Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 9 гласа)

8

Изминаха два месеца в усилен труд. И след всеки ден картината все повече се изясняваше. Ние се събирахме все по-често, спорехме до късна нощ. И най-хубавите ни надежди постепенно рухваха. Сега ми беше все по-трудно да срещам Куней. Наистина той нищо не ни разпитваше, той просто чакаше. Но аз не бях чак толкова добър артист, за да мога умело да се преструвам.

Може би само Ли се досещаше отчасти накъде вървят нашите работи. Някакво посърнало изражение се появи на лицето й, особено когато се опитваше да се усмихне. Тя съвсем престана да задава въпроси, сякаш знаеше какви отговори може да получи. Но затова пък отговорите на нашите изчислителни и аналитични машини бяха категорични и ясни.

Най-после един следобед ние се събрахме в моята стая. Бяхме както винаги четиримата — освен мен, Сеймур, Кастело и Толя. Изработихме документа и го препратихме лично на Хенк. Едва на втория ден се получи нареждане всички земни хора да се върнат незабавно на „Аякс“. Липсваха всякакви други указания дори за материалната част. Отидох при Куней и му съобщих заповедта. За мое учудване той ме изслуша съвсем спокойно.

— Според теб какво означава това, Сим?

— Навярно ще обсъдим резултатите от нашата работа. И ще вземем решение какво да се прави по-нататък…

Когато казах и на Ли, че всички се връщаме на „Аякс“, усетих, че тя вътрешно трепна. И ми се стори, че в гласа й прозвуча някаква едва доловима молба и надежда.

— Ще се върнеш ли, Сим?…

— Да, разбира се!

Но в себе си не бях убеден. Чувствувах се дълбоко неспокоен и потиснат. И с все сила се мъчех да скрия това от нея.

Нашето прехвърляне на „Аякс“ продължи два дни. Аз заминах с последния транспорт. Сбогувах се с Ли спокойно и шеговито и се качих на „Фортуна“. Зверев ни преброи внимателно, сякаш се страхуваше някой да не е останал. И ми се стори, че задържа погледа си по-дълго върху мен. Дали не беше получил някакво специално нареждане за моята личност? Не, не допусках. Докато пристигнем на „Аякс“, нито веднъж не се обърнах да погледна Тис. Усещах, че просто нямам сили.

Общото събрание на целия екипаж се състоя в голямата зала. По начина, по който ме посрещнаха и Безсонов, и другите ми приятели, аз разбрах, че нашето послание все още не е разгласено. Заседанието откри сам Хенк, който се появи едва в последния миг. Лицето му изглеждаше много сериозно и строго. И ми направи впечатление, че не погледна нито веднъж към мен, сякаш не съществувах. Това не беше много добро предзнаменование.

— Драги приятели и колеги! — започна той. — Преди няколко дни получих послание от четирима наши колеги — чета ви имената, както са го подписали — Сеймур, Викторов, Кастело, Сим. Съгласно нашия правилник ние трябва да го обсъдим и да вземем общо решение. Кой от вас ще го прочете? — потърси той с поглед из залата.

— Моля! — обади се Сеймур.

Той стана, изправи се пред катедрата и започна спокойно и уверено:

— Уважаеми другарю председател… Ние сме едни от първите, които слязоха на Тис. И макар че не сме тесни специалисти по въпроса, който повдигаме, смятаме, че познаваме достатъчно неговата същност. Няма никакво съмнение, че всички досегашни проучвания са съвсем безперспективни. Каквото и да направим, каквито и знания да им предадем, каквито и съоръжения да им оставим — тяхната крайна цел, размразяването на планетата, ще остане неосъществима. При условията, при които живеят, те няма да могат да получат дори третична енергия. За получаването на тая енергия е необходима такава огромна техническа база, която сами те никога не могат да постигнат при техните сурови условия. Съвсем очевидно е, че подземната цивилизация на Тис постепенно ще се изроди и ще загине.

