Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 9 гласа)

2

„Аякс!“…

Още не съм бил роден, когато започнал строежът на тоя изключителен звезден кораб. Наистина и преди е имало звездолети със субсветлинна скорост, но все пак техният район на действие е бил доста ограничен. Най-бързият и най-съвършеният от тях, „Полярна звезда“, прекара в космоса единайсет години по своето вътрешно време и се завърна благополучно на Земята. С това се изчерпаха всичките му постижения. Защото, казано на практичен език, той намери по своя път само три мъртви планети.

В моя безкраен път с „Аякс“ няколко години съм изучавал аналите на космическите пътувания. Това, което ми е направило най-силно впечатление, бяха прекалено оптимистичните прогнози през далечните минали векове. Човек може само да се усмихва на предвижданията от края на двайсетия век например за бъдещите космически пътешествия, или за така наречените фантастични романи, чийто дълбок упадък в края на двайсет и първия век ги бе поставил извън рамките на сериозната литература.

Повече от шестстотин години бяха минали от великата капсула на Гагарин до първия звезден кораб със субсветлинна скорост. Това стана благодарение на откриването на тая енергия на елементарните частици, която сега наричаме „терциална“. За нея по времето на Гагарин не са имали дори най-далечна или най-обща представа. В сравнение с термоядрената енергия нейната мощ е наистина неизмерима. Но дори при изумителния напредък на всички науки и особено на техническите близо триста години са били нужни, за да бъде заключена тя в реактори — нещо, което поначало се е смятало дори неосъществимо. Първият субсветлинен звездолет се е наричал „Антей“ и е представлявал по външен вид едва ли не някакво митическо чудовище. Представете си например един грамаден орел с разперени крила. Само човката му е могла да бъде използувана за полезни цели. Всичко друго е заемала сложната система на реакторите. Той е отпътувал, както трябва да се очаква, за Проксима. И никога не се е завърнал, нито пък се е разбрала причината за неговата гибел.

След съвсем безуспешния рейс на последния звездолет „Одисей“ на Земята настанало ако не пълно разочарование, то поне повсеместно униние. Все повече се увеличавало числото на гневните противници на далечните космически полети. Обяснението на това явление е твърде просто. Космическите кораби стрували извънредно скъпо. И не толкова цената смущавала земните жители. Едно благоденствуващо безкласово общество с общи цели и ресурси е могло да си позволи известни лишения в името на велика цел. Въпросът по-скоро се е отнасял до природните запаси. За субсветлинните звездолети са се употребявали редица изключително ценни суровини и материали, чиито земни източници са били и без това съвсем обеднели. И дали наистина е имало смисъл последните резерви да се хвърлят напразно в космическата пустош? Най-разумните предлагали тия средства да се инвестират в пълното разкриване и усвояване на природните богатства на най-близките планети. Мощна група учени физици твърдели, че може да се намери принципиално съвсем нов начин за космически пътувания — субпространственият — дълго време смятан за нереален от друга, не по-малко мощна група учени. В крайна сметка Световният съвет на републиките се принудил да прибегне до всеобщ референдум. Резултатът бил точно такъв, какъвто се очаквал — петдесет и девет процента гласове против далечните космически пътувания, четиридесет процента за продължаването на опитите, един процент въздържали се или негласували. Сто процента от гласувалите са били на мнение, че тая мярка трябва да бъде временна.

И тъй минали още шейсет години. Човечеството наистина постигнало много сериозни успехи в усвояването на нови ресурси, особено на Марс, където тяхната експлоатация била най-рентабилна. Изключителни успехи завоювали химията и физиката в откриването на нови, ефикасни синтетични материали. Бил проведен нов референдум. Тоя път огромното болшинство от гласувалите отговорили утвърдително.

Така се пристъпило към изграждането на „Аякс“. И това било наистина най-великото постижение на човешкия гений. Близо шейсет хиляди души са били заети в производството и строителството. Естествено, целият строеж и груб монтаж били извършени в космическото пространство — в орбита, по-близка от лунната. Всеки може да си представи тоя човешки мравуняк в черната паст на космоса. Именно човешки. Защото един от големите идеали на фантастите и футуролозите за използуване на човекороботи, механични и дори биологични — се оказа едно от най-неефикасните и безсмислени човешки дела. При пълната автоматизация на почти цялото производство проблем за човешкото съществуване се оказа не как да се освободи човешки труд, а как и по какъв начин да се ангажира. Идеалът за лениво и бездействуващо човечество се оказа по-опасен от най-песимистичните прогнози. Направо щастлив можеше да се сметне този, който се домогнеше, да речем, до длъжността пастир. По един пастир едва ли не на всяка крава ние имахме особено във високопланинските пасища. И никакви всеумни механични кучета. Кандидатите за тая служба бяха готови дори да лаят, макар че вече не съществуваше никаква нужда от лай. И съвсем не произвеждахме синтетично мляко от изкуствени крави, както някога са си въобразявали. Трудът се оказа не само въпрос на чест, но и въпрос на самосъхранение.

