Включено в книгата
Оригинално заглавие
Every Waking Moment, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 22 гласа)

23.

Дойл остави Бриана при майка й в болницата и отиде да се види с племенника си. Трент не се появи в компанията през целия ден, което беше твърде необичайно. Дойл знаеше, че момчето обикаля улиците на Маями и се опитва да открие Раул.

Пресметливото обратно копеле, което изнудваше семейството за пари, но не желаеше дори да си направи труда да позвъни на Трент! На Дойл никак не му се искаше точно той да съобщи лошата новина на Трент, но в случая просто нямаше избор. Рано или късно племенникът му щеше да узнае всичко и тогава може би щеше да обвини Дойл в прикриване на истината.

Дойл изкачи стълбите към луксозния мезонет в Саут Бийч, който Трент бе купил след развода. Натисна звънеца и изчака да му отворят, заслушан в класическата музика, която долиташе от апартамента.

Вратата се отвори със замах.

— О, здрасти. Помислих си, че ми носят пицата, която поръчах — рече Трент.

Дойл очакваше да бъде поканен да влезе, но племенникът му стоеше на вратата и като че ли нямаше никакво намерение да го пусне в апартамента.

— Отбих се, за да поговорим за Раул.

— Какво за мен? — попита Раул и надникна иззад ъгъла на коридора.

Дойл безмълвно се наруга загдето бе допуснал да го забъркат в цялата тази каша. Не разбираше манталитета на хомосексуалистите и не одобряваше начина им на живот. Трент обаче бе част от семейството и в случая той просто нямаше избор.

Докато брат му умираше, Дойл стоеше до него в болницата и държеше ръката му.

— Сега ти оставаш единствената опора на семейството. Грижи се добре за тях.

А семейството си го биваше! Тейлър като че ли беше най-нормалната от всички, но дори и тя се бе увлякла по един напълно безполезен и неизвестен фотограф, който се интересуваше не толкова от собствената си кариера, колкото от парите на семейството. Ако питаха него, изчезването на Пол Аштън беше най-доброто нещо, което можеше да се случи на племенницата му.

— Радвам се да те видя, Раул — рече Дойл. — Отбих се да проверя дали не сте се чули с Трент. Зная, че той много се безпокоеше за теб.

Раул веднага пусна в ход усмивката, която бе покорила безброй жени и също толкова много мъже.

— Онзи рехабилитационен център не върши никаква работа. По цял ден слушахме лекции. А след това ни караха да медитираме. От цялата тази работа обаче няма никаква полза. Аз имах нужда от нещо по-различно.

Дойл се изкушаваше да възрази, но си даваше сметка, че едва ли ще постигне нещо. Бриана го бе осведомила с най-големи подробности за промените, които настъпваха в мисленето на хората, пристрастени към метадрин.

— Наех един доброволец от организацията Живот без наркотици, който ще живее заедно с нас и ще помогне на Раул да се справи с проблема — заяви Трент.

Дойл дори не си направи труда да попита колко ще струва това. Имаше си свои собствени финансови проблеми и никак не му се занимаваше и с грижите на Трент.

— Погребението на Рената е в петък. Майка ти държи да поканим всички познати на семейството. Смятам, че вие двамата също трябва да присъствате.

— Разбира се — отвърна Трент. — Кой се занимава с организацията?

— Тейлър.

— Добрата стара Тейлър — подхвърли Раул, а на лицето му се появи неприятна, самодоволна усмивчица.

Дойл едва успя да овладее гнева си. Напоследък все по-често му се случваше да губи контрол над емоциите си.

— Мисля също, че е редно да посетиш майка си. И да се помириш с нея. Ако не се появиш на погребението, тя ще започне да се пита дали наистина не си убиецът на дъщеря й.

— Нейно Величество написа ли ново завещание? — попита Раул.

— Не зная — отвърна Дойл, макар чудесно да знаеше, че не е.

— Тя нарочно се бави, за да измъчва семейството, нали?

Колкото и да не му се искаше, Дойл трябваше да признае, че предположението на Раул бе попаднало точно в десетката. Неповторимата Ванеса Максуел! Вярна на себе си дори и пред лицето на смъртта. Твърдо решена да ги манипулира до последния момент. И да ги държи в неизвестност.

