Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 10 гласа)

5

След половин час се свързах с „Аякс“. Появи се лично Хенк, лицето му бе много тържествено и радостно, И имаше за какво!… За пръв път в своята история земното човечество срещаше други хора във великия космос. Най-сетне бе решен един проблем, който векове бе занимавал не само учените, но и цялото човечество. Осъществила се бе една от неговите най-велики мечти. И бе опровергано едно от най-мрачните му предчувствия — не човекът като човек е сам в необятната вселена. Или Поне е достъпна за човешкото знание. И ужасно ни огорчаваше мисълта, че хората няма да узнаят скоро великата новина.

— Надявам се, че предаването беше добро! — казах аз.

Но Хенк сякаш не ме чу.

— Поздравявам ви от все сърце! И трябва да ви призная, че ни най-малко не съм учуден… Може би единствен съм го очаквал…

Тоя велик романтик и пътешественик, чието име завинаги трябваше да остане в историята на човечеството, като името на Колумб и на всички други велики откриватели, наистина бе постигнал своята цел. Оставаше само и хората да я узнаят.

— А как беше предаването? — настоях аз.

— Всичко е записано, разбира се — отвърна Хенк. — Материалът е великолепен…

Ние му разказахме това, което бяхме разбрали от туземците. Все още нямахме ония, кажи-речи, магически компютри, които можеха да превеждат пряко всякакъв непознат език. Разбира се, съществуваха запомнящи устройства, удобни дори за носене, които след известен опит можеха не само да превеждат, но и да съставят сами доста сложни текстове. Сам аз имах такъв апарат, който великолепно бърбореше на латински. За съжаление не носехме нищо подобно със себе си толкова бяхме убедени, че няма да ни потрябва. Сега-засега разполагахме с няколко магнетофона, но и това не беше малко.

— Разрешавам ви да посетите тяхното селище… И във възможно най-кратък срок да изучите езика им… Надали имат повече от петстотин думи…

— Не съм с такива впечатления! Доста бърборят помежду си…

— Да, чух — кимна Хенк. — Ханс вече го разучи фонетично… Каза, че не е труден и не е сложен за усвояване…

Това беше вярно — те говореха много членоразделно и ясно, с напевна интонация. Хенк ни даде много подробни инструкции. Запитахме го как вървят работите на базата…

— Утре ще пуснат в експедиция катера. Сигурен съм, че няма да ни разочарова…

Тая нощ спахме в добре затоплената шейна. Както очаквахме, нашите домакини си бяха построили жилище от ледени блокове. Вътре наистина бе дяволски студено, но все пак не като върху леда. По всичко изглеждаше, че туземците не познаваха огъня. Или поне не го притежаваха. Беше истинска глупост, че и ние не можем да им го покажем. Всичките ни апарати и двигатели бяха заредени с енергетични батерии, които не можеха да произвеждат пряко огън. Кастело здравата се ядосваше за тоя пропуск, чудеше се каква комбинация да измисли. Тая нощ спахме добре, разбира се, на дежурства. Великият Зу, както туземците наричаха бялата мечка, можеше да ни изиграе някоя лоша шега. Тоя нехранимайко навярно обикаляше местата, където може да се намери някаква плячка.

На другата сутрин туземците почнаха да товарят шейните с месото и другите продукти на каталога, от които най-ценна беше маста. Особено внимание те обърнаха на Великия Зу. Одраха го много грижливо, на-рязаха кожата му на широки ивици. По-късно разбрахме, че няма нищо по-ценно за тях от кожата на тая огромна бяла мечка. От нея приготвяха дори впрегатните такъми на шейните. Но малко преди да тръгнем, стана нещо, което едва не развали нашите хубави отношения. Токо ни обясни с жестове, че имат нужда от нашето оръжие. Прав беше, разбира се… Те се страхуваха от Нови срещи с Великия Зу, искаха нашата помощ.

Отначало ние се преструвахме, че не ги разбираме. Такова поведение беше доста жалко и недостойно за хора като нас. Но какво друго можехме да направим. Не ставаше дори въпрос за доверие, те просто не можеха да боравят със сложното техническо устройство. Виждахме, че нашето поведение е неприятно за Токо, неизмеримо го огорчаваше. И най-сетне на Кастело му хрумна простото решение на проблема.

— Аз ще остана с тях! — предложи гой. — Някой трябва да ги пази от тоя звяр…

Решението беше и просто, и тежко в същото време. Кастело се обричаше дълго време на много суров живот. Ние бяхме трогнати от жеста му и нямаше как да не го приемем. Разбирахме, че той ще се справи най-добре с тая трудна задача.

— Добре, остани — съгласих се аз. — Но трябва да поддържаме редовна радиовръзка…

Кастело трябваше да изиграе цяло представление, за да обясни на Токо нашето решение. И Токо разбра. Навярно намери това за естествено, защото изглеждаше много доволен. Той се изправи пред нас, поклони се и произнесе едва ли не къса реч.

— Мога да ти я преведа с няколко думи! — каза шеговито Кастело. — Малкият бял брат благодари на големия бял брат за неговото благородно сърце. Малкият бял брат ще се отблагодари достойно на големия бял брат… Ще му отдели черния дроб на Великия Зу и една от най-дебелите женички на племето…

— Дай боже всекиму! — каза Шерман.

Ние тръгнахме едва на другия ден призори. Простихме се сърдечно с Кастело и се качихме на шейната. Токо много се зарадва, когато го поканихме със себе си. Но Кастело беше тъжен, явно съзнаваше, че ще видим и преживеем повече от него. Оставихме му за успокоение неговия любим тиган, въдицата и един мощен радиатор. Представяхме си как ще сгрее още тая вечер своите домакини в техния леден палат.

Тръгнахме съвсем лекичко и бавно усилвахме хода. За съжаление трябваше да се движим след кервана, тъй като не знаехме пътя. Но за наша радост кучешките шейни се движеха доста бързо въпреки тежкия товар. Наистина бяха много силни и бързоноги техните кучета, навярно далече превъзхождаха ескимоските. Токо беше много оживен и изпълнен с възхищение. Но неговото вътрешно достойнство не му позволяваше да се учудва прекомерно. Той просто прие факта като факт и бързо се постави над него. След няколко часа беше вече пълноценен пасажер на необикновеното превозно средство.

Пътувахме четири дни, нощем лагерувахме. Токо спеше в нашата палатка. Не беше толкова проста тая работа, тъй като кожите, в които беше облечен, миришеха доста силно. Топлината, изглежда, също го тормозеше — не беше привикнал с нея. Навярно предпочиташе да спи при своите, но смяташе, че няма да бъде любезно. Така всички станахме жертва на нашето прекалено възпитание. Очаквахме, че ще го стреснат особено много нашите осветителни тела, но тоя път не улучихме. Кой знае защо, ги прие като нещо естествено, макар и достойно за най-голямо уважение. Но когато една нощ за шега пуснах фаровете на шейната, в лагера Настана едва ли не паника. Дори кучетата се стреснаха И започнаха уплашено да вият.

