Включено в книгата
Оригинално заглавие
Every Waking Moment, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 22 гласа)

12.

Съдбата ни сблъсква с най-различни хора през живота ни, за да ни подложи на изпитание.

Интересна концепция, помисли си той, замислен върху мъдрите думи. Дали Шейн Донован му беше изпратен от съдбата, или отново се бе задействала някаква друга сила?

— Какво, по дяволите, прави Шейн Донован в Маями?

Присъствието на Шейн вещаеше неприятности. Сериозни неприятности. Ако го оставеше да души наоколо, Донован би могъл да провали всичко. А той не можеше да позволи това да се случи. Налагаше се да помисли за някакъв изпреварващ удар, с чиято помощ да се отърве от всички наведнъж.

Особено от Шейн Донован.

Това е решението. Трябваше да предприеме драстични мерки.

И да отвлече вниманието им.

Задълбоченото обмисляне и планиране бяха особено важни в осъществяването на всеки замисъл. Търпението беше добродетел, само че този път не разполагаше с достатъчно време.

Изпреварващият удар трябваше да бъде извършен незабавно.

— Да! — извика той. — Идеята е просто брилянтна!

Вече знаеше какъв ще бъде следващият му ход.

Беше просто гениален!

 

 

Шейн чу, че някой чука на вратата му и отвори без дори да погледне през шпионката. Не беше и нужно. До него Оги щастливо въртеше опашка, а това означаваше, че той вече знае, че пред вратата стои Тейлър. За пръв път, помисли си Шейн докато натискаше бравата.

Тя беше дошла при него.

— Зная, че е късно — извини се Тейлър веднага щом влезе вътре и потупа Оги по гърба.

— Часът е едва десет — откликна той и затвори вратата след нея.

— Нося космите.

Подаде му малка торбичка, в която бе поставила две прозрачни пликчета.

— Срещна ли някакви затруднения? — попита я Шейн. Двамата така и не бяха успели да поговорят насаме, след като Тейлър се върна в компанията и освободи Шейн от ангажимента му да забавлява Рената.

— Не. Оказа се съвсем лесно. Трябваше само да измисля някакво правдоподобно обяснение за пред Мария. Но тя не ми обърна никакво внимание. Беше твърде заета да мие антрето, което трябваше да изсъхне преди майка ми да се е прибрала у дома.

Тя се поколеба за момент.

— Успях дори да преровя набързо нещата на Рената.

— Не говориш сериозно! Наистина ли го направи? — Шегуваше се, но Тейлър възприе думите му сериозно.

— Почувствах се ужасно, но просто не можах да се въздържа. Само че не намерих нищо интересно. Купища евтина козметика и фалшиви бижута. И цял гардероб, претъпкан с нови дрехи. Нищо повече.

— А ти какво очакваше да намериш? Тя е достатъчно умна и не би оставила нищо уличаващо в къщата. Отдаде ли ти се възможност да хвърлиш един поглед и в стаята на Кейлъб?

— Да, но и там не попаднах на нищо интересно. Освен…

— Освен?

— Разбирам защо майка купува дрехи на Рената, но не мога да си обясня защо трябва да грижи и за гардероба на Кейлъб.

Шейн се приближи до масата в трапезарията, където лежеше един плик с логото на Федекс, който вече бе адресиран и готов за изпращане. Шейн сложи донесените мостри в него. После погледна Тейлър.

— Ванеса може би изпитва чувства на вина, че той е отгледал детето й. Кейлъб не е заможен и…

— Ами онази къща в Ню Орлиънс? Според мен беше обзаведена изключително с автентични антики.

— Кейлъб живее там под наем. Обзавеждането принадлежи на собствениците — поведе Тейлър към канапето. Двамата седнаха един до друг. — Имам един познат в полицейското управление на Ню Орлиънс. Според него Рената и Кейлъб нямат полицейски досиета в Луизиана. Не и под имената, които използват в момента.

— Ако фамилното име на Кейлъб е Басет, а Рената е негова дъщеря, то тогава нейното фамилно име трябва също да е Басет.

— Точно така, Шерлок!

Тя се засмя и го погледна, а в очите й като че ли се четеше истински интерес. За пръв път му се стори, че призракът на Пол Аштън не витае между тях. Ето сега беше моментът да й каже цялата истина.

