Павел Вежинов
Гибелта на „Аякс“ (18)

5

На другия ден Ли дойде на работа спокойна и мълчалива както винаги. Само нейните очи ми се сториха малко по-замислени.

— Кога ще бъде готова машината? — запита тя внезапно.

— Най-рано след двайсет дни…

Ли едва забележимо въздъхна.

— Тогава ще поговориш с баща ми! Мъчно ще се разберете на езика на племената…

Искам не искам — трябваше да се съглася. Може би пък щяхме да успеем по-рано. Нашата малка колония работеше наистина самоотвержено. С нищо не ни отстъпваха и подземните хора, трудеха се наравно с нас, все така мълчаливи и сдържани, но необикновено добросъвестни. Нашата „Клара“, както бяхме нарекли първия от компютрите, се тъпчеше денонощно, на смени, с думи и знания. Не, не беше далече денят, когато щеше да проговори.

Виждахме се само на обед и вечер в ресторанта — уморени наистина, но винаги в добро настроение. В сравнение с нашите мълчаливи и сериозни домакини ние приличахме просто на банда веселяци. Понякога Кастело просто ги стряскаше със своя гласовит смях. Гледаха го учудено, смятаха го навярно за малко смахнат.

Дори Сеймур се озадачаваше от тяхното отношение към смеха и хумора. Усещах неговата симпатия към тия необикновено правилно устроени хора, към тяхната безупречна душевна машина. Като лекар той навярно приемаше всичко това като безукорно душевно здраве. Въпреки това прекалената им сериозност го смущаваше.

— Това се дължи на тяхната прекалено здрава логика! — обясняваше той. — И на липсата на артистично въображение… Всяка асиметричност, деформация, ало-гизъм или абсурдност предизвикват у тях или недоумение, или усещане за повреда…

— И все пак съм ги виждал да се усмихват! — възрази Толя.

— Това е нещо съвсем друго! — отвърна Сеймур. — Усмивката за тях е само някаква степен на приятност и задоволство… Но смешното им убягва… Аз съм им показвал карикатури… Например човек с много голям нос… Те просто мислеха, че носът му е пострадал от нещо… И бяха склонни към съжаление, но не и към смях… Да изпитваш задоволство от нещастието или глупостта на някой друг, за тях е непонятно и неетично…

Разбирах, че Сеймур е прав. Но Кастело направо се дразнеше.

— Такива щяха да бъдат нашите биологични роботи! — каза той. — Ако се бяхме заели наистина да ги създадем…

Още първата седмица „Фортуна“ ни донесе от „Аякс“ богат запас от земни продукти. Ние, разбира се, предадохме храната на нашия ресторант, а Кастело с удоволствие се съгласи да ги посвети в тайните на земната кухня. Нашите свински пържоли на тиган изключително им харесаха. Макар да се нахраниха мълчаливо и сдържано както винаги, явно личеше тяхното задоволство. Те ни го изразиха и с думи. Напълно ги разбирах — еднообразната храна навярно доста им бе омръзнала. Полюбопитствуваха как се казва животното, как изглежда.

— Ще ви го покажа! — предложи Сеймур.

— Живо? — попитаха те с някакъв особен интерес и напрежение.

— Не, разбира се… Като образ…

Те разочаровано замълчаха. Образът си е образ, не може да се яде. Наистина имаха живи „сепу“, единственото оцеляло животно. Но грижливо ги пазеха, трепереха над тяхното здраве и размножение. Те знаеха, че ако някой ден успеят да размразят планетата, това ще бъде тяхното единствено домашно животно.

— Ще си направя утре един експеримент! — подхвана Сеймур. — Ще им покажа кино… Това не им е познато… Интересно ми е как ли ще реагират.

Ние се видяхме чак вечерта. Сеймур изглеждаше много доволен.

— И какво излезе? — запита Кастело скептично.

— Бяха просто като поразени! — отвърна Сеймур. — Дори „Фортуна“ не им направи такова силно впечатление… Макар че предварително им бях обяснил простия принцип…

— И какво им показа?

— Един документален филм… „Архитектура и природа“.

— Те не са били поразени от научното откритие — намесих се аз. — А от природата…

— Но тяхната природа е била по-богата и пищна — възрази Сеймур. — Те имат много фотографии…

— Да, но за пръв път виждат жива природа… Всъщност те са видели мечтите си… И именно това ги е развълнувало…

Сеймур се замисли.

— Да, прав си! Това е наистина по-разумно обяснение. И знаете ли какво се случи?… Те ме запитаха смаяни как може да говори отрязана човешка глава.

В първия момент не го разбрахме.

— Имаше диктор — продължи Сеймур. — На едър план… Издърдори доста глупости… Отново им обясних принципа на последователно придвижващата се фотография… Те ужасно се засрамиха от своята грешка…

— Ето докъде води безукорната логика! — подхвърли Кастело подигравателно.

Наистина ние приготвихме „Клара“ пет дни преди срока, макар че я бяхме заредили с повече знания. Първото изпитание стана при доста тържествена обстановка. Присъствуваше Куней и целият им научен съвет. Той стана от стола си, както винаги внимателен и приветлив.

— Добър ден, драги приятели! — изрече Куней. — Позволете ми да ви поздравя с успеха…

— Добър ден, председателю на достойните! — отвърнах аз. — Радваме се, че ви виждаме между нас… И ще бъдем щастливи, ако това се случва по-често.

„Клара“ преведе не само точно, но според мен и с много добро произношение. Куней за миг замълча, такъв респект предизвика у него нашата добра „Клара“.

— Как се чувствувате всред нас? — продължи Куней. — Удобни ли са вашите квартири?… Как намирате храната?

— Превъзходна! — признах аз.

— Вие сме много възпитан млад човек! Но и аз опитах вашите свински пържоли… Те наистина са отлични…

Куней дълго разглежда вътрешните части на нашата „Клара“! И едва тогава запита:

— На къкъв принцип е устроена?

— На електронен…

— Думата не ми е позната! — преведе „Клара“ доста хладно и на двата езика…

Горката „Клара“ — знаеше толкова много, а не познаваше своята същност.

— Много хубава машина! — похвали я Куней. — Дори не съм предполагал, че може да се създаде такова нещо…

— Можеше да бъде и по-добра! Ако бяхме я заредили с цялата информация, с която разполагаме… Иначе трудно ще намерим общ език по най-важните научни проблеми…

Куней ме погледна проницателно — беше съвсем очевидно, че е разбрал моя намек.

— Утре ще поговоря с вас, Сим! — отвърна той просто.

Разговорът ни наистина се състоя на другия ден. Куней ме прие в своя удобен кабинет, както винаги вежлив и спокоен. Близо до бюрото, полирана и изящна, ни чакаше и нашата послушна „Клара“.

— Нарочно забавих тоя разговор, Сим! — подзе Куней. — Исках да поговоря с вас без живи преводачи и свидетели…

Почувствувах се малко неудобно.

— Няма да бъде съвсем без свидетели…

— Какво искате да кажете? — погледна ме той.

— „Клара“ не само умее да превежда… „Клара“ ще запомни всичко, което говорим…

— И може да го възпроизведе?

— Да, до последната дума… Куней се позамисли.

— Сега вече няма значение! — отвърна той, но усещах, че не е съвсем доволен.

— Аз няма какво да крия ни от вас, ни от другите… Но съм длъжен да предам нашия разговор на моя ръководител…

— Да, това разбирам!

— И изобщо няма смисъл да говорим, ако не бъдем докрай откровени. Иначе ние ще бъдем безпомощни да ви помогнем…

— Добре, Сим… Вие смятате, че крием нещо от вас… Това е вярно. Но кажете ми — не криете ли вие нещо от нас?

— Не! — възпротивих се аз категорично. — Ние отговаряме съвсем точно и вярно на всичко, което ни питате… Но друг е въпросът, че вие сте ни питали досега твърде малко…

— И в бъдеще ли ще отговаряте вярно на всичките ни въпроси?

— То се разбира от само себе си…

— Не се разбира… А представете си, че ние продължим да бъдем с вас неискрени… Или пък че сме двулични и коварни?…

— Ние не вярваме в това…

— А ако нещо ви накара да повярвате?

— Все едно! — повторих аз. — Ние пак ще ви отговаряме вярно и точно.

— Защо?

— Най-малкото за да проверим всички възможности… Ние наистина искаме да ви помогнем… Но няма да направим нищо против вашето желание и воля… Ако не сме ви нужни, готови сме да си тръгнем веднага…

— Аз ви разбирам, Сим… И по-добре, отколкото предполагате… Вие си позволявате това поведение, защото не се страхувате от нас… Защото сте неизмеримо по-силни.