— Предлагам да навестим майка ти утре сутринта преди работа и да я попитаме дали можем да помогнем по някакъв начин при подготовката за погребението — рече Дойл.

Трент отклони поглед встрани и Дойл осъзна, че изобщо не е очарован от идеята. И той самият не беше. Но предложението бе дошло от Бриана и Дойл вярваше, че е разумно.

— Страхотна идея — възкликна Раул, а на лицето му отново изгря мегаватовата му усмивка. — Наистина смятам, че е крайно време да изгладиш отношенията с майка си.

 

 

Тейлър вдигна поглед от бюрото си и видя Бриана, която тъкмо влизаше в кабинета й.

— Здравей. Дойдох, за да помогна. Къде е списъкът?

— Какъв списък?

— Дойл ми каза, че майка ти ти дала списък на хората, които трябва да бъдат информирани за утрешното погребение и поканени да присъстват на опелото.

— Точно така — кимна Тейлър. Откакто бе влязла в кабинета си отлагаше тези обаждания, защото просто не знаеше какво да каже на хората, когато им позвъни. — Високо ценя помощта ти.

Бриана засия срещу нея и лъчезарната й усмивка сякаш освети, макар и само за миг, света около Тейлър.

— Преди време ти ме увери, че сме приятелки. И сега е мой ред да ти помогна, доколкото мога.

Прочувствените думи, изречени в един хотел в Ню Орлиънс, сякаш бяха останали в някакъв друг живот. Тейлър обаче си ги спомняше добре и не се отричаше от тях. Искрено вярваше, че Бриана е много специален човек. За нея тя винаги щеше да си остане член на семейството без значение какво щеше да се случи с брака й с Дойл.

Тейлър подаде на Бриана копие от тефтера на майка й.

— Нямам представа колко от тези особи са в града. Не зная и колко от тях ще успеят да дойдат предвид факта, че им се обаждаме в последния момент. Но смятам, че сме длъжни да опитаме. Ти поеми половината от имената в списъка. Аз ще се погрижа за останалите.

Следващият един час измина неусетно. Тейлър успя да разговаря с повечето от хората от нейния списък и остави съобщения на онези, с които не успя да се свърже. Проведе поредния разговор и въздъхна дълбоко. Изпитваше неописуемо облекчение, че бе изпълнила молбата на майка си. И преливаше от благодарност към Бриана, която бе поела половината от товара.

Видя, че премигва една от лампичките на вътрешния й телефон. Обаждаше се Трент. Бриана вече я бе информирала за неочакваната поява на Раул в апартамента му. Беше й казала още, че Дойл бе предпочел да не споменава пред брат й за опита на Раул да измъкне пари от семейството.

— Разполагаш ли със свободна минутка, за да се видим? — попита Трент, след като Тейлър вдигна слушалката.

— Разбира се. В твоя кабинет или в моя? — попита тя, припомнила си старата шеговита фраза, която използваха на времето.

— В моя — в гласа на Трент нямаше и следа от усмивка.

Тейлър отбеляза в списъка името на последния човек, с когото бе разговаряла, и забързано пое по коридора към кабинета на Трент.

— Какво има? — попита в мига, в който влезе в стаята.

— Тази сутрин ходих с чичо Дойл да видя майка.

— Аз ходих снощи. Тя…

— Изобщо не прилича на себе си.

— Точно така. Преди няколко дни разговарях с лекаря й за лекарствата, които взима. Зная, че изпитва силни болки. Ракът бързо се разпространява, състоянието й се влошава с всеки изминал ден, но…

— Онзи тип Кейлъб й дава болкоуспокояващите в по-големи дози от предписаните.

Сякаш някакъв товар се смъкна от плещите на Тейлър. Пред нея отново стоеше нейният брат, човека, когото познаваше толкова добре, че на моменти двамата се разбираха дори и без думи.

— Точно това си помислих и аз. Двамата с Шейн помолихме Мария да следи броя на болкоуспокояващите таблетки, които майка приема. Съвсем скоро ще разберем дали подозренията ни са основателни.

Трент кимна, загрижено смръщил вежди.

— Тя като че ли се зарадва, че ме вижда.

Тейлър предпочете да не му казва, че майка й се отнасяше към нея с обезпокоителна студенина и враждебност.

— Каза ми, че смята да възстанови завещанието си в предишния му вид. До известна степен поне.

Интересно, помисли си Тейлър. Майка й бе заявила пред Ридли Пъдж, че още не е решила как точно ще изглежда окончателния вариант на завещанието й.

— И какво смяташ, че означава това?

Трент се засмя невесело.

— Кой знае? Вярвам обаче, че не ни вини чак толкова за смъртта на Рената, че да ни изключи от завещанието си.

Тейлър не беше толкова сигурна, че майка им не ги обвинява — нея най-вече — за убийството на Рената. При всеки разговор с Ванеса тя изпитваше чувство на вина, макар да знаеше, че не бе наранила Рената по никакъв начин.

— Двамата с Раул имаме големи планове за нашия дял от наследството.

Раул.

Кръвта й се смрази при споменаването на името му. Бриана вече й бе разказала за обстоятелствата, при които чичо й Дойл бе заварил Раул в мезонета на Трент.

А ето че днес двамата вече имаха планове за дяла на Трент от наследството, което той щеше да получи след месеци или — ако имаха късмет — след година, че и повече.

Каква патологична алчност и безсрамие!

— Не ми харесва безсърдечния начин, по който двамата с Раул обсъждате богатството на майка. В момента трябва да й помогнем да преживее погребението и да се уверим, че ще живее спокойно и щастливо до… последния си ден.

— Не е нужно да ми държиш такъв тон! — рязко й се сопна Трент. — Всички знаем, че майка умира. Какво толкова лошо виждаш в това, че двамата с Раул обсъждаме бъдещите си планове?

Тейлър излезе от кабинета му, без да каже нито дума повече. През първите няколко минути от разговора им си бе помислила, че пред нея стои старият Трент. Само че се бе излъгала.

Брат й се бе променил толкова много, че тя сякаш вече не го познаваше. Беше се превърнал в студен и себичен непознат.

— Хайде да отидем да хапнем нещо — предложи тя на Бриана, когато отново се върна в кабинета си. Точно в този момент не бе в състояние да продължи с телефонните обаждания. Още повече че следващото име в списъка й беше това на леля й Софи, бившата съпруга на Дойл.

Докато се изкачваха по стълбите към трапезарията за ръководния персонал на компанията, Бриана набързо изреди имената на хората, с които вече бе разговаряла. Двете седнаха на една малка масичка до прозореца, от който се разкриваше прекрасна гледка към Коръл Гейбълс и залива Бискейн.

— Изпитвам неподправен ужас при мисълта за това погребение — призна Тейлър, след като си поръчаха по една салата за обяд. — За разлика от майка си, аз никога не съм държала особено на хорското мнение, но сега, след цялата публичност, която придоби смъртта на Рената, и след полицейския обиск, извършен в дома ми, се боя, че хората ще започнат да се питат дали наистина не съм замесена в убийството й.

Въздъхна дълбоко.

— Знаеш какви са хората. Някои ще си помислят, че съм убила Рената, за да не й позволя да наследи парите на майка. Други ще решат, че… О, не зная…

Бриана се присегна и хвана ръката на Тейлър.

— Не позволявай на хорските приказки да те разстройват. Няма начин да сложиш край на клюките и сплетните. Истинските приятели обаче никога няма да повярват, че си убила Рената.

— Зная, че имаш право. Затова единственото, което искам, е да бъде разкрит истинският убиец. И не за да се сложи край на слуховете и клюките по мой адрес, а за да може майка да намери покой и да изживее спокойно последните дни от живота си.

Сервитьорката донесе салатите и през следващите няколко минути двете се храниха мълчаливо.

— Шейн ще те придружи ли на опелото? — попита Бриана.

— Да.

Тейлър би могла да добави, че Шейн изобщо не я изпуска от поглед и й позволява да се движи сама единствено из сградата на компанията, където е постоянно заобиколена от много други хора. С времето беше открила, че той е упорит като муле. Вярваше, че животът й е в опасност и никой по никакъв начин не можеше да промени това негово убеждение.

— Много съм щастлива заради теб. Радвам се, че този мъж се появи в живота ти.

Тейлър едва не отвърна, че и тя самата е много щастлива, но се въздържа, защото й се стори, че едно подобно изявление би било израз на непочтеност по адрес на Пол. Откакто спеше с Шейн, тя не си позволяваше често да мисли са Пол, но от време на време изпитваше силно чувство на вина.

— Питам се как ли би приел Пол всичко това.

— Ами, сигурна съм, че Рената нямаше да му хареса. Той…

— Не, аз имах предвид материалите в пресата, в които името ти се свързва с убийството на Рената.

— Нямам представа. Най-лошото, с което двамата с Пол трябваше да се справяме на времето, беше отношението на майка. Тя все повтаряше, че Пол не е достатъчно добър за мене. С това просто се опитваше да ми втълпи, че нейните префърцунени приятелчета очевидно очакват от мен да се омъжа за някой богаташ, а не за един никому неизвестен фотограф.

— Първо Трент, а след това и Рената. На Ванеса й се наложи да приема много неща, които преди години щяха да я разстроят дълбоко.

— Признавам, че и аз съм изненадана от тази промяна. Майка дори одобрява връзката ми с Шейн. Но това вероятно се дължи на факта, че Рената първа й е споменала за нас двамата.

Бриана остави вилицата и избута чинията си настрана.

— А ти какво изпитваш към него?

Безсмислено беше да се опитва да заблуждава Бриана.

— Харесвам го… много. Хубаво е да имам човек до себе си, на когото мога да се опра при нужда. Той е мил и интелигентен…

— И секси.

Тейлър не можа да сдържи усмивката си. Шейн наистина беше сексапилен мъж.

Двете с Бриана единодушно заявиха, че не желаят десерт, но впоследствие ревизираха мнението си и решиха да си поделят една порция от специалитета на готвача — лимонов пай.

— Бриана, ще те питам нещо, но искам да бъдеш напълно откровена с мен. Единствено Трент от цялото семейство харесваше Пол. Ти какво мислеше за него?

— Намирах го за забавен и очарователен, но не можех да не забележа, че се интересува най-вече от себе си и от собствената си кариера и не обръща особено внимание на хората около него. Та дори и на теб.

Десертът им пристигна и те се нахвърлиха върху него.

— Ммм… — блажено възкликнаха и двете.

— Виж, Шейн е друго нещо — продължи Бриана. — Още когато го видях за пръв път в дома на майка ти, разбрах, че си е изгубил ума по теб. През онзи ден той се държа учтиво с всички нас, но изобщо не се постара да ни впечатли или очарова по някакъв начин. Цялото му внимание беше насочено към теб. Изглеждаше като обсебен от присъствието ти.

Толкова много неща се бяха случили от тогава насам, че Тейлър отдавна не се бе сещала за първите си впечатления от Шейн. Веднъж, преди още да се запознаят, го бе уловила да гледа към прозорците на апартамента й. Очевидно я бе наблюдавал без тя да си даде сметка за това.

— За какво се замисли? — попита Бриана.

— Спомних си за първите си няколко срещи с Шейн. Тогава интуицията ми подсказваше, че около него има нещо смущаващо.

Бриана взе последната хапка от пая.

— Женската интуиция е могъща сила. И на моменти се оказва единственото оръжие, с което разполагаме.

Тейлър кимна в знак на съгласие.

— Може би съм доловила чувството за опасност, което като че ли витае около него. Шейн е работил в антитерористично подразделение към Агенцията за разузнаване и отбрана. В миналото му има неща, за които не може да говори.

— Не може или не иска?

 

 

— Имаш ли вече някакви новини от твоя приятел, който трябваше да разшифрова кода, използван в нашата уебстраница? — попита Дойл.

— Разбрах, че от ДИА изпратили Ханк за една седмица в Германия. Заминал преди няколко дни. Скоро ще се върне и веднага ще се заеме с нашия проблем.

— Опасявам се, че не разполагаме с много време. Никак не ми се иска да изгубим всички евентуални купувачи, проявили интерес към компанията.

Шейн също се безпокоеше от това забавяне. И той не разполагаше с време. Готов беше да се обзаложи, че Джим Уилсън е въвлечен по някакъв начин в цялата схема. Колкото повече разсъждаваше върху ситуацията, толкова повече се засилваха съмненията му по повод евентуалната връзка между проблемите на компанията, убийството и взрива в дома на Тейлър.

