Павел Вежинов
Гибелта на „Аякс“ (3)

3

Много добре си спомням деня на отлитането. Седяхме всички в удобните кресла на салона и гледахме като на театър през огромното кристално чисто стъкло все още близката Земя. Едва дишах от вълнение — толкова голямо ми се виждаше това огромно, синкаво кълбо, забулено от нежната мъгла на облаците. То изпълваше почти целия екран и над гладкия му ръб меко като ореол светеше земната атмосфера — от нежно гълъбова до кобалтовосиня. Безсонов, разбира се, вече бе успял да се настани до мене и както винаги лекичко ми досаждаше.

— Виждаш ли, момче, онова кравайче, дето се е завъртяло над Гренландия?… Това е начало на циклонално образуване, ако ти е известно.

Много добре ми беше известно. Бях виждал колкото си искам циклони и антициклони по телевизията. Но кравайче наистина не бях виждал — в нашия пансионат не се досещаха да ни правят кравайчета. И изобщо мразех да ми говорят като на дете с разни там измислени и неудачни образи.

— Да, чичо Володя! — казах аз. — А вие виждате ли антициклона над Средиземно море?

— Да, да — измърмори разсеяно Безсонов. — А там момче, в ясното петно е Курск… Където съм се родил… Чувал ли си нещо за Курск?

Тоя път едва ли не се обидих.

— Мога да ви разкажа нещо за Курската аномалия — отвърнах колкото се може по-възпитано. — Или за битката при Курската дъга през Втората световна война…

— Ей, че детища — рече с престорено възмущение Безсонов. — С тях не може дори да се поговори…

Разбира се, през цялото време ние имахме възможност да наблюдаваме на големия видеоекран какво става на планетата. Цялата Земя просто ликуваше. Но в тия минути тя твърде малко се занимаваше със себе си, повече с нас. Наблюдавахме звездолета — тия, които бяха в пълна готовност на вахта, и тия, които бяха в салона. За пръв път виждах изумителните съоръжения, зад които щеше да затупти мощното сърце на „Аякс“. Всичко ми се виждаше невероятно и по размерите си, и по своите фантастични форми. И колко мънички изглеждаха в тоя хаос от мощни тръби и цилиндри, от трептящи сфери и конуси хората, тия хора, които бяха господари на всичко.

Като че ли най-често виждах себе си — дори повече от Големия Хенк. Камерите ме следяха едва ли не във всички пози и всички формати. Дори не разбрах, че докато съм говорил с Безсонов, всичко се е предало там, на земните хора. Само с крайчеца на окото си забелязах с какво бурно възхищение реагираха, без да съзнавам причината. Накрая толкова се засрамих, че почти вкаменях. И вече не смеех да погледна настрани, ни да помръдна.

Наближаваха минутите и секундите на излитането. По сигналните табла бягаха пъстри светлини, знаци и цифри. Най-сетне на яркочервен фон блесна думата „старт“… Бях така замаян, че дори не усетих първия лек тласък. По-скоро го разбрах от бурната реакция на земните хора. Те се прегръщаха и целуваха, танцуваха като луди по улиците и площадите. Светеха фантастични огньове, пукаха се грамадни увеселителни ракети. Цялата Земя ликуваше, когато ми се струваше, че трябва да ликуваме само ние.

Огледах се възбудено — не, никой от нашите не ликуваше. Лицата на всички изглеждаха в тоя миг сериозни и замислени, дори печални. В голямата сребриста зала не се чуваше никакъв звук — нито въздишка, нито възклицание дори. И като че ли не гледаха ни Земята, ни телевизорите, като че ли гледаха в себе си. Дори Безсонов ми се видя малко омърлушен в тоя миг. Дали не си мислеше за своя никакъв Курск, когато го чакаха чудни и невиждани светове? Бях толкова поразен, че дори не знаех как да реагирам. Може би това е било първото голямо разочарование в живота ми и първото тежко изпитание на моите момчешки възгледи.