Тейлър сигурно щеше да се вбеси, но Шейн си даваше сметка, че тя се нуждае твърде много от помощта му, за да си позволи да го прогони.

— Накара ли твоят приятел да я провери и под името Басет?

— Да, но не откри нищо. Отделът на моторни превозни средства на Луизиана й е издал шофьорска книжка под името Рената Ролинс.

Направо не беше за вярване, мамка му! Изведнъж се уплаши и пак не й каза нищичко!

— А в онзи долнопробен стриптийз бар едва ли разполагат с номера на социалната й осигуровка, нали?

Той се засмя в отговор, решил, че моментът все пак не е особено подходящ, за да разголи своята, така наречена, душа. А и дали изобщо щеше да намери подобен момент? Как да каже на Тейлър нещо, което със сигурност щеше да я нарани? Може би трябваше да изчака докато отношенията им укрепнат още малко. Защото, макар и бавно, той вече постигаше определен напредък.

— Точно така. Никакви социални осигуровки. В онзи бар плащат на момичетата в брой. Моят човек в полицията обаче все пак спомена нещо интересно. Сред момичетата в клуба има голямо текучество, защото те, в по-голямата си част, са проститутки.

Тейлър закри очите си с ръка, а след това прошепна.

— Тя може да е изключение.

— Никак не ми харесва ролята на преносител на лоши новини, но ченгетата, които работят в района, познават Рената по име. Никога не са я арестували за проституция, но се говори, че момичето си пада по грубичкия секс. За което, естествено, получава и големи мангизи.

— Нищо чудно, че иска да остане да живее тук. На всичкото отгоре имаше наглостта да поиска да я назначим в Макс.

— Точно от това имате нужда в момента.

— Казах й да забрави за тези свои мераци.

Шейн се наведе и погали Оги, който седеше в краката му. Нещо странно ставаше в тази компания и според Шейн неприятностите им не се изчерпваха единствено със стремежа на някой да саботира предстоящата продажба. Реши обаче да не тревожи Тейлър, преди да е разбрал със сигурност как точно стоят нещата.

— Можеш ли да пазиш тайна?

Само ако знаеше колко е добър в това отношение!

— Разбира се. Няма да я споделя с никого.

Направи кръст през гърдите си.

За всеки случай.

Беше достатъчно интелигентен и се надяваше, че няма да умре скоро.

— Тази вечер проведохме нещо като съвещание в мезонета в Саут Бийч, в който брат ми живее заедно с Раул. Там бяха чичо Дойл, Бриана и Трент. А също и Раул. Той, както знаеш, е гей. Също като брат ми.

Без майтап!

— Така че това беше нещо като семейна сбирка. Целта беше да решим как да постъпим с Рената. Чичо Дойл ни съобщи, че е получил достоверна информация, че майка възнамерява да промени завещанието си.

Защо ли не беше изненадан?

— Всички се притесняваме, че Рената би могла да наследи част от компанията и по този начин да блокира или просто да забави във времето предстоящата продажба. Затова смятаме, че трябва да й попречим по някакъв начин.

— Най-доброто ви оръжие е ДНК тестът.

— Да. Всички много разчитаме на него. — Тейлър бавно поклати глава. — Но освен това бяха изказани и много други идеи. Раул дори предложи да наемем някакъв кубински наемник, който да я убие.

— Какво? Но това е лудост!

— Прав си. Казах им, че отказвам да стоя там и да слушам подобни глупости, но мъжете като че ли бяха убедени, че идеята не е чак толкова лоша.

— Зная, че в момента Рената е силно заинтригувана от Ту дъ Макс, но предполагам, че с времето парите ще се окажат далеч по-вълнуващи от работата й в компанията. Ако бях на твое място, щях да й предложа някоя противна и еднообразна работа, която да промени представите й за компанията като цяло.

— Не я искам наоколо. Точка по въпроса.

— Ами ако майка ти настоява да я назначите?

Тейлър погледна за миг към отсрещната стена.

— Предполагам, че тогава ще трябва да отстъпя. Майка ми умира. И аз не искам да я разстройвам.

— Ако се стигне до там, просто й предложи някаква досадна работа.

