещо нередно. Или просто играеше поредната си игричка.

Кой знае…

 

 

Тейлър спеше, заровила лице в меката възглавница, която донякъде изолираше силния шум, заплашващ да я събуди всеки момент. Беше заспала едва след полунощ, неспособна да прогони от главата си тревожните мисли, свързани с майка й и Рената.

— Полиция! Отворете вратата!

Тейлър надигна глава от възглавницата. Беше като пияна от умора. Сигурно бе сънувала нещо. Наклони глава на една страна и се ослуша.

— Полиция! Отворете вратата!

О, боже! Тя рязко седна в леглото, като се питаше дали това се случва наистина или отново е станала жертва на поредния кошмар.

Часовникът върху нощното й шкафче показваше почти осем часа. Беше забравила да го навие да звъни, в резултат на което се бе успала и вече закъсняваше за работа.

Тя скочи от леглото, наметна халата си и се помъкна по коридора към входната врата. Надникна през шпионката и видя пред вратата си едно униформено ченге и един цивилен детектив. Детективът държеше значката си точно пред шпионката.

Сигурно нещо се е случило с Трент, реши Тейлър, припомнила си за скорошния му арест за притежание на наркотици. Тя рязко отвори вратата и попита:

— Какво става?

— Аз съм детектив Море, а това е полицай Дженингс — представи ги цивилният, затвори портфейла със значката си и го прибра в джоба си. — Вие ли сте Тейлър Максуел?

Тя успя да кимне утвърдително, неспособна да издаде нито звук през свитото си гърло.

— Къде бяхте снощи между девет вечерта и три сутринта? — попита детективът.

— Тук, в дома си. Защо? За какво е всичко това?

— Имаше ли някой с вас?

— Не. Живея сама.

В този момент се появи Шейн, който тъкмо се връщаше от разходката с Оги.

— Тейлър, случило ли се е нещо?

Кръвта с все сила пулсираше в слепоочията й, коленете й трепереха несигурно. Предчувстваше, че се бе случило нещо ужасно.

— Не зная. Още не са ми казали защо са тук.

Шейн се приближи и застана до нея. Тейлър не можеше да не признае, че присъствието му я изпълни с неописуемо облекчение.

— Какъв е проблемът? — попита Шейн.

— Рената Ролинс е била убита миналата нощ.

— Не! — Тейлър зяпна от изумление. Как е възможно да е мъртва? Рената беше толкова жизнена! Напориста и преливаща от амбиции. Как е възможно да не е вече между живите?

— Как? Къде? — веднага попита Шейн.

— Била е застреляна в леглото си някъде между девет часа вечерта и три часа сутринта. В момента разпитваме всички хора, свързани с нея, и проверяваме алибитата им.

— Нямам причина да искам смъртта й — възрази Тейлър. — Та аз почти не я познавам.

— Според показанията на господин Басет, обаче, това не е точно така.

 

 

Шейн седеше на канапето, обгърнал раменете на Тейлър с ръка. Полицаите вече си бяха тръгнали с обяснението, че това е стандартна процедура и всички, свързани по някакъв начин с Рената Ролинс, трябва да бъдат разпитани.

— Кой би искал да убие Рената? — попита Тейлър.

— В момента се сещам за няколко човека. А може и да е някой от Ню Орлиънс. Кой знае?

— Имаш право. Дори и Раул говореше за евентуалното й убийство. Но това, естествено, бяха само приказки.

Шейн обаче не беше чак толкова сигурен. Никой не можеше да предвиди какво би направил един доведен до отчаяние човек.

Тейлър го погледна с блеснали от гняв очи и попита:

— И защо му е на Кейлъб да хвърля вината върху мен?

— Добър въпрос. Вчера сутринта, когато отиде да посетиш майка ти в дома й, случи ли се нещо между вас двамата?

— Не… Не съвсем. Кейлъб ме попита защо съм ходила в къщата предишния ден. Имах готово обяснение и му го дадох, но не мисля, че ми повярва. Имам чувството, че е разбрал, че съм душила из стаята му.