Никак не можехме да разберем защо туземците живеят така далече от морето. Много по-естествено беше да бъдат там, където е и храната. Дните прекарвахме в изучаване на езика им. Наистина беше фонетично ясен и все пак доста труден. Думите твърде много си приличаха една с друга — „као“, „коа“, „коуа“, „куаку“, „акукаокоа“. Не беше никак лесно да се ориентира човек в тая простичка полифония. Най-бързо се оправяхме със съществителните — ние просто показвахме предмета, Токо го назоваваше. Глаголите по принцип произхождаха от съществителните и бяха свързани с обекта на действието. Така например глаголите „ям“ или „тичам“ бяха съвсем различни, когато се отнасяха за куче или човек. Аз учех прилежно, магнетофонът всичко записваше. Разбира се, трябваше от време на време да преговарям. Пуснах магнетофона и той добросъвестно заработи — „аку као, коа шакоа“ — точно повтаряше нашите гласове и разговори.

В първия момент Токо учудено се ослуша. След това смаяно ни зяпна в устата. Ние, естествено, си мълчахме и слушахме. И тогава за първи път Токо наистина се уплаши, забрави своето достойнство и хукна навън. Едва успяхме да го успокоим, показахме му машината, но всичко беше напразно. Той остана в шейната, но като вцепенен, без да губи докрай своето достойнство. Въображението му беше поразено до краен предел. Той можеше да си представи всичко, освен това — да могат да се върнат живи отдавна умрелите звуци.

На петия ден пристигнахме в селището. И по нищо не бих разбрал, че тука наистина има селище, ако срещу нашия керван не се беше юрнал цял рояк деца. Иначе пред нас се простираше все същото ледено поле, тук-таме осеяно с едва забележими куполи. Туземците строяха своите ледени юрти, изкопани в леда, отгоре дострояваха твърде изкусно само покрива. Децата, разбира се, се натрупаха около нашата шейна, но не бяха така учудени, както очаквах. Много по-късно разбрах, че местните хора изобщо нямат психична нагласа да размишляват за непонятни неща. Чисто и просто ги смятаха за непознати, така естествени като познатите. Така например, ако внезапно се появеше съвсем черна вместо бяла мечка, това никак нямаше да ги учуди.

Токо ни покани в своята ледена юрта. Беше нещо като старейшина или главатар на племето, както по-късно научихме. Но не беше толкова стар. Юртата наистина беше доста просторна. И неочаквано уютна при това. Леденият под беше изцяло постлан с мечи кожи. С кожи на рибозайник бяха обшити и стените до покрива. Вътре ни посрещнаха с дълбок поклон три жени — едната доста възрастна, другите две сравнително млади. Но в първия миг не забелязах ни жените, ни юртата. Погледът ми беше привлечен от нещо друго. В юртата светеше огън… Да, огън… Приближих развълнуван. Светеше с висок бледен пламък в някакъв костен съд, може би череп на мечка. И както очаквах, беше пълен с мазнина от кашалот. Нещо като фитил от непозната за мен материя даваше пламъка. Огънят светеше спокойно и сигурно, пламъкът му не трепкаше.

— Какво е това?

— Зеа! — отвърна той.

В гласа му звучеше не само гордост. В гласа му звучеше и безкрайна признателност. След една седмица, когато вече доста научих езика им, аз го разпитах по-подробно.

— А откъде имате огън?

— Огънят живее! — отвърна той гордо.

— Винаги ли живее?

— Винаги!… Огънят се е родил преди света… От него е сътворено и слънцето.

— А когато огънят умре, откъде взимате нов?

— Огънят никога не умира! — увери ме той.

Трудно ми беше да го повярвам.

— Нима твоят огън никога не е умирал? — запитах аз.

— В моя дом огънят е умирал три пъти — каза той. — Но аз взимах огън от съседите…

— А нима не умира и у съседите?

— Никой не помни такава беда! — отвърна Токо. — Но ако умре и у съседите, ние ще вземем от другите племена.

— А много ли са племената по света?

— Много…

— Повече от звездите?

— Никой не може да каже колко племена има по света! Защото никой не е обиколил целия свят…

— А къде свършва светът?

— Там, където започва небето…

— А от какво е направено небето?

— В старите песни е казано, че небето е направено от въздух… И във въздуха плуват слънцето и звездите… Но това аз не го разбирам. Как може да плува нещо, което е по-тежко от въздуха… Защото в песните е казано, че въздухът е по-лек и от пламъка.

Доста прилична космогония. Изглежда, че древните племена са имали по-висока култура от сегашните. Но заледяването е върнало с векове всичко назад.

Това стана след седмица. А сега аз смутено направих това, което другите двама вече бяха направили — поклоних се на трите дами в кожени облекла и се опитах да ги разгледам. Къса, черна, лъскава коса, съвсем като при мъжете, покриваше кръглите им глави. Лицата им бяха доста деликатни, почти миловидни — наистина биха могли да минат и за красиви, ако не бяха така брашнено бели. Сториха ми се само малко тлъстички и коремести в сравнение с нашите земни жени. Както очаквах, възрастната беше жена на Токо, младите — негови дъщери. По-късно разбрах, че бяха изключително добро-сърдечни и мили същества, грижливи и всеотдайни. И малко мързеливички може би. Но на това ги бяха научили вековете — нямаха никаква къщна работа, всичко получаваха от природата наготово. Жените естествено — за мъжете храната беше свързана с борба на живот и смърт.

Тая нощ трябваше да спя в юртата на Токо — усещах, че всеки отказ би го оскърбил неизмеримо. Толя и Шерман бяха разпределени в две други юрти. Впрочем леглото ми бе удобно и меко, със завивка от кожа на Великия Зу. Безпокоеше ме само тежката миризма на кожите и на фитила. Нощем те закриваха входа с кожена завеска, вентилацията беше минимална. Спах много неспокойно, сънувах тежки сънища. Събудих се рано, много ми се искаше да изляза вън, на чист въздух, но домакините се оказаха доста сънливи. Когато най-сетне станаха и отпушиха изхода, аз като тапа изскочих навън. Единствените хора, които щъкаха из селището, бяха Толя и Шерман. Те ме чакаха, за да се свържем с „Аякс“. На видеофона се яви както винаги напоследък Хенк. Неговото лице веднага ми внуши чувство за беда или опасност. Изглеждаше доста потиснат.

— Катерът изчезна! — каза той мрачно.

— Как тъй — изчезна? — изтръпнах аз.

— Просто изчезна!… Всичко вървеше нормално, той плаваше само на десетина километра от брега… Предавателят също работеше нормално. Дежурният не е виждал нищо освен вода и далечни брегове… И изведнъж предаването прекъснало… Нямаме никаква връзка…

— Може би някаква техническа повреда? — запитах аз с надежда.

Всъщност въпросът ми беше глупав. Всички апарати на катера бяха дублирани и с гарантирана ефективност.

— Изключено! — измърмори потиснат Хенк. — Допускаме, че е станал жертва на някое от тия кошмарни животни — като вашия кашалот…

Мълчахме, поразени и скръбни.

— Не правите ли някакви опити да ги търсите? — попитах аз.

