Включено в книгата
Оригинално заглавие
Every Waking Moment, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 22 гласа)

25.

Шейн стоеше непосредствено до Бриана, която разговаряше оживено с Кейлъб. Дойл бе отскочил до мокрия бар край басейна, за да вземе още едно уиски за Кейлъб, който, както се оказа, пиеше само Джони Уокър.

Ама че негодник!

За всички беше повече от ясно, че това питие ще му дойде в повече, защото той отдавна вече се бе наквасил до козирката.

Тейлър и Трент обясниха на Кейлъб, че имат намерение да помогнат на майка си да си легне. А той самият се оказа твърде зает да ухажва Бриана и да се налива със скъпото Джони Уокър със син етикет, за да се занимава с Ванеса.

— Къде си живял, преди да се установиш в Ню Орлиънс? — попита го Бриана.

Шейн предварително бе инструктирал Бриана и Дойл, обръщайки специално внимание на информацията, която трябваше да се опитат да изкопчат от Басет. Само че това щеше да се окаже нелесна задача. Макар и пиян, Басет, леко присвил очи, изслуша въпроса на Бриана и веднага отклони поглед встрани.

Този човек може и да беше пиян, но никак не бе глупав.

— Къде ли не, скъпа. Къде ли не… Защо питаш?

— Заради странния ти акцент. Когато се срещнахме за пръв път в Ню Орлиънс ти определено имаше британски акцент. А сега говориш като човек от дълбокия юг. Мисисипи или пък Арканзас.

Хитрата усмивка, появила се на лицето на Кейлъб, не издаваше почти нищо.

Той нехайно сви рамене. Носеше спортно сако на Версаче в зелено и лилаво. Беше го облякъл веднага след погребението. Негодникът очевидно не си падаше особено по черния цвят. В град като Де Мойн можеше и да го арестуват заради екстравагантно крещящите цветове на сакото, но в Маями никой не обръщаше особено внимание на тези неща.

— Ето питието ти — рече Дойл, който застана до тях и подаде на Кейлъб още една чаша с Джони Уокър.

— Благодаря. — Той се огледа наоколо. Районът около басейна вече бе почти безлюден. — Страхотен прием, а? Чудесно сбогуване с моето бебче.

— Вярваш ли, че полицаите ще успеят да разрешат случая и да открият извършителя на престъплението? — продължи да го разпитва Бриана.

— Не. Та те дори не се и опитват.

Отпи от питието си и прикова похотлив поглед върху дълбоко изрязаното деколте на Бриана. За един съсипан от скръб баща, погребал току-що дъщеря си, Кейлъб се забавляваше дяволски добре.

— Знаеш ли дали Рената е имала някакви врагове в Ню Орлиънс? — попита го Дойл. — Защото е възможно някой от тях да е…

— Не, няма такова нещо. Всички в Ню Орлиънс я обожаваха.

Хайде бе!

— Такава безсмислена загуба! Та тя беше толкова млада — възкликна Бриана. — Целият живот беше пред нея. И аз работих известно време като танцьорка. Не бях кой знае колко по-различна от Рената, а пък виж ме сега…

Кейлъб не се нуждаеше от повече насърчение. И без друго почти не отлепяше поглед от съблазнителното деколте на Бриана.

— Смятам да започна нов живот тук, в Маями — обяви Кейлъб, след като изпи на една глътка остатъка от питието си. — Никога повече няма да се занимавам с продажбата на застрахователни полици. Не, господа.

— И какви точно са плановете ти? — попита Дойл.

— Винаги съм проявявал интерес към недвижимите имоти. Мечтата ми е да продавам мезонети и скъпи апартаменти на пенсионерите, които искат да изживеят тук последните години от живота си. Зная, че те не са никак малко и търсенето на луксозни жилища е голямо.

Шейн веднага си представи Кейлъб като преуспяващ брокер на недвижими имоти. И по-странни неща се случваха на този свят. А човекът пред него можеше да бъде изключително убедителен и чаровен. Когато решеше, можеше да изобрази на лицето си усмивка, достатъчно ярка, за да освети цял Маями.

— Искаш ли още едно питие? — попита той и изпитателно се вгледа в Кейлъб. — Смятам да взема едно и за себе си.

— Разбира се. Джони Уокър със син етикет. И внимавай да не ми сипят нещо друго.

— Разбрах.