При това положение единствената възможност да им помогнем ефикасно е следната: да демонтираме реакторите на „Аякс“ и да ги монтираме на планетата по схемата, която предлагаме — два на полюсите и един на екватора. Тяхната мощ е достатъчно силна, за да премести Тис на нейната стара орбита. Ледената планета ще получи отново своя стар климат, ще се спаси от смъртта. Разбира се, ние съзнаваме колко съдбоносно е това предложение за самите нас. По всяка вероятност ще изразходваме голямата част от нашата енергия. „Аякс“ няма да се върне на Земята. Остава открит въпросът, в какъв срок ние бихме могли да получим помощ от Земята. Но каквито и да са сроковете и възможностите да видим отново нашата планета, за нас едно е ясно: ние нямаме право да пренебрегнем нашия най-голям човешки дълг. Ние нямаме право да оставим в неизмерима беда хора, подобни на нас, които се нуждаят от помощта ни. Няма и не може да има такъв човешки морал, каквито и да са нашите задължения към Земята. Ние не можем да се върнем на Земята с малкия запас от знания, които получихме, и с позора да не изпълним елементарния си човешки дълг.

Ние предлагаме общото събрание да се изкаже по нашето предложение. Само то може да вземе последното съдбоносно решение. Но ако това решение е отрицателно, ние молим събранието да удовлетвори поне нашето лично разбиране за съвест и чест. Ние молим да ни се разреши да останем на Тис. Подписали: Сеймур, Викторов, Кастело, Сим…

Сеймур завърши и направи движение да тръгне към мястото си.

— Чакайте малко! — спря го хладният глас на Хенк. — Имате ли какво лично да прибавите към вашето общо изложение?

Сеймур за миг се поколеба. В залата беше тихо като в гробница, имах чувството, че хората дори не дишат.

— Нищо ново по същество! Откакто се помня, аз съм живял като лекар. И съм възпитан в традициите на моята благородна професия. Аз не мога да отмина човек, който лежи край пътя ми и се нуждае от моята помощ… Това е изобщо извън ума ми, извън всичко, което представлявам като човек.

— Има думата Викторов!

Толя излезе на катедрата. Сухото му мъжествено лице ми се стори малко пребледняло. Когато проговори, гласът му прозвуча рязко и дори малко грубо.

— Драги колеги, вие много добре знаете, че аз едва не загинах на вашия проклет „Аякс“. И се родих за живот едва на тая обкована в лед планета. Тука намерих смисъл и цел на моя живот. Сега отново се боря, страдам, с цялото си същество се стремя към нещо, което смятам не само мой дълг, но и моя същност. Моля да ми простите тая нескромност, но моят далечен прадядо, който също се е наричал Анатолий Викторов, е загинал като боец през време на Великата октомврийска революция. Аз искам да бъда достоен за името му и за паметта му. Не желая да живея повече като пасивен съзерцател, като привилегирован притежател на висши човешки знания, като хладен информатор на едно благоденствуващо и любопитно човечество… Можете да си взимате каквито искате решения, аз ще намеря начин да изпълня моя човешки дълг…

Толя все така рязко и с твърда стъпка се върна на мястото си. Видя ми се още повече пребледнял.

— Кастело! — каза Хенк.

За разлика от Толя Кастело някак бавно и отпуснато отиде до катедрата. Лицето му бе съвсем спокойно:

— Ще ви кажа нещо, което навярно ще ви направи неприятно впечатление! Моят бог не е човекът… Моят бог е неговият създател — природата… Може би не съм прав, но това имам в душата си. И сега не мога да си представя такава една изумителна природа да лежи мъртва в прегръдките на ледовете. Изтръпвам от мисълта, че това зависи от благоволението на шепа несъвършени хора… И ви питам — какво ще загубите, ако останете тук? Живота си, удобствата си? Нищо подобно — „Аякс“ ще си остане винаги един чудесен дом, който на мен лично дори не ми е нужен. Нищо няма да загубите освен кошмара на едно безкрайно връщане… А тук ще спечелите един нов свят… Ще станете като в легендите богове и прародители… Ще поставите начало на нова човешка цивилизация… Какво повече може да поиска от живота един обикновен човек?…

Сега беше дошъл моят ред, а все още не бях намислил какво да кажа. Последните думи на Кастело като че ли бяха най-близко до сърцето ми. Но тоя мил проклетник вече ги бе изрекъл. Все пак трябваше да измисля нещо.

