Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

Павел Вежинов

ГИБЕЛТА НА „АЯКС“

 

Редактор АСЕН МИЛЧЕВ

Художник АЛЕКСАНДЪР АЛЕКСОВ

Художествен редактор БОРИС БРАНКОВ

Художествено оформление ВАСИЛ МИОВСКИ

Технически редактор СПАС СПАСОВ

Коректор ЦВЕТЕЛИНА НЕЦОВА

 

Код 11/95373/6257—7—89

Българска. Дадена за печат м.XI. 1988 г. Подписана за печат м.II.1989 г.

Излязла от печат м.V. 1989 г. Формат 32/70/100. Изд. коли 13,28.

Печатни коли 20,5. УИК 14.31. Цена 2.22 лв.

 

Държавно издателство „Отечество“, пл. „Славейков“ 1, София, 1989

Държавна печатница „Георги Димитров“, бул. „Ленин“ 117, София, 1989

© Павел Вежинов, 1989

© Александър Алексов, художник, 1989

с/о Jusautor, Sofia

ДБ-3

История

  1. — Добавяне

8

С Толя Викторов се срещнахме съвсем случайно в „италианския ресторант“, както на шега наричахме нашия стол с южна кухня. Аз бях вече седнал край масата, когато го видях с неговата синя, сервизна табличка. Навярно след всички тия премеждия добре си бе възстановил апетита, защото забелязах в табличката му вкусни неща — уханна пица и пиле по дяволски — едни от най-трудните за приготвяне специалитети на стола. Аз го видях пръв, в това беше моето предимство. Неговата табличка на изискан чревоугодник ме развесели, така че навреме се овладях и дойдох на себе си. Като ме съзря, той видимо се смути, но се усмихна приветливо и седна до мене. Макар че изглеждаше съвсем спокоен, усещах, че внимателно ме проучва с поглед, търсеше във вида ми да открие моите преживявания.

— Малко си отслабнал — каза той.

— Всички отслабнахме — отвърнах аз. — Циглер ни държи като в гладиаторска школа.

Циглер беше нашият спортен инструктор. Неговата валчеста, блестяща глава бе станала за всички ни истинско страшилище.

— Мене още не ме е подхванал! — каза Толя. — Но започнах да си тренирам сам…

— Какво тренираш?

— Бокс.

— Не си ли малко закъснял с тая работа? — пошегувах се аз.

— Човек се учи цял живот.

— Не те виждам като файтер. Щеш не щеш — пак трябва да водиш отбранителни боеве…

— А, не, имаш грешка… Моят стил е мигновена контраатака!… — отвърна той, като примигна малко глупаво.

— Мъчно ми е да си го представя. Като си припомня само как лошо се беше вкиснал…

— Вярно е — каза той.

— Сега разбираш ли го?

— Е, не съвсем… Но както виждаш…

И той ми посочи с глава своето дяволско пиле.

— Слушай, Толя, най-сигурният начин да стигнеш до истината е да погледнеш и откъм нейната смешна страна.

— Май че съм го чел някъде…

— Може би… Но що се отнася до мене — аз сам стигнах до тая мисъл.

— Да, прав си — отвърна той сериозно.

— Как е Ада? — реших се да попитам.

— Добре е… Много по-добре, отколкото съм очаквал.

Неговите добри сини очи ме гледаха в упор. Но аз не примигнах и усмивката не слезе от лицето ми.

— Ада винаги знае какво прави…

Той ме гледаше все тъй изпитателно, после внезапно запита:

— Слушай, Сим, нарочно ли ми скроихте с Джек тая отвратителна комбинация?

— Защо питаш мен?… Питай Джек…

— Тоя кретен ми отговаря точно като тебе…

— Значи в твой интерес е това да знаеш…

Той се понамръщи, но намери сили да ми отговори шеговито:

— Не забравяй, че наистина тренирам усилено…

— И аз тренирам… Дълги и къси спринтове…

Цели два дни след тоя разговор се чувствувах отвратително. Никак, ама никак не бяха в моя стил такива отношения между разумни и свестни хора. И никак не бях се научил да гледам на истината откъм нейната смешна страна. Колко по-правилно са живели древните хора. В такива случаи са се нахвърляли един върху друг с кокали от мамут, с боздугани. А не са водили помежду си прикрити, подли и остроумни разговори.

На третия ден в дома ми меко звънна видеотелефонът. Натиснах клавиша и в същия миг видях на екранчето суровото лице на Хенк. Едва не паднах от стола си от изненада.

— Сим, ела при мене! — каза той кратко.

