Включено в книгата
Оригинално заглавие
Every Waking Moment, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 22 гласа)

24.

Тейлър се взираше в тъмната и студена дупка, изкопана в земята и си представяше как Рената Ролинс — толкова млада и жизнена приживе — ще бъде положена вътре, за да поеме своя път към вечността.

Защо не си бе направила труда да я опознае по-добре?

Защо се бе отнесла толкова сурово и несправедливо с нея?

Не съди прибързано хората, които не познаваш!

Трябваше по-рано да си припомни тази фраза и да си даде сметка, че характерът на Рената е резултат от трудния живот, който бе водила. Защото тя никога не бе имала привилегиите, които Тейлър бе приемала за даденост през целия си живот.

Внезапно си представи Рената като малко момиченце да играе на дама на тротоара.

Усмихната.

Щастлива.

Какво се бе случило с това малко момиченце?

— Добре ли си? — прошепна Шейн.

Тя кимна и се облегна на него. Черпеше утеха от силната му ръка, обвита около кръста й. Опелото в параклиса се бе оказало много по-мъчително отколкото бе очаквала. Крехкото и изнемощяло тяло на майка й се тресеше от задавени ридания, а Тейлър едва се сдържаше да не се спусне към нея, за да я прегърне и утеши.

Ванеса обаче седеше от другата страна на пътеката заедно с Кейлъб Басет. Той я бе прегърнал покровителствено през раменете и през цялото време ту й шепнеше нещо, ту й предлагаше носна кърпичка.

Опелото, извършено от свещеник, който не знаеше нищо за живота на Рената, беше милостиво кратко. Свещеникът описа покойницата като невинно агънце, призвано в небесните селения и жена, чието състрадание към околните и благотворителност в полза на обществото ще се помнят вечно.

Кухи и изтъркани фрази, напълно изпразнени от съдържание. Тейлър обаче не винеше свещеника. Той не познаваше Рената и не знаеше нищо за нея. И само един господ знаеше какви му ги бяха наприказвали Кейлъб и Ванеса.

При все това Тейлър не можеше да не си помисли, че погребалното слово щеше да прозвучи много по-убедително и искрено, ако бе произнесено от човек, който поне отчасти бе познавал покойницата. Тя се взираше в присъстващите и не можеше да си представи как ще застане на гроба на Рената, заобиколена от всичките тези непознати.

На погребението дойдоха поне стотина човека — много повече отколкото Тейлър очакваше — но само шепа хора сред тях познаваха Рената. В един момент Тейлър изпита дълбока благодарност към приятелите на майка й, появили се на погребението. Макар че всички те изобщо не знаеха коя е Рената, присъствието им може би щеше да донесе известна утеха на майка й.

Може би, но едва ли. Ванеса изглеждаше безутешна.

Шейн поведе Тейлър към белите сгъваеми столове, подредени от едната страна на зиналия гроб. Двамата седнаха до Бриана и Дойл. Точно срещу тях, от другата страна на гроба, седяха Раул и Трент редом с майка й и Кейлъб.

Останалите опечалени един по един излизаха от параклиса и бавно се насочваха към гроба. За късмет температурата на въздуха беше нормална, а влажността — по-ниска от обичайното. Високо над главите им кръжеше чайка, която се опитваше да открие някаква храна по океанския бряг.

Тейлър си помисли, че мястото е изключително красиво и спокойно. Доволна бе, че именно тук се намираше вечният дом на сестрата, която така и не бе успяла да опознае.

Ниската червена стена бе обрасла с пълзящи растения с ярки розови цветове. Една огромна индийска смокиня бе разпростряла клоните си над тази част от гробището. Дори и през най-горещите дни на лятото под листата й беше сенчесто и прохладно. Няколко метра по-надолу се издигаше градинска беседка, от която се носеше омайният аромат на гардении.

— Ковчегът е много красив — прошепна Бриана.

— Прекрасен е.

Тейлър изведнъж си даде сметка, че майка й бе организирала погребението по същия начин, по който години наред бе подготвяла изисканите си партита. Докато тя самата трябваше да се заеме с най-неблагодарната работа и да се обади на всичките тези хора, майка й се бе погрижила всичко около погребението да бъде красиво и изпълнено с много вкус.

