Павел Вежинов
Гибелта на „Аякс“ (9)

1

Приближавахме нашата цел. Оставаха ни само няколко месеца и огромният „Аякс“ щеше да увисне в пустошта като далечен спътник на Регина. Най-сетне щяхме да узнаем имало ли е някакъв смисъл това безкрайно пътуване. Щяхме да разберем има ли там жив свят, има ли хора. Ние бяхме просто жадни да срещнем човешки същества, та макар и от праисторическата ера. Толкова непоносима бе станала за нас мисълта, че може би сме единствените скитници в достъпния и недостъпния космос.

Последните три години като че ли минаха по-леко. Нашият екип от учени най-сетне бе открил силни противосредства на херметичната невроза. Но последната нейна жертва беше наистина и страшна, и тежка. Един от биохимиците, младият професор Моргенщерн, се самоуби по невероятен начин. Облечен в най-съвършен космически скафандър, той бе скочил в пустошта през един от люковете на най-малката разузнавателна ракета. Разбира се, отварянето на люка бе алармирало всички предпазни постове. Опасната рана в корпуса на „Аякс“ бе мигновено затворена. Но късно, за съжаление. Август бе останал вън, в пустотата. Щеше да живее най-малко още сто часа. И щеше да умре от задушаване.

Ние бяхме потресени. Бе намерил най-сетне това, за което с такава огромна сила бе жадувала душата му — безкрайното открито пространство. И щеше да остане там вечно. Може би до самата смърт на нашата галактика тая нищожна бяла фигурка щеше да лети в студа и мрака между далечните звезди — самотна и страшна като призрак. И величествена като паметник на неспокойния и търсещ човешки дух.

Ние победихме херметичната невроза, но не успяхме да победим космическата меланхолия. Но все пак я ограничихме, донякъде. Още осем души загинаха пред очите ни, безпомощни да им помогнем. Други шестнайсет души лежаха в биокамерите. Но когато наближихме съвсем, те постепенно ги напуснаха. Дори най-простото любопитство можеше да възроди хората за живот, стига да беше достатъчно човешко и силно.

Аз вече не бях момче. Дори младеж не бях. За последните години се бях превърнал в солиден и спокоен научен работник с леки залитания по литературата. Външно не бях се променил особено, ако не ме лъжеше огледалото. Изглеждах си все същият. Но зад гърба си имах два сериозни научни труда. Бях превърнал морското свинче по размери едва ли не в истинско земно прасе. То тежеше към петдесет килограма и доста загадъчно ме гледаше със своите албиноски очи. Имах чувството понякога, че ще ми заговори. При това се отличаваше с отличен апетит и необикновена подвижност и жизненост. Само присъствието на Сеймур, кой знае защо, го нервираше — то ставаше неспокойно и раздразнително.

— За какво ти е тоя урод? — мръщеше се Сеймур. — Да можехме поне да го извъртим на шиш…

Прасето трепна и ни погледна мрачно.

— По тихо! Може би ни разбира…

— Няма да се учудя! — каза Сеймур. — От урода всичко можеш да очакваш — дори да ти прехапе някой ден гърлото…

— То мен ме обича — отвърнах аз.

Не бях много далече от истината. Тони наистина изпадаше в блаженство, когато го чешех по мекото коремче. Сеймур още повече се намръщи.

— А не ти ли идва наум, че всичко това е напълно безсмислено?

Идваше ми, разбира се. И не само на мене. Ако се върнехме някой ден на Земята, там щяха да са изминали векове. Нашите научни постижения щяха да се видят на новите земни жители просто смешни. Между тях ние щяхме да бъдем просто най-обикновени профани, длъжни да започнат съвсем наново своето образование. Ето защо през последното десетилетие научните работи вървяха доста вяло. Трудно е да се правят научни открития, когато не виждаш в тях никакъв смисъл. Хората работеха, просто за да упражняват своя ум, да се движат към някаква, макар и измамна цел, да запълват времето си. Иначе камерите нямаше да стигнат за всички.

Нещо ставаше с Ада. Не беше щастлива. Нейният ласкав поглед като че ли бе загубил своята жизненост. Беше станал много по-дълбок и по-силен, но в неговите дълбини сякаш се усещаше някаква скрита печал. Или пък аз така си въобразявах. Иначе привидно тя все така весело и непринудено бърбореше със своите приятели. Все така нежно се грижеше за своя Толя. А нашият океанолог се беше излекувал напълно. Колкото и да му липсваше дори шепа от океан, той продължаваше да работи. А през свободното си време спортуваше като бесен. В никой случай не бих се решил да изляза срещу него на ринга.

И Безсонов сякаш се бе поуморил. Сега не той, а аз се отбивах, кажи-речи, всеки ден при него. Говорехме за какво ли не. Но все по-често и по-често ми разказваше спомени — от детинството си, от своята младост. Дори от детинството и младостта на дедите си. Спомените като че ли бяха станали неговата основна душевна храна. Не беше ли това признак на остаряване?… Надали!… Той просто тъгуваше за Земята, за лулата си, за истинските простички уханни земни цветя.

А иначе все така всеотдайно работеше. И понеже отдавна бе изчерпал всичките си резерви, сега с особена страст се бе отдал на монтажа. Спокойно можеше да си седиш на „Шанз-Елизе“ и да наблюдаваш английския парламент. Или да попаднеш от Ниагарския водопад направо в кратера на Везувий. За него нямаше невъзможни неща. За една Нова година ни представи „бала на призраците“. Беше го сътворил в разстояние на две години само от подръчни материали. Наистина го беше направил изумително.

В последно време много често го заварвах да си тананика песнички. Придружаваше ги с акомпанимент на китара, която беше измъкнал преди няколко години кой знае откъде. Пееше тихичко, малко скръбно, някак особено се вслушваше в своя дрезгав, но приятен глас.

— Пие ми се водка! — заяви веднъж тъй съвсем внезапно, като остави китарата си. — Истинска водка…

Бях чел, разбира се, за това питие толкова много в старите руски романи, че и на мен изведнъж ми се припи. Но знаех, че неговото производство на Земята е отдавна забравено.

— Ти изобщо пил ли си някога водка?

— Пил съм, разбира се! — отвърна Безсонов, едва ли не обидено. — Не е чак толкова вредно, колкото пише в енциклопедията… На мястото на Сеймур аз бих го пробвал като лекарство… Или ще те утрепе съвсем, или завинаги ще те оправи…

Той въздъхна и взе няколко акорда на китарата. Усещах, че в себе си нещо пееше.

— Володя — казах аз, — много съм слушал за една стара песен…

— Коя песен?

— „Крутится, вертится шар голубой…“

Цялото му лице засия.

— Прав си! Чудех се какво ми липсва… Ама съвсем я бях забравил…

Той дълго мълча, очевидно се мъчеше да си припомни древната забравена мелодийка. Не беше толкова лесна тая работа.

— Готово! — възкликна най-сетне той. — Почакай да пренастроя китарата…

Не знаех, че е толкова приятно настройването на една овехтяла китара. Беше ми дошло до гуша от безукорното съвършенство на звуците. Като се приготви, той най-сетне запя, с едната си буза обърната към тавана, сякаш се вслушваше в дълбините на китарата.

Крутится, вертится шар голубой,

крутится, вертится над головой…

После цяла седмица тая стара чудна песничка звуча в душата ми.