— Драги приятели, не е толкова трудно да ме разберете… Аз бях най-близко до хората на Тис… И най-до-бре ги разбрах и усетих именно като хора… Знам, че те ме обичат, че ми вярват, че очакват от мене… Простете ми, но аз не мога да им изневеря… Това е не само извън ума ми, както казва Сеймур, но извън сърцето ми. Не смятам, че имате някакво морално право да ме задържите насила… Аз съм дошъл при вас като дете, което още не е осъзнавало себе си като човек… Не съм поемал никакви задължения… Сега, когато съм зрял мъж, смятам, че имам право да избера сам и съзнателно пътя в живота си.

Докато се връщах на мястото си, чух гласа на Хенк:

— Има думата професор Мюлер.

Дребничкият подвижен професор зае живо мястото си на катедрата.

— Драги колеги, длъжен съм да ви кажа, че проектът на четиримата е напълно осъществим… Тая идея — просто като техническа идея — ми дойде преди два месеца и оттогава аз непрекъснато съм се занимавал с нея… Както ви казах, тя е осъществима, макар че е свързана с изключителни технически трудности. На полюсите и на екватора има достатъчно твърди грундове, на които да монтираме нашите реактори. Размразяването на почвата не е особен проблем. Но демонтирането, транспортът и монтирането ще ни отнемат около десет години. Преместването на Тис до нейната стара орбита ще отнеме около шестдесет процента от нашата енергия. С останалите запаси ние бихме извели „Аякс“ от гравитацията на Тис и бихме могли да му дадем някакво ускорение. Но то ще бъде толкова нищожно, че практически такава операция е напълно безсмислена.

Искам да предупредя нашите млади ентусиасти и за следното практическо положение. Отместването на Тис до нейната стара орбита ще ни отнеме не повече от няколко месеца. Но бедата е в друго. Ако ние отместим Тис в такъв кратък срок, на планетата ще настъпи истински всемирен потоп поради бързото и рязко стопява-не на снеговете. Има опасност да изчезне цялата суша или над повърхността на водата да останат само планинските върхове. Според моите предварителни изчисления ще са нужни около петдесет години за що-годе нормалното преместване на Тис. Това ще даде възможност ледовете на Тис да се превърнат в нормална атмосфера, каквато е имало преди това.

Това е моето мнение, което бях помолен да дам като специалист. А моето лично становище ще съобщя по-късно.

— Има думата професор Висоцки…

Висоцки се изправи на трибуната и едва забележимо въздъхна. Тоя извънредно скромен и улегнал човек ми се стори в тоя миг развълнуван като момче.

— Искам да предупредя събранието, че проектът за спасяването на Тис, който преди малко чухме, съвсем не е единствен… Има и много по-прост проект… Ние можем да се върнем с „Аякс“ на Земята, да вземем реактори и гориво и отново да дойдем тук. Предполагам, че нашите четирима колеги са съобразили и тая съвсем проста възможност. Навярно за тях проектът има повече морални, отколкото практически съображения… Не оспорвам тяхната сериозност… Но в крайна сметка всичко е въпрос на време… А колко време ще ни отнеме втората операция? Отговорът е много труден, тъй като относителността на времето във връзка със скоростта на затворените инерционни системи се оказа много по-сложен проблем, отколкото първоначално предполагахме. Но по най-груби изчисления „Аякс“ ще се върне на Тис след около шестстотин години по тяхното летоизчисление… Това не е кой знае какъв срок… За шестстотин години жителите на Тис няма да загинат… Те съвсем не са някакви нещастници, които лежат край пътя на Сеймур… Това са разумни хора, на които животът е пълен и смислен…

