Включено в книгата
Оригинално заглавие
Every Waking Moment, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 22 гласа)

1.

Тейлър Максуел бавно вървеше по Оушън драйв по посока на Брю Ха-Ха. Наближаваше десет часа, но Саут Бийч едва започваше да се разбужда. Животът в Саут Бийч се въртеше около клубните заведения, което означаваше танци до зори под звуците на оглушително силна, френетична музика. Не, че тя самата беше част от този живот. Тейлър живееше в Саут Бийч, защото изпитваше удоволствие от колорита и разнообразните културни тенденции, които мирно съжителстваха в тази част на града.

Или поне така твърдеше пред роднините и приятелите си.

Пред себе си Тейлър тайничко си признаваше, че продължава да живее в апартамента, който бе споделяла с Пол Аштън, защото тук все още усещаше присъствието му. Пол обожаваше Саут Бийч. Преди той да изчезне, Тейлър бе прекарвала всеки свободен миг тук заедно с него. Саут Бийч се намираше недалеч от Коръл Гейбълс, мястото, където тя бе родена и израснала, но представляващо един съвършено различен свят.

Право към нея крачеше наперен тийнейджър и се поклащаше в такта на някаква музика, която очевидно само той беше в състояние да чуе. От тъмните му очи, прикрити наполовина от нахлупената ниско на главата му шапка с емблемата на Долфинс струеше неприкрито предизвикателство.

— Здрасти, мамче. Много си готина!

Тейлър отдавна бе разбрала, че е по-добре да оставя подобни забележки без коментар. Ако само му отвърнеше нещо, каквото и да било, той щеше да тръгне след нея по улицата, глух за всичките й възражения и протести. Облечена беше консервативно за Саут Бийч — с бели шорти, червени сандали с високи токове и небесно синя блузка със завързани на кръста й предници, която откриваше само няколко сантиметра от голата й кожа. Тейлър никак не си падаше по разголените пъпове, украсени с всевъзможни халкички и други метални украси.

Хлапето нехайно се запъти към павилиона, в който се продаваха предимно списания с голи жени. Тейлър продължи пътя си по почти безлюдния тротоар, насочила поглед към величествените палми на плажа. Искрящите сини вълни се разливаха по пясъка, а после мързеливо се отдръпваха назад, оставяйки бяла пенеста диря след себе си.

Далеч над океана се виеше прозрачна, белезникава мъгла и забулваше в меката си прегръдка хоризонта, където синята вода се сливаше с още по-синьото небе. Слаб ветрец полюшваше чадърите и развяваше хавлиите на ранобудните почитатели на плажа, разхвърляли принадлежностите си по белия пясък.

Беше февруари и времето беше приятно топло — истински дар божи за всички онези туристи, които идваха във Флорида, за да избягат от студа и снега. Тейлър живееше тук вече почти тридесет и две години. Прекарала бе целия си живот във Флорида, но въпреки това не приемаше нито климата, нито живота си тук за даденост.

Един от най-горчивите уроци, които бе научила през годините, беше, че нищо не може да се смята за даденост.

Способността й да превъзмогне мъката и да продължи живота си, въпреки разкъсващата сърцето й мъка по Пол, се оказа една от най-силните й черти. Благодарение на желязната си воля, твърда решимост и неотстъпчивост, тя бе успяла да се концентрира върху работата си и да постигне изключителни успехи.

Най-трудно й беше нощем.

Тогава надеждата отстъпваше пред смразяващия страх, че може никога повече да не види Пол отново. Работата й беше единствената възможност за бягство и тя стоеше почти до разсъмване пред компютъра си, потънала в игрите, върху които работеше.

Натоварваше се безмилостно, потискаше мъката си и така успяваше да държи мислите си далеч от Пол.

През повечето време.

Но в слънчеви сутрини като днешната просто не можеше да не си мисли, че в този момент той трябваше да е до нея и да се наслаждава на прекрасния ден.

Тейлър влезе в Брю Ха-Ха, където я посрещна силното ухание на ароматно кафе. От колоните, закачени на тавана, гърмеше латино. Кафенето беше най-обикновена бамбукова колиба, покрита с палмови листа, но кубинското кафе, което сервираха в него, го бе превърнало в едно от най-популярните заведения наоколо.

Тейлър се огледа за приятелката си, но Лиза очевидно все още не се бе появила. Хвърли един поглед на часовника си и разбра, че е пристигнала няколко минути по-рано. Реши да си поръча кафе, докато чака.