Да, той наистина беше прав. Замълчах, притеснен как по-вежливо да отговоря.

— Ето виждам, че мълчите — заключи доволно Куней. — Представете си, че бяхме силни като вас… Щяхте ли да бъдете толкова откровени и безрезервни?

— Признавам, че не!… Щяхме да бъдем наистина по-предпазливи…

— Ето виждате ли? Поставете се сега в нашето положение… Как можем да бъдем докрай откровени с вас, когато все още не ви познаваме… И докато все още не знаем вашите истински намерения…

— Да, това е логично! Но не си ли давате сметка и за нещо друго… Ако искаме да постигнем нещо, какво ни пречи да го получим и без ваше съгласие?… Вие трябва да ни повярвате, че нашето единствено желание е да ви помогнем… И нищо друго…

Той замълча. Усетих, че с нещо съм го засегнал, макар и да не разбирах с какво. И се оказа, че не съм се излъгал.

— Вие прекалено много употребявате думата „помощ“, Сим! За нашите традиции и нашите нрави тая дума има малко оскърбителен смисъл… Хуарите са били велик народ… И са разчитали само на своята собствена сила и на своите собствени способности…

— Моля да ме извините, ако така го разбирате… Но за нас тая дума означава равностойни отношения между хора и братя…

Усещах, че не съм докрай искрен. Наистина, макар и несъзнателно, бях го поставил в неравно положение…

— Но да забравим това! — предложи Куней. — И да продължим нашия разговор… Вие се оплаквате, че не ви задаваме достатъчно въпроси. Ето — аз ще ви задам няколко въпроса.

— Слушам ви…

— Колко хора има на вашия звезден кораб?

— Около сто и петдесет души.

— Въоръжен ли е?

— Да, той е въоръжен с изключително мощни оръжия.

— И защо ви е това оръжие?… С кого сте се готвили да воювате?

— Искам да ме разберете правилно! — заобяснявах аз. — Това не е оръжие, за да воюваме с него… Но нашият кораб лети с огромна скорост в непознат и неизследван свят… Може да се случи тъй, че нашият път да пресече пътя на някое друго тяло. Колкото и малко Да е то — при нашата скорост срещата ще бъде катастрофална… Ние имаме апарати, които откриват на милиони километри всичко, което се изпречва на пътя ни… И нашето оръжие мигновено го взривява… То изстрелва мощни енергетични заряди.

Куней дълго мълча. Навярно през това време неговият ум на учен работеше напрегнато и трескаво. Но докъдето и да стигнеше неговата мисъл, аз знаех, че тя ще бъде много по-бедна от действителността.

— Сим, искам да видя вашия звезден кораб! И след това ще ви отговоря на всичко, което вие ще пожелаете да узнаете…

— Съгласен съм!

— Но вие не сте питали вашия ръководител…

— Имам право да отговарям вместо него…

— Изглежда, че вашите нрави са много по-различни от нашите! — призна Куней. — Никой от моите подчинени няма право да отговаря вместо мен…

С това нашият разговор завърши. Бях в чудесно настроение, обядвах с голям апетит. За радост на Толя тоя път ни сервираха сладолед. Беше приготвен, както е редно, с мляко и захар, макар че не беше много сладък. Но откъде бяха взели захар?… Сигурно не я бяха получили по синтетичен начин, иначе нямаше да я скъпят толкова много.

Още същия ден се свързах с „Аякс“. Казах на Хенк какво предложение ни бе направил Куней. И обещах веднага да му изпратя записа на нашия разговор.

— Уточнете тяхната делегация! — каза Хенк. — И ще дойдете двамата със Сеймур.

Едва не подскочих от радост — така ми бе домъчняло за добрия стар „Аякс“. И за Безсонов, разбира се. След толкова сурови и ледени дни, след толкова неспокойни нощи искаше ми се изведнъж да се озова на Шанз-Елизе. Щяхме да седим с Безсонов на терасата на някое кафене, щяхме да пием топло ароматно кафе, щяхме да си бъбрим тихичко и да гледаме как се мъкнат по старинния булевард ония смешни бензинови коли, наречени автомобили.

На другия ден уточнихме делегацията — само Куней и Ли. Може би така беше най-добре. Представях си с удоволствие как ще оглеждат жълтоокото момиче нашите мили жени, поостарели вече, но все още така очарователни.