Включено в книгата
Оригинално заглавие
Every Waking Moment, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 22 гласа)

26.

Една улична котка измяука жалостиво под прозореца на Шейн. Тейлър рязко подскочи и седна в леглото. Шейн изобщо не бе заспивал и знаеше, че Тейлър също е будна.

След като намериха заплашителното писмо двамата отидоха в полицейския участък. Детективите, които работеха по случая с убийството на Рената, се отнесоха сериозно към отправените заплахи. Особено пък след скорошния взрив в апартамента й. Не стигнаха до там, че да й кажат, че вече не я смятат за заподозряна за смъртта на Рената, но Шейн забеляза промяна в отношението им към нея.

— Това беше само една котка — рече й той, надигна се, седна в леглото и я взе в прегръдките си.

— Зная. Но съм твърде нервна. И не мога да проумея защо някой би искал да ме убие.

Вече бяха говорили за това, без да стигнат до задоволителен отговор. Шейн трябваше да й зададе един въпрос, макар никак да не му се искаше да го прави. Полицаите трябваше да го сторят, но очевидно все още не бяха стигнали до това.

Рано или късно все пак, щяха да я попитат. Той обаче трябваше да го направи сега.

— Ти имаш ли завещание? Кой ще наследи парите ти, ако умреш?

— Аз имам много малко мои пари. Татко ми завеща малък попечителски фонд. Трент получи абсолютно същото. Моят баща вярваше, че децата трябва сами да си проправят път в живота. Остави всичко, което притежаваше, на майка ми. Смяташе, че тя ще живее още много години и се надяваше, че през това време ние двамата с Трент ще успеем да се докажем и да спечелим собствени пари, преди да наследим фамилното богатство.

— Кой ще наследи малкото пари, които притежаваш?

Отговорът й се забави със секунда-две.

— Брат ми.

Не беше нужно Шейн да изрича на глас мислите, които се въртяха в главата му. Ванеса беше неизличимо болна и смъртта й можеше да настъпи всеки момент. Ако и Тейлър си отиде скоропостижно от този свят, Трент щеше да наследи цялото богатство на семейство Максуел.

— Трент не би го направил. Вярно, че много се промени напоследък, но все пак той е мой брат. — Тейлър се отдръпна от него, премести се назад и опря гръб в таблата на леглото. — И защо му е да ме предупреждава? Защо просто не се опита да ме убие?

Бяха обсъждали този въпрос по-рано вечерта, но Тейлър все още изпитваше потребност да говори за това.

— Който и да е човекът, изпратил това писмо, той очевидно иска да те изплаши. — Отдръпна се назад и седна до нея. — Твоят страх му доставя огромно удоволствие.

— Аз обаче няма да му доставя удоволствието да разбере колко много се страхувам. Ще продължа да ходя на работа както обикновено. Не казвай на никого за писмото. Не искам близките ми да се тревожат за мен. И най-вече майка.

Шейн се наведе над нея и включи малката настолна лампа, поставена върху нощното шкафче. Оги лежеше на пода до леглото. Повдигна глава и я наклони на една страна. Шейн лекичко го потупа по гърба.

— Чакай малко. Как очакваш да ти помогна, щом хората, които биха могли да ми съдействат и да те държат под око, няма да знаят нищо за случилото се?

— Ако разкажем на всички, тогава онзи, който се опитва да ме сплаши, ще разбере, че наистина е успял.

— Не е задължително. Искам да ми позволиш да кажа на няколко човека, които няма да те изпускат от поглед в сградата на компанията. Дойл като че ли ще ни бъде най-полезен в случая.

— А също и Трент. Той е там всеки ден.

Шейн не пожела да изрече съмненията си на глас.

— Трент не може да е човекът, който стои зад това — отново заяви Тейлър и този път думите й прозвучаха още по-убедително. — Познавам брат си и зная, че никога не би убил когото и да било.

Шейн се наведе към нея и я целуна по бузата.

— Парите обикновено стоят в основата на повечето убийства. Изключения правят само престъпленията, породени от страст, които обикновено са спонтанни и непредумишлени. Нашият убиец очевидно преследва някаква цел. Ако успеем да разберем каква е тя, ще можем по-лесно да разкрием самоличността му.

Шейн не можеше напълно да отхвърли парите като мотив за извършените престъпления, но случаят като че ли беше по-различен. Първо избухна бомбата, която вероятно бе замислена като предупреждение, а сега се получи и това заплашително писмо. Убиецът очевидно се забавляваше за тяхна сметка. И изпитваше огромно задоволство при мисълта за страховете и притесненията им.

— Радвам се, че си до мен в този момент — едва чуто промълви Тейлър. — Сигурна съм, че двамата заедно ще успеем да се справим с трудностите.

— Можеш да си абсолютно сигурна в това.

— Цяла вечер размишлявам върху тази бележка. Може да е оставена там от всеки един от гостите, дошли в дома на майка ми след погребението.

— Не е изключено някой да е отишъл с кола до там, да е оставил плика и да си е тръгнал веднага.

— Така е, но все пак ми се струва, че е по-вероятно да е някой от присъствалите на погребението.

— Може би. Искам да проумееш, че този човек внимателно обмисля всеки свой ход. И според мен в случая става дума за борба за надмощие или пък за някаква вендета. — Шейн се замисли за момент. — Повечето жертви на убийства загиват от ръката на някой свой познат.

— Значи някой измежду познатите ми желае смъртта ми — заключи тя и гласът й леко потрепери. Прехапа долната си устна и отклони поглед встрани. — Възможно ли е Кейлъб Басет да е този човек?

— Възможно е, но е малко вероятно според мен. Защо му е било да убива Рената? Та тя беше гъската, която снася златни яйца. Неговият пропуск към света и богатството на майка ти.

— В такъв случай може да е Джим Уилсън. Той изпитва силна неприязън към семейството.

— Вече го проверихме много внимателно. Допускам, че той е човекът, проникнал в компютърната ви система. Но защо му е да убива Рената? Или пък теб?

— Има нещо, което не знаем. Нещо, което не успяваме да разберем.

Шейн я прегърна и я привлече към себе си.

— Не мисли повече за това тази вечер. Ако имаме късмет, ченгетата може би ще успеят да свалят нечии отпечатъци от плика.

Притисна устни към нейните в нежна целувка. Как, по дяволите, бе допуснал толкова бързо да се увлече по тази жена? В началото бе просто заинтригуван от снимката й.

А ето че вече бе влюбен в нея.

— Шейн, питах се… за теб.

О — ох! Започна се.

— Зная толкова малко за теб. За миналото ти.

— Какво би искала да знаеш? — наложи си да попита той.

— Къде си пораснал? Какво беше семейството ти?

— До седемнадесет годишната си възраст живях в Германия. Майка ми е германка. Тя е прекрасен човек. Сигурен съм, че ще я харесаш. Омъжила се за американски военнослужещ, който загинал при пътно транспортна злополука. Семейството й живеело наблизо и тя се преместила при тях, но направила всичко възможно да ме запише в училището на американската база. Така пораснах, говорейки английски и немски. В гимназията научих и френски.

— Мили боже! Вече зная, че говориш и испански. Аз учих френски години наред, а едва успявам да кажа нещо смислено при пътуванията си в Европа.

— Европейците обикновено говорят повече от един език. Испанският научих по-късно. В колежа в Джорджтаун.

Тя го изгледа изпитателно.

— Джорджтаун значи. Любопитен избор.

— Искаш ли да чуеш нещо наистина смешно? Бях приет и в Йейл, но предпочетох Джорджтаун, защото намразих Ню Хейвън в мига, в който го видях. Джорджтаун повече ми напомняше за Европа.

— Уау! Ако се беше записал в Йейл, може би щяхме да учим там по едно и също време.

— Виждаш ли? Съдбата все пак си знае работа и ето че в крайна сметка двамата с теб се срещнахме.

Съдбата и онзи боклук — Пол Аштън.

— След колежа постъпих в армията. Служих в подразделение Кобра. Останалото го знаеш. Участвах в редица секретни операции, целящи да изкарат на светло връзката между наркокартелите и някои терористични организации.

При полевата си работа пред последните две години използвах модерни армейски компютри и съвременен софтуер. Така придобих определени познания в сферата на информационната сигурност. Работата ми за ДИА беше секретна и нямам право да ти кажа нищо повече от онова, което вече знаеш.

Това последното не беше изцяло лъжа. Вярно, че участието му в последната мисия представляваше класифицирана информация, но нищо не му пречеше да й каже за срещата си с Пол. Естествено, не би могъл да я запознае с всички подробности, защото те бяха класифицирани с гриф Строго секретно.