Шейн бе готов да заложи живота си, че преди идването си в Маями Кейлъб не бе и опитвал синьо Джони. Той протегна напред разперената си длан, взе чашата на Кейлъб и се отдалечи преди той да е забелязал, че пръстите му изобщо не се докосват до стените на чашата.

Не че Кейлъб му обърна някакво внимание. Той бе изцяло погълнат от прелестите на Бриана.

Идеята за отпечатъците на Кейлъб бе хрумнала на Шейн по време на разговора им. Реши да ги свали от чашата, а след това да ги пусне в база данните на полицейските участъци в съседните щати.

Току-виж пък попаднал на нещо.

Вярно, че лебедите не обичаха да си спомнят за живота си като грозни патенца, но неохотата на Кейлъб да сподели каквото и да било за миналия си живот говореше за някакви тайни, скрити в миналото му. Шейн мислено си бе отбелязал забележката на Кейлъб за застрахователните полици, които бе продавал. Но, доколкото им бе известно, той изобщо не бе работил в Ню Орлиънс.

Какви тогава бяха тези полици? Възможно е да се е занимавал с това преди много години, още преди къщата му да изгори до основи. Но дали е продължил и след това?

Застрахователните компании в страната не бяха чак толкова много. Както и в много други области на бизнеса и търговията, големите акули бяха погълнали по-малките рибки и сега, необезпокоявани, владееха целия пазар. Ако този тип бе работил като застрахователен агент под името Кейлъб Басет, Шейн щеше да го открие за нула време.

— Онзи мъж ей там, със зеленото сако, иска едно уиски Джони Уокър със син етикет. С много лед — рече Шейн на бармана. — Много държи на синия етикет.

— За съжаление синьото Джони свърши. Той го изпи до капка. В момента имаме Джони Уокър със златен етикет. То дали ще свърши работа?

Шейн кимна утвърдително и пресметна, че Кейлъб бе погълнал огромно количество уиски. Вярно, че приемът продължаваше вече повече от пет часа, но все пак…

Шейн се промъкна в кухнята, където доставчиците вече прибираха посудата и почистваха, взе една хартиена салфетка и внимателно загърна чашата, за да запази отпечатъците по нея. С периферното си зрение зърна Раул, застанал малко по-надолу по коридора. Кубинецът целуваше блондинката, която уж трябваше да го пази от наркотиците.

Иди, че го разбери пък този!

Шейн изсипа леда от чашата в мивката и се скри в килера, за да се обади по клетъчния си телефон. Винс вдигна на първото позвъняване. Шейн го запозна с плана си да провери отпечатъците на Кейлъб и Винс веднага се съгласи, че идеята е добра.

— Ще ми се да имах малко свободно време, за да отида до Арканзас и да се поразровя в щатските архиви. Все си мисля, че може би ще открия нещо за Басет. В момента обаче не искам да оставям Тейлър сама. Освен това бих могъл да бъда по-полезен тук и да помогна в разследването на убийството.

— Ако агенцията ми беше по-голяма и разполагах с повече детективи, щях да изпратя някой да свърши работата на място.

Винс тъкмо прохождаше в този бизнес и се занимаваше предимно с разследвания, свързани с информационната сигурност на компютърни мрежи и системи. Беше взел Шейн при себе си, защото го познаваше от съвместната им работа в ДИА. След година, ако нещата между тях вървяха все така добре, Шейн щеше да откупи половината от агенцията. И тогава щяха да помислят за назначението на още хора.

— И сто човека да имахме под ръка, едва ли щяхме да успеем да изровим нещо важно за Басет. Обзалагам се, че се е постарал да прикрие следите си добре.

 

 

Трент спусна пердетата и оправи леглото за лягане, а Тейлър въведе майка си в прилежащия будоар и й помогна да съблече черния костюм на Шанел, с който бе облечена по време на погребението. Ванеса едва се държеше на краката си, а ръцете й силно трепереха. Тейлър не можеше да прецени дали това се дължи на изтощението, или на силните лекарства, които вземаше.

— Всичко беше прекрасно — рече Тейлър, защото чувстваше, че от нея се очаква точно това. — Просто съвършено.

— Да. Аз също смятам, че мина добре. Дойдоха толкова много от приятелите ми.

— За това трябва да благодарим на Бриана. Тя свърши по-голямата част от работата и се обади на всички тези хора.