Просто съвършено.

Целият параклис бе окичен с прекрасни букети от бели цветя — от екзотични орхидеи до уханните огромни цветове на диви рози. Ковчегът, изработен от блестящ махагон и излъскани до блясък месингови дръжки, бе покрит с покров от бели орхидеи. Върху тях бяха нахвърляни току-що напъпили бели рози, преплетени с върбови клонки.

Парцелът около гроба бе обсипан със стотици хиляди листенца от бели рози. Аранжорът някак си бе успял да засипе с белите листенца дори и прясно изровената пръст. Уханните бели рози покриваха изцяло земята около тъмната дупка.

Но цялата тази белота по никакъв начин не можеше да прикрие трагичната истина — пред всички тях зееше студен и злокобен гроб.

Тъмен и дълбок.

Тейлър вдигна поглед към Шейн, когато чу свещеникът да се прокашля, преди да прочете последната молитва. Шейн отвърна на погледа й. В очите му се четеше загриженост. Тейлър преплете пръсти с неговите.

Когато отново вдигна очи от гроба, видя, че Кейлъб се взира право в нея. Цялата настръхна, прикована под злобния му поглед, реши, че трябва час по-скоро да изтръгне майка си от лапите на този мъж.

Главата на Тейлър пулсираше от непоносима болка. Преживяното напрежение си казваше думата. След погребението всички се бяха върнали в къщата на майка й. Но Тейлър вече едва издържаше, макар че бяха изминали едва двадесетина минути от изпитанието, което, по всяка вероятност, щеше да продължи поне няколко часа.

— Струва ми се, че имам нужда от един тиленол — прошепна тя в ухото на Шейн.

— Добре. Тъкмо ще използваме случая, за да поговорим с Мария. Сигурен съм, че тя знае откъде би могла да си вземеш аспирин, а аз ще я поразпитам за лекарствата на майка ти.

— Да се надяваме, че ще успеем да я намерим.

Цяла армия от сервитьори обикаляше из къщата и предлагаше ордьоври на присъстващите. Имаше и една огромна маса с размерите на тенис корт, цялата отрупана с храна. Освен мокрия бюфет в къщата, отвън, до басейна, имаше още един бар.

Украсата на къщата със сигурност бе дело на цяла гвардия от цветари и аранжори. Бели рози и бели орхидеи. Тейлър бе готова да се обзаложи, че в момента в цял Маями едва ли можеше да се намери и един стрък от тези цветя.

Откриха Мария и Пабло в апартамента на прислугата. И двамата бяха предпочели да се приберат в дома си, за да освободят кухнята за многочислената армия от бармани и сервитьори.

— Maria, tenga aspirin? — Тейлър посочи с пръст главата си и се почувства ужасно глупаво. За пореден път съжали, че не бе учила испански вместо напълно безполезния френски.

Мария, която бе работила в този дом достатъчно дълго, за да разбира плахите й опити да се изразява на испански, веднага я поведе към малката баня. Тя самата несъмнено разбираше английски много добре, тъй като почти двадесет години работеше за семейството. Само че не можеше да го говори.

Тейлър взе три хапчета и ги изпи с чаша вода, предложена й от Мария. После двете се върнаха във всекидневната и Шейн веднага поведе с Мария разговор на испански.

Икономката му показа списъка с имената на лекарствата, които бе преписала от шишенцата в банята на Ванеса. Срещу всяко наименование с цифри бе отбелязан броят на хапчетата във всяко шишенце.

— Виж това! — Шейн й посочи бройката на хапчетата Викодин. — Струва ми се, че взима твърде много от тези.

— Не съм съвсем сигурна що за лекарство е това. Зная, че е обезболяващо, но, доколкото си спомням, майка вземаше Перкосет. Викодинът по-силен ли е?

— Много по-силен. Освен това продължителната му употреба неизменно завършва със сериозна пристрастеност. Лекарството е стопроцентов опиат. В гетата го наричат хероинът на богатите. Въздействието му е почти същото. Единствената разлика е, че не се инжектира като хероина, а се приема на хапчета през устата.

— Но ако тя наистина го взема в твърде високи дози, хапчетата й ще свършат твърде бързо. И тогава лекарят ще разбере, че нещо не наред.

Шейн сложи ръка на рамото й.

— Не разчитай на това, скъпа. Системата на нашето здравеопазване е пред разпад. Лекарите са толкова преуморени от работа и изтормозени от множеството съдебни искове, заведени срещу тях, че не разполагат с никакво време за подобни проверки. Лекарят на Ванеса може изобщо да не си спомни колко хапчета й е изписал в последната рецепта.

— Имаш право. Ще трябва да му се обадя отново. И този път ще му се наложи да ме изслуша — Тейлър се замисли за момент. — Не. Ще отида да говоря с него лично. Ако направя нужното, за да го убедя, може би ще успея да помогна на майка.

— Добра идея — подкрепи я Шейн. — Сега смятам да попитам Мария за мнението й за нещата, които се случват в къщата напоследък. Изглежда ми умна жена, а и познава майка ти от много години.

Шейн се обърна към Мария и двамата поведоха разговор на бърз испански. Икономката отговаряше охотно на въпросите му и разпалено жестикулираше. Пабло също се намеси в разговора и добави нещо с доста по-тих и спокоен глас. Тейлър, която успяваше единствено да разбере по някоя и друга дума, веднага осъзна, че двамата икономи са силно разстроени и обезпокоени.

— Какъв е проблемът?

Шейн се обърна към нея.

— И двамата не харесват Кейлъб. Твърдят, че той се възползва от майка ти. Рови се из нещата й и постоянно слухти из къщата. Вечер я чака да заспи, излиза и се прибира чак на зазоряване. Лично й дава всички хапчета. Дори и в случаите, в които Ванеса може да си ги вземе и сама.

Тялото на Тейлър бе разтърсено от някакво непознато чувство — твърде горчиво и болезнено, за да е обикновен гняв. Този мъж бе успял по някакъв начин да се промъкне в живота на Рената, да я оплете в мрежата си и да се възползва от нея. А ето че сега си бе поставил за цел да стори същото и с майка й, която в момента беше силно уязвима и почти безпомощна.

— Мария, Пабло, gracias[1] — напрегнато промълви тя. — Muchas gracias[2].

Тръгна към вратата, опитвайки се да реши как точно да се противопостави на Кейлъб. Шейн размени още няколко приказки на испански с двамата икономи, след което я настигна. Тейлър веднага сподели плановете си с него и му заяви, че смята да се изправи срещу Кейлъб и да му поиска обяснение за поведението му.

Шейн я поведе към страничната врата и двамата излязоха отвън, край басейна, където част от гостите разговаряха помежду си с приглушени гласове, хапваха ордьоври и отпиваха от питиетата си.

— Струва ми се, че пряката конфронтация с Кейлъб едва ли е най-уместното решение в случая. Не вярвам разговорът ти с него да доведе до някакъв положителен резултат.

— Но какво да направя тогава? Да наблюдавам безучастно как трови майка ми и я ограбва най-безсрамно?

Шейн хвана брадичката й с огромната си ръка и я погледна право в очите.

— Искаш ли да задълбочиш още повече конфликта, възникнал между теб и майка ти?

— Не, разбира се.

— Подозирам, че Кейлъб само чака да се нахвърлиш отгоре му и да го засипеш с обвинения. Ако го направиш, той веднага ще се оплаче на майка ти, ще се обърне към нея за съчувствие и ще получи пълната й подкрепа.

— Вероятно имаш право — съгласи се тя. — И какво ще правим в такъв случай?

— Веднъж вече ти предложих двамата с Трент да поговорите с Ванеса. Продължавам да смятам, че това е най-доброто решение. Вие сте нейни деца. Споделете с нея своите страхове и притеснения. Запознайте я с разкритията и подозренията си. А аз ще се постарая Кейлъб да не ви се пречка по време на този разговор.

— Добре — съгласи се Тейлър, макар да изпитваше сериозни съмнения, че ще постигнат нещо по този начин. Напоследък не само майка й се държеше изключително студено с нея. Отношението на Трент също не беше същото както преди. Последният им разговор бе завършил катастрофално и тя се питаше до каква степен би могла да разчита на брат си.

— Тейлър, Шейн, ето къде сте били! — Лиза се приближи към тях, хванала под ръка Джим Уилсън.

— Благодаря, че дойдохте — рече Тейлър, опитвайки се вложи в думите си цялата искреност, на която беше способна. Последният й разговор с Лиза много напомняше на онзи с брат й и думите, които си бяха разменили тогава далеч не бяха приятелски.

— Погребението беше невероятно. Дори и за град като Маями — заяви Джим.

Тейлър почувства засиления натиск на ръката на Шейн, която лежеше на гърба й, и преглътна саркастичната забележка, с която веднага щеше да постави Джим на мястото му. Защото този счетоводител, който повече приличаше на сърфист, нямаше никакво право да критикува майка й.

— Знаеш каква е Ванеса — намеси се Лиза. — Винаги е знаела как да изпипа нещата до съвършенство.

Що се отнася до Тейлър, тя лично смяташе, че демонстрираните днес разточителство и перфекционизъм бяха прекалени. Дори и според стандартите на майка й. Само че за нищо на света не би го признала пред когото и да било. Е, може би, единствено пред Шейн.

— Тейлър, защо не си вътре в къщата? — Гласът на леля й Софи.

— Здравей, лельо Софи. Нали си спомняш Лиза? И Шейн Донован? — Тейлър се обърна към Джим. — А това е Джим Уилсън.

Леля й Софи удостои всеки един от тях с кратко и отсечено кимане.

— Тейлър, би трябвало да си вътре при майка си. Онзи противен мъж нито за миг не се отделя от нея. Редно е не той, а ти да стоиш до Ванеса.

Преди Тейлър да успее да отговори, леля й Софи я хвана за ръката и я поведе към всекидневната.

— Забелязах, че съпругът ми е довел онази уличница със себе си. Човек би си помислил, че ще се сети да я остави у дома предвид трагичния повод, по който се събира семейството.

— Лельо Софи, но те са женени. Щеше да бъде много странно, ако чичо Дойл не я бе довел със себе си.

В очите на леля й Софи заблестяха злобни и отмъстителни пламъчета.

— Тази курва носи само неприятности. Искам да знаеш, че успя да ми отнеме съпруга само благодарение на уменията си на сантерийска вещица.

— Смяташ, че го е омагьосала? О, лельо Софи, не вярваш сериозно в това, нали?

— Дала му е да пие от техните любовни отвари, а мен ме е урочасала с противните си заклинания.

Тейлър въздъхна дълбоко и осъзна, че тиленолът все още не е подействал.

— Защо чак сега споменаваш за това?

— Защото току-що научих.

— И кой ти каза?

— Няма значение — рязко заяви Софи. — Имам си някои източници.

Тейлър никога преди не бе виждала леля си в такова състояние. Вярно, че целият й живот се въртеше около религията и благотворителността, но в момента Софи изглеждаше изключително неуравновесена и разстроена. Дори и непосредствено след развода поведението й беше далеч по-разумно.

Предателството и измяната бяха тежки удари в живота на всеки човек. А също и загубата на любим човек, реши Тейлър. Но ето че тя самата най-накрая бе намерила сили да се откъсне от миналото и да продължи с живота си. Защо и леля й Софи не можеше да направи същото?

Всекидневната беше претъпкана с хора. Цяла тълпа се бе струпала около майка й, която — като по чудо — все още стоеше права. А би трябвало да поседне и да се опита да пести силите си.

— Трент е при майка — рече Тейлър и погледна леля си. — Точно в този момент тя няма нужда от мен.

— Онази уличница също е там.

Тейлър бе видяла Бриана, която стоеше близо до майка й, но предпочете да не споменава името й, защото предполагаше каква ще бъде реакцията на Софи.

— Ти я харесваш, нали? — В гласа на възрастната жена се прокраднаха обвинителни нотки.

— Да — изрече късо Тейлър, полагайки усилия да не изпитва чувство на вина. Бриана беше нейна приятелка и заслужаваше подкрепата и лоялността й.

— Значи е използвала магиите и върху теб.

— Не вярвам в това — поклати глава Тейлър, извикала на помощ цялото си самообладание и търпение.

— Разполагам с доказателства.

Тейлър погледна през рамо с надеждата, че Шейн е някъде наблизо и ще й се притече на помощ. Вместо това се изправи очи в очи с Раул Кеткарт. Непосредствено до него стоеше умопомрачителна блондинка.

— Здравейте, госпожо Максуел — поздрави Раул и дари Софи с очарователна усмивка. — Изглеждате прекрасно с този костюм.

Тейлър изобщо не подозираше, че Раул познава Софи. Очевидно бе ходил заедно с Трент на посещение при леля й на Фишър Айлънд.

— Това е моята компаньонка Фелън Джеймс. — На лицето му засия поредната усмивка и Тейлър за кой ли път се запита какво намира брат й в този мъж. — Тя неотлъчно стои до мен, за да е сигурна, че не посягам към наркотиците и не близвам алкохол.

— До този момент Раул се държи като много добро момче — похвали го Фелън.

Тейлър успя да изобрази нещо като усмивка на лицето си. Тя лично смяташе, че Раул има нужда от лечение в специализирана клиника, което да открие и премахне причините, довели до зависимостта му от дрогата. В момента Раул контролираше порока си, но какво щеше да стане, след като компаньонката му си тръгне?

— Двете с Тейлър тъкмо обсъждахме сантерийските култове — рече му Софи. — Ти вярваш ли в тези заклинания?

— Разбира се. Нали съм наполовина кубинец. Майка ми не би могла да си представи живота си без тези ритуали — Раул се засмя. — Смятам, че всички трябва да се пазим от очи, които урочасват.

— Извинете ме — не издържа Тейлър. — Боя се, че трябва да ви изоставя. Отивам да потърся брат си.

— Той е в библиотеката с Дойл — извика след нея Раул.

Бяха й нужни няколко минути, за да си пробие път сред хората, които я спираха, за да й изкажат съболезнованията си. Най-после се добра до библиотеката и почука на вратата. Отвори й чичо й Дойл.

— Прекъсвам ли ви?

— Не — отвърна Трент. — Двамата тъкмо умувахме как бихме могли да се справим с проблема Кейлъб Басет.

— И аз исках да поговорим по същия въпрос.

Разказа им какво бе научила от Мария за хапчетата викодин и за наглото държание на Кейлъб.

— Мисля, че двамата с Трент трябва да помолим майка да ни отдели малко време, за да я запознаем с тревогите и опасенията си. Шейн обеща да държи Кейлъб далеч от нас по време на разговора. Чичо Дойл, ти би могъл да му помогнеш.

— Добра идея — съгласи се Дойл. — Ще взема и Бриана със себе си. Кейлъб не може да отдели очи от нея.

— Предполагам, че ще се наложи да изчакаме поне още час докато хората започнат да се разотиват — рече Трент. Гласът му прозвуча унило и напрегнато.

— Проблеми ли имаш? — попита Тейлър.

— Парични — отвърна той. — Помолих чичо Дойл за заем, но се оказа, че и неговото финансово състояние не е по-добро от моето.

— Аз бих могла да ти заема малка сума — предложи Тейлър, макар това да означаваше, че ще трябва да изтегли част от парите, с които възнамеряваше да основе собствена компания.

— Малка сума не ми върши работа. Трябва час по-скоро да продадем компанията.

— Надявам се, че майка ти няма да възрази да продължим с плановете за продажба веднага щом оправим онази бъркотия с компютрите.

Дори и без да пита, Тейлър знаеше, че Трент се нуждае от тези пари, за да плати разходите по лечението на Раул. Компаньонка като Фелън сигурно струва цяло състояние.

О, Трент, помисли си тя. Не си причинявай това!

Бележки

[1] Благодаря (исп.) — Б.пр.

[2] Много благодаря (исп.) — Б.пр.