— Би могла да получи моята работа. Тя е всичко друго, но не и бляскава и интересна.

— Сигурен съм, че Рената ще приеме на часа. И тогава ще разполагаш с предостатъчно време за компютърните си игри.

Тейлър се замисли за момент.

— Опитвам се да открия начин да вкарам по-дълги идиоматични фрази в игровия формат. Като например идиома Вали като из ведро, който буквално означава Валят кучета и котки. Този израз води началото си от Средните векове, когато къщите имали пръстени подове, а покривите били от слама. Тогава животните се катерели по покривите, за да се стоплят в сламата.

— Чакай малко! — Шейн се примъкна по-близо до нея. — А как са успявали да се качат там?

— Стопаните на всяка къща струпвали до едната й стена огромна купчина дърва. Тя се издигала почти до покрива. Домашните любимци, а също и мишките и плъховете, се изкатервали по дървата и се заравяли в топлата слама край комина. Когато завалял дъжд обаче, сламата ставала много хлъзгава и животните започвали да падат от покрива.

— И завалявали кучета и котки.

— Точно така. Само че цялото това обяснение трябва да бъде сведено до ред-два, за да може да се побере в игровия формат — тя замълча за момент, загледана съсредоточено в отсрещната стена. — Бих могла да създам отделна игра с по-дълги отговори. Това вероятно е по-разумната идея. Не е реалистично да се опитвам да събера всички отговори на един-единствен ред.

Изглеждаше толкова привлекателна докато разсъждаваше върху проблемите, свързани с игрите й. Шейн се изкушаваше да я целуне, но се боеше, че би могъл да развали всичко. Беше чакал толкова дълго. Изминал бе толкова дълъг път, за да я намери. И сега не можеше да си позволи да прибърза. Трябваше да уцели най-подходящия момент.

 

 

Тейлър влезе в къщата, в която бе израснала, и извика:

— Майко, аз съм.

— На терасата — информира я Пабло със силния си кубински акцент. — Закусват.

Тейлър се опита да се пребори с ужаса от предстоящата среща. След като предишната вечер си тръгна от дома на Шейн, тя просто не можа да си наложи да спре да мисли за вероятността майка й да промени завещанието си. Притесняваше я и фактът, че чичо й и брат й бяха толкова разстроени, че бяха готови да прибегнат до такива драстични мерки като убийството на Рената.

Косъмчетата на врата й настръхнаха при спомена за Раул, който пръв бе направил това предложение и го бе представил като напълно реален и изпълним вариант.

Тейлър трябваше да стане и да си излезе веднага щом чу да се говори за убийство, но не го направи. Очакваше брат й и чичо й да се нахвърлят върху Раул, но, вместо това, тримата мъже започнаха съвсем сериозно да обсъждат тази възможност. Тейлър ги прекъсна в момента, в който осъзна какво става. Бриана, естествено, застана на нейна страна.

Сега, докато стоеше във фоайето на къщата, Тейлър си помисли, че може да постигне известен напредък, ако успее да поговори с майка си насаме. Откакто Рената се бе появила в града, Тейлър почти не бе виждала майка си. Днес обаче бе дошла да се срещне с нея. Искаше да й даде възможност да й обясни лично защо смяташе да промени завещанието си.

Целта на Тейлър беше да я разколебае и забави, докато излязат резултатите от ДНК теста.

— Добро утро, скъпа — обади се майка й.

Тейлър излезе на закритата тераса, от която се разкриваше прекрасна гледка към басейна и градината. Цялото помещение бе огряно от ярките лъчи на утринното слънце, а декорът беше заимстван от традициите и обичаите на Антилските острови.

Тейлър успя някак си да се усмихне на Кейлъб, който седеше на масата заедно с майка й. Беше почувствала мигновена неприязън към този мъж още при първата им среща в Ню Орлиънс. Реакцията й беше отчасти инстинктивна, но се подсилваше от презрението, което бе започнала да изпитва към Басет, когато осъзна, че той лентяйства по цял ден и се издържа с парите, които дъщеря му изкарва в долнопробен стриптийз бар.

Имаше и още нещо, свързано с Кейлъб, което не й даваше мира, но тя все не успяваше да определи какво точно е то. Той, по свой собствен начин, беше наистина очарователен. Особено пък когато се намираше в компанията на майка й.