— Разбира се! — отвърна Хенк. — Изпратихме „Заря“… Но досега не е открила нищо…

„Заря“ беше лек летателен апарат от типа на въздушните таксита. Но неговият район на действие беше грамаден. На катера имаше екипаж от пет души — трика мъже и две жени. Познавах ги много добре, мисълта, че няма да ги видя повече, ми беше просто непоносима.

— Вие продължете своята работа! — каза Хенк. — И все пак внимавайте… Нямаме повече хора за губене…

А нашата главна работа беше да изучаваме езика им. След всеки изминал ден все повече разбирах колко е богат и сложен. Все по-трудно ми обясняваха непознатите думи. Някои от тях изобщо не можах да разбера. Но Токо беше изключително търпелив учител. И явно се гордееше, че има способен и любознателен ученик. Усещах, че го преуморявам, но нямаше място за снизхождение. Ние трябваше да научим всичко, което туземците знаеха. И наистина всеки ден падаше по някоя от загадките.

Скоро се убедихме, че племената бяха останали да съществуват на заледената планета благодарение на една щастлива природна случайност. Работата се състоеше в това, че Великият Ша за разлика от своите земни колеги раждаше малките си само на суша. Той ги отглеждаше пет-шест дни, докато „проходят“, след това се връщаше в морето. Или по-точно не се връщаше. Наистина той имаше сили и начини да се бори с Великия Зу — иначе изобщо би изчезнал. Но нямаше начин да се бори с хората, които го нападаха от разстояние със своите остри копия. Кашалотът беше почти единствената храна на местните племена. Наистина те умееха да ловят риба и рибозайници с доста изкусно направени костени въдици, но тая храна беше и недостатъчна, и непълноценна. Без Великия Ша племената просто щяха да се изродят и изчезнат. И нямаше как да поддържат огъня.

— Великият Ша ражда по две бебета! — говореше Токо. — Много рядко по три… Ние никога ни ги убиваме… Чакаме пет-шест дни Великият Ша да ги откърми. След това го убиваме… А бебетата оставяме да си отидат в морето.

— Това е много хубаво! — казах аз трогнат.

Но Токо веднага побърза да ми обясни смисъла на тяхното благородство.

— Ако убиваме бебетата, някой ден Великият Ша ще изчезне. А тогава ще изчезнат и племената… Ние браним бебетата и от Великия Зу.

Селището имаше около стотина юрти и навярно около петстотин-шестстотин жители. Съвсем не беше малко селище, водеше много организиран и дружен живот. Веднъж запитах Токо:

— Защо живеете толкова далече от морето?… Та морето е вашата храна… Защо трябва да я пренасяте на толкова далечно разстояние?

— Заради Великия Зу! — отвърна Токо. — Той е нашият най-голям враг. Великият Зу не отива толкова далече от брега… Ние се крием тука от него…

Напълно го разбирах. Никога земните хора не са Имали такъв могъщ и страшен враг.

— Някога нашите деди са живеели близо до морето — продължи Токо. — Но постоянно са гладували… Като нас те криели месото на Великия Ша в ледени дупки в земята… Но Великият Зу е много хитър… Нощем той изравял месото и го изяждал… Нямало покой за нашите деди… Тогава те се преместили по-далече от водата, но Великият Зу тръгнал след тях… Така те стигнали до тия места… Много умен е Великият Зу… Може би е по-умен от хората.

Токо въздъхна и добави:

— Обикновено Великият Зу не напада хората… Той знае, че това е опасно… И ние не го нападаме… Но като види месото на Великия Ша, разумът го напуска… Тогава той ни напада… Колкото и силен да е Великият Зу, ние сме по-силни от него… И винаги го убиваме… Но даваме много жертви… Великият Зу е убил моя баща… А преди това е убил дядо ми… Много малко хора от племето умират от старост…

Той продължаваше да разказва с горчивина. Поради тежките жертви в селището на всеки мъж се падат три жени. И въпреки това семействата си оставали моногамни. Но не било грях, ако неомъжена жена забременее и роди. Особено ако роди момче.

— Аз имах два сина! — въздъхна тежко Токо. — Но и двамата загинаха. Дъщерите ми останаха без мъже… И все пак имам три внучета — и трите момчета…

— А къде са? — запитах аз. — Не съм ги виждал…

— Момчетата остават при бащата, а момичетата при майката… Трябва някой да учи момчетата как да се сражават с Великия Зу…

— Великият Зу не е толкова умен! — казах аз. — Защо ви напада? Великият Ша е толкова голям, има и за вас, и за него…

Токо поклати глава в знак на разбиране.

— Така прави Старият умен Зу… Той винаги започва да яде от опашката… А ние взимаме другото… Старият Зу ни гледа сърдито, непрекъснато ни се кара… Но не ни напада… Той знае много добре колко са остри нашите копия… И колко е мек търбухът му… Напада ни само Младият Зу… Той има много повече кръв, отколкото мозък…

Това беше откритие за мен. Те съзнаваха, че мозъкът е център на мисленето.

— Никога ли Великият Зу не идва до вашето селище?

— Само веднъж! — отвърна Токо. — Беше много, много стар Зу. Младите го бяха изпъдили от брега и бяха заели мястото му. Оставихме го да изрови една от нашите дупки с месо… Беше много гладен и така се наяде, че заспа дълбоко… Тогава ние го нападнахме и убихме с нашите копия, без да дадем никаква жертва…

Не беше много коректно от тяхна страна да убият така подло нещастния пропъден старец. Но се въздържах да му го кажа. В края на краищата тяхно право беше да се борят за своето съществуване…

— А как разбирате кога Великият Ша ще излезе на брега, за да роди своите бебета?

Той ми го обясни простичко. Като намалее много храната, те изпращат два впряга към брега на морето. И те обикалят там, докато излезе Великият Ша. Понякога това продължава повече от месец. Щом се появи Великият Ша, най-бързата шейна отива да извести племето. И започва тежката битка.

Само на най-трудния въпрос Токо беше просто безпомощен да ми даде задоволителен отговор.

— А откъде вземате желязото? — запитах аз. — Откъде вземате копията на върховете…

— От съседното племе… То е на три дни път оттука…

— А то откъде ги взима?…

— То пък ги взима от другото съседно племе.

— Но все пак някой някъде прави това желязо… Какво казват песните?…

— Никой не знае откъде идва желязото — отвърна Токо.

Но не изглеждаше огорчен от своето незнание. В крайна сметка то идваше отнякъде — това беше най-важното. Макар да струваше много впрягове месо и много кожи. И макар че много трудно се намираше. Те пазели желязото повече от зениците на очите си…

Постепенно се убедих, че племето живее прост, естествен и може би щастлив живот въпреки привидното тежко съществуване. И като че ли наистина нямаха свои вътрешни нравствени и социални проблеми. Така например храната не се делеше, макар и на равни дялове, според броя на хората. Всеки си взимаше от склада толкова, колкото му се ядеше. Нямаше никаква власт, нямаше съд. Старейшината ръководеше общите работи само в дни на лов. И той не се избираше, с течение на времето самите обстоятелства го изтъкваха на преден план. Не съществуваха човешки вражди; семейни дрязги и недоразумения. Жените естествено и безпрекословно се подчиняваха на мъжете си. А мъжете им се отплаща-ха с грижи и дълбока преданост. В езика им не съществуваха думите „любов“ и „обич“. Но аз разбирах, че се обичат. Наистина привидно животът им беше много монотонен, без забавления, без видими удоволствия освен може би всекидневното хранене, което беше доста изобилно. И все пак ми се виждаха ведри, приветливи, в много добро разположение на духа. Мъчех се да си обясня причините — може би дълбоката девствена чистота на природата. Може би абсолютната простота и естественост на живота им. Може би тяхната вътрешна душевна чистота и естествена нравственост. А може би и липсата на амбиции, на страсти, на пороци. Веднъж споделих моите мисли с другарите си.