Не можеше да се избави от чувството, че пропуска нещо важно. А това го докарваше до бяс.

Искаше да помогне на Тейлър. Искаше го така, както не бе желал нищо друго през целия си съзнателен живот. Някой, или нещо, излагаше живота й на опасност. Колкото по-скоро успее да подреди парченцата на този пъзел, толкова по-големи ставаха шансовете му да й помогне.

Ама че каша! Полицаите бяха стигнали до задънена улица в разследване убийството на Рената и взрива в апартамента на Тейлър. Те двамата с Винс също не бяха открили абсолютно нищо до момента.

— Раул се е върнал при Трент — информира го Дойл, след като му разказа всичко с най-големи подробности. — Трент е наел някакъв компаньон, от когото се очаква да помогне на Раул да преодолее проблема с наркотиците. Да си чувал нещо за програмата Живот без наркотици.

— Да, спомням си, че четох нещо за тези компаньони. Струва ми се, че беше в Пийпъл. Известните холивудски актьори и рок звездите често се изправят пред сериозни проблеми, породени от пристрастяването им към най-различни вещества. Затова си наемат компаньон, който ги придружава навсякъде и се грижи работодателят им да не припарва до наркотиците.

— В такъв случай компаньонът на Раул ще бъде неимоверно зает.

— Компаньоните придружават рок звездите по турнета и не се отделят от актьорите на снимачната площадка. Тяхното постоянно присъствие обаче по никакъв начин не би могло да реши същинския проблем. Зависимостта към наркотиците си остава, независимо от усилията на компаньона да държи своя работодател чист.

— Разбира се, че е така. Трент би трябвало да си дава сметка за това.

— Пристрастеността не изчезва просто ей така. Зависимостта остава. Всеки наркоман се нуждае от сериозни суми, за да подхранва ужасния си навик. В крайна сметка парите свършват и пред него се откриват две възможности — да стане дилър, пласиращ дрога, или да започне да краде.

Дойл се върна в кабинета си, а Шейн отново насочи вниманието си към компютъра. Без особени затруднения успя да проникне в база данните на Сън уърлд банк. Беше му нужен почти цял час, за да се запознае с финансовото състояние на семейство Максуел.

Не че беше съвсем наясно какво точно търси.

Често употребяваната фраза за наркоманите, които, в крайна сметка, се превръщат или в дилъри, или в крадци, обаче, събуди някакви асоциации в главата му. Според него в основата на всички проблеми, пред които бяха изправени членовете на семейство Максуел, бяха парите. Кой от тези хора харчеше повече отколкото печелеше? Кой от тях изпитваше сериозни финансови затруднения и отчаяно се нуждаеше от пари?

Сметките на Дойл Максуел се оказаха на червено. Всички банки му бяха отказали овърдрафт, а последните няколко вноски по ипотеката му все още не бяха изплатени.

Много интересно…

Шейн прегледа сметките на Тейлър и Трент, но не забеляза нищо необичайно. Сигурен беше обаче, че Трент съвсем скоро щеше да се окаже в затруднение заради огромните разходи, свързани с присъствието на Раул в живота му.

Ванеса Максуел беше съвсем друга история. Преди няколко седмици — горе-долу по времето, когато бе научила за съществуването на Рената — тя бе изтеглила значителни суми от сметките си.

Повечето от парите вече бяха изхарчени в луксозни магазини, салони за красота и изискани заведения в периода, през който Рената бе все още жива. Имаше и няколко тлъсти чека, издадени на името на Кейлъб, както и на самата Рената.

Защо Ванеса е платила такава голяма сума на Кейлъб? Чекът беше написан преди състоянието й да се влоши дотолкова, че да се стигне до силните обезболяващи, които тя вземаше в момента. Което означаваше, че по онова време Ванеса е разсъждавала съвсем трезво и е била наясно какво точно върши.

И какво е станало с чека на Рената? След убийството й в стаята й не бяха намерени никакви пари.

Шейн прегледа още веднъж сметките на Ванеса и попадна на още нещо.

— Проклет да съм! — гласно възкликна той, приковал поглед върху монитора.