— Има думата професор Зидиг…

— Аз съм помолен да си кажа мнението като специалист — започна той. — Нашите четирима колеги са прави — преместването на Тис е единственият начин да се спаси планетата… Разбира се, че това може да стане и след шест века… Но защо да не почнем веднага?… Разбира се, ще ми кажете, че ние сме длъжни да изпълним своята мисия… Добре, съгласен съм… Но аз ви обещавам, че с остатъка от енергията ще можем да изпратим кратко радиосъобщение до Земята… И тогава ще получим реална помощ в един много по-съкратен срок… Аз вярвам, че най-щастливите от нас отново ще могат да видят Земята… Не държа много да бъда между тях… Ще дойде време, когато из вселената ще потеглят експедиции без надежда за индивидуално връщане на Земята. Човек трябва да има сили да решава своите човешки проблеми в себе си…

Зидиг се върна на мястото си. Отново взе думата Хенк:

— Драги колеги, както виждате, въпросите са много сериозни и спорни… Искам да ви дам време да поразмислите… Разискванията ще започнат утре в същия час.

Хенк стана и излезе пръв от залата. Лицето му изглеждаше каменно, той отново не погледна ни към мен, ни към кой да е от моите приятели. Всички се запътиха мълчаливо към двата изхода. Исках да се видя с Безсонов, но го загубих в тълпата. Усещах, че тия, които бяха около мен, избягваха да ме погледнат. И за пръв път разбрах не само нашето право, усетих и тяхното право. Не бяхме ли ги поставили пред една прекалено тежка дилема?… Не им ли причинявахме морални страдания? Може би мисълта да не видят никога Земята бе за тях по-непоносима от всичко друго. Нима те също така не бяха живи хора, изпълнени с надежда, обич и мечти?… Наистина имахме право да бъде справедливи, но не и на чужд гръб… За тях ние бяхме не само несправедливи, за тях ние бяхме просто жестоки… Сега повече от всеки друг имах нужда да видя Безсонов, да чуя неговото откровено мнение. За мое учудване намерих при Безсонов Ада. Стори ми се много възбудена, бузите й просто пламтяха. Малко се посмутих — не очаквах нищо хубаво от тая среща. Тя ме изгледа мълчаливо, после възкликна едва ли не екзалтирано:

— Нали Толя беше прекрасен?

— Той си е бил винаги такъв.

Ада внезапно заплака. По-точно тя не заплака, тя неудържимо се разрида. Мъчех се да измисля нещо, да я успокоя с някоя дума, но главата ми бе съвсем празна. Пък и Безсонов ми даде знак — да не се намесвам, да мълча. Винаги има смисъл една жена добре да си поплаче. Едва накрая Безсонов я погали леко по косата:

— Стани, мойто момиче!… Трябва да си вървиш… Толя те чака.

Ада малко се успокои. После изтри бавно сълзите си и каза горчиво:

— Не ме чака!… Вече никой не чака нищо от мен!…

— Върви, върви!… Сега всичко ще бъде друго… Сега всичко ще почне отначало…

Ада го погледна с надежда, после стана и си отиде. Дълго време мълчахме с Безсонов, не знаех как да започна. И тогава започна той:

— Е, ясно ми е какво искаш да знаеш: моето мнение, така ли?

Сега като че ли вече нищо не исках да знам. Просто си замълчах.

— Аз няма да гласувам за вашето предложение — отсече той.

— Защо, Володя?

— Ами и аз като тебе — от вярност… Не мога да изневерявам, не мога да оставя Хенк сам… Заради какво да е — дори за вас…

— Да, прав си! — казах аз и станах.

— Ти не ме разбираш добре! — спря ме той. — Ако все пак останем тука, това ще бъде моята най-голяма възможност в живота… Ще направя филм, който никой друг досега не е правил… Как се ражда един нов свят, как излиза от океаните… Това ще бъде едно наистина безсмъртно дело.

— Значи и в двата случая печелиш! — подхвърлих аз иронично и си отидох.

Това беше първият конфликт между нас и последният. Цял живот ще се срамувам, че го предизвиках именно аз. Но и завинаги в душата ми ще остане едно малко огорчение.

На другия ден заседанието почна точно в определения час. Не се изказаха много хора. Аргументите и на двете страни не се различаваха съществено от това, което бе казано на предишното заседание. Тия, които се изказаха в полза на предложението на Висоцки, преобладаваха. Но инженер Крайчик приведе един нов аргумент, който накара всички да се замислят.