— Точно така е? — потвърди Толя — Наистина са щастливи… И се улавям, че им завиждам… Те живеят просто и естествено. Те са като дърветата… А дърветата са щастливи…

Беше в стила на Толя да каже такива неща. Но съвсем внезапно го подкрепи и Шерман.

— Ама знаеш ли, че си прав! — обади се той оживено. — Дърветата наистина са щастливи… Още от дете имам това смътно чувство, което все повече се превръща в убеждение. Те се самосъзнават, сигурен съм в това… Но не като индивидуалност, разбира се… А само като съществуване във вечността…

Знаех, че е безсмислено да споря с тях. И затова благоразумно си замълчах.

Всеки пети ден цялото население на селището излизаше да танцува. Свиреха някакви простички ритми с нещо като пищялки от сухи кости. И танците им бяха ритмични и простички. Започваха много бавно, след това ритъмът постепенно се усилваше, докато стигне своя апогеи, който приличаше на вихрушка. Наистина беше странно как набираха такава скорост тия на пръв поглед тромави хора. След това ритъмът постепенно спадаше, до пълно заглъхване. Но това продължаваше няколко часа, те се прибираха в юртите си, като едва ли не пълзяха от умора. Не можех да разбера дали тоя танц им правеше наистина удоволствие — към края лицата им изглеждаха просто измъчени. Но съзнавах по-ясно от тях колко това е полезно за техния застоял живот.

Те имаха нещо като песни, без мелодии, в монотонен речитатив. Но бяха безкрайно трудни за разбиране, понякога просто неразгадаеми. Изобилстваха с непознати думи, които Токо беше безпомощен да ми обясни.

— Това е животно! — казваше той.

— Какво животно? — питах аз. — На какво прилича?

Той само унило клатеше глава — не знаеше. Навярно и тия песни бяха останали от епохата преди заледяването, последни признаци на по-високата древна култура. А веднъж, след като дълго досаждах на Токо с моите въпроси, той внезапно рече:

— Трябва да те заведа при Великия Сао… Той всичко знае…

Разбира се, пламнах от любопитство. Започнах да го разпитвам, но Токо отговаряше доста неохотно. Оказа се, че Сао е най-старият човек в едно от близките племена. И най-мъдрият. Никой не знае кога се е родил. Някои даже казват, че се е родил заедно със света. Но не обичал да го посещават. Никъде не ходел, с никого не разговарял, но цял ден си повтарял старите песни, за да не ги забрави.

— Искам да ме заведеш при него! — настоях решително аз.

Токо видимо се поколеба.

— Трябва да му подариш нещо! — каза той. — Сао обича да му подаряват разни неща.

— Добре, ще му подаря…

— Много далече живее! — предупреди ме той. — Трябва да пътуваме пет дни — все на юг… А може и да не го намерим… Много отдавна не съм ходил там, може да съм забравил пътя.

Внезапно лицето му се разведри.

— Подари му горещата кутия! Той е много стар и затова винаги му е студено… Горещата кутия много ще го зарадва…

„Горещата кутия“ Токо наричаше нашия радиатор. Когато за пръв път го пипна, той едва ли не подскочи уплашено. Така невероятно му се видя един гладък бял предмет да бъде горещ като пламъка.

— Какво има вътре? — запита той.

— Огън! — отвърнах усмихнато аз.

— Огънят не може да живее без въздух! — възрази Токо с пълно основание.

Така и не можахме да се разберем.

Поисках разрешение от Хенк да посетя Сао. Той веднага се съгласи, но ме предупреди да бъдем много предпазливи и внимателни. Загубата на петте души от катера все още му тежеше. Решихме да оставим Шерман в селото, а да заминем с Толя. Пътят не ни плашеше — това, което впряговете изминаваха за пет дни, ние щяхме да изминем най-много за два. Но Токо ми се видя загрижен.

— Не знам! — каза той. — Кучетата по-вярно намират пътя, понеже усещат миризмите… А ние можем да минем край селото, без да го видим…

Все пак решихме да рискуваме. И стана точно това, което Токо очакваше — загубихме се в ледената пустиня. Два дни кръстосвахме в какви ли не посоки. И най-после случайността ни помогна — открихме следи от кучешки впряг. След два часа те ни заведоха право в селото.

Токо отиде да преговаря със стареца, ние останахме да чакаме. Беше ни заобиколила голяма тълпа, която ни гледаше почтително и мълчаливо. Но шейната ни, разбира се, предизвика всеобщо възхищение.

Токо се върна много по-скоро, отколкото очаквахме. Лицето му беше възбудено и доволно.

— Великият Сао каза веднага да ви заведа при него…

— Тогава да тръгваме! — казах аз.

— С шейната! — добави Токо. — Великият Сао иска да види шейната, която върви сама…

Тръгнахме с шейната и скоро спряхме пред една юрта. По купола й се познаваше, че е голяма и хубава юрта. Токо влезе пръв. И в движенията му, и в цялото му поведение се чувствуваше някакъв особен респект, едва ли не благоговение. Наведохме се пред ниския вход, махнахме кожената завеса и влязохме.

Каквото и да се случи с мен по-нататък, тоя спомен никога няма да се заличи от душата ми. И ще живее все така ярък, сякаш го гледам с очите си.

Още щом влязохме, направи ни впечатление, че вътре е много по-светло от обикновените юрти. И наистина веднага видяхме три светилника. Пламъкът и на трите беше много по-ярък и по-силен. Великият Сао лежеше не просто на пода, както при другите юрти, а на широк одър, застлан с мечешки кожи. Беше наистина невероятно стар. Косата му бе съвсем бяла — не бях виждал досега на тая планета човек с бяла коса. Но най-силно впечатление ми направи лицето му. То бе необикновено мършаво и костеливо, малко по-тъмно. Но затова пък толкова по-ярко светеха неговите вдъхновени, живи очи.

Ние спряхме близо до входа и дълбоко му се поклонихме. Когато вдигнах глава, той се беше вече изправил на краката си с неочаквана пъргавина. Изглеждаше много висок, макар и леко прегърбен, строен едва ли не като юноша. Великият Сао направи няколко крачки и спря пред мене. И после направи нещо съвсем неочаквано — хвана двете ми ръце в своите две сухи и студени ръце. Гледаше ме право в лицето със своя бляскав, проницателен поглед. Усещах, че ме проучваше.

Най-сетне каза:

— Вие не сте от тъжните…

— Не! — отвърнах аз. — Ние сме от далечните…

— Колко далечни сте?