— Здрасти, Тейлър — поздрави той докато Тейлър целуваше майка си по бузата. — Искаш ли да закусиш с нас?

Защо си позволяваше да й предлага закуска в къщата на майка й? Кейлъб се усмихна, опитвайки се да се държи мило, но този път тя не успя да се усмихне в отговор.

— Вече закусих. Отбих се само за малко, за да видя как е майка.

— Добре съм — бодро отвърна майка й. — В кръвните ми изследвания няма никаква промяна. Не са се влошили след последния тест.

— Но това е страхотно!

Нищо чудно, че Ванеса изглеждаше толкова щастлива. Всички предишни тестове показваха постепенно засилване на анемията и влошаване на имунната й система. Това бе причината, поради която лекарите настояваха за тези ежеседмични изследвания, които им позволяваха да внесат съответните корекции в дозировката на медикаментите, които приемаше.

— Идвала си вчера след обяд докато двамата с Ванеса бяхме в болницата — подхвърли Кейлъб. Сключил вежди, той я изгледа преценяващо с тъмните си очи.

Тейлър се настани на плетения стол до майка си. Радваше се, че има готова история, с която се надяваше да задоволи любопитството на Кейлъб. Под тънкото му лустро на фалшиво очарование, с което бе успял да измами майка й, се криеше един изключително пресметлив и безжалостен човек.

— Трябваше да се срещна с един от търговците ни и затова реших да взема една книга, която баща ми държеше в библиотеката. В нея се изтъкват предимствата на растителните компоненти, използвани в козметиката.

— Разбирам — отвърна той, но не отмести поглед от нея.

Силен страх сграбчи душата на Тейлър и тя внезапно си даде сметка, че Кейлъб знае, че е влизала в стаята му.

Как е разбрал?

Беше убедена, че бе проявила изключително внимание и предпазливост. Отказвайки да бъде сплашена, тя бързо се овладя и го погледна право в очите.

— Рената още ли спи? — попита тя.

— О, не, за бога! — отвърна Ванеса, която очевидно изобщо не бе забелязала напрежението, появило се между Тейлър и Кейлъб. — Тя е толкова развълнувана от възможността да започне работа в Ту дъ Макс… Искаше да е там още от първата минута на работния ден.

Тейлър едва се сдържа да не изпъшка на глас. Ама че нахалство! Онази стриптийзьорка прекрасно знаеше мнението на Тейлър по въпроса и въпреки това си бе позволила да поиска Ванеса да я назначи в компанията.

— Казала си й, че може да получи някаква работа?

— Разбира се. Рената, също като мен, има усет към козметиката — възторжено обяви майка й. — Когато вчера се прибра у дома, тя знаеше за бизнеса почти колкото мен. Направо е влюбена в този занаят.

Самодоволната усмивка на Кейлъб й каза всичко, което Тейлър искаше да узнае. Семейството й беше в сериозна беда. Не знаеше какво точно са намислили Кейлъб и Рената, но тя нямаше никакво намерение да им позволи да осъществят плановете си.

Изправи се и рече:

— Майко, може ли да поговоря с теб насаме няколко минути? Би ли ни извинил, Кейлъб?

— Разбира се — отвърна той и взе вестника, който лежеше на стола до него. — Можете да си говорите колкото си искате. Аз ще отида ей там, за да прочета вестника.

Майка й леко се олюля, когато се изправи и Тейлър за пореден път си даде сметка колко крехка е станала нейната така енергична и властна майка. Кръвните й изследвания може и да не показваха признаци на влошаване на болестта, но всички, които познаваха Ванеса отблизо, виждаха, че тя бързо се топи пред очите им.

Тейлър хвана майка си за ръка и я изведе от остъклената тераса. Поведе я надолу по коридора към библиотеката, която в продължение на толкова много години беше запазена територия за баща й. Прекрасната стая съвсем спокойно можеше да бъде сбъркана с някоя от величествените библиотеки в колежите от Айви лигата. Ламперия от тъмно дърво, подвързани с кожа книги, дълбоки фотьойли, тапицирани със светлокафява кожа.

Не бяха променили нищо в тази стая след смъртта на баща й. Тейлър понякога влизаше вътре, за да почувства отново силното му и властно присъствие.

Някои хора остават с нас завинаги. Те присъстват в живота ни, в любовта ни. Тейлър често си повтаряше тази мисъл, защото намираше истинска утеха в нея.

Родителите й бяха оставили своя отпечатък върху живота й. Не бяха съвършени, но нима имаше съвършени хора? Въпреки това тяхната любов и подкрепа винаги я бяха карали да се чувства сигурна и защитена.

Любовта им й даваше вътрешна сила. А точно в този момент имаше нужда от всичката сила на света.

— Случило ли се е нещо? — попита майка й.

Тейлър просто не знаеше как да отговори на този въпрос. Бяха я предупредили да не споменава нито дума за завещанието, защото това би причинило сериозни неприятности на адвоката им.

— Не, няма нищо, но двете с теб толкова отдавна не сме имали възможност да си поговорим насаме. Кажи ми какво става? Разбрах, че си поканила Кейлъб и Рената да живеят тук заедно с теб.

Майка й бавно се отпусна на един фотьойл, а Тейлър се настани на отоманката срещу нея.

— Да, така е. Искам да опозная дъщеря си. И вярвам, че това ще стане най-лесно ако тя живее тук. Бяха нужни много усилия, но Кейлъб в крайна сметка съумя да убеди Рената да се премести тук.

Тейлър се усмихна едва-едва и кимна в отговор.

Кейлъб, естествено. Кой друг?

Майката, която бе познавала през целия си живот, никога не би позволила на мъж като Кейлъб да я манипулира по този начин. Нито пък би приела Рената за своя дъщеря без категорични доказателства в подкрепа на това.

— Изненадана съм, че не прекарваш повече време с Рената — подхвърли Тейлър, опитвайки се да въвлече майка си в разговор за стриптийзьорката.

Усмивката на майка й сякаш идваше право от сърцето й.

— Кейлъб е тук, за да ми прави компания. Искам Рената да започне нова кариера. Тя, за разлика от теб, никога не е имала възможността да получи първокласно образование.

Тейлър почувства пристъп на горчива ревност и се притесни да не каже нещо, за което по-късно да съжалява. Прехапа едната си буза и си напомни, за кой ли път, че майка й страда от нелечимо заболяване.

И тя не можеше да си позволи да я разстройва.

Резултатите от ДНК теста нямаше да им свършат работа. Защото щяха да закъснеят. Тейлър си даде сметка, че по никакъв начин не би могла да убеди майка си, че Рената Ролинс може и да не е нейна дъщеря.

— Разбирам какви чувства изпитваш към Рената — заговори отново Тейлър, припомнила си съвета на Шейн да предложи на стриптийзьорката някоя трудна и не особено интересна работа. — Ще се погрижа Рената да научи всичко свързано с бизнеса, но ако продадем компанията, новите собственици може да решат да се разделят с всички нас.

— Ще преминем по този мост, след като стигнем до него.

— А ти какво смяташ да правиш днес? — попита Тейлър, макар вече да знаеше, че майка й има уговорена среща с адвоката им във връзка с промяната в завещанието й.

— Кейлъб ще ме заведе на обяд в Шор клъб — отвърна Ванеса.

Това беше един от най-новите и скъпи хотели в Саут Бийч. Поредната боядисана в пастелни тонове сграда, построена на самия плаж, която бе посещавана от елита на града. Майка й, в края на краищата, оставаше вярна на стила си.

— Кейлъб не може да повярва, че все още не съм обядвала там.

Тейлър беше повече от сигурна, че Ванеса ще си плати за цялото това удоволствие. Изчака още малко с надеждата, че майка й може да спомене за посещението си при адвоката, но тя не каза нищо повече. Усмихна се на Тейлър, а в сините й очи за миг проблеснаха позабравените вече игриви пламъчета.

— Рената ми каза, че между теб и Шейн става нещо. Вярно ли е?

Тейлър едва успя да овладее кипналия в гърдите й гняв.

— Но това е просто нелепо! Как е могло да й хрумне подобно нещо?

Майка и я изгледа изпитателно.

— Знаеш ли, никога не съм харесвала онзи Пол Аштън. Не беше твой тип. Но Рената има право. Шейн Донован е мъж точно за теб.