Павел Вежинов
Гибелта на „Аякс“ (20)

7

Сега нашата малка група нямаше пряка задача — ние просто трябваше да помагаме при нужда на другите, да им обясняваме това, което „Клара“ не можеше да им обясни. Имахме много свободно време, виждахме се по-често. Много разговаряхме и спорехме, но главното — чакахме. И все пак съзнавахме, че от чакането няма да произлезе никакво чудо.

Обикновено се събирахме в библиотеката или ресторанта. В библиотеката при нас идваше Ли. Учудвах се на нейното търпение и добросъвестност, дори на нейната неуморимост. Но трябва да си призная, че нейният глас — винаги така приятен, спокоен и равен — започна да ме дразни. Нима в това странно момиче нямаше никакви чувства, нима нищо не я вълнуваше?… Мъчно можех да го допусна… По всичко изглежда, че или по-до-бре умееше да ги управлява, или по-добре да ги крие. Все пак не беше трудно да се забележи, че в библиотеката тя се въртеше главно около мене. Може би интересите ни съвпадаха. През това време Кастело се занимаваше с дивите животни на Тис, които бяха изчезнали завинаги. Толя се занимаваше с морската флора и фауна, които за щастие все още съществуваха. Аз се занимавах с древна архитектура. Беше наистина великолепна и могъща архитектура с прости и изящни форми. Дори Ли не я познаваше добре, заедно с мен навлизаше в нейното неизмеримо богатство. Всички древни паметници на Тис са били великолепно запазени до заледяването. На планетата никога не бе имало опустошителни войни, ни нашествия на варварски племена. И дворците, и стадионите, и обществените бани са били добре поддържани, а някои дори ползувани. Но живописта въпреки нейната монументалност отстъпваше съществено на земната по сила и дълбочина на изкуството.

Ли никога не идваше с нас в ресторанта. Изглежда, че тоя ресторант бе определен само за мъже, и то от най-високите степени на йерархията. Беше винаги тих, спокоен и празен. Обичахме да се заседяваме в него и кой знае защо, когато бяхме сами — имахме чувството, че се намираме на Земята. Можехме да си бърборим колкото искаме — нямаше кой да ни слуша. Но ние никога не говорехме за Земята, ние говорехме за Тис. И за нейните подземни жители.

Веднъж Сеймур каза:

— Ли е наистина чудесно момиче… На твое място аз бих си я взел на Земята…

— И аз! — усмихнах се съвсем непринудено. — Но смяташ ли, че ще дойде?

— Не съм се съмнявал нито за миг!

— Аз не съм с такива впечатления…

— Защото не я разбираш… Нито се опитваш да я разбереш… И като излизаш от своите земни представи, само се дразниш… И тормозиш даже момичето…

— Не съм забелязал…

— Аз пък съм забелязал! — заяви троснато Сеймур.

Дали и тоя път не беше прав, впрочем както беше винаги. Започнах да се държа по-внимателно и по-деликатно. Но не забелязах тая промяна в моето държане да й прави някакво впечатление. Изглеждаше си все същата. Може би пък Сеймур за пръв път се беше излъгал.

Веднъж съвсем случайно Ли ми каза:

— Никога не съм виждала море…

— Как е възможно?

— Ами ето на, възможно е…

— Това не е никакъв проблем… Със „Заря“ ще бъдем там за половин час…

Видях как нейните очи просто светнаха. Но след това тая нежна жълта светлина бавно угасна, тя поклати глава:

— Татко няма да разреши.

— Защо?

— Изобщо ние избягваме да се показваме пред племената… И не искаме те да знаят за нас и да се интересуват от нас…

Това тяхно поведение винаги ме бе озадачавало.

— И все пак те знаят за вас…

— Но не знаят къде живеем… Те знаят, че някъде по планетата живеят „тъжните хора“, както каза веднъж на татко… И че те продават желязо… Но не знаят къде сме…

— Нима наистина се плашите от тях?

— Не, не е там въпросът… Пък и не го разбирам много добре… Но ние се плашим за нашето спокойствