Павел Вежинов
Гибелта на „Аякс“ (16)

3

Още на другия ден започна моето ново занимание. По нареждане на Хенк аз бях зачислен към електронния център за изучаване на езика. Там работеха вече трима филолози специалисти, но все пак моят личен речник беше най-богат, тъй като знаех много добре езика на племената. Ние се надявахме, че най-много след два-три месеца нашите компютри ще могат да превеждат свободно около петнадесет хиляди думи — независимо дали от говорима, или печатна реч. Ние смятахме, че това ще ни бъде съвсем достатъчно, за да се разберем по всички въпроси, които взаимно ни интересуваха.

А тая задача не беше никак лесна. Оказа се, че нашите домакини просто нямат написана граматика. Езикът се е изучавал практически. В рамките на логиката са се изучавали някои аспекти на синтаксиса. Не притежаваха ни енциклопедии, ни речници. Дори книгите им са се издавали в крайно ограничени тиражи и са служели само за нуждите на монополите. Но това все пак беше достатъчно като начало. Там, където думите не стигаха за обяснение, те просто ни показваха предметите или рисунки и фотографии.

Заедно с мен работеше Ли. Беше много тиха, съсредоточена и мълчалива девойка. Никога не задаваше въпроси, не разпитваше, не проявяваше дори най-малки белези на прословутото женско любопитство.

Понякога скришом я наблюдавах. Беше необикновено приятно човек да гледа нежния овал на лицето, дълбочината на прекрасните й очи. В тия монотонни дни само нейният вид бе в състояние да ми вдъхне и вътрешни сили, и някакво странно чувство за спокойствие и удовлетворение. Навярно някой от моите бъдещи читатели ще се заинтересува дали не съм бил влюбен в нея… Не, наистина!… А навярно би било повече от естествено. Тя беше толкова красива и нейната красота бе така спокойна, хармонична и съвършена. Беше толкова чувствителна и деликатна, толкова нежна… Тогава защо не?… Колкото и да е странно, но не я чувствувах като истински човек. За мен тя беше толкова истинска или неистинска, колкото изображенията на Безсонов. Понякога много ми се искаше да докосна ръката й, да се допра до нейната златиста кожа. Много ми се искаше да зная каква е нейната топлина, прилича ли на човешката. Или е хладна и далечна, като обкованата в лед Тис. Не знаех как да го направя и се стеснявах да го направя. Тия подземни хора никога не се ръкуваха и не допираха бузите си като горните племена.

Ли беше нашият водач в подземния свят. Тя ни водеше из лабораториите и библиотеките. В тоя свят живееха повече хора, отколкото първоначално си мислехме. Въз основа на общите наблюдения установихме, че са навярно около петстотин души. Почти всички мъже се занимаваха само с наука. Характерно за техните науки беше, че обикновено теорията и хипотезата предхождаха експеримента. И главните им усилия бяха насочени към това — да потвърдят или опровергаят някоя от своите хипотези. Наистина тоя метод много често разпиляваше в ненужни посоки техните усилия. Но в същото време ги бе довело до някои изключителни открития, до които при техните ограничени технически възможности много трудно биха стигнали по чисто експериментален начин.

Ние се запознахме не само с техните научни лаборатории. Запознахме се и с техните основни инсталации. Главният им източник за енергия бе природният газ. В това отношение разполагаха с неизтощими ресурси. А основната им енергия, както трябваше да се очаква, бе електричеството. Генераторният завод за електричество въпреки ужасния шум правеше наистина внушително впечатление. Но най-много бяхме очаровани от техните просторни оранжерии. В тях произвеждаха главно различни плодове и зеленчуци. Имаха и обширни площи, засети с някакво влакнодайно растение, което по продукт напомняше на лена. Ние прекарахме в тоя удивителен растителен мир няколко часа. И бяхме като прехласнати. Бихме прекарали там целия ден, ако времето ни не беше толкова ограничено.

Ние видяхме много неща. Но дълбоко в себе си съзнавах, че не сме видели всичко. Нещо ни убягваше, нещо оставаше за нас неизвестно. И не само аз имах това тягостно впечатление.

Веднъж научих, че предстои една от редовните експедиции за снабдяване с храна. Помолих Ли да участвувам в нея. Искаше ми се, макар и за няколко часа, да видя отново ясното и чисто небе на Тис, да глътна няколко глътки свеж въздух. На другия ден Ли Ми отговори утвърдително. И ми каза, че иска да дойде и тя с мене.

— Искам да видя твоята шейна! — добави тя малко стеснително, сякаш се оправдаваше за любопитството си.