— Тейлър, чуй ме внимателно. — Придърпа я по-близо до себе си. Тя вдигна глава и го погледна. Лицето й беше изопнато от тревога. — Ако не намерят убиеца веднага, можеш да се окажеш въвлечена в сериозни неприятности. Пръстовите ти отпечатъци са навсякъде из стаята на Рената.

— О, боже! — Тя притисна юмрук към устата си, едва успявайки да сподави надигналото се в гърлото й стенание. — Имаш право. Влязох в стаята на Рената, за да взема косъм за ДНК теста и тогава прерових всичките й вещи.

Шейн погледна часовника си.

— Хайде да отидем до офиса да видим какво ще кажат Трент и Дойл. Може би ще бъде най-разумно, ако веднага се обърнеш към адвокат.

Шейн седеше в единия край на кабинета на Дойл Максуел и наблюдаваше Дойл, който разговаряше с Тейлър и Трент. Малко по-встрани от него стояха Раул и Бриана.

— Всички ние може да се окажем сред заподозрените — рече Дойл. — Нито един от нас няма алиби за времето на убийството. Дори и Бриана прекара миналата нощ в дома на майка си.

— Сърцето й отново й създаваше проблеми, а аз съм единственият човек, който може да я убеди да отиде в болницата, ако се наложи — обясни Бриана. — Все не може да забрави, че в Куба човек постъпва в болницата само за да умре.

— В такъв случай майка ти е твоето алиби — обади се Трент.

— Тя си спа в спалнята, а аз — на канапето във всекидневната. Бих могла да се измъкна от къщата без тя изобщо да разбере. Но защо ми е да го правя?

Шейн реши, че Бриана би могла да дръпне спусъка, ако имаше представа за безнадеждното финансово състояние на съпруга си. Мотив за извършване на престъплението би могло да е желанието й да елиминира Рената преди тя да е успяла да провали сделката за продажба на компанията. Шейн обаче кой знае защо не вярваше твърде в този сценарий.

— Миличка — обърна се Дойл към Бриана. — Не искам да се тревожиш изобщо. Всеки тук знае, че не можеш да убиеш дори и муха.

— Защо тогава онези полицаи ме разпитваха?

— Те разпитаха всички ни — намеси се Раул. — Опитват се да изяснят всички факти.

Шейн изпитателно се вгледа в Раул и видя, че светлосините му очи блестят с неестествен блясък, а пръстите на ръцете му леко треперят. Подозираше, че кубинецът се е надрусал до козирката с метадрин, а инстинктът му в подобни случаи почти никога не го лъжеше.

— Вие двамата не бяхте ли заедно през изминалата нощ? — попита Шейн. Зададе въпроса на Трент, но през цялото време наблюдаваше Раул с периферното си зрение.

— Не — отвърна Трент. Говореше почти шепнешком. — Аз си бях вкъщи. Сам.

— Скарахме се — намеси се Раул и нехайно сви рамене. — Излязох навън и цяла нощ се разхождах по Оушън авеню.

Шейн бе готов да се обзаложи, че скандалът е възникнал по повод на наркотиците. Раул със сигурност бе започнал да се пристрастява, а Трент очевидно искаше той да престане да се друса.

— Но как е възможно да се случи нещо подобно? Рената е убита, а нито един от нас не разполага с алиби! — невярващо възкликна Тейлър.

— Понякога се случват подобни гадости — ядосано промърмори Шейн.

Дойл вдигна телефонната слушалка.

— Възнамерявам да се обадя на Алан Фрийдмън. Той е първокласен криминален адвокат. И със сигурност ще знае какво трябва да се направи.

Всеки един от присъстващите, без да е специалист в юриспруденцията, можеше и сам да се досети какво ще ги посъветва адвокатът. Да не отговарят на въпроси на полицаите без присъствието на адвокат.

— Позвъних в дома на майка — съобщи Трент докато Дойл се опитваше да се свърже с адвоката. — Не можах да разговарям с нея, защото спеше. Докторът й дал успокоително.