— Cafe cubano — поръча тя на момичето зад бара. — Двойно.

Кубинското кафе си беше чист, високо октанов кофеин. Тейлър почувства прилив на адреналин само докато наблюдаваше момичето да налива гъстото и подсладено кубинско кафе в малката като напръстник розова чашка. До ноздрите й достигна ароматът на препечен и намазан с масло pan cubano и Тейлър изведнъж се сети, че бе пропуснала вечерята предишната вечер.

— Бих искала и една филийка pan cubano tostado.

Плати кафето и препечения кубински хляб и се настани на една малка маса, скътана под огромното смокиново дърво, разпростряло клоните си като чадър над кафенето. Наля малко сметана в кафето си, макар че това беше едва ли не кощунство за повечето любители на кубинското кафе, които го пиеха заради силния му и неподправен аромат. Разбърка тъмната течност в чашата си, отхапа от хрупкавия кубински хляб и в същия момент зърна Лиза, която вървеше по улицата с обичайната си самоуверена походка.

Макар че бяха на една и съща възраст и почти еднакви на ръст, Лиза Абът по нищо не приличаше на приятелката си. Докато Тейлър беше блондинка със сини очи, Лиза имаше гарваново черна коса и топли шоколадово кафяви очи. Пременена беше с яркорозово бюстие и шорти в същия цвят, а фигурата й привличаше всички мъжки погледи в околността.

Тейлър скочи на крака и размаха ръце.

— Лиза! Тук съм!

Лиза се затича и се хвърли в прегръдката на Тейлър.

— О, господи, толкова ми липсваше!

Очите на Тейлър се напълниха със сълзи и тя силно притисна към себе си най-добрата си приятелка. Не бяха се виждали от девет месеца, но на Тейлър й се струваше, че са разделени от години. Сега, когато брат й Трент бе напълно погълнат от новото си романтично увлечение, а от изчезването на Пол бяха изминали цели две години, Тейлър по-болезнено от всякога се нуждаеше от присъствието на Лиза.

— Сядай, сядай — подкани я Тейлър. — Разкажи ми всичко.

Лиза изразително завъртя тъмните си очи.

— Ще ми позволиш ли най-напред да си поръчам едно кафе?

— Разбира се, но побързай. Искам да чуя всички подробности за пътуването ти.

Седна на мястото си, отпи предпазливо от горещото кафе и се загледа в Лиза, която стоеше пред бара и диктуваше поръчката си. Брю Ха-Ха започваше да се пълни и Тейлър разпозна няколко от постоянните му посетители. Повечето сутрини тя се отбиваше тук, за да си вземе кафе, преди да се качи в малкия си Биймър и да поеме към офиса на Ту дъ Макс — семейната фирма в Коръл Гейбълс, където работеше заедно с чичо си и брат си.

Лиза се върна на масата с чаша ароматно кафе и две филийки pan cubano tostado. Над масата се разнесе ароматът на ванилия. Приятелката й се наведе и духна в чашата, опитвайки се да охлади горещото кафе.

— Е, какво става наоколо? — попита Лиза.

— Не би искала да знаеш, повярвай ми.

Тейлър си даваше сметка, че Лиза съзнателно не я пита за Трент, защото се надява Тейлър по собствено желание да й съобщи последните новини от живота на по-малкия си брат. Трент и Лиза бяха щастливо женени от шест години — или поне така смятаха всички, които ги познаваха — когато Трент най-неочаквано я помоли за развод.

Лиза беше съсипана. Веднага щом бяха подписани и последните документи по развода, тя замина на околосветско пътешествие в опит да открие отново себе си. Никой не беше разговарял с нея от заминаването й, но тя от време на време изпращаше съобщения на Тейлър и на родителите си, за да ги увери, че е добре.

Тейлър обаче не можеше да не се тревожи за нея. След като Пол бе изчезнал безследно по време на една задгранична командировка, тя не можеше да не се пита дали същата участ не бе постигнала и Лиза.

А съобщения по електронната поща можеше да изпраща всеки, успял да се добере до лаптопа на приятелката й. Снощи обаче телефонът в дома й иззвъня и Тейлър с радост научи, че Лиза вече си е у дома.

— Разкажи ми за пътуването си. Коя страна ти хареса най-много? — попита Тейлър, отбягвайки съзнателно болезнените теми, свързани с новата любовна връзка на Трент, с Пол Аштън и собствената й майка.