Трябваше да минат почти две десетилетия, за да проникна отчасти в същността на тия мигове. И да разбера за свой срам колко по детски съм бил несправедлив и наивен. Всъщност всички освен мен бяха преживели тия мигове наистина дълбоко и човешки. Тогава не разбирах, че те се прощаваха. Те се прощаваха с всичко, което им беше неизмеримо близко и скъпо. Те се прощаваха със Земята, може би единствената прекрасна планета в неизмеримата космическа пустош. Никой не знаеше дали не се прощават с нея завинаги. Те се прощаваха с близките си, с майките си, с децата си. Много от тях може би никога повече нямаше и да видят. Те се прощаваха, както човек се прощава на смърт. Именно смъртта и нищото ги откъсваше в тоя миг от синята близка планета. За нас на „Аякс“ щеше да мине малко повече от половин век. Но все още никой не можеше да изчисли колко време ще измине на самата Земя. Дори да се завърнехме някой ден, никой не можеше да каже какво ще намерим.

— Е, тръгнахме! — обади се най-сетне Безсонов. — Тръгнахме, малки глупчо… Ще видиш ти сега една Курска аномалия…

А всъщност дори не бяхме тръгнали. Сега работеха термоядрените помощни реактори, които щяха да ни изведат на нова далечна орбита. Едва там щяха да заработят нашите истински двигатели. Това беше чисто и просто мярка за предпазливост — толкова мощни бяха тия двигатели, такава страшна енергия издишваха техните огромни дюзи. Ако бяхме излетели от ниската орбита, дори не бяхме в състояние да предвидим какви тежки поражения можехме да нанесем на Земята. Но сега „Аякс“ все повече усилваше своята скорост, наистина все още мравешка в сравнение с това, което щеше да постигне след две години.

След една седмица ние отново седяхме в същите кресла и отново гледахме Земята през кристалното стъкло, което, разбира се, беше всичко друго освен стъкло. Безсонов отново бе седнал до мен. Всеки миг очаквах да каже, че Земята прилича на стара сребърна пара, но не го каза. Сега всичко ми се виждаше много по-обикновено и делнично. Земята вече не беше истинската Земя, а далечно небесно тяло. И хората ми се видяха съвсем други. Те бяха вече преживели кризисния момент, макар че тогава не го разбирах. Сега те бяха много по-оживени и тържествени, чувствуваха, че в битката трябва да се влезе като в истинска битка. На всичко отгоре бяхме привързани към креслата с колани, тънки проводници ни свързваха с медицинския център. Отново светна табелката „старт“, истинските двигатели заработиха, макар и със своята минимална мощност. И все пак ударът се почувствува силно, около десет минути стоях в креслото като зашеметен. След това всичко се нормализира, движението едва се усещаше. Комендантът стана от мястото си и се обърна към нас.

— На добър път! — каза той. — И щастливо плаване!…

После внезапно се усмихна, зъбите му блеснаха на меката светлина. И все пак нещо особено имаше в тая усмивка, която и досега живо си спомням, макар че не мога да проумея. Във всеки случай не беше ни весела усмивка, ни иронична, ни предизвикателна. Може би е била просто знаеща. Сега разбирам, че дори усмивката на Джокондата не можеше да бъде по-загадъчна. Изглежда, само Безсонов успя да проникне мъничко в нея. Той се засмя късо, после каза:

— Само тоя дявол разбира какво сме почнали…

Изобщо с Безсонов са свързани всичките ми най-ранни и най-хубави спомени. Винаги когато се връщам към ония години, в съзнанието ми изплува един друг, сякаш непознат образ — кръгло, весело, дори малко лукаво лице. Само неговото добродушие ме свързва със сегашното му лице. Докато бях момче, той просто не се отделяше от мене. И сега ми е трудно да си обясня неговата привързаност. Може би славянска доброта и грижовност към едно кръгло сираче? Може би неговата собствена самота. Или чисто и просто доброто му и нежно сърце, което естествено го привличаше към най-беззащитния. Трябва да кажа, че съвсем успешно изпълняваше ролята си на втори баща или на втори дядо. Вършете го сърдечно и искрено. И точно затова — като при всички рано остарели момчета — ми беше малко досаден.

Най-често той ме навестяваше със своите миниатюрни апарати. И едва ли не още от прага заявяваше:

— Какво искаш днес?… Пожар в прерията?

— Добре.

— Готово! Това е шедьовър!

Беше както винаги пълен с шедьоври. Настаняваше се до мен в креслото, доволно се усмихваше. Един миг мрак и след това изведнъж се озовавахме в прерията — безкрайна, кафеникава, изгоряла от немилостивото слънце. И ние не я наблюдавахме отдалеч, ние бяхме просто всред нея. И сякаш летяхме на полуделите от страх животни. Тропотът на стотици копита ме зашеметяваше. Конете пръхтяха и цвилеха, усещах ужаса в тъмните им очи. Зад гърба ни се издигаше червената зла завеса на пожара, вятърът носеше почти над главите ни черния дим. Мустангите вече галопираха гръб до гръб, пяна летеше от устата им. Постепенно започваше да ме овладява чувството на непреодолима гибел, макар да знаех отлично, че това дори не е сън. Някой кон падаше, другите се препъваха в него, виждах черни копита, мокри конски кореми, развети гриви. Още малко, още съвсем малко и ще полетя и аз, ще бъда премазан между копитата, между гривите, между жилавите опашки.