— Ние не сме от вашата Земя… Ние сме от звездите…

Старецът все още не пускаше ръцете ми, сякаш се боеше, че ако ги пусне, ще загуби контакт с човешката истина.

— В песните е казано, че на звездите живеят хора — отвърна Сао. — В песните е казано, че звездите са огнени… И тоя огън е свещен и вечен…

— Вярно е, Велики Сао… Но огнени са неподвижните звезди… А тия, които се движат, са като нашата… И вие живеете на подвижна звезда, Велики Сао…

Старецът се замисли.

— Да, в една песен са казани такива думи! Но аз мислех, че тя е сбъркана…

— Не, тая песен е съвсем истинска.

Старецът бавно поклати глава:

— Сега виждам, че е истинска… Защото на нашата Земя никога не са живели хора като вас… Със светли коси и сини очи… Няма го в песните… Вие наистина сте дошли от звезда.

Той най-сетне пусна ръцете ми и се обърна към Толя.

— Това е твой брат?

— Не, това е мой приятел…

— Приличате си, както си приличат две птици!…

Имах чувството, че Толя се поизчерви. Старецът хвана и неговите ръце…

— Като птиците! — повтори той. — Искам да ми бъдете гости, звездни момчета.

Упътих се към една от кожите, които служеха за сядане. И в същия миг видях пушката. Висеше окачена на една от стените, точно така, както се окачват пушки по музеите на нашата далечна земя. Беше стара примитивна барутна пушка с две цеви и дървен приклад. Гледах я просто изтръпнал… Сега вече знаехме, че на Регина е имало далече по-напреднала цивилизация, отколкото очаквахме.

— Какво е това? — запитах аз колкото може по-спокойно.

Усещах, че и Толя я гледа едва ли не ококорено.

— Шешуа! — отвърна старецът.

— А за какво служи шешуа?

— Трябва да знаете, звездни момчета… Шешуа убива от разстояние.

— Да, знаем — кимнах аз. — Тя изхвърля парче желязо… Малко парче, което веднага убива.

— Вие имате ли шешуа?

— Ние имаме много по-силни… Те убиват без трясък… И без желязо… Те убиват само със своята огнена сила…

Старецът ни гледаше малко недоверчиво.

— Вярно е, Велики Сао! — потвърди Токо. — Те убиха с нея Великия Зу. И убиха бялата птица, която летеше във висините… И те умряха само за миг …

Аз все още разглеждах пушката.

— А това какво е? — посочих приклада.

— Куа! — отговори старецът.

Знаех тая дума от песните на Токо. Но той не можеше да ми обясни нейния смисъл.

— Но какво е куа?… И къде се намира?

— Вече няма куа! — отвърна старецът. — А е имало безброй, преди да дойде ледът… Песните казват, че огънят е произлязъл от куа…

За мен вече нямаше никакво съмнение, че куа означава дърво. И все пак упорствувах.

— А на какво прилича куа?

Старецът поклати глава. След това обърна една от кожите. Вътрешната й страна беше добре ощавена — светла и гладка. Наблюдавахме го любопитно — какво се готвеше да направи? И той направи точно това, което смътно очаквах — леко обгори края на една кожена връв. После бавничко и доста несръчно нарисува върху кожата дърво. Беше съвсем истинско дърво — могъщо и разклонено.

Аз взех чернилото от ръката му и нарисувах лист от дърво.

— Ко-куа! — кимна доволно старецът. Началото беше наистина щастливо. Разбирахме, че ще научим много повече.

Тая нощ останахме и двамата да спим при стареца. Разбира се, вечеряхме преди това — ние нашата обичайна тлъста порция Ша. Но старецът и тоя път ни изненада. Без да бърза, той извади от една кожена торба метална чаша. Беше много стара и красива чаша, никелова навярно, макар да беше потъмняла от времето. Едва когато се взряхме, видяхме на нея няколко изкусно гравирани фигури на животни. Приличаха на елени, макар рогата им да бяха къси и вити — като на млада коза. Сао веднага забеляза нашето любопитство.

— Това е животно! Наричали са го Хаар… Много такива животни е имало по земята, преди да дойде ледът… След това са измрели от глад.

Старецът пусна в чашата нещо, което ни приличаше на бучки лед. После я притопли на пламъка. Чашката се изпълни с някаква бяла течност, съвсем прилична на мляко, може би само по-жълтеникава и по-гъста. И наистина се оказа мляко — от Ша. След смъртта на животното млякото му, естествено, замръзвало при ниска-та температура. Тогава го насичали на парчета като обикновен лед и го съхранявали заедно с месото. Стана ми чудно, че не го бях виждал досега в нашето селище.

— Нашите мъже не обичат уша! — обясни той. — Дават го на децата, когато са малки … Но аз разбрах, че е добро и за старците… От него човек не става тлъст като охранено куче.

Ние се погледнахме усмихнати с Толя — дали не на това вълшебно мляко дължеше старецът своето дълголетие? Накрая, макар и с достойнство, старецът запита за нашата гореща кутия. И каза точно кутия, както бе научил думата от Токо. Бяхме я забравили в шейната, но Токо веднага я донесе. Старецът предпазливо я пипна — беше студена, разбира се.

— Ей сега! — успокоих го аз.

И включих прибора. След няколко минути старецът отново пипна и бързо дръпна ръката си. Но не изглеждаше много учуден.

— Вътре има огън? — попита той недоверчиво.

Тоя път не посмях да излъжа.

— Не е огън…

— А какво?

— Плазма! По-силна от огъня на звездите…

— Плазма! — повтори старецът. — Каква хубава дума…

Ние оставихме радиатора да работи през цялата нощ. Но на другия ден старецът доста вежливо ни се оплака.

— По-хубаво угасете вашия звезден огън… Много топло беше през нощта, не можах да заспя.

Старецът беше прав. Не биваше много да се изнежва неговият привикнал към суровите условия организъм. Закусихме порядъчно и веднага се заловихме за работа. Той започна своите песни, рецитираше бавно и изразително, след това обясняваше непознатите думи. Всичките му песни бяха много стари, имаха характер на епос. От самото им съдържание можеше да се съди, че всичко е ставало, „преди да дойде ледът“. Беше простичка, но много образна и светла поезия. Дори и старецът не знаеше значението на всички думи, за някои от тях се досещаше от контекста. Случките носеха повече героичен, отколкото драматичен характер. Освен хора имаше ледове, снежни бури, глетчери. Но имаше треви, цветя и дървета. Имаше много животни. Макар и бавно, ден след ден и час след час образът на загиналата планета се раждаше като жив пред очите ни. Там, където думите за обяснения не стигаха, старецът рисуваше със своята изсъхнала, леко трепереща ръка. Рисуваше цветя, риби, странни морски животни. Рисуваше оръжия — остри брадви и мечове. Но нямаше лъкове и стрели, нямаше брони и щитове. Нямаше и войни.