И мигновено изчезна от екрана. Стоях прав всред стаята с прехапани устни. Както всички, беше се обърнал към мен с моето малко име. А бях разменил с него досега само няколко думи, и то винаги в присъствието на други хора. Мъчех се да си припомня изражението на погледа му и все не успявах. Сърдито?… Укоризнено?… Не, безсмислено беше да гадая. Тия сиви скандинавски очи наистина бяха като стоманени — без блясък, но и без израз. Хенк беше точно такъв комендант, каквито ги показваха в старите фантастични филми… Хора от желязо, почти без нерви… Хора студени, решителни, силни… Хора без угризения и колебания. Комендант!… Само увисналите му мустаци разваляха донякъде това великолепно впечатление.

Когато влязох при него, той стоеше с лице към огромния илюминатор. Кой знае защо, ми се видя малко попрегърбен в тоя миг. Или може би така ми се бе сторило. Като чу мекия предупредителен звън, той се обърна. Сега и суровото му лице не ми се стори така строго, по-скоро беше малко загрижено и отдалечено.

— Седни, Сим — рече той свойски.

Той се настани до мен, като продължаваше да гледа в илюминатора. Не беше ли се нагледал на тая пустош? Комендантът помълча малко, после каза:

— Знаеш ли коя е тая звезда?

— Коя точно?

— Тая — най-голямата, най-светлата… В левия ъгъл…

— Не зная наистина — отвърнах аз позасрамен.

Като всички други освен астрономите аз рядко надзъртах зад яките стени на „Аякс“. Много е страшно не само да знаеш, но и да видиш, че не си никъде…

— Това е Анкър — обясни комендантът. — Или това име не ти говори нищо?

Разбира се, че ми говореше.

— Това е навярно най-интересната звезда на нашето небе! — каза той. — Преди петстотин и шейсет години тя беше свръхнова…

— Да, спомням си. Беше направила истинска сензация.

— Тя е интересна и в друго отношение — продължи той. — Ние ще минем доста близко до нея… До никоя звезда няма да минем толкова близко…

Сега и аз я гледах с интерес — беше много красива бяла звезда с меко сияние.

— Наистина е много хубава!

— Да, разбира се… Това, което виждаш, е все още нейната газова обвивка… Затова изглежда толкова едра… Когато стигнем най-близко до нея, тя ще бъде колкото портокал…

Двамата мълчахме и все още я гледахме.

— Тогава ще ви събера всичките! — продължи той. — Искам да усетите, че всъщност ние не пътуваме в пустош… Ние пътуваме в огромен жив свят… Свят, в който пулсира безкрайна и мощна материя… Океан от огън и светлини…

Не знаех, че може да се изразява в такъв стил.

— А ентропията? — запитах аз.

— Ентропията е за глупците! — рече той малко рязко. — А огънят е за прометеевците… Но това звучи малко демодирано, нали, Сим?

— Никога не съм мислил така! — отвърнах аз сериозно.

— Да, знам! — каза той. — Затова те извиках.

Едва сега той ме погледна прямо и силно — очи в очи.

— Сим, ти си ми нужен… Разчитам на тебе за едно специално мероприятие… Затова те предупреждавам — никакво отпускане… При каквито и да е случаи… Ти трябва да бъдеш готов — излъскан и твърд като стомана…

— Готов — за какво? — попитах аз.

— Като му дойде времето, ще ти кажа… Аз съм сигурен, че няма да ме разочароваш…

— Благодаря ви!

Наистина ме заинтригува. Специално мероприятие!… Какво може да бъде то?… Да мина край Анкър с нашата огнеупорна ракета?… Хенк, сякаш усетил мислите ми, се поусмихна.

— Не се мъчи да отгатнеш. Повече е, отколкото предполагаш…

— Няма да ви посрамя! — отвърнах аз.

— Да, това е мъжки отговор! А сега можеш да си вървиш…

Откъде можех да зная в тоя миг, че ще му причиня най-голямото огорчение. Че ще го ударя право в неговото кораво, но добро сърце. Той отново бе вперил поглед в звездата и сякаш бе забравил за моето съществуване. Станах и безшумно излязох. Много ми се искаше да зная на кого всъщност дължех това необикновено внимание. Дали и тая среща не беше някоя от безкрайните комбинации на Сеймур. Дали не беше счел за нужно да ми помогне и на мен с някакъв внезапен шок? Знаех, че Сеймур и Хенк се срещат много често, че разговарят с часове… И надали за космическата ентропия… Сигурно за тая, която ставаше в сърцата на хората. Или чисто и просто Хенк сам се бе досетил за мене.

Сега много ми се искаше да бъде вярно второто.

Няколко дни по-късно случайно срещнах Ада в спортния басейн. Беше в своето жълто трико, елегантна и гъвкава, каквато си е била винаги. Тя ме забеляза, разбира се, погледът й беше топъл и ласкав. Аз не посмях да се доближи повече — така громко и силно биеше сърцето ми.