По това време нашите отношения като че ли бяха малко понапреднали по своята човешка същност. Струва ми се, че единствена Ли между тия прекалено сериозни и рационални хора имаше някакви зачатъци от чувство за хумор. Мъчех се да измисля много деликатни и фини шеги, главно на основа на гротескното съпоставяне. Бях направил вече своя опит с Фини, но шегите ми предизвикваха у него само учудване и недоумение. Но на устните на Ли на няколко пъти се появи слаба усмивка. Чувствувах това като някакво огромно завоевание, като истинска човешка победа. И тя не остана единствена. Във връзка с уточняването на някои понятия често й пусках записи от песните на Великия Сао. Забелязах, че ги слуша с особен интерес и внимание. Струваше ми се, че нещо като вълнение се появява в нейните спокойни очи. Веднъж й пуснах малка част от поемата за Истему. Епизодът беше много простичък, но поетичен. Истему стига до голяма пълноводна река. Пролет е, цъфнали са най-нежните цветя, а зад реката, могъщ и мрачен, зеленее лесът. Истему е сам, разколебан и потиснат. Ще успее ли да стигне жив до отсрещния бряг?… Никога не се е борил с толкова много и толкова страшна вода. Малка е надеждата за живот и спасение. И все пак той знае, че трябва да мине оттатък, защото няма път назад. И наистина след много тежка борба със стихиите успява да стигне до другия бряг.

Аз изключих апарата. Ли дълго мълча.

— Никога не съм чувала в живота си по-хубаво нещо! — промълви тя тихо.

Едва не подскочих от радост. Същата вечер намерих в моята стая огромно оранжево цвете. Не се съмнявах, че е подарък от Ли — надали Фини би ми подарил цвете.

Денят, в който тръгнахме, беше много студен, но както винаги, слънчев и ясен. Керванът се състоеше от закрити моторни коли с гъсенична ходова част. Само Фини и още един мъж се движеха с лека моторна шейна. Но разбира се, тя не представляваше нищо в сравнение с нашата.

— Избързай малко, Сим! — каза тя. — Аз зная отлично пътя…

Отдалечихме се толкова, колкото да не чуваме шума на техните тромави машини. Пътувахме в хаос от скали синкави глетчери, плъзгахме се съвсем безшумно.

— Аз участвувам почти във всички експедиции — сподели Ли. — Не мога да живея без небето…

— А без слънцето?

— Сега за нас слънцето е символ на човешкото щастие! На непостижимото щастие… Ние просто се страхуваме да мислим за него… Толкова е далече…

— А какво е щастие?

Тя помълча:

— Слънцето, това е щастието.

— И само то? — попитах аз настойчиво. Тя отново се поколеба:

— Щастието е пълнотата и хармонията на душевния мир. Но това не го казвам аз, това го е казал Сири…

Имах чувството, че не ми каза всичко, което мислеше за човешкото щастие.

Не пътувахме дълго — около петдесет километра. След това оставихме всички превозни средства зад една глетчерна стена. Продължихме около два километра пеша. Всички мъже, които ни придружаваха, носеха в раниците си някакви доста тежки товари.

На мястото на срещата имаше едва ли не цял събор. Това бяха повече от стотина големи кучешки впрягове — цяло племе. Хората спокойно и мълчаливо чакаха, имаха такъв вид, сякаш времето за тях не означаваше нищо. Може би чакаха ден, може би седмица — все едно. В техния живот нямаше ни бързане, ни суетня. Животът си е живот, все едно какво се случва в него. Живот е и смъртта. Това бе същината на тяхната простичка философия.

Размяната стана бързо, без никакви пазарлъци и спорове. Племето беше вече стоварило своята стока — купища замразено месо, риба, мляко, мозък и кожи. Имаше дори яйца. Вече знаех, че това са яйцата от тия грамадни бели птици, които приличаха на албатроси. В някои от заливите около екватора те се срещали в значителен брой. Снасяли и мътели на колонии, което улеснявало събирането на яйцата.

Срещу тая грамада от запаси нашите домакини им стовариха просто една купчина желязо. Бяха предимно върхове на копия, ножове, железни брадви. Видяха ми се доста малко за това, което бяха получили. Племето натовари на шейните своята скромна плячка, мъжете се поклониха мълчаливо и с достойнство и веднага си тръгнаха. И при това изглеждаха много доволни от стоката, която бяха получили, виждах с каква стаена радост я разглеждат. Ние чакахме близо два часа, докато племето отиде достатъчно далече. Едва тогава пристигнаха нашите самоходки. Очевидно хуарите грижливо се пазеха да не покажат всичко, което имат. И да не издадат съвсем мястото, което обитаваха.

В крайна сметка аз не можах да се въздържа и отидох при Фини. Той чакаше спокойно и търпеливо, безстрастното му лице светеше на слънцето като запалена свещ.

— Много неравностойна ми се вижда вашата търговия — казах аз.

Той ме погледна едва-едва, това още повече ме раздразни.

— Защо?…

— Дадохте им куп желязо за планина от продукти… В древни времена у нас са търгували така само с диваци… А те съвсем не са диваци…

Едва сега Фини ме погледна:

— Ние имаме много малко желязо! — смотолеви той. — И трудно го произвеждаме…

Много се съмнявах дали това е така. В техните стругарски работилници бях видял купища от желязо.