— Мисля, че трябва да отидем при нея — рече Тейлър. — Тя ще има нужда от нас, след като се събуди.

Шейн закара Тейлър до дома на майка й в Коръл Гейбълс. Алеята за коли и предният двор бяха оградени с черно-жълта полицейска лента. Пред входната врата стояха униформени полицаи. Пуснаха ги вътре, но ги предупредиха, че не могат да влизат в по-голямата част от стаите в къщата докато разследването не приключи.

Кейлъб Басет стоеше в коридора точно пред вратата на спалнята на Ванеса.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да видя майка си.

— Тя не желае да те вижда. Не и след онова, което направи.

Шейн сграбчи ризата на Кейлъб и с все сила го блъсна в стената.

— Да не си посмял да обвиняваш Тейлър. Тя…

— Ревнуваше от Рената. Ванеса промени завещанието си и остави всичко на Рената — Кейлъб се вгледа в лицето на Тейлър. В очите му проблясваха садистични пламъчета. — Точно така. Всичко. Ванеса обичаше малкото ми момиченце. А сега то е мъртво.

— Съжалявам за Рената — рече Тейлър, опитвайки се да овладее яростта, която Кейлъб бе предизвикал с обвиненията си. — Но не съм я убила аз.

 

 

Тейлър влезе на пръсти в спалнята на майка си. Шейн остана с Кейлъб отвън. Щорите бяха спуснати и единствената светлина в стаята идваше от циферблата на часовника, поставен върху нощното шкафче. Тейлър изчака за момент докато очите й привикнаха с тъмнината.

Тейлър не можеше да отрече, че бе изпитвала неприязън към Рената. Никога обаче не бе пожелавала смъртта й. Рената бе живяла ужасен живот, а сега я бяха лишили от възможността да направи нещо по-добро за себе си.

Крехката фигура на майка й бе свита на кълбо под завивките. О, господи, помисли си Тейлър.

Смъртта на Рената щеше да съсипе Ванеса. Тя беше толкова сигурна, че тази жена е нейната дъщеря.

— Кейлъб, ти ли си? — с предрезгавял от сълзите глас попита майка й.

— Не, майко, аз съм. — Тейлър се приближи до леглото и запали настолната лампа.

Едва възпря надигналото се в гърлото й възклицание. Красивите сини очи на майка й бяха подпухнали и кървясали от сълзите, а лицето й беше мъртвешки бледо. Устните й се разтрепериха, когато се опита да заговори.

— Да повикам ли лекар? — попита Тейлър.

— Н-недей. Никой вече не може да направи каквото и да било. Рената е мъртва.

Тейлър приседна на ръба на леглото и хвана ръката на майка си.

— Толкова съжалявам. Това е ужасна трагедия. Рената заслужаваше да живее. Очакваше я чудесно бъдеще. Особено сега.

— Знаеш, че тя беше твоя сестра.

Половин сестра, помисли си Тейлър, безмълвно коригирайки допуснатата от майка й грешка.

— Тъкмо бяхме започнали да се опознаваме — излъга я Тейлър. Тя не желаеше да има нищо общо със стриптийзьорката, която се опитваше да се представи за нейна сестра.

— Толкова ми липсва.

Очите на майка й отново се напълниха със сълзи, които потекоха по бледите й бузи.

Тейлър взе една книжна кърпичка от нощното шкафче и нежно избърса сълзите й.

— Полицаите имат ли някаква представа какво точно се е случило?

Майка й се подигна в леглото, а Тейлър й помогна да седне и оправи възглавниците зад нея.

— Единственото, което ми казаха, е, че някой е застрелял Рената в пристъп на сляпа ярост.

— Някой чул ли е изстрела?

— Не. Аз не съм чула нищо. Кейлъб също.

— Има ли някакви следи от влизане с взлом?

— Не зная, но алармата не беше включена, а портата към плувния басейн беше отключена. Всеки би могъл да влезе без никакви затруднения.