Майка й не отговори нищо. Бавно влезе в банята. Тейлър не я последва, а се върна в спалнята.

— Майка е в банята.

Трент бе застанал пред масата, върху която бяха подредени много семейни фотографии в изискани сребърни рамки. В средата бе поставена последната рекламна снимка на Дънкан Максуел, направена за каталога на Ту дъ Макс.

— Той ми липсва. А на теб? — попита Тейлър.

— Не можеш да си представиш колко много. Ако беше жив, татко щеше да знае какво да направи в случая.

— Знаеш, че той нямаше да се съгласи да продадем компанията.

— Бих искал да я задържа и заедно с Раул да поемем управлението й, но не разполагам с достатъчно пари, за да откупя вашите дялове.

— Трент, защо си толкова притеснен финансово? Ако смяташ, че това не е моя работа, просто го кажи, но искам да знаеш, че съм готова да ти помогна. Ти само кажи как.

Трент се обърна към нея и в очите му за миг проблеснаха познатите от миналото пламъчета. Той изведнъж сякаш се преобрази и се превърна в брата, който Тейлър познаваше толкова добре.

— Благодаря. Високо ценя подкрепата ти. Не се нуждая от парите веднага, но в най-близко бъдеще ще имам нужда от тях. Ще ми трябва цяло състояние, за да измъкна Раул от блатото, в което затъва.

Точно както беше предположила! Надяваше се, че се е излъгала в преценката си за Раул. Искаше й се да вярва, че времето, парите и — най-вече — любовта на брат й, не са напразно прахосани заради един празноглав и суетен мъж, който ще го зареже в мига, в който на хоризонта се очертае нещо по-добро и примамливо.

— Какво правите? — Зад тях се разнесе слабият и неуверен глас на майка им.

Тейлър се обърна и я погледна.

— Гледаме снимката на татко. Той ужасно ни липсва.

— И на мен ми липсва. — В очите й заблестяха сълзи.

Тейлър се спусна към нея.

— Нека да ти помогна да си легнеш.

Заведе майка си до леглото, настани я внимателно и грижовно я зави.

Без грим кожата на Ванеса имаше обезпокоителен пепеляв цвят. Очите й изглеждаха по-ясни и бистри, но в тях се четеше неизразима тъга и умора.

Точно както бе предвидила Тейлър, този толкова мъчителен ден се бе отразил изключително тежко върху майка й. Струваше й се, че не е честно спрямо нея да водят запланувания от тях разговор точно в този момент, но пък изобщо не беше сигурна дали в скоро време ще им се предостави друга такава възможност.

Трент седна в долния край на леглото.

— Майко, много сме обезпокоени за теб.

Тя ги изгледа под полуспуснатите си клепачи.

— Нищо ми няма. Просто днешният ден беше много изтощителен.

Тейлър също се настани на леглото. Не знаеше откъде да започне, макар че поне десетина пъти мислено бе провеждала същия този разговор.

— Тревожим се, защото кръвните ти изследвания не са добри.

— Всички знаехме, че това рано или късно ще се случи, нали така?

Тейлър кимна и хвърли един бърз поглед към Трент. Ето това вече бе жената, която им бе дала живот. Жената, която винаги гледаше истината право в очите.

— Да, всички сме наясно, че болестта е необратима и състоянието ти постепенно ще се влошава — съгласи се Трент.

— Смъртта ми е само въпрос на време.

На Тейлър й се искаше да възрази, да изкрещи с пълно гърло, че това не е така, но знаеше, че няма смисъл. Всички знаеха горчивата истина.

— С малко повече късмет и подходящо лечение би могла да поживееш още доста време — увери я Трент.

— Майко, притесняваме се от количеството обезболяващи, които приемаш — рече й Тейлър.

— И откъде знаете колко обезболяващи вземам? — Гласът на майка й беше тих. Тя като че и нямаше сили да говори по-високо, но в тона й се прокраднаха ледени нотки.

Тейлър, твърдо решена да не навлича излишни неприятности на Мария, отвърна:

— Не знаем, но съдим по държанието ти и начина, по който говориш. Освен това очите ти не изглеждат… както трябва.

— Днес цял ден не съм пила обезболяващи. Кейлъб на няколко пъти се опита да ме убеди да взема поне едно хапче, но аз не желаех да пропусна нито миг от погребението. Току-що взех първото си хапче за деня. И в момента чакам да ми подейства.