Би трябвало обаче да й каже, че мъжът, когото бе обичала — и може би все още обичаше, — си е жив и здрав.

Не можеше обаче да поеме този риск. Не искаше Тейлър да го напусне. Не и след случилото се тази вечер. Когато опасността отмине, той ще й разкаже за срещата си с онзи мръсник и ще й каже как бе видял снимката й.

— Как се казва майка ти?

— Гизела. Наследил съм нейните сини очи и тъмната коса на баща ми. Всички останали в семейството са руси. Баба ми Ру все още е жива, но дядо Клаус почина преди почти пет години. През целия ми живот той ми беше като баща.

В следващия миг се поправи.

— Не, той ми беше баща. Отгледа ме и вършеше за мен всичко, което се очаква от един баща.

— Майка ти не се ли омъжи отново?

— Не. Веднъж я попитах защо и тя ми отговори, че не би могла отново да преживее загубата на мъж, когото обича.

— Напълно я разбирам. — Тейлър замислено се загледа в отсрещната стена.

О, по дяволите! Защо беше казал това? Защо не помисли, преди да си отвори устата?

След кратко мълчание тя продължи с въпросите.

— Чуваш ли се често с близките си?

— Обикновено им се обаждам в неделя, след като се върнат от църква. Зная, че баба всяка неделя приготвя гала обяд, на който присъстват майка и братовчедите ми.

Не беше си ходил у дома от твърде дълго време, но не бе пропуснал нито една неделя, без да си спомни за близките си.

Всички те ужасно му липсваха. Дядо му най-вече.

Службата му в подразделение Кобра го бе превърнала в самотник, който не можеше — не можеше да си позволи — да се довери на когото и да било. Беше пожертвал много години от живота си в борбата срещу тероризма. Борба, която в последните години не слизаше от първите страници на всички вестници по света.

Част от него копнееше да се върне отново на служба. Беше обаче достатъчно интелигентен и знаеше, че е изхабен. Боеше се, че ако се включи отново в борбата, би могъл да се окаже в тежест на колегите си и да допусне непоправими грешки.

— Изумително. В нашето семейство имахме същата традиция. Неделните обяди бяха много специални. Дори и след като Трент и аз се изнесохме от къщи и заживяхме отделно, продължихме да се събираме в дома на родителите ми всяка неделя.

Усмихна се на спомена, а след това попита:

— Ами семейството на баща ти?

— Родителите му идваха няколко пъти в Германия, за да ни видят. И двамата са вече покойници. И тъй като баща ми е бил единствено дете, имам само няколко далечни братовчеди, които не познавам.

Шейн се наведе над нея и загаси лампата. Притисна я към себе си и прошепна:

— Искам да знаеш, че съм луд по теб. И няма да позволя да ти се случи нещо лошо. Можеш да си сигурна в това.

Обичаше я, но все още не можеше да й го каже. Не че не искаше, по дяволите, но все не можеше да прогони Аштън от мислите си. Твърде рано беше да й се обяснява в любов. Особено като знаеше, че не е бил напълно честен с нея.

Тейлър се сгуши до него.

Ухаеше на неговия сапун, защото се бе изкъпала в неговата баня, след като се върнаха от полицейския участък. Той докосна с устни шията й, а след това целуна любимото си местенце точно под ухото й.

Добре де, едно от любимите му местенца.

Както всеки път, и сега Тейлър откликна на ласките му с доволна въздишка. Ето затова обичаше да я целува под ухото. Всяка целувка там бе съпроводена с въздишка.

— Шейн, аз…

Каза си, че всичко е наред. Тейлър очевидно все още не бе готова да каже нещо повече, но той усещаше, че чувствата й към него бавно се променят. Припомни си колко тежко бе преживяла майка му смъртта на баща му. Още си спомняше нежеланието й да приеме случилото се и да продължи напред с живота си. И прекрасно знаеше какво бе преживяла Тейлър след изчезването на Пол.

Затова сега щеше да й е нужно повече време.

Шейн притисна устни към нейните. Те бяха топли и влажни. Езикът й веднага потърси неговия.

Желанието го връхлетя като мощна приливна вълна. Тейлър, обхваната от също толкова силен копнеж, се притискаше към него и, понесена на вълните на страстта, му се предлагаше безрезервно. Без всякакви задни мисли и задръжки. Тялото и душата й му се отдаваха напълно и това нямаше нищо общо с лоялността, която Тейлър може би изпитваше към един друг мъж. Мъж, който изобщо не я заслужаваше.