— Драги колеги! — каза той. — Вие забравяте едно обстоятелство, което може да се окаже фатално. Ние наистина благополучно стигнахме дотук. Но каква е гаранцията, че благополучно ще се върнем? Няма такава гаранция, нито имаме някаква възможност да преценим истинските си и реални шансове. Ако „Аякс“ загине по пътя си, ще загине и Тис… Съвсем не съм сигурен дали имаме право да рискуваме…

Интересно и не съвсем неочаквано беше изказването на Зверев.

— Направи ми впечатление — подхвана той, — че като говорите за хората на Тис, вие разбирате само хората от подземния свят. А те са само шепа хора всред стотиците хиляди от племената. Аз живях достатъчно време между тях и мисля, че ги познавам… Те са много по-сърдечни и живи… Те са и по-естествени… Техният живот, независимо от неговата суровост поради своята простота и естественост, е много по-щастлив.

— Какво искаш да кажеш? — прекъсна го нервно Толя. — Да оставим всичко, както си е?

— За племената това е най-разумното! — отвърна спокойно Зверев. — И все пак аз ще остана с вас… Тоест ще остана не с вас, ще остана с племената… При вашите грандиозни проекти вие може да ги затриете от лицето на планетата…

Последен говори професор Нюман.

— Ако останем на Тис — каза той, — заклевам ви се, че безкрайно ще озадачим нашите домакини… Те просто няма да ни разберат. За тях хубаво и добро е само полезното… А за какво ние жертвуваме нашия прекрасен „Аякс“?… За тях ще бъде необяснимо… Те ще си помислят навярно, че оставаме на Тис не заради тях, а заради себе си… И само дяволите могат да кажат дали това е вярно, или невярно и в буквалния, и в преносния смисъл на думата… Трябва да бъдем съвсем глупави, да не признаем, че Земята е заинтересована да има някъде около себе си една жива и плодоносна планета и хора, които да ни бъдат за нещо признателни… Ние трябва да спасим Тис, с това съм съгласен… Но предпочитам това да стане по проекта на Висоцки… А четиримата автори на посланието могат да останат, ако поискат… Може би ще ги излекуват от техните прекалено утилитарни възгледи…

— Вас няма кой да ви излекува! — обади се грубо Толя.

Изобщо през целия ден той беше нервен, възбуден и агресивен. Мъчех се да свържа това с поведението на Ада и не успявах. А може би от нея черпеше кураж, за да бъде толкова краен.

Пред катедрата се изправи Хенк. Сега изглеждаше много по-спокоен от вчерашния ден, но очите му бяха все така хладни.

— Тогава остава да чуете и моето мнение! — отсече той.

Огледа залата и продължи:

— Впрочем моето мнение надали ще учуди някого. Аз съм комендант на „Аякс“, корабът е мой живот и моя съдба… За мене е светотатство да видя това най-съвършено творение на човешкия гений проснато върху ледовете, разпрано и демонтирано. Но не е важно моето лично мнение и като председател на събранието аз нямам право да го натрапвам. Но аз съм длъжен да ви напомня и вашата мисия, и вашия дълг. „Аякс“ не е мой, не е и наш… Ние нямаме право да разполагаме с него. „Аякс“ е творение на обикновените земни хора. Той принадлежи на тях, на техния труд, на техните мечти и надежди… Вие знаете колко дълго трябваше да чакаме, преди да го построим… И знаете колко трудно го построихме… Човечеството е вложило в „Аякс“ извънредно много надежди… И всяко разочарование ще бъде прекалено горчиво… Аз разбирам много добре нравствените пориви на нашите четирима колеги, но нима най-висшата нравствена норма не е нашият дълг към човечеството?

— А тия тук не са ли човечество? — изръмжа Толя.

Хенк го погледна хладно и продължи:

— Ще ви предложа най-справедливата и демократична процедура за гласуване… Ще гласуваме три пъти в три последователни дни. Взима се съдбоносно решение и то не трябва да зависи от спонтанно възникнали настроения… Така ще имаме време и възможност зряло да размислим и разберем нашата отговорност… Валидно ще бъде последното гласуване… Който е съгласен с това предложение, моля да вдигне ръка…

Вдигна се гора от ръце.