Точно в тоя миг припламваше меката дневна светлина, но аз още седях като вцепенен. Безсонов ме поглеждаше със своите лукави, винаги малко зачервени очички.

— Хареса ли ти?

— Много!

— Ама вярно ли? — запитваше той с някаква почти момчешка надежда.

— Кълна се в свещената томахавка! — отвръщах аз сериозно, макар да знаех, че това са детинщини.

Винаги в такива случаи се чувствуваше много поласкан. Изглежда, че като всички възрастни бе малко суетен…

Но не мислете, че всичко в моя живот е било едно безкрайно, приятно забавление. Аз здравата учех. На дванайсетгодишна възраст трябваше да завърша пълния гимназиален курс. На седемнайсет — университета. Профил? Биология и молекулна хирургия… На двайсет трябваше да съм взел доктората си и да представлявам пълноценен член на общото научно семейство. Впрочем всичко стана в точните срокове, макар това да не беше единствената ми специалност. Факултативно аз изучавах и древните литератури. На дванайсетгодишна възраст знаех наизуст около петстотин стиха от „Илиада-та“, а на петнайсет — вече ги знаех на древноелински. Не искам да кажа, че съм бил някакъв вундеркинд, макар че и това беше донякъде вярно. Но по мое време биологията имаше значителни успехи, особено в областта на стимулиране на човешката памет. Пък и никое друго момче на моя възраст не можеше да се похвали с такива великолепни преподаватели.

А и моите преподаватели бяха заети не по-малко от мене. Те също учеха. Да, наистина учеха, а не само усъвършенствуваха своите знания. В доста кратки срокове всеки от тях трябваше да усвои до съвършенство и някаква друга специалност. И това не се правеше просто за да убием времето. Налагаха ни го сложните обстоятелства. Никой не знаеше какво можеше да стане с нас в непознатите светове, всеки трябваше да бъде подготвен за всичко — в случай на нещастие. Особено много време се отделяше за изучаване на самия звездолет — до най-дребните му детайли. Хирургът трябваше да бъде и отличен електронен механик, а геологът — отличен хирург.

Знаех, че допреди стотина години учените все още много сериозно се занимаваха с проблемите на анабиозата. Но практически се бяха получили незадоволителни резултати. Постепенно интересът към анабиозата съвсем отпаднал. И причина за това съвсем не са били само неуспехите. Просто са стигнали до заключението, че анабиозата няма сериозно практическо приложение. Та кой глупак ще се съгласи да проспи такъв голям къс от живота си, когато през това време би могъл да живее, да мисли, да знае. Когато би могъл просто да гледа, та макар и бездънната пустош на космоса. Сега разбирам, че те просто са надценили възможностите на човешката воля или на човешката душевност. Проблемът в действителност е по-сериозен. Но самонадеяният и всесилен човек тогава е мислел по тоя начин. Животът е над всичко и е просто безумно да го съкращаваш, макар и с временна смърт.

Все пак по мое време медицината беше достигнала до някои състояния на временна летаргия, макар и не съвсем безвредна по същество. Допускаха се човешки летаргии най-много в срок до една година. Но по нашия вътрешен устав това се предвиждаше само в случаи на особени болестни състояния — психически разстройства например. Бях чел, макар и по-късно, техния списък, споменаваше се там нещо и за дълбоката меланхолия. Много особена и много странна ми се струваше тая дума и в същото време привлекателна. Тя криеше за мене някакъв непознат и загадъчен свят. Макар и момче, добре разбирах, че не съм способен за такива усещания. И все пак те с нещичко ме привличаха. Дори се чувствувах донякъде недостоен за тях. Може би меланхолията приличаше по нещо на любовта?… Но по-дълбока и по-силна от нея?… Надали!… Любовта, така или иначе, ако съдех по книгите, беше израз или състояние на висше човешко щастие. И все пак много ми се искаше за час-два да изпадна в такова състояние…

Меланхолия!… Хубаво!…