Павел Вежинов
Гибелта на „Аякс“ (14)

1

Очите им наистина бяха продълговати и жълти, кожата златиста, тъмните коси падаха свободно на раменете им. По-късно научих, че при раждане косите им са нежносини, потъмняват постепенно, докато при зряла възраст стават съвсем черни. Колкото и да се взирах в лицата им, не открих в техните черти никакви следи от суровост или жестокост. Бяха спокойни и благородни лица и наистина оставяха впечатление на дълбока замисленост и печал.

Само говорът им напомняше малко нещо за думите на песента. Беше висок, много отривист и при едно скарване, да речем, наистина можеше да остави впечатление за лай. Но не можех да си представя как тия сдържани, мълчаливи и спокойни хора ще се карат. И те бяха малко по-дребни от нас, но като че ли по-изящни. Изобщо техният външен вид съвсем ме успокои. Направи ми впечатление и много вежливия тон, с който им говореше Кастело. Впрочем той разговаряше само с единия от тях — малко по-едър и с малко по-тъмно лице. Разговаряше, разбира се, на езика на племената.

Ние приближихме до широка желязна врата с бронзови инкрустации. Точно по средата й беше поставен нещо като герб — глава на антилопа. Едрият мъж, който се наричаше Фини, започна да натиска някаква сложна система от лостове. Вратата се отвори, влязохме в широко предверие, облицовано с много фин мрамор. В дъното имаше три нови железни врати, по-изящни от външната. Фини се упъти към най-дясната и я отвори. Пред нас се показа доста широка кабинка в приятен оранжев цвят. Знаех, че това е асансьор. И знаех, че ще ни отведе дълбоко под земята. Но колко дълбоко?… Кастело загадъчно мълчеше.

Фини натисна някакво метално копче, асансьорът потегли. Не можех да преценя бързината му, защото се движеше много шумно. Едва сега Кастело се поусмихна и лекичко ми намигна. Това беше първата проява на неговия истински характер. Иначе досега се бе държал сериозно и сдържано като своите домакини. Навярно се шегуваше с доста примитивния им асансьор. Но колкото и да бе примитивен, все пак беше истински електрически асансьор. И то на заледената планета, която смятахме за пустиня:

— Кога пристигна „Стрелец“? — запитах аз.

„Стрелец“ беше третата ни ракета, най-малка, но най-маневрена.

— Вчера — отвърна Кастело.

— И сега колко хора имаме тука?

— С вас — шест…

— Как е долу?

— Ще видиш! — отговори той. — Ще ти кажа само, че женичките им ги бива!…

Каза го със съвсем сериозен глас, но очите му се смееха.

— Защо си толкова сериозен? — запитах го аз.

— Съветвам те да бъдеш и ти като мен! Тук никак, ама никак не е прието човек да се хили…

— Искаш да кажеш, че нямат чувство за хумор?

— Май така ще излезе…

Помисли малко и добави все така сериозно:

— Изобщо горе беше много по-весело…

Не се съмнявах. Каквито и странни неща да срещнехме тук — все пак щяхме да живеем в дупка. И при това хората, с които щяхме да общуваме, не показваха никакви белези на любопитство, приятелство или сърдечност. Дори не ни поглеждаха. По-късно разбрах, че да се вглеждаш в ближния, за тях е, най-меко казано, простотия или невъзпитание. Само по едно нещо те приличаха донякъде на хората от племената — по черните си кожени дрехи. Но, разбира се, бяха ушити много добре, почти елегантно…

Асансьорът се спуска в дълбините на земята комай цяла вечност. И все пак накрая спря. Фини отвори вратата и ни даде възможност да влезем първи. Озовахме се в много просторен хол, целият облицован в нежнорозов мрамор. Беше осветен от меки, матирани електрически глобуси. Край стените бяха наредени десетина електрокара, повечето товарни. Видяха ми се доста грубо изработени и много стари. Насядахме в един от тях, с много корави седалки, макар и облицовани в кожа. От хола се разклоняваха в три различни посоки три сводести тунела. Поехме по средния. И той беше облицован в мрамор, макар и не така фин като в предверието. Додето погледът ни стигаше, виждахме само дългия низ на лампите, които все така меко сияеха. Електрокарът беше на всичко отгоре доста бавен, сцеплението на механизмите му съвсем грубо, така че порядъчно дрънчеше по мекия под.

Доста дълго пътувахме. Никъде по тунела нямаше ни врати, ни каквито и да било отвори. И все пак вентилацията ми се струваше много добра, въздухът беше съвсем свеж, макар и затоплен. Най-сетне сводестият тунел завърши с голям хол, съвсем подобен на първия. И тук имаше много електрокари. Трябваше да оставим нашия и да продължим пеша по истински лабиринт от коридори. Тук облицовката беше мека, доста похабена, изработена от някаква непозната материя в топъл кафяв цвят. Сега виждахме много врати, навярно номерирани, ако се съдеше по знаците върху тях. Подът беше мек, застлан с нещо като линолеум. Вървяхме дълго и все пак не срещнахме никакъв друг човек. Тоя подземен свят оставяше впечатление на мъртъв и обезлюден.