И пушки все още нямаше. Кога щяха да се явят пушките? Или те изобщо не са били познати на племената?… Да не би да са били притежание на някаква друга цивилизация? Разбира се, запитахме Сао, но той усмихнато ни отговори:

— Умният човек не бърза преди сянката си… Ще дойде редът и на шешуа…

Наистина удивителна бе паметта на тоя старец, отдавна прехвърлил своето лично столетие. Но от какъв извор бе почерпил тая чиста поезия?

— И моят баща е бил певец! — отвърна той. — И моят дядо е бил певец. Всички са били певци в моя род… А песните са се предавали от баща на син през вековете и са се помнели…

Той клатеше побелялата си глава:

— Не е лесно да се запомнят… Остарях вече и започнаха да избледняват в паметта ми… Ден и нощ ги повтарям, за да не ги забравя… И понякога ги сънувам…

— А вашият син не ги ли знае? — запитах аз.

След това разбрах колко съм бил нетактичен. Старецът тъжно поклати глава.

— Великият Зу уби моя син… Преди сто уна… Останах сам на тоя свят само с един правнук…

Аз вече знаех тяхната мярка за време. Сто уна бяха около четиридесет години.

— А правнукът?… Не обича ли той песните?

— Певците се раждат, сине! — рече той с горчивина. — Моят внук се роди ловец и загина… Моят правнук също се роди ловец… Денем и нощем враждува с Великия Зу… Не може да забрави баща си. И сърцето му е студено за моите песни.

Помълча малко, после добави:

— Знае ги… Но рано ще ги забрави… И надали ще ги предаде на сина си.

Прав беше старецът — певецът се ражда. И като че ли нашето време съвсем бе забравило тая древна мъдрост. Можем да създадем сто „Аякса“… Можем да сътворим и ново слънце… Но ако някой ден умре последният певец, вече никаква земна сила не може да го създаде отново. И понякога, в нощите на „Аякс“, през ума ми бе минавала страшната мисъл — а дали всъщност не е умрял? Дали това, което творим сега, не е някаква твърде рафинирана имитация?

А сега, като гледах стария, кротък, чист като снега Сао, така вдъхновен и тъжен, тая мисъл още повече се натрапваше.

На десетия ден Сао ми каза:

— А сега дойде редът на шешуа… Приготви се да слушаш…

Но това не беше песен, а истинска епична поема. Тоя път я слушахме заедно с Толя, без да смеем да помръднем от местата си. Отначало разбирах всичко. Думите бяха познати. Високо и ясно звучеше и гласът на стареца. Той рецитира дълго — повече от два часа. Виждах го, че се умори, гласът му глъхнеше все повече и повече, но блясъкът в очите му не угасна нито за миг. Главният герой на поемата беше Истему, син на Тему. Цялото семейство живяло в тундрата в мир и щастие. Веднъж Истему и неговият по-малък брат Корч отишли на лов за елени. И там ги нападнал черният зъл Зу, който бил сърдит и гладен. И връхлетял върху Корч, който вървял напред. С все сила изпратил Истему своето яко копие. Но черния Зу, който бил не само зъл, но и хитър, успял да се отмести. И копието пронизало брат му. Корч веднага издъхнал.

Обзет от яростен гняв, Истему съсякъл с брадвата си якия череп на черния Зу. И коленичил пред мъртвия Корч. Но нито скръбта, нито сълзите помогнали. Истему бил дълбоко отчаян. Как да се върне в родната юрта, как да каже на стария Тему, че е убил брат си? И тогава Истему решил да побегне в непознати земи, с мъка и подвизи да удави скръбта си.

Много път изминал Истему през тундрите и блатистите местности. Много мощни реки прегазил. И прекосил белите хребети на Великия Я, чиито върхове допирали звездите и нежните облаци. Слязъл в сухата, пуста земя, където скитали глутници диви кучета. Много рани понесъл, с много черна и гъста кръв оросил трънливи пътеки. И тогава стигнал до железния път, където живеели хората с жълти очи, дълги коси и бронзова кожа.

Оттук нататък поемата ставаше почти непонятна. Очевидно Истему бе попаднал в свят с много по-висша цивилизация. Говореше се за „пушеци зли“ и „реки, оковани в желязо и камък“. Господар тук бил всесилният шешуа. Хората сякаш не говорели, а лаели като кучета. Пиели люта вода, що изгаряла езика и гърлото. Дори кроткият „шу“, който никому зло не е сторил, там живеел на стада, покорен от камшика на хората.

Много страдал Истему в тая непозната земя „с тъмно небе и слънце, скрито зад черните облаци“. Много години живял в мъка по родния край. С остър нож прерязвал гърлата на кротките „шу“, сушел кожата, а месото далече изпращали. И най-сетне решил, че е изкупил с мъки вината си, време било да се върне в родния край.

Гласът на стареца вече съвсем заглъхна. По едно време той затвори очи, стори ми се за миг, че е заспал. Когато след малко ги отвори, сториха ми се много уморени и пълни със сълзи.

— Утре! — промълви той тихо. — Утре ще продължим…

Дълго мълчахме натъжени и развълнувани.

— Виждам, Велики Сао, че в сърцето ти има много мъка! — казах аз.

Старецът въздъхна.

— Усещам края на пътя си! Голяма мъка ми е за тая песен… Сигурно вие последни я слушате… Ще умре тя с мен завинаги.

— Не, не си прав, Велики Сао… Твоята песен никога няма да умре.

— Мислиш, че ще я запомниш? — запита с някаква потайна надежда старецът. — Нима можеш това, звездно момче?

— Наистина не мога… Но ще я запомни моята „говореща кутия“.

Старецът ме погледна недоверчиво.

— Вече видях, че кутия може да топли! — каза той. — Но да говори на тоя свят, може само човекът…

— Всъщност тя сама не говори. Но тя помни по-добре и от човека… Тя е запомнила дори твоя глас.

Старецът все тъй недоверчиво ме гледаше. Аз превъртях ролката и натиснах бутона. И в тишината на юртата, при трепкащата светлина на кандилата, все така ясно и отчетливо, но по-силно и по-внушително зазвуча гласът на стареца:

Да ти е простено, Истему, дете на бялата тундра,

син на Тему и брат на черните вълци.

Твоят грях е забравен, твоите сълзи са навеки пресъхнали,

само твоят подвиг ще свети като върховете на Я.

Колко време е минало, даже ние не помним,

побелелите старци с потъмняла от времето кожа.

Но от юрта на юрта, от човек на човек досега,

ще се носи навеки твоята мъка измолена.

Старецът слушаше изтръпнал. Уморените му очи изведнъж се бяха съживили, в тях се появи нещо едва ли не екзалтирано. Постепенно и лицето му доби някакъв вдъхновен и тържествен израз, нещо, което няма никога да забравя. Слушахме тъй десетина минути, после аз отново натиснах бутона, магнетофонът млъкна.

Старецът помълча като замаян, после запита уплашено:

— Само това ли е запомнила?

— Не, не! — успокоих го аз. — Запомнила е всичко до последната дума.

— Нека говори! — помоли старецът. — Искам да чуя всичко.

И тъй повторихме всичко докрай. Той го слушаше с такова напрежение, сякаш го чуваше за пръв път. Когато свърши, старецът каза възбудено:

— Ами тогава да продължим… Нека кутията запомни цялата песен.