— Кой е против?

Издигна се само една ръка — на Толя.

— Предложението се приема! — обяви Хенк. — Гласуването ще стане тук точно след половин час…

И наистина точно след половин час се произведе първото гласуване. Хенк веднага съобщи резултата — предложението на Висоцки бе получило болшинство от седем гласа. Хората бавно се упътиха към изходите. По ничие лице не видях ни радост, ни огорчение. Видях само сериозни и загрижени лица.

— Сим, ела в кабинета ми! — каза Хенк.

Само това не очаквах. Какво беше намислил — да ме откъсне от групата? Да ми повлияе по някакъв начин? Влязох в кабинета му със свито сърце. Той ме чакаше прав, облегнат на бюрото си, лицето му беше замислено.

— Аа, Бруте, заповядай!

Аз седнах, но както винаги той остана прав. Това не беше наистина най-демократичният начин да разговаря с колегите си.

— Имам една молба към тебе, Сим! — започна той веднага. — Моля те, внимавай за Толя… Вижда ми се прекалено възбуден и екзалтиран… И е в състояние да направи някоя глупост…

Навярно съм го погледнал много смаяно:

— Каква глупост?

— Мога ли да знам каква?… Но след апатията, в която беше изпаднал, сега е отишъл в другата крайност — на безразсъдни действия…

— Той няма да направи нищо, без да се посъветва с нас! — възразих аз малко сухо…

— Не съм много сигурен… Ето той гласува против моето предложение за начина на гласуване… Без да се посъветва с вас… И в крайна сметка против вас…

Беше прав наистина. Мълчах, не знаех какво повече мога да кажа.

— Вие ще загубите тая битка! — каза Хенк.

— Сигурно е така… Но не ние ще я загубим… Ще я загуби човечеството, което ни изпрати тук… И с такива надежди при това…

— Много си нахален, Бруте! И все пак, както виждаш, не съм ти загубил доверие…

С това нашият разговор завърши. Както очаквах, намерих тримата в стаята на Кастело. Навярно току-що се бяха събрали, защото Сеймур каза:

— Не те очаквах толкова рано… Защо те повика Хенк?

— Нарече ме „Бруте“!

— И само това?

Нищо на тоя свят не мразя повече от принудата към лъжа.

— Помоли ме да бъдем лоялни… Както е лоялен и самият той.

Сеймур видимо се успокои. И все пак цялата ни компания изглеждаше много потисната, не знаехме какво да си кажем или по-точно не смеехме нищо да си кажем. Най-сетне Сеймур като че ли се престраши:

— Твоето гласуване, Толя, против предложението на Хенк не беше никак тактично…

— Защо? — попита враждебно Толя.

— Защото се отдели от другите без никакъв смисъл… И им даваш основание да си помислят, че изобщо си безразсъден…

Трепнах в себе си — дали Хенк не беше прав?

— Не мога да гласувам три пъти за нещо, което е толкова ясно! — упорстваше Толя. — За мен това е унизително…

— Ако бяхме гласували само веднъж, сега всичко щеше да бъде свършено!

Толя леко поруменя.

— Да, навярно не съм бил тактичен! — измърмори той. — И все пак съм прав… Те просто ме дразнят с прекаленото си благоразумие, зад което може би се крие и егоизъм… Думата „подвиг“ не бива да ни е толкова чужда… Не може едно общество като нашето да живее само в благополучие, разум и сигурност… В края на краищата то ще престане да уважава себе си.

— Да, ти си прав! — съгласи се Сеймур. — Но не е нужно да се правят подвизи именно в залата…

Скоро Кастело и Толя си отидоха. Аз нарочно останах още няколко минути.

— Имам един въпрос към тебе, Джек… Смяташ ли, че Толя е способен и на други безразсъдни действия?

Сеймур ме погледна разсеяно.

— Ааа, за това ли те повика Хенк?… И какво си въобразява той — че Толя ще хвърли във въздуха „Аякс“?… За да му заграби реакторите?… Не очаквах това от Хенк… Изглежда, че много сме го наплашили.