Най-сетне спряхме пред широка и солидна дървена врата. На нея бяха инкрустирани три златни кръста. По-късно разбрах, че това не са символи, а знаци за йерархия. Фини потропа почтително.

— Шефът! — обясни тихо Кастело.

— Най-главният?

— Така изглежда…

Без да дочака отговор, Фини отвори и ние влязохме. Озовахме се в много просторен и елегантен кабинет, облицован със старо, кафеникаво дърво. Точно срещу нас видях голямо масивно бюро, съвсем като земните, от старите епохи, разбира се. Всичко очаквах да видя в ледената пустиня, само не такова земно, солидно и внушително бюро. Зад него стоеше прав мъж на средна възраст с необикновено приятно и одухотворено лице. И съвсем неочаквано се усмихна. Това беше една от редките усмивки, които видях в тоя подземен свят. Погледът му беше дружелюбен, той се поклони едва забележимо и каза нещо на своя отривист език.

— Нашият хибао ви поздравява с добре дошли! — преведе Фини. — И ви пожелава приятно прекарване.

Аз му поблагодарих „сърдечно“, но Фини икономиса думата. Може би му се стори неуместна, а може би просто не я знаеше.

— Наричам се Куней! — продължи нашият домакин. — А това е моята дъщеря Ли.

Разбира се, веднага бях забелязал младото момиче. Дори за нашия земен вкус то беше поразително изящно и нежно. Косата му беше синя, кожата едва-едва златиста. Но най-красиви бяха нейните големи жълти очи. Лицето й не беше съвсем симетрично — горната част леко доминираше над много нежния овал на брадичката. В погледа й имаше нещо много детско и мило, но без капчица от натрапчиво любопитство.

— Добре дошли! — каза тя на езика на племената. — Нека бъде приятен и дълъг вашият ден…

Тоя поздрав беше общоприет, но тя го изчурулика наистина по много очарователен начин. По-късно научих, че само трима души от тоя подземен свят знаят езика на племената. Между тях беше и Ли. Разбира се, и тримата не го знаеха като мене.

Насядахме на дървени столове, наредени край стената. Може би в това имаше някаква церемония.

— Пътят ви е бил много тежък! — каза Куней. — Дори ние много рядко се решаваме да го изминем…

— Да, знам! — кимнах аз. — С храна ви снабдяват племената… Вие търгувате с тях…

— Те ли ви казаха? — запита Куней.

В тона му се усещаше любопитство и интерес.

— Да, но за тях това е нещо като предание… Знаете ли, че ви наричат „тъжните“?

Имах чувството, че Фини преведе неохотно думите ми. Може би не са били признак на най-добро възпитание, но аз нарочно го провокирах.

— Наистина ли?… За пръв път чувам! — каза Куней.

Усетих, че моите думи му направиха силно впечатление, макар че външно не се издаваше.

— А намирате ли, че те са весели?

— Не, разбира се… Не е в техния характер… Но са напълно доволни от своето съществуване…

— Това е естествено за тях! — отвърна Куней. — Те живеят своето истинско съществуване… Преди заледяването са населявали арктическите области…

— А вие доволни ли сте от вашия живот? — запита Ли. — Там — на вашата пътуваща звезда?

— Да, доволни сме… Макар че не харесваме много тая дума…

— И ние — каза Куней. — А вие знаехте ли, че нашата пътуваща звезда се намира във велика беда?

— Не, разбира се… Това открихме едва тука…

— Тогава с каква цел предприехте това пътешествие?

Съзнавах, че отговорът ми е извънредно важен за тях:

— Не знам дали ще ме разберете… Но просто искахме да знаем…

— Разбирам го много добре… Но това ли е единствената причина?

— Не е единствената! — признах си аз. — Човек не може да живее сам даже на своята собствена звезда… И винаги сме мечтали да срещнем и други хора в звездното небе… Да срещнем братя…

Погледът на Куней леко заблестя.

— Вашият отговор много ми хареса!

— А вие знаехте ли, че има и други хора по пътуващите звезди?

— С тоя въпрос са се занимавали само най-просветените! — отвърна Куней. — Ние смятахме, че е безкрайно далече времето, когато хората от звездите ще могат да говорят помежду си… А че могат да пътуват до звездите — това изобщо не предполагахме…

— И все пак ние сме тук… Какво бихте желали да получите от нас?

— Знание! — отговори той простичко.

Помисли малко и добави:

— Сега целта на нашето знание е да се спасим от нещастието… Да се спасим от заледяването…

— Това никак не е лесно! — предупредих го аз.

— И това знаем… И все пак някой ден ще успеем.