Шейн не можеше да промени миналото, но имаше пълен контрол над настоящето.

Погледна надолу към Тейлър и едва различи лицето й на бледата лунна светлина, която проникваше през прозореца.

— На времето трябваше да се запиша в Йейл. Ако го бях направил, щях да те срещна много по-рано.

— Не. Аз вярвам в съдбата. Писано ни е било да се срещнем сега, точно в този период от живота си.

Той бавно съблече тениската през главата й. Можеше просто да пъхне ръка под нея, но искаше, когато я люби, да усеща голото й тяло, притиснато към неговото.

Плъзна ръка по голата й кожа, гладка и мека като коприна. Тейлър одраска гърба му с дългите си нокти.

Невероятно еротична ласка.

Шейн сведе устни към гърдите й, макар да знаеше, че не гърдата е целта на неизразимо нежната милувка. Той целуваше сърцето й, завладян от равномерния ритъм, който чувстваше с устните си.

— Целуни зърното ми — прошепна тя.

Той веднага се подчини, погали едното й зърно с език и бавно го пое между устните си. Беше толкова възбуден, че се опасяваше, че няма да издържи още дълго и ще свърши като някой неопитен тийнейджър. Затвори очи и здраво стисна клепачи.

После си каза, че това е просто поредната му мисия.

И тя в никакъв случай не беше невъзможна. Вече бе постигнал половината от онова, което искаше. Двамата с Тейлър имаха интимна връзка.

И какво, ако тя не го обича толкова силно колкото той нея? С времето — и малко повече късмет — и това ще стане.

А до този момент късметът определено беше на негова страна.

Тя плъзна ръка между краката му и обви пръсти около твърдия му член.

— Искам те. Веднага.

Той й позволи да го насочи към горещата влага между краката й. А след това тялото му й каза всичко онова, което той все още не смееше да изрече на глас.

 

 

— Не зная какво да мисля — заяви Шейн и напрегнато погледна Винс. Двамата се срещнаха сутринта в една от клетките в счетоводния отдел на Макс, предоставена му за временно ползване за времето на разследването. Беше извикал Винс още с пристигането си в компанията и го бе запознал със заплашителното писмо, адресирано до Тейлър.

— Убедих Тейлър да ми позволи да кажа на чичо й и на брат й за писмото. Исках да преценя реакциите им и да си направя съответните заключения за евентуалното участие на някой от двамата в цялата тази история.

— И как приеха новината?

— И двамата изглеждаха искрено шокирани. Стори ми се обаче, че Трент… Не зная. Той като че ли изглеждаше прекалено изненадан.

— Смятам, че трябва да послушаш инстинкта си.

— Според статистиката парите са главният мотив за извършване на убийство. Рената вече не е между живите. Ако и Тейлър си отиде, тогава Трент ще наследи цялото богатство на семейството.

— Така е, но аз започвам да се питам дали наистина парите са в основата на последните трагични събития.

— Ако не са парите, тогава какво?

— Не зная. Зная само, че Тейлър се нуждае от сериозна защита. В същото време обаче не бива да го правим твърде очевидно, за да не подплашим убиеца. Искам да й сложим проследяващо устройство.

— Добра идея, но как смяташ да се снабдиш с подобно устройство?

И двамата бяха използвали такива проследяващи чипове по време на работата си в ДИА. Устройствата бяха съвсем малки — като главичка на топлийка. Можеха да бъдат прикрепени — и оставаха съвършено незабележими — към всякакви дрехи или бижута. Обикновено се монтираха върху ръчните часовници, защото повечето хора сваляха часовника си само нощем докато спят.

— Имам някои познати. А също и пари. Мисля, че мога да се снабдя с монитор и няколко проследяващи чипа.

Предпочете да не обяснява, че има много пари. Дядо му му бе завещал значителна сума, а той самият бе изхарчил много малка част от парите, които бе получил по време на службата си в армията. Тъй като беше консервативен по природа, бе предпочел да вложи парите си не в акции, а в облигации, в резултат на което бе успял да увеличи значително размера на вложенията си.

И беше готов да ги похарчи до цент, за да помогне на Тейлър.