— Утре ще продължим! — уверих го. — Ти си уморен, Велики Сао. И гласът ти отслабна… Искам утре Кутията да запише гласа ти силен и ясен.

— А ако умра тая нощ? И песента ще умре с мене.

Неволно се усмихнах.

— Няма да умреш, Велики Сао… Живял си толкова уна, че даже си ги забравил. И дано живееш още толкова…

Старецът се огорчи, но вроденото му достойнство не му позволи да настоява повече. Никога няма да си простя, че тогава не го послушах. Неговият уморен, гаснещ глас беше съвсем в тон с мрачните краски на поемата в тая част.

Вечерта както винаги се свързах с „Аякс“ и подробно докладвах на Хенк какво бяхме научили. Той ме изслуша внимателно, после запита:

— Да не е художествена измислица?

За пръв път ме ядоса.

— Така се е говорело някога и за „Илиадата“…

— С известно основание! — той се усмихна. — Или вярваш, че тоя Парис наистина е раздавал ябълки на богините?…

— Според мен няма съмнение, че е съществувала и друга цивилизация! — настоях аз.

— В това не се съмнявам…

— Не е била от най-свестните! — намеси се Толя. — Тоя Истему здравата се е напатил…

Следната връзка с Хенк трябваше да бъде на другия ден около обед. Тъкмо се бяхме приготвили след закуската да продължим записа, в юртата влезе Толя.

— Вика те Хенк! — каза той.

Никога досега не ме беше викал на извънреден разговор. Това доста ме разтревожи.

— Да не е станало нещо?

— Не знам — отвърна Толя. — Видя ми се някак особен… Но във всеки случай не разтревожен или уплашен… Не вярвам да е нещастие…

Наистина изглеждаше някак особен.

— Слушайте внимателно! Рано тая сутрин получихме радиосигнали от Регина… С доста голяма мощност… Три съвсем еднакви сигнала през дванайсет и половина минути… Очевидно са призивни… Ние веднага им отговорихме по същия начин… И точно локализирахме мястото, от което са изпратени…

Слушахме поразени.

— Значи песента излезе вярна! — зарадвах се аз. — Но защо толкова късно се обаждат?… Тука има нещо много съмнително…

— Няма нищо съмнително! — възрази Хенк. — На тяхно място и аз добре бих си помислил…

И все пак имаше нещо подозрително в цялата тая история.

— А къде живеят?… В ледени пещери ли?

— Предполагам, че още днес ще узнаем… Веднага изпращам „Заря“ с Кастело и Сеймур… Но се налага да тръгнете и вие с шейната… И то веднага…

— Защо веднага?

— Защото ти най-добре знаеш езика на местните хора… А предполагам, че и те го познават…

— А песента? — попитах аз със свито сърце.

Той ме погледна едва ли не с досада:

— Каква песен!… Та ти отиваш при изворите на песента…

— Старецът… — започнах аз.

— Остави стареца!… Той няма да ти избяга… Ще се върнеш отново при него, ще я запишеш…

Хенк уточни по общата карта мястото, от което бяха изпратили радиосигналите. Беше на около осемстотин километра на юг от нас, доста навътре в континента, близо до планините на Мара, както ги бяхме кръстили в чест на покойния Жан Пол.

— През цялото време ще поддържаме радиовръзка със „Заря“ — каза Хенк. — И ще се ръководите от неговите указания…

Той ни даде още няколко допълнителни обяснения, после изключи.

Седяхме двамата с Толя поразени в шейната и даже не си проговаряхме. Беше се случило най-неочакваното и може би най-желаното. Много добре усещах радостното възбуждение на Толя. Но самият аз, кой знае защо, се чувствувах раздвоен и потиснат. Навярно ми беше мъчно да напусна току-тъй изведнъж Великия Сао. Знаех, че ще го огорча… Той така горещо желаеше да чуя и да запиша цялата поема. Така се плашеше, че това може и да не стане… Ако вярвах в предчувствия, то моето предчувствие не беше от най-добрите… Може би песента наистина щеше да загине… Не, само това не биваше да се допуска…

— Намери ми веднага Токо! — обърнах се аз към Толя. — А през това време аз ще подготвя някак стареца…

Върнах се отново в юртата. Великият Сао ме чакаше нетърпеливо, приседнал на миндера си.

— Прощавай, Велики Сао, но трябва да тръгна веднага! — казах аз.

— Тъй си и знаех! — кимна печално старецът. — Ще умре песента…

— Песента няма да умре, Велики Сао… Аз скоро ще се завърна…

— Може би… Но няма да ме намериш…

— Ще те намеря, разбира се… Но за всеки случай ще ти оставя една говореща кутия… И ще те науча как да работиш с нея… Много проста и лесно…

Наистина беше просто и лесно. Докато му обяснявах манипулацията, пристигнаха Толя и Токо.

— А сега да видим какво сме научили — предложих аз.

Старецът рецитира една песен, като преди това сам пусна в действие магнетофона. Песента свърши, той върна ролката и натисна бутона. Из стаята се понесе неговият ясен старчески глас.

— Ето виждаш ли?… Можеш още днес да запишеш цялата песен… Тъй като аз ще взема моята част…

Старецът облекчено въздъхна:

— А ще кажеш ли, сине, къде отивате?… Да не ви е повикала пътуващата звезда?…

— Не, Велики Сао, ще останем дълго време при вас… Но моите братя са намерили тука друг народ… Съвсем различен от вашия… Те имат кутии и шешуа…

Старецът размишляваше, главата му падаше все по-ниско и по-ниско…

— Това са сигурно „тъжните“ — каза той най-сетне.

Трепнах. Едва сега си спомних, че бе споменал за „тъжни“ още при първата среща.

— А кои са тъжните?…

— Аз съм чувал от баща си за тях… Тогава се говореше, че те произвеждат желязото… Но не съм видял никого от тях… Нито пък съм видял човек, който да ги е срещал…

Всъщност това беше единственото, което знаеше — никакви легенди, никакви предания за произхода им. След разговора с Хенк това още повече ме озадачи. Какъв беше тоя тайнствен народ?… Защо така старателно се криеше дори от миролюбивите племена?

Простихме се най-напред с Токо, след това със стареца. На Токо подарих моя великолепен бинокъл. Той вече го знаеше и ужасно му се зарадва. Поклонихме им се дълбоко и тръгнахме. Толя беше приготвил шейната, оставаше само да потеглим. Бях така тъжен и разстроен, че му предадох кормилото. Обърнах се за последен път — Великият Сао и Токо бяха излезли пред юртата и все още гледаха към нас. Изглеждаха много тъжни. Аз им махнах с ръка, те мълчаливо се поклониха. И шейната бързо полетя напред.

— Както подаряваш наляво и надясно, скоро ще останем и без шейна! — пошегува се Толя.

Но на мен не ми беше до шеги. След няколко минути се свързахме със „Заря“. Обади ни се Кастело.

— Как сте, момчета? — запита той.

Както винаги, гласът му беше бодър и шеговит.

— Добре… А ти?

— Отлично… Ако не се смята, че целият воня на риба…

— Къде се намираш?