— Мислиш ли, че Кейлъб ти дава тези хапчета твърде на често? — попита Тейлър.

— Н-не съм сигурна. Както сигурно знаете, постоянно изпитвам силни болки. И-имам нужда…

Тейлър се присегна и хвана ръката на майка си.

— Знаем, че изпитваш болка и не бихме искали да страдаш. Но… ако си постоянно упоена и неадекватна, как ще се радваш на живота?

— Бихме искали да наемем медицинска сестра, която да се грижи за теб. Така ще сме сигурни, че взимаш лекарствата си съгласно предписанието на лекаря — додаде Трент.

— Не искам сестра. Кейлъб ми е достатъчен.

— Майко, той не може нито да те облече, нито да ти помогне да си легнеш — изтъкна Тейлър.

— Винаги мога да се обърна към Мария, ако имам нужда от нещо.

— Това означава, че си изцяло зависима от Кейлъб по отношение на лекарствата, които приемаш — рече Трент. — Какво ще стане, когато той си тръгне? Вече погребахме Рената и съм сигурен, че той съвсем скоро ще си отиде.

Майка им бавно завъртя глава върху възглавницата, опитвайки се да възрази безмълвно.

— Той ще остане тук при мен докато си извади разрешително за брокер на недвижима собственост.

О, страхотно, помисли си Тейлър. Просто страхотно.

Тя стисна ръката на майка си.

— Наистина ли смяташ, че това е добра идея? Имам предвид оставането на Кейлъб в дома ти. И какво ще си помислят приятелите ти? — попита тя, защото смяташе, че Ванеса държи да запази доброто име и репутацията, които бе градила с такова постоянство пред целия си живот.

— Но вие ги видяхте днес. Те всички харесаха Кейлъб.

Тейлър, решила, че е време да бъде максимално честна и откровена, заяви:

— Сега, когато Кейлъб постоянно се мотае наоколо, тази къща вече като че ли не е наша. Това не е семейният дом, в който се събирахме всички, когато татко беше жив.

— Нямате право да вините Кейлъб заради враждебността, която проявява към вас. Вие двамата сте главните заподозрени в убийството на Рената. Затова полициите претърсиха домовете ви.

— И не намериха абсолютно нищо — напомни й Тейлър.

— Майко — отново се намеси Трент, — двамата с чичо Дойл днес прекарахме известно време в библиотеката. Установихме, че някой се е ровил из документацията. Предполагаме, че е Кейлъб.

— А бижутата ти на сигурно място ли са, майко? — попита Тейлър.

— Ами формулите за продуктите на Ту да Макс? — додаде Трент.

— Разбира се, че всички ценни неща се съхраняват в сейфа. С изключение на няколкото бижута, които нося всеки ден.

Тя ги изгледа за миг, а след това затвори очи. Изминаха няколко секунди преди да ги погледне отново.

— Зная какво си мислите вие двамата, но грешите. Кейлъб е добър човек. Той е баща на Рената. И никога не би ме наранил.

— Ще ми се можех да се съглася с теб. Знаеш ли, че той всяка нощ излиза и до сутринта обикаля из клубовете на Маями?

Тейлър не беше абсолютно сигурна за клубовете, но къде другаде би могъл да ходи по цяла нощ?

— Разбира се, че излиза вечер. Кейлъб има нужда от малко забавления. Нали прекарва по цял ден с мен. А това сигурно му действа ужасно депресиращо.

— Защо не му дадеш известна сума, за да си наеме собствен апартамент, където ще може да се готви на спокойствие за изпита за брокер? — предложи Трент.

— Имам нужда от него. Искам да е тук, при мен.

Тези думи разкриха истинските измерения на влиянието, което Кейлъб Басет имаше върху майка им. От известно време насам Тейлър допускаше подобна възможност, но все се надяваше, че жената, дала й живот, е достатъчно прозорлива, за да проумее, че този мъж е мошеник.

— Искам да знаете, че много ви обичам и двамата — каза им майка им. — И се гордея с всеки един от вас.

— И ние те обичаме. — Тейлър се изправи, приближи се до другия край на леглото и целуна майка си по бузата.

Тейлър се наведе напред и я целуна по другата буза.

— Обичам те. Толкова много те обичам.