— Толкова ми липсваше този хляб! — възкликна Лиза и отхапа от хрупкавия pan cubano. — Индия е любимата ми страна. Тя просто е без конкуренция.

Интересно, помисли си Тейлър. Изобщо не можеше да си представи Лиза в Индия.

— Прекарах шест месеца там. Изучавах Кама Сутра.

— Сериозно?

Тейлър отпи от кафето, опитвайки се да прикрие шока си. Добре че беше със слънчеви очила. Трудно й беше да повярва, че Лиза — един от най-авторитетните финансови съветници в Маями — би могла да прекара месеци наред в изучаване тънкостите на любовното изкуство.

Лиза преметна дългата си коса над едното си рамо — жест, който Тейлър помнеше още от първата им среща в Йейл.

— Смятам да сменя работата си. Имам намерение да отворя магазин тук, в Саут Бийч. Трябва само да намеря подходящото помещение.

Смяна на работата? Това не беше напористата и целеустремена Лиза, която се бе омъжила за брат й.

Трагедиите променят хората, помисли си Тейлър.

На нея също й се искаше да смени работата си. Мечтаеше си да основе своя собствена компания и да се посвети на разработването на компютърни игри. Вече имаше една почти готова игра, но сега, когато майка й беше толкова болна, тя съзнаваше, че моментът не е подходящ да напуска семейния бизнес за производство на козметика.

— И какъв точно магазин възнамеряваш да отвориш?

Лиза се усмихна на Тейлър и я погледна над ръба на чашата си.

— Все още не съм му избрала име, но ще бъде бутик, който ще предлага всичко — от секси бельо до любовни мехлеми и аромати. Вечер ще организирам курсове за жени, за да ги обучавам в тънкостите на Кама Сутра.

Думите й прозвучаха толкова скандално, че при други обстоятелства Тейлър сигурно би се разсмяла. Само че тя познаваше Лиза от четиринадесет години и никак не й беше до смях. Ама Лиза какво си мисли наистина? Идеята й беше възмутително нелепа. Дори и за Саут Бийч.

И тогава я осени прозрение. Трент. Разводът я бе сварил напълно неподготвена. Искането на Трент я бе изненадало жестоко. Лиза бе живяла щастливо и безметежно, без да се досети дори за проблемите на Трент.

И сега обвиняваше себе си.

Тейлър разпозна болката в очите на Лиза, защото тя отразяваше собствената й мъка от преживяната загуба. Имаше моменти, в които и на нея й се искаше да удря, да чупи, да крещи…

Имаше обаче само едно решение на проблема — човек трябваше да мобилизира цялата си вътрешна сила и да се опита да се справи със суровата действителност по възможно най-добрия начин. И този магазин, за който Лиза й говореше в момента, може би беше нейният начин да се справи с мъката и болката.

Тейлър за пореден път си напомни, че в този живот оцеляват единствено силните и издръжливите.

— Мислиш, че съм превъртяла, нали? — шепнешком я попита Лиза.

Тейлър не би могла да излъже. Не и Лиза. Приятелката й моментално щеше да усети лъжата.

— Не. Не смятам, че си се побъркала. Но мисия, че виниш себе си за неща, които изобщо не зависят от теб.

Лиза допи кафето си, стана от масата и отиде до бара, за да си поръча още едно. Когато се върна, Тейлър вече бе успяла да събере мислите си.

— Щом искаш да помагаш на хората, защо не се запишеш отново в университета? Можеш да станеш терапевт например — предложи Тейлър. — А защо не и личен съветник? Повечето терапевти в днешно време се наричат точно по този начин. Много от хората не желаят да си признаят, че имат нужда от помощта на терапевт. Но виж личният съветник е друга работа.

— Ти не разбираш. Това, за което ми говориш, е наша, западна практика. А аз искам да прилагам източните методи. Те са по-чувствени и далеч по-земни.

Тейлър не знаеше какво да каже. Пред нея седеше най-добрата й приятелка, но след това продължително пътуване Лиза й се струваше като непозната. Мислите й се отплеснаха и тя се запита колко ли би бил променен и Пол, ако сега ненадейно се появеше след двегодишното си отсъствие.

Даваше си сметка, че времето е променило и нея самата. От край време взимаше бизнес решения, без да се притеснява от последиците, но напоследък бе станала далеч по-самоуверена и дръзка. Някои от нововъведенията й бяха привлекли вниманието на най-големите фирми, производителки на козметика. И сега малката им компания бе засипана с делови предложения от тяхна страна.