Преди „Аякс“ да напусне Земята, роботи — много съвършени човекоподобни устройства — свръхустойчиви на студ или крайно високи температури, работеха предимно на планетите, където условията за човека бяха непоносими. Всяка мисъл за биороботи се смяташе едва ли не кощунствена. Разбира се, изключително съвършени електронноизчислителни машини и разни видове запомнящи устройства имахме в изобилие. Но не ги използувахме за игра на шах, нито за писане на симфонии. Впрочем в складовете на „Аякс“ имахме и дузина роботи, не много големи по размер, но със свръх-мощни двигателни способности. Никой не знаеше какво точно ще ни потрябва, ако открием някъде нови светове.

Строежът на „Аякс“ продължи близо десет години. Размерите му бяха наистина гигантски и в това отношение той превъзхождаше всичките си предшественици. Звездолетът беше около хиляда и осемстотин метра дълъг, около осемстотин метра широк, най-високата му част беше към двеста метра. Въпреки неправилните си форми той изглеждаше хармоничен и изящен. Не беше просто космически кораб, а едно градче, така съвършено конструирано, че представляваше наистина безподобен шедьовър.

Грамадната част от кораба бе заета от складовите помещения, от хангарите, лабораториите и преработвателните инсталации. Науката бе достигнала много високо ниво и успя да вмести основните материали и продукти на минимални пространства — особено водата и въздуха. Но в замяна на това всички храни щяха да бъдат естествени — консервирани и запазени по такъв начин, че по нищо нямаше да се отличават от пресните продукти. Що се отнася до зеленчуците и до някои плодове, ние щяхме да ги отглеждаме в естествен вид в доста обширната оранжерия. Изобщо обемът навсякъде играеше дотолкова роля, доколкото беше свързан с те-жест. И при това на звездолета като абсолютно затворена и изолирана система твърде малко неща се губеха — дори изпаренията отново се превръщаха в течности. Хиляди специалисти бяха предвидили всичко, което е нужно за обикновеното всекидневие на човека при норми, за които не може да се каже, че са прекалено пестеливи. Гравитацията и атмосферното налягане бяха съвсем като земните, да не говорим за биологичната среда. Особени грижи бяха положени за нашите развлечения.

Най-голямата гордост на „Аякс“ не бяха нито неговите реактори, нито последните гениални открития за икономично добиване на терциална енергия. Най-сложната и най-съвършена апаратура бе радарната, която трябваше да ни запази от нежелани срещи в космоса. Не случайно три от нашите предшественици бяха загинали в космоса. Най-голям проблем в това отношение беше огромната ни скорост, която правеше радарното предупреждение в някои случаи едва ли не символично. И при това имахме всички основания да смятаме, че най-голям враг за нас бяха не метеоритите или други блуждаещи тела, а микрочастиците. Така или иначе за борба с тия невидими за нас врагове бяха предвидени огромни запаси от енергия.

Най-сетне след десет години напрегнат труд „Аякс“ бе готов. Могъщ и прекрасен като древния Аякс, нашият „Аякс“ не слизаше ни от страниците на вестниците и списанията, ни от видеопредаванията. Всички мислеха за „Аякс“, всички говореха за него. И, разбира се, с най-голямо нетърпение се очакваше денят на отлитането му.

Накъде щеше да полети гигантът? Това вече се знаеше, преди да започне неговият строеж. След дълги дискусии астрономите се бяха спрели на звезда от съзвездието Касиопея, наречена скромничко Сигма. Тя бе изучена като система благодарение на едно епохално откритие в областта на астрономията, наречено неутринов телескоп. Неговото невероятно скъпо и сложно устройство бе причина по мое време да бъдат построени само два такива телескопа — и двата върху кратери на Луната. Разбира се, бе необходима изумителна изобретателност не само да бъдат заловени тия неуловими и всепроникващи частици, но да бъдат изградени от тях образи, видими за окото. И ненапразно астрономите се бяха спрели именно на Сигма. Преди всичко тая звезда беше по размери почти еднаква с нашето Слънце и имаше приблизително същата възраст и мощност на лъчение. Най-близката до Сигма планета имаше приблизително орбитата на Меркурий. Втората по големина и по орбита — приблизително като Марс — учените, кой знае защо, бяха нарекли Регина. Те не можеха да кажат нищо ни за нейния състав, ни за наличието на атмосфера. Но всички обективни данни говореха, че ако някъде наблизо в тоя адски космос можеше да има живот, то шансовете на двете планети около Сигма бяха най-сериозните. И при това не се намираха много далече — едва на 27 години — за възможностите на „Аякс“. Отиване и връщане с максималния престой — не повече от 60 години. Не беше кой знае какво, като се има предвид средната продължителност на живота по онова време — около 350 години.