На другия ден точно в определеното време се състоя второто гласуване. Тоя път спечелихме ние с предимство от цели 11 гласа. Наистина в никой случай не очаквах такъв хубав резултат. Сеймур ми се видя доста сдържан, но Толя целият сияеше. Безсонов се приближи към мене, сякаш нищо не е било, и шеговито забоде палец в реброто ми.

— Май че ще спечелите и третия тур! — каза той. — Ще заровите стареца на една чужда планета…

Оставаше ни третото и последно гласуване. Сега бях изпълнен с нещо повече от надежди, бях изпълнен с увереност. И хората ми се виждаха други — много по-естествени и спокойни. Вечерта видях Висоцки край една маса заедно със свои приятели. Те разговаряха оживено, Висоцки се усмихваше. Като ме видя, той ми кимна:

— Ела, Сим!… Седни малко при нас…

Те ми направиха място, аз седнах.

— Тъкмо говорехме за вас! — подзе Висоцки.

— Искаш да кажеш — тъкмо се шегувахте с нас?…

— Все пак не е най-точната дума! Но ако спечелите и утре, в което не се съмнявам, вие четиримата се лишавате от голям шанс… Друго е да остане целият звездолет, друго е да останете само вие… Щяхте да сте първите светци в историята на галактичната космонавтика… Чакаше ви безсмъртие…

— Наистина жалко! — отговорих аз шеговито.

— И дори нямаше да скучаеш! — намеси се Грани. — Докато се оправиш с това жълтооко момиче…

При третия тур против нашето предложение гласуваха само трийсет и седем души… Бях съвсем сигурен, че и Безсонов е между тях… Той никога нямаше да изневери на своя стар боен приятел…

И тъй всичко беше решено. Дори Хенк, който съобщи с равен глас резултатите, не изглеждаше толкова мрачен. Навярно през изтеклото денонощие бе успял да преглътне горчивия хап на поражението.

— Ела при мен със Сеймур — нареди той късо.

Едва когато отидохме в кабинета му, видях, че е по-разстроен, отколкото изглеждаше в залата. Лицето му бе потъмняло, нещо убито личеше и в походката му. За пръв път истински ми домъчня за него, почувствувах се малко нещо като далечния Брут. Наистина беше престъпление тоя горд и свободен човек, който рязко стъпваше дори на своята родна Земя, да бъде изведнъж затворен в някаква дупка. И той ни погледна едва-едва и за пръв път седна зад бюрото си.

— Натоварвам Сеймур да съобщи на Куней новината! — каза той без настроение. — И да сключи нещо като договор за нашето взаимно сътрудничество… Сигурен съм, че в думите на Нюман има нещо вярно… Те мъчно ще ни разберат…

— Бъдете спокоен за това! — отвърна Сеймур.

Настана неловко мълчание.

— Хубава каша забъркахте! — изрече Хенк с горчивина. — Да забравите родната си Земя…

Благоразумно замълчахме. Бяхме готови да преглътнем в тоя момент много по-горчиви думи…

— Давам ви петдесет години срок, за да размразите тая проклета планета! — продължи той. — И още сто, за да произведете третична енергия… Ще успеете ли?

— Ще успеем! — потвърдих аз категорично, макар че не вярвах.

Усетих как Сеймур ме погледна с благодарност. Лицето на Хенк някак особено се разведри — нашият комендант беше в някои отношения като момче.

— И аз трябва да живея с някаква надежда! — каза той. — Ако не искате да ме заровите в разкаляната земя…

— Не, няма да скучаете! — увери го Сеймур. — Вие винаги ще си останете наш комендант… А ни чака такава дяволска работа… Не, няма да скучаете, обещавам ви…

Хенк се поусмихна.

— Не сте лоши момчета. Като си представя само как хубавичко ме изиграхте… Но аз ще летя, ще видите Ще летя още веднъж с „Аякс“ към Земята.

След малко си отидохме. Докато вървяхме по коридора, Сеймур ме улови под ръка. За пръв път го направи.

— Ей, щяхме да погубим за малко стареца! — въздъхна той с облекчение. — Добре, че има здраво сърце… И добро при това… На негово място аз никога не бих ти простил.