— Целта ми е да следя не само Тейлър, но и още няколко човека. В нейния случай искам винаги да знам къде се намира, защото се боя да не й се случи нещо непредвидено. Що се отнася до останалите, искам да знам къде ходят и с кого се срещат.

— Останалите?

— Трент, Раул, Джим Уилсън. — Шейн замълча за момент, а след това решително прибави още едно име. — Дойл Максуел.

— И нито една жена?

— Статистиката сочи, че вероятно става дума за мъж.

— Напоследък жените стават все по-агресивни. Преди години можеше спокойно да заложиш живота си в подкрепа на твърдението, че убиецът е мъж. Днес вече не е така.

Шейн се облегна назад и се загледа в тавана.

— Софи Максуел ми се видя доста странна. Тейлър сподели с мен, че разговаряла с леля си след погребението и тя й се сторила твърде неуравновесена. През цялото време говорила за магии, заклинания и сантерийски култове.

— А какво мислиш за настоящата съпруга на Дойл?

Шейн знаеше, че Винс е хвърлил око на Бриана.

— За мен е малко вероятно да има някакво участие в тази история. Не си струва да хабя чипа заради нея.

— Добре, а кой ще седи по цял ден пред монитора, за да наблюдава движението на обектите?

Шейн очакваше този въпрос. Проследяващите чипове се контролираха от малък екран, който много приличаше на радарен монитор. Необходим беше обаче човек, който да наблюдава екрана и да записва маршрутите на хората, контролирани от проследяващото устройство.

— Ще поема заплатите на двама нови служители, които ще бъдат наети с едничката цел да стоят пред монитора на смени и да записват движението на обектите двадесет и четири часа в денонощието.

Винс кимна.

— Ако започнем да печелим добре, ще можем да наемаме повече хора за такива операции.

Малката им компания разполагаше с малък офис и секретарка в един от западналите квартали на Коконът драйв. И двамата обаче знаеха, че поддръжката и охраната на информационната сигурност е доста печеливш и рентабилен бизнес и очакваха да печелят добре, след като компанията им се утвърди на пазара.

Но за момента им се налагаше да пестят и да се опитват да съкращават всички излишни разходи. Мисълта за това накара Шейн да зададе следващия си въпрос.

— Ти провери ли сградата на компанията за микрофони?

— Не. Защо да го правя? Пък и не разполагаме с нужното оборудване. Освен това не смятам, че е необходимо. Проблемът на компанията произтича от сигурността на компютърната им система.

— Питам се дали някой не подслушва кабинетите им. Само по този начин нашият човек е могъл да разбере, че Тейлър не е приела на сериозно експлозията в дома си. Тя беше убедена, че става дума за някаква грешка.

— И той решил да й изпрати писъмце. — Винс изразително вдигна едната си вежда. — Ако питаш мен, смятам, че нашият човек работи точно тук, под носа ни, и изобщо не му трябват подслушвателни устройства, за да разбере какво става в компанията. Другият вариант е да има шпионин тук, в административната сграда, който му докладва с най-големи подробности за всичко, случващо се в компанията и в личния живот на семейство Максуел.

— Имаш предвид Раул Кеткарт, така ли?

— Точно така, макар че не съм готов да изключа напълно брата от кръга на евентуалните заподозрени.

Шейн също не бе готов да го стори.

— Започвам да си мисля, че проблемът с информационната сигурност на компютърната им система може изобщо да не е свързан с убийствата.

— Твърде е възможно да е точно така. Ханк Олфелд трябва всеки момент да се върне в страната. Когато разбие кода, ще разберем със сигурност за какво точно става дума.

— Предлагам, въпреки всичко, да проверим цялата компания за подслушвателни устройства. Аз ще купя метлата. По-късно може отново да ни потрябва за някое друго разследване.

Винс се съгласи и Шейн му даде кредитната си карта, за да закупи електронната метла. Макар да знаеше, че Дойл и Трент са наблизо, Шейн не искаше да оставя Тейлър сама.

Шейн не бе споделил с Винс разкритията, до които бе достигнал докато се ровеше из банковите сметки на членовете на семейство Максуел. Проникването му в банковите файлове беше незаконно, но той не би се спрял пред нищо и би нарушил закона отново, за да спаси живота на Тейлър.

Не беше казал на Винс и за Пол Аштън. Винс беше най-близкият му приятел от години насам, но не виждаше причина да му разказва за Аштън.