Кандидатите за пътуването с „Аякс“ естествено бяха безброй. Но след дълги проучвания и изследвания най-сетне бяха избрани 273 души великолепни специалисти от всички клонове на човешкото знание и дейност. Толкова хора бяха необходими, за да може да функционира нормално и без никакъв риск тая огромна машина, завод и лаборатория. Между тях имаше 133 брачни двойки. Пет мъже бяха заявили, че могат да прекарат тоя срок и без съпруги. Една жена, навярно с повече основание, бе на такова мнение по отношение на мъжете. Най-възрастният човек от екипажа беше едва на 116 години. Най-младият — на шест. Това бе и първата проба за пътуване на дете в космоса.

Може би вече сте се досетили, че най-младият бях именно аз — и то шестият от ергените. Не знам какво са разсъждавали на Световния конгрес на педагозите, но на практика се получаваше така, че щях да си остана ерген завинаги, т.е. поне до края на пътуването с „Аякс“. Или, още по-просто казано — щях да остана сам, независимо от това, че щях да премина за тоя срок най-критичните младежки и мъжки възрасти. Може би не са имали друг изход, може би това е влизало сред проблемите на експеримента. Но защо се бяха спрели именно на мен? Изборът се дължеше на няколко причини. Преди всичко имах великолепно здраве и изключително добра физика. На шест години бях взел вече първите три класа по учебната програма — нещо, което дори за моето време се случваше съвсем рядко. И най-важното — нямах родители или каквито и да било близки роднини. Когато съм бил на две години, баща ми и майка ми загинали при най-нелепа катастрофа с въздушно такси. Разбира се, попитаха ме съгласен ли съм да замина с „Аякс“. Дали съм съгласен? Струваше ми се, че бих подскочил от радост до самия звездолет, който по това време светеше нощем като най-сияйната звезда на хоризонта. Между впрочем шестгодишната възраст на най-младия космически пътник бе определена от учените след дълга дискусия и много колебания предимно от морален характер. Най-сетне решили, че именно на тая възраст най-рано едно момче би могло да даде разумен отговор на съдбоносно предложение. Доста бяха надценили възрастта ми, поне ако съдя по себе си. Нямаше нищо разумно в моя отговор, аз просто хвърчах от щастие.

А кой беше най-възрастният? Става дума за същия тоя Безсонов, магьосника, който ни създаваше илюзиите, че сме на Земята, със своите холограмни образи. Той беше не само виртуоз в своята работа, но по поведение изглеждаше един от най-жизнените хора, на звездолета — неуморим веселяк и шегаджия, незаменим събеседник. Ако имаше все пак за нещо да страда, то бе за лулата си, която можеше да държи между зъбите колкото си ще, но нямаше право да пали. Кислород за неговата лула на звездолета не беше предвиден.

Вторият по възраст беше нашият комендант Хенк, скандинавец по произход. Тоя могъщ викинг с бръсната глава и казашки мустаци беше на сто и две години. Но на външност изглеждаше много по-млад, почти като петдесетгодишните. Видя ми се суров, непреклонен човек, необикновено мълчалив, на пръв поглед почти враждебен. Знаех вече, че е член на Върхвония съвет на космонавтите. Беше взел участие в три от далечните космически експедиции. Когато го видях, сърцето ми едва не се вледени, толкова хладен беше погледът му. Той ме разгледа доста продължително, без погледът му да се смекчи нито за миг, после внезапно запита:

— Коя книга досега най-много ти е харесала?

— „Капитан Немо“ — отвърнах аз стреснато. Дали не сбърках? Не, не сбърках. Стори ми се, че погледът му омекна. Много по-късно научих, че е един от петте неженени. Никога не се бе женил, никога не бе имал деца. Спомням си само, че тогава той ме потупа по рамото и каза с доста смекчен глас:

— Не ти завиждам, моето момче… Тия акули без деца жив ще те изядат.

Неговото мрачно предсказание за съжаление се сбъдна едва ли не в буквалния смисъл на думата. Докато израснах, просто страдах от прекаленото внимание на моите спътници. Забравих да кажа, че в интереса на вътрешния баланс на звездолета те нямаха право да раждат на „Аякс“. Мнозина наистина имаха деца, но ги бяха оставили на Земята. Това беше навярно най-важната причина да изливат върху мен своята малко и горчива, и тръпчива любов към децата.