— Но ти обикновено си много по-предпазлива — възкликна Тейлър, неуспяла да се въздържи. — И винаги включваш алармата.

— Не и откакто Рената и Кейлъб живеят тук. Рената обичаше да посещава клубовете нощем. Обикновено се прибираше доста късно и не й се занимаваше с алармата. Така че аз престанах да я включвам.

— Снощи тя пак ли излезе? — попита Тейлър като се питаше дали някой откачалник не я е проследил до тук.

— Не, беше изтощена след дългия работен ден в отдела по пласмент и реши, че ще си легне рано. Целуна ме за лека нощ някъде около девет…

Гласът на майка й заглъхна и тя преглътна мъчително. Сълзите отново потекоха по лицето й.

— Тогава я видях за последен път. Никога повече няма да чуя гласа й. Няма да имам възможността да наваксам пропуснатото време и да изкупя вината си, като я компенсирам за всички лишения, които е трябвало да понесе през живота си.

Тейлър не знаеше какво да отговори на майка си. Не можеше да не се пита дали Ванеса щеше да е толкова разстроена, ако не Рената, а Тейлър бе загубила живота си при сходни обстоятелства.

— О, мамо, не бъди толкова сурова към себе си. Направила си най-доброто предвид обстоятелствата.

— Не. Променяйки завещанието си в нейна полза, аз я изложих на опасност — в очите й все още блестяха сълзи, но в гласа й се прокрадна суровата твърдост, която Тейлър си спомняше от детските си години. — Кейлъб е на същото мнение.

Отново Кейлъб! Този човек имаше прекалено силно влияние върху майка й. Възможно ли е тя наистина да вярва, че някой от семейството е отговорен за смъртта на Рената?

— Вие всички знаехте, че имам намерение да променя завещанието си, нали?

Тейлър реши, че безсмислено да отрича.

— Да, така е.

— Кейлъб ме предупреди да не използвам услугите на Ридли Пъдж. Изтъкна, че адвокатът е семеен приятел и ще ви предупреди. Аз обаче не го послушах.

Кейлъб е имал право, безмълвно се съгласи Тейлър.

Тя цялата потрепери, забелязала обвинението, напиращо в очите на Ванеса.

— Майко, сигурна съм, че не вярваш наистина, че някой от семейството е убил Рената.

— Не зная какво става около мен… Но съм толкова сломена… толкова объркана.

— Майко, моля те, не мисли… — Тейлър не довърши изречението си. Не знаеше какво да каже, защото бе проумяла, че Кейлъб вече бе успял да посее съмнения в главата на майка й.

— Кейлъб разговарял с Рената малко преди тя да си легне. Тя му споменала, че я заплашват със смърт и — крехкият й глас потрепери — споделила с него подозренията си, че някой от вас стои зад тези заплахи.

— Кой точно я заплашил?

— Една от кубинките в отдела по пласмент, но тя била просто куриер.

Тейлър стисна ръката на майка си, озадачена от чутото.

— Не мога да си представя защо някоя от онези кубинки би заплашвала Рената. Това, което казваш, е напълно безсмислено.

Майка й кимна много бавно и Тейлър за пореден път си даде сметка колко тежко понася тя смъртта на Рената.

— Защо онези жени са били толкова зли с моето момиченце? — попита майка й. — И какво изобщо е правила Рената в отдела по пласмент? Условията там са ужасни. Просто ужасни.

— Тя искаше да изучи целия бизнес, започвайки от най-ниското стъпало — отвърна Тейлър, успявайки да изрече и тази лъжа с убедителен глас. Сигурна беше, че, всъщност, Рената би предпочела да започне работа в отдела по продажбите, откъдето можеше да си взема мостри на всички продукти.

Светлосините очи на майка й я огледаха преценяващо и Тейлър се почувства като в тийнейджърските си години, когато бе получавала този поглед винаги, когато се опитваше да преметне майка си по някакъв начин.

— Рената никога не получи възможността да стане такава, каквато би могла да бъде — отбеляза майка й. — Такава, каквато заслужаваше да бъде.