Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 9 гласа)

7

Тъкмо бях навършил двайсет и една година, когато дадохме втората жертва. Това беше старши геологът на „Аякс“ — Жан Пол Мара, един безкрайно симпатичен, замислен и тих човек, от самотниците, от тия, които бяха дошли на „Аякс“ без жени. Въпреки всички усилия на лекарския екип един ден той просто угасна пред очите на всички. И угасна също така тихо и мълчаливо, както беше живял, без да каже една дума за „сбогом“. През последните няколко седмици той сякаш беше скъсал всичко с „Аякс“ и с хората, които го обитаваха. Приличаше на пришълец от някакъв друг свят, попаднал случайно в чужда, пуста и безнадеждна среда, в някакво чудовищно тяло, което се движеше с бясна скорост в посока, обратна на неговата. Той не можеше да остане в него.

Тоя път неговата смърт потресе всички. Докато при първия случай все още бяха склонни да смятат, че това е случаен инцидент, сега усетиха, че болестта може да се превърне в опустошителна епидемия. Вече никой не можеше да гарантира дали „Аякс“ няма да се размине със своята цел като някакво мъртво, необитаемо тяло. Всичко беше възможно, но ние знаехме, че е невъзможно само едно — да обърнем курса на „Аякс“ обратно към далечната Земя.

Безсонов съвсем се умърлуши.

— Дали пък моите проклети прожекции не са причина за тая беда? — попита ме той веднъж. — Все едно да показваш на падналата в капана мишка сирене…

— Защо не питаш Сеймур?…

— Той не дава дума да се продума…

Бях напълно съгласен с него. Не можех да си представя „Аякс“ въпреки неговата изящна вътрешна архитектура празен и оголен. Не можех да си представя, че като изляза от дома, ще видя не небе, а неговия гладък, бяло боядисан таван. Това просто умът ми не го побираше. Не, Безсонов не беше виновен, може би той ни спасяваше от най-страшното. А иначе животът си продължаваше както обикновено, хората работеха, учеха, смееха се на шегите си. Но вече всички усещаха, че невидима и безпощадна, всред нас се бе поселила смъртта — тая, която най-малко познавахме и от която най-малко се плашехме. Не, не бяха от сърце ни шегите, ни усмивките.

А между другото „Аякс“ продължаваше да плава все така спокойно и безпрепятствено из безкрайния космически океан. Неговата шеметна скорост не доведе до никакви инциденти. През цялото време само седем пъти радарната инсталация даде сигнал „тревога“. Мощните енергетични заряди унищожиха с лекота неканените космически гости. Нашата малка люлка на извънземна цивилизация пътуваше по-сигурно и безопасно, отколкото навремето Колумб или Магелан. И все пак тревогата, която идваше отвътре, от сърцата и душите ни, не само че не намаляваше, а растеше.