— Над океана… Вижда ми се просто отвратителен от тая височина. Като някакъв гроб…

— Научи ли езика им?

— Бърборя го като матерен… И убих още два от ония зверове. Сега всички ме боготворят и ме смятат за свой закрилник…

— Носиш ли си тигана?

— А как мислиш?… Накъде без тиган?…

След един час той ни съобщи:

— Приближавам брега… Тука е много стръмен… И се издига на неколкостотин метра над океана… Много е красиво, Сим, казвам ти… Заслужава да се погледне…

При нас местността беше съвсем равнинна и гладка, но ние не се увличахме в излишна скорост. Една внезапна пукнатина в леда и всичко щеше да свърши. Все още се чувствувах неспокоен и потиснат. И без да искам, в паметта ми се раждаха стихове на поемата: „Пиели люта вода, що изгаря езика и гърлото“… Или пък — „Лаели като кучета“… Дали отивахме при същия народ?… Или това бяха някакви съвсем други хора?…

Вечно бързат и шумят, неспокойни и зли,

тежко бият земята с обковани в желязо обуща.

И когато усмивка лицата им смугли смекчи,

пак не бързай…

— Не е хубаво — измърморих аз.

— Кое не е хубаво?

— Думите на песента не са хубави.

— И аз за това си мислех — призна Толя. — Но ако пък наистина са тъжни?… Тъжните никога не са зли.

След малко Кастело отново се обади.

— Ужасна пустиня! Хаос от ледове… Как могат да живеят тук хора?… Струва ми се абсурдно…

— А локаторът?

— Да, разбира се… Но не ви завиждам, момчета… Като наближите, отваряйте си добре очите… Има грамадни пропасти и пукнатини…

— А ти къде си?…

— Съвсем близко… Но не виждам никакви признаци на живот… Само…

Внезапно той млъкна. Имах чувството, че е изчезнал в някаква бездна.

— Кастело! — обадих се аз неспокойно. — Кастело…

Мълчание. След това слаб, развълнуван глас:

— Чакай!…

Чакахме изтръпнали.

— Три червени ракети! — обади се той отново.

Но сега гласът му беше оживен и радостен.

— Обикновени сигнални ракети — добави той.

Мълча няколко минути, после каза:

— Виждам три човешки фигури… Слизам…

Мина около половин час. Никога половин час не ми се е виждал толкова дълъг. И най-сетне отново прозвуча гласът на Кастело — спокоен и ясен:

— Срещнах се с хората… Както се досещаш, това съвсем не са нашите ескимоси.

— Да ти кажа ли как изглеждат? — обадих се аз.

— Интересно! — отвърна той шеговито.

— Жълти очи, дълга коса, бронзова кожа.

Той замълча за миг. Представих си го как стои, зяпнал от учудване пред предавателя.

— Точно така!… Откъде знаеш?

— И ние все знаем нещичко — похвалих се аз. — Познават ли езика на племената?

— Само един от тях…

Това не ме учуди — при тяхната изолация.

— Как ще се разберете?

— Все пак имаме един преводач… Те са цивилизован народ… Най-възрастният от тях носи дори очила… Както ми се стори — със златни рамки…

— Златни рамки в ледената пустиня — измърморих аз. — Наистина интересно…

— А вие продължете по моя радиолъч… Ще ви се обадя при първа възможност…

Ние продължихме по ледената пустиня. Сигналът методично пиукаше, но Кастело мълчеше. Свечери се. Кастело все тъй не се обаждаше. Най-сетне падна нощта, но ние продължихме на фарове. Радиосигналът ни упътваше безпогрешно. Пътувахме часове и часове, а Кастело все още не се обаждаше. Отново ме обзеха мрачни предчувствия.

— Не ставай дете! — смъмра ме най-сетне Толя. — Какво може да му се случи?… Освен да нагъва люта вода, що пари езика и гърлото…

Това можеше да се очаква от Кастело — беше достатъчно любопитен и свободомислещ. И Толя наистина беше прав. Мъчно можеше да се допусне от тяхна страна някакво коварно действие. Навярно те ясно съзнаваха, че сме много по-силни от тях. И най-малкото биха се страхували от нашето наказание.

И все пак се принудихме да спрем шейната и да починем. Спахме на смени, чакахме да се обади Кастело. Но трудно заспивах, когато идваше моят ред. Безпокояха ме всякакви мисли. Защо не живеят другите край океана?… Все пак там имаше живот, имаше храна, имаше хора… Защо не попитах Кастело, дали наистина не лаят като кучета?

— Защо не спиш? — запита ме Толя.

— Защото не мога…

— Вземи нещо успокоително… Или за сън…

— Тогава пък няма да ме събудиш…

— Не знаех, че имаш такива нерви! — каза Толя. — Хенк смяташе, че ти си с най-здрави нерви между нас.

— Това не са нерви! — отвърнах аз. — Това е само излишно въображение…

Сутринта тръгнахме доста рано, без да сме се наспали съвсем. Кафето, разбира се, доста ни ободри, но това не беше достатъчно. Щем не щем, глътнахме по едно хапче. Беше отличен стимулатор, изведнъж се почувствувахме превъзходно. Мрачното ни настроение се разсея без остатък, сега дори и пустинята ми се струваше приветлива. Най-сетне към девет часа Кастело се обади:

— Защо мълча досега, италианско чучело? — извика Толя беззлобно. — Защо не се обади?

— Просто нямах възможност!

— Какво става при вас?

— Няма да ви кажа.

— Защо?

— Защото сте две добри приятелчета! — отвърна Кастело. — И не искам да ви развалям удоволствието… Предпочитам да видите всичко с очите си…

— Пак ли ще изчезнеш?…

— Не!… Сега ще взема предавателя със себе си… Вървете напред, момчета… И бъдете внимателни…

Тоя ден изминахме само 250 километра. Все пак си мислехме, че ще стигнем след два дни, а пристигнахме след четири. Просто ми е неприятно да си спомням тия безкрайни, кошмарни дни. Пътят ставаше все по-стръмен, все по-осеян с препятствия, гледката все по-дива. Най-сетне Кастело се разтревожи сериозно за нас, предложи да ни вземе със „Заря“.

— Не! — отвърнахме ние едва ли не в хор. — Ще дойдем сами… Не искаме да загубим шейната…

— Няма да я загубим… Ще я приберем след това някак си…

Ние отново отказахме. Бяхме вече достатъчно амбицирани — не искахме да бъдем победени от ледената пустиня, от хаоса от пропасти и глетчери. За пръв път ни се случваше да се борим със сурова и негостоприемна природа. Никога нямаше да ни се случи и на Земята. Искахме да спечелим тая борба, да заприличаме по нещо на старите велики откриватели. За наше учудване Хенк много добре ни разбра.

— Добре, продължавайте! — съгласи се той, макар и неохотно. — Макар че губим ценно време…

— Ние не го губим…

— И все пак внимавайте да не си счупите поне черепите… Другото как да е ще поправим…

Продължихме сами всред ледения хаос. Изкачвахме се все по-нагоре… Ставаше все по-студено, все по-глухо и страшно…