Гласът му звучеше много категорично. Той ни погледна внимателно и добави:

— Вие сте уморени!… Вървете да си починете… Ще имаме възможност да разговаряме много пъти…

Заедно с Толя получихме две самостоятелни стаи в съседство със стаята на Кастело. Моята доста приличаше на кабинета на Куней, само че беше по-тясна. Дървената й облицовка ми се стори сравнително по-нова, от по-светъл дървен материал. Докато се чудех откъде могат да намерят дървен материал, другите двама влязоха в стаята ми. Поговорихме малко, Кастело ни каза какви са последните инструкции на Хенк.

— Сега трябва отново да учим език — измърмори той с досада. — И да заредим нашите компютри с достатъчно информация… Тогава ще превеждат и работят вместо нас апаратите…

— За цяла година работа! — с не по-малка досада изрече Толя. — В тая ужасна дупка…

Наистина бяхме уморени, трябваше да починем малко.

— Поспете добре! — каза Кастело. — Ще ви потърся към осем часа… Ще отидем да вечеряме заедно…

Той ми посочи една малка врата:

— А това е баня… Ще можете хубаво да се окъпете…

Това откритие ме въодушеви. Веднага влязох в банята — беше просторна, облицована с фаянсови плочи, сини на времето, но сега съвсем избелели. И ваната беше доста широчка, вдълбана в земята. Имаше два изящни позлатени крана, които на всичко отгоре пускаха, както е редно, студена и топла вода. Направих ваната по свой вкус и блажено се изтегнах. Не бях се къпал кой знае откога. Чувствувах се наистина щастлив след ужасното безкрайно скитане през ледената пустиня.

Едва не заспах в банята — така бях уморен, Поизмих се грижливо с някакъв сапун на прах, но усещането не беше никак приятно. Имаше и кърпа за бърсане, изтъкана от някаква малко грубичка материя, доста прилична на лен. Изобщо имаше всичко, което една елементарна цивилизация изискваше. В стаята ми се намираше порядъчно легло — малко тясно и късо за моите размери, но все пак легло. Имаше само два трикраки дървени стола, гардероб, закачалка. Не, не беше чак толкова лошо в тая „дупка“, както се бе изразил Толя.

Към осем часа Кастело ни повика за вечеря. Ресторантът не беше далече. Много ми приличаше на пищните ресторанти от началото на двайсетия век — мрамор, дърво, желязо, кристални полилеи, — но всичко доста износено, макар и чисто. Вътре се намираха само десетина души от местните хора — видяха ми се малко по-хилави от тия, които бях срещал досега, и все така мълчаливи. Те едва погледнаха към нас, сякаш бяхме някакви досадни и ненужни чужденци, и продължиха да се хранят мълчаливо. На една странична маса седеше сам Сеймур. Като ни видя, лицето му светна. Седнахме, разбира се, при него, сърдечно се ръкувахме. Стори ми се в добро настроение, успокоен и за мое учудване дори малко понапълнял.

— Как ги намираш? — посочих аз с глава моите съседи.

— В какъв смисъл? — попита Сеймур.

— Ами от твоя професионална гледна точка.

Сеймур се позамисли.

— Спокойни и много уравновесени! — каза той. — С необикновена вътрешна концентрация… И изключително работоспособни.

— Какво има толкова да работят?

— Повече, отколкото предполагаш! — отвърна Кастело.

— Не ми се виждат много гостоприемни…

— Не бързай да съдиш! — предупреди ме Сеймур. — Те са много сдържани… Но това е, струва ми се, повече възпитание, отколкото душевна същност… И все пак са много по-студени от нас… И много по-рационални.

При масата ни с безшумни стъпки дойде сервитьорката. Кастело навярно бе прав — и тя бе много красива. За мое учудване Сеймур й проговори нещо, очевидно на езика им. Сервитьорката кимна и все тъй безшумно си отиде.

— Какво й каза? — запитах любопитно аз.

— Просто ви поръчах вечеря…

— По един телешки шницел?

— По-простичко… Супа от гъби…

— Ха!… Ти шегуваш ли се? — изненада се Толя.

— Ни най-малко… Те имат зеленчуци… И дори плодове…

— Интересно какво може да бъде второто?

— Мозък паниран!…

— Надявам се, че не е от бяла мечка! — казах аз.

— Просто не смея да попитам! — усмихна се Сеймур. — Яжте спокойно, кухнята е добра… Но няма да преядете…

— Кастело си е вечно гладен! — отсече Сеймур. — И си дояжда с нашите идиотски пастети.

— А сутрин? — продължаваше Толя. — Чай?… С едно рохко яйце?

— Яйцето си е яйце! — отвърна Кастело. — Знаеш ли колко е едро? Но затова пък великолепно, вони на риба.

След вечерята се прибрахме по стаите си. Излегнах се удобно и пуснах магнетофона. И стаята се изпълни с милия, дрезгав глас на Великия Сао:

Сине на бялата тундра, с очи пълни с небе и слънце,

с прелитащи птици, цветя и перести облаци…

Колко тъжен е денят, колко мрачно е слънцето,

що наднича сега иззад черния дим…

Какъв свят е бил? — мислех аз. — И как е загинал?…