— Твой ред е — заяви Лиза. — Разкажи ми какво се случи тук в мое отсъствие.

Тейлър отпи от кафето си. Опитваше се да спечели малко време докато реши дали да спомене за новата романтична връзка на Трент или не. Зърна един висок, тъмнокос мъж, застанал заедно с кучето си на опашката пред бара. Вдигна очилата си, закрепи ги на върха на главата си, наведе си към Лиза и прошепна.

— Ето го мафиота, за който ти споменах.

Тъмните очи на Лиза се разшириха от изненада.

Мафиот!

— Онзи тип, който се нанесе в блока ни. Живее точно от другата страна на вътрешния двор. Всъщност сега за пръв път го виждам на дневна светлина. Обикновено отива на работа някъде към девет вечерта и се прибира на зазоряване. Същински мафиот.

Лиза сбръчка нос.

— За онзи тип с потника ли говориш?

Тейлър отрицателно поклати глава, осъзнала, че Лиза е насочила поглед към един мъж със силно изрязана тениска, изпод която изпъкваха силно развитите мускули на здравото му тяло.

— Не, за онзи с кучето.

— Онзи готин пич, който води със себе си своя лабрадор ритрийвър? — Лиза отново преметна коса през рамото си. — Мафиот? Нищо подобно. Той вероятно работи в някой от нощните клубове в този град.

— Съмнявам се. Всеки път взима кучето със себе си.

Лиза внимателно я погледна за момент.

— Добре, какво има? Защо не го харесваш?

— Никога не съм разговаряла с него. В него обаче има нещо странно.

— Какво например?

— Не съм съвсем сигурна. Вече на два пъти го засичам да гледа към апартамента ми по много странен начин.

— Не е първият мъж, който проявява интерес към някоя страхотна блондинка. Особено пък ако тя живее в същата жилищна сграда.

— Той никога не ме е виждал. И двата пъти бях горе в кабинета си, скрита зад листата на голямата папрат. А той седеше на двора и гледаше към първия етаж на апартамента ми.

— Може да е нов в квартала. Нали знаеш как се отнасят новопристигналите към архитектурата на Саут Бийч. По всяка вероятност е разглеждал онези морски сирени, гравирани върху стъклата на входната ти врата. Или пък заоблените ръбове на сградата, изпълнени в стил арт деко.

Тейлър хвърли един поглед към мъжа, който в този момент тъкмо диктуваше поръчката си.

— Вярно, но…

— Но от него те побиват тръпки, така ли? Е, аз лично смятам, че този тип вероятно ще прояви интерес към тънкостите на Кама Сутра. Запознай ни.

— Казах ти вече, че двамата с него не се познаваме — тя отново погледна крадешком към него. Стоеше с гръб към тях, но кучето му я наблюдаваше. — А кучето му определено ме плаши. Виж го само колко злобно ме гледа.

Лиза погледна, но в този момент лабрадорът се обърна на другата страна.

— Но ти обожаваш кучета. Особено лабрадори и ритрийвъри. Ако не беше заради Пол, отдавна да си приютила в дома си някой златист ритрийвър, нали?

Тейлър кимна утвърдително. Пол беше алергичен към кучетата и това беше единствената причина, поради която не си бе взела собствен ритрийвър. Наистина обожаваше кучетата. До такава степен, че членовете на семейството й и приятелите й постоянно си правеха шеги на тази тема. Откакто се помнеше винаги бе имала домашен любимец. И ако сега продължаваше да живее без куче в дома си, това се дължеше единствено на надеждата, че Пол все някой ден ще се върне.

— Това куче е различно — рече Тейлър. — Никога не лае. Просто седи неподвижно и гледа заплашително.

— Нищо не разбирам. Щом не познаваш този мъж, как така знаеш толкова много неща за кучето му?

— Една вечер бях сама в пералното помещение в сутерена на блока. Почувствах, че някой ме наблюдава. Обърнах се и видях това куче, което стоеше на прага. Гледаше право в мен, вдигнало единия си крак във въздуха, подобно на ловно куче, надушило дивеч.

В тъмните очи на Лиза проблесна тревога.

— Ръмжеше ли срещу теб, оголило заплашително зъбите си?

— Не. Просто стоеше неподвижно и ме гледаше, а ноздрите му нервно потрепваха. После някой изсвири отвън и кучето изчезна.

— Това наистина е малко странно. Съобщи ли за случая на управителя на блока?