— Ей, какви са тези сълзливи излияния? — възкликна Кейлъб, който точно в този момент влезе в стаята. Около него се носеше силната миризма на Джони Уокър.

— Ние сме едно семейство — отвърна Тейлър, насилвайки се да говори с приятен и учтив глас. В края на краищата, вече беше повече от ясно, че ще им се наложи да се съобразяват с този човек. — И се обичаме.

— Колко мило! Много мило наистина. — Кейлъб хвана ръката на майка й и я целуна. — Искаш ли да ти донеса лекарството?

— Не. Аз вече го изпих.

Кейлъб погледна към Тейлър и Трент.

— Да се махаме оттук тогава и да те оставим да поспиш.

— Обичам те! — Тейлър отново целуна майка си. — Утре след работа ще се отбия да те видя.

— Лека нощ, майко — рече Трент.

— Обичам ви и двамата — повтори майка им. Гласът й беше слаб и несигурен, но преливаше от любов.

Тримата излязоха от спалнята на Ванеса. Тейлър изчака да стигнат до фоайето пред трапезарията и едва тогава се обърна и погледна Кейлъб право в очите.

— Недей да предозираш лекарствата на майка ми. Давай й точно толкова болкоуспокояващи, колкото са предписани от лекаря.

— Но тя постоянно изпитва силна болка.

— Зная, но за нея не е полезно да е упоена през цялото време. Искам да е с ясно съзнание, за да може да изживее пълноценно малкото време, което й е останало.

Кейлъб сви рамене.

— Добре. Мисля, че трябва да се отнасяте с мен като с член от семейството. Аз съм бащата на Рената. Все едно че сме роднини.

Обърна се и се запъти към басейна. Веднага щом се скри от погледа им, Трент прошепна в ухото на Тейлър:

— Исусе! Нали не смяташ, че е успял да убеди майка, че е член от семейството и, като такъв, трябва да бъде включен в завещанието й?

 

 

— Нищо не постигнахме — рече Тейлър, когато двамата с Шейн излязоха от къщата и се насочиха към колата й. — Майка не желае да се раздели с Кейлъб и няма никакво намерение да му позволи да напусне дома й.

— И ние нямахме кой знае какъв късмет. Този Кейлъб е голям хитрец. Но, въпреки това, ми подсказа някоя и друга идея.

Докато вървяха един до друг в душната и гореща вечер, Тейлър изслуша разказа му за чашата с отпечатъците и за плановете му да прегледа архивите на големите застрахователни компании. Само че все не успяваше да се концентрира върху думите му. Беше уморена до смърт и след разговора с майка си се тревожеше за нея повече от всякога.

Благодаря ти, господи, че ми изпрати Шейн в този труден период от живота ми.

Забележката на брат й по повод завещанието на майка им също не й даваше мира. Имаше моменти, в които той приличаше на стария Трент. През повечето време обаче беше напълно обсебен от мисълта за пари.

И от Раул.

Бяха паркирали колата й под една улична лампа. Силната й светлина осветяваше бял плик за писма, пъхнат под едната чистачка.

— Не може да е глоба за неправилно паркиране — отбеляза тя, когато наближиха до колата.

— Не го пипай!

Двамата напрегнато огледаха плика. Върху него с големи почернени букви — очевидно набрани на компютър — пишеше ТЕЙЛЪР МАКСУЕЛ.

Тейлър го извади изпод чистачката, но Шейн веднага го грабна от ръката й.

— Може да е просто съболезнователна картичка.

— Може, но позволи ми аз да го отворя. Ако се окаже, че е писмо бомба, никак не ми се иска да избухне в красивото ти лице.

Той се отдалечи на около три-четири метра, обърна се с гръб към Тейлър и разкъса плика.

Не последва взрив.

Шейн се обърна и се запъти обратно към нея. Лицето му бе застинало в мрачна и напрегната гримаса.

— Предчувствията ми не са ме лъгали. — Подаде й лист хартия. — Ти наистина си в опасност.

Тя прочете изпратеното й послание.

УБИЕЦЪТ ТИ ТЕ НАБЛЮДАВА ВЪВ ВСЕКИ ЕДИН МИГ ОТ ЖИВОТА ТИ.

ПРИГОТВИ СЕ ДА УМРЕШ, ТЕЙЛЪР.

ПРИГОТВИ СЕ ДА ПОСЛЕДВАШ РЕНАТА.