— Не е вярно това, Фини! — възразих аз твърдо. — Вие нарочно им давате малко, за да държите високи цените… Ако имат достатъчно желязо, те по-рядко ще идват при вас… И ще ви принудят да ходите за храна до океана.

Той ме погледна учудено.

— Това е така! И нима нямаме право?… Ние сме много заети… И каквото правим — правим го не само за нас…

И тоя път не бях сигурен, че ми е казал истината, макар че това поведение отговаряше съвсем на тяхното рационално възприемане на света.

През това време хората вече товареха самоходките. Работеха малко бавно, но уверено и методично като нашите затворени на „Аякс“ роботи.

— Ние вече нямаме работа тук! — обърнах се аз към Ли. — Да си вървим.

— Добре! — съгласи се тя.

Отначало пътувахме мълчаливо. Слънцето все тъй блестеше, в далечината ярко грееха конусовидните върхове на планината. Там някъде е била обсерваторията на Сири. Ли ми се струваше неспокойна. Просто го усещах, макар че външно по нищо не се издаваше.

— Ти си сърдит! — подзе тя най-сетне.

— Не съм сърдит. По-скоро съм огорчен…

— Защо?

Страхувах се, че и тя мъчно ще проникне в моите аргументи. Затова реших малко да ги засиля.

— Ли, защо не продавате пушки на племената… Те имат остра нужда от тях… Ти знаеш, че дават много жертви в борбата с исполинските мечки… А това прави живота им опасен и тежък.

— Страхуваме се да им дадем.

— Защо?

— Пушката е ужасно оръжие, по-добре е да не го познават… Могат да почнат убийства… Или междуособни войни…

— Това не е вярно, Ли… Войни могат да се водят и с копия… Но аз зная, че никога не са ставали между тях, нито е възможно да станат… Те са изключително добри и мирни хора…

— Да, вярно е — съгласи се тя. — И все пак… Нашият стар свят е бил много по-добър, преди да се открие пушката… Баща ми винаги е казвал, че не е нужно да им се дава оръжие.

— Ще ти кажа защо! В крайна сметка вие се страхувате от тях… Смятате, че могат да ви нападнат… И да си вземат насила това, с което сега търгувате…

Ли видимо се колебаеше. И не знаеше какво точно да ми отговори.

— Може и така да е! Ние сме много малко. И не бива да даваме жертви…

— Няма да давате никакви жертви! — настоявах аз. — Те са добри и чисти като деца, трябва да им имате пълно…

Исках да кажа „доверие“. Но тая дума ми беше неизвестна и на двата езика. И може би не съществуваше.

— Сигурно си прав! — промълви тихо девойката.

Сега усещах, че трябва да продължа докрай.

— Вие криете своето не само от тях! — казах аз. — Вие го криете и от нас… Макар да сме дошли тук с открити сърца… И с единствената цел да ви помогнем…

— Защо мислиш така?

— Ами много просто… Вие не ни показвате всичко… Къде произвеждате вашето желязо?… Или вашите пушки?… Досега не сте ни показали… Защо?… Та нима нашите пушки не са безмерно по-силни от вашите?…

Тя дълго мълча. Навярно е била дълбоко развълнувана, макар да не се издаваше.

— Аз не мога да ти кажа истината, Сим…

— Защо?

Тя се обърна и ме погледна право в очите. За пръв път вършеше такова нещо.

— Защото нямам право… Но ти имаш пълно право да зададеш тия въпроси на баща ми… Нека ти отговори той…

Дълго пътувахме мълчаливо. Местността ставаше все по-стръмна и по-дива, но Ли безпогрешно се ориентираше всред тоя хаос от ледове. Ето че отново навлязохме в каньона — чист и прозрачен като полиран кристал. Чувствувах се малко потиснат. Не бях ли несправедлив към тях? В края на краищата те произхождат от жесток и безчовечен свят. И бяха прекарали векове под земята суров и самотен живот, далече от слънцето и далеко от хората, които съвсем не познаваха. При това положение не е ли съвсем естествено да бъдат малко подозрителни и недоверчиви. Истината и справедливостта досега те бяха виждали само в мечтите си.

— Сим! — обади се тя. — Ако ви поискаме вашите пушки, вие ще ни ги дадете ли?

— Но те и без това са в ръцете ви… Нима ние ги пазим от вас, нима ги заключваме?

Това беше вярно. И все пак се почувствувах в тоя миг неискрен и лицемерен. Не, ние не бяхме в ръцете им, те бяха в нашите. Само за мигове бихме могли да унищожим цялата им планета. Ние нямахме причини да се плашим от тях, но те имаха. Цялото ни могъщество бе пред очите им.

— Кажи на баща ти, че искам да поговоря с него.

Същата вечер се свързах с Хенк, разказах му какво се бе случило. Той доста се замисли.

— Добре! — отвърна най-сетне Хенк. — Поговори искрено с него… Но бъди крайно деликатен и внимателен.