— Не. Познаваш старата госпожа Брайънт. Твърде е любопитна, а и се плаши толкова лесно. Никак не ми се искаше да създавам каквито и да било проблеми на кучето. Може пък да се окаже напълно безопасно.

— Но искам да ми обещаеш, че ще предприемеш някакви мерки, ако това куче започне да ръмжи срещу теб. Не забравяй за случилото се с онази жена в Сан Франциско. — Лиза поднесе чашата с кафе към устните си. — О, боже! Жребецът с кучето идва право към нас. Успокой се, сърце мое!

Тейлър извърна глава към оживената улица, но с периферното си зрение погледна към съседа си. Той наистина вървеше право към тях.

Спря пред малката им масичка и се обърна към Тейлър.

— Здравейте. Аз съм Шейн Донован, вашият нов съсед.

— Уха! Значи живеете в сградата на Тейлър? — възкликна Лиза. Държеше се така, сякаш за пръв път чуваше за него. — Заповядайте, седнете.

— Аз съм Тейлър Максуел — представи се Тейлър и срита Лиза под масата. Защо й трябваше да го кани при тях?

— Зная — Шейн завъртя един от свободните столове и го възседна. После остави кафето си на масата. Свали авиаторските си слънчеви очила и ги прибра в джоба на черната си тениска. Изпод тъмните му вежди — малко по-светли от кафявата му коса — просветнаха неестествено напрегнатите му тъмносини очи.

Тейлър предполагаше, че Шейн Донован би се сторил привлекателен на повечето жени. Особено на онези, които си падаха по високи и широкоплещести типове. Тейлър обаче предпочиташе по-слаби и жилави мъже. С пясъчноруси коси и зелени очи.

Мъже като Пол Аштън.

— Откъде знаете името ми? — попита го тя.

Той се усмихна. Усмивката му, леко изкривена на една страна, му придаде закачливо, момчешко изражение.

— Виждал съм ви наоколо, а госпожа Брайънт ми каза името ви.

Госпожа Брайънт. Ама разбира се! Старата кокошка вероятно се опитваше да я сватоса за някого. Знаеше, че Тейлър не се среща с мъже и няколко пъти вече бе повдигала този въпрос пред нея.

Къде я беше виждал Шейн Донован? — запита се Тейлър. Беше сигурна, че не са се срещали, но очевидно се заблуждаваше. Сигурно е надничал през прозорците й без тя да го забележи.

Гадничко.

— Откъде сте? — попита Лиза.

— Роден съм в Германия, но съм обиколил доста страни.

Тейлър реши, че в това доста очевидно се крие някакъв подтекст. Опасност, или пък ситуация, която би предпочел да не обсъжда. Безизразното му лице криеше добре тайните му — каквито и да бяха те, но напрегнатият поглед на сините му очи разкриваше дълбоките и силни емоции, които бушуваха в душата му.

Тейлър не се плашеше лесно. Не се страхуваше и в този момент, но трябваше да признае, че мъжът срещу нея я изнервя. Караше я да се чувства неловко. Лиза обаче като че ли изобщо не схващаше това. Очите й блестяха и Тейлър осъзна, че приятелката й е очарована от този непознат мъж.

— А аз току-що се завърнах от едно пътуване зад граница, продължило цели девет месеца — обяви Лиза.

— Късметлийка!

Този тип притежаваше определено излъчване. Беше самоуверен и дързък. Една по-умерена и изискана версия на тийнейджъра, когото бе срещнала по-рано на улицата. Беше от мъжете, които преследваха целите си докрай. И обикновено получаваха онова, което желаеха.

Кучето седеше на пода до Шейн, но не сваляше поглед от Тейлър. От това разстояние изглеждаше много по-миролюбиво и не толкова заплашително. Очите му излъчваха тъга.

Шейн галеше гърба на кучето и учтиво слушаше Лиза, която го попита дали е бил някога в Индия. Той отговори отрицателно.

— Как се казва кучето ви? — попита Тейлър.

— Оги. Съкратено от Огъстъс. — Той погали ушите на кучето. — Нали така, момче?

Опашката на кучето помръдна едва-едва.

— Вашето куче изглежда… различно. Постоянно души наоколо, но никога не съм го чувала да лае.

Шейн я изгледа за миг и проницателният му поглед я притесни повече отколкото можеше да се очаква.

— Оги е военно куче. В момента се опитвам да го приуча към цивилния живот.

— Наистина ли? На какво е бил обучаван в армията? Да напада хора?

Шейн се засмя.

— Нищо подобно. Оги има първокласно обоняние. Бил е обучен да открива експлозиви.

Заинтригувана, Тейлър сведе поглед към кучето.

— И защо вече не е в армията?

— Не го държат краката. Отпадна при последния изпит. Трябваше да прескочи една стена висока метър и двадесет, но не можа — в гласа на Шейн се прокрадна някаква тъга. Говореше така, сякаш самият той се бе провалил на този изпит.

— Вие ли го обучавахте? — попита Лиза.

Шейн поклати отрицателно глава, а след това отпи глътка cafe con leche — кубинско еспресо с мляко.

— Не. Взех го с връзки и го доведох тук. Пенсионираните военни кучета се нуждаят от сериозно обучение, за да могат да се справят с цивилния живот. Те никога не са били учени да си играят и да се радват на компанията на хората. От тях се очаква единствено да работят.

Интересно, помисли си Тейлър. Това обясняваше бдителността на кучето. Сякаш отгатнал мислите й, Оги се приближи до нея и Тейлър погали лъскавата черна козина на главата му. Опашката на кучето помръдна и тежко тупна на пода.

Дълбоко в душата на Тейлър проблесна малка искрица на радост. И щастие. В първия момент тя дори не можа да разпознае чувството. Твърде много време бе изминало откакто за последен път бе изпитвала радост в живота си.

Напоследък животът й се свеждаше единствено до упорита работа и напрегнати делови контакти. И самота. И тревоги, породени от влошаващото се здраве на майка й.

Тейлър се наведе и почеса гърдите на кучето — ласка, която всички кучета обичаха. Оги се притисна към нея, наведе глава и близна пръстите й.

Може би беше време да се откаже от мисълта за Пол и да си вземе едно куче. Рязко отдръпна ръка в мига, в който тази предателска мисъл премина през главата й. Пол все още беше жив там някъде. Сигурна беше, че не е убит. Ако беше мъртъв, тя щеше да го почувства със сърцето си.

Дали?

— С какво се занимавате? — продължи да разпитва Лиза.

— Работя в сферата на сигурността. Компютърна сигурност.

Няма начин, помисли си Тейлър. В този мъж имаше нещо безмилостно и жестоко, което беше абсолютно неприсъщо на компютърните специалисти, които тя познаваше.

— О, боже! Вижте колко е часът! — извика Тейлър и рязко се изправи. — Закъсняваме — сграбчи ръката на Лиза. — Беше ми приятно да се запознаем — рече тя и погледна Шейн.

— Е, това никак не беше красиво — заяви Лиза в мига, в който излязоха от Брю Ха-Ха. — Никога преди не съм те виждала да се държиш толкова грубо.

— Този мъж не е компютърен експерт.

Лиза спря, подпря ръце на кръста си и внимателно изгледа Тейлър.

— И откъде знаеш? Да не би да си се научила да четеш хорските мисли по време на отсъствието ми?

— Не, разбира се, че не съм. Аз… аз просто усещам, че около него има нещо нередно.

— Да бе, точно така! Единственото нередно нещо у Шейн Донован е интересът, който проявява към теб.

Лиза сложи ръка около раменете на Тейлър и я прегърна с обич.

— Ти си млада и красива… И си жива. Крайно време е да приемеш действителността.

Действителността? — повтори Тейлър и думата отекна в главата й.

— Изминаха две години от изчезването на Пол. — Лиза погледна Тейлър право в очите, поколеба се за момент, а след това заяви: — Той сигурно е мъртъв. И няма нищо лошо в това да си привлечена от друг мъж.

Тейлър примижа срещу яркото лятно слънце, а очите й веднага се напълниха със сълзи. Ето че Лиза, най-добрата й приятелка, бе изрекла думите, които майка й и брат й искаха да й кажат от месеци.

Светът около нея сякаш се срути, а надеждата, поддържала силите й през цялото време, бавно се отцеди от душата й. Безмълвен писък отекна в главата й. Жалостив плач за безвъзвратно отминалите щастливи дни. И отчаян зов за помощ.

Мрачното и ужасяващо прозрение остави Тейлър без дъх. Коленете й едва не се огънаха под нея. В продължение на цели две години се бе старала да не допуска тази мисъл в главата си, но Лиза се бе завърнала и я бе принудила да погледне истината в очите.

Тейлър изведнъж си даде сметка, че никога вече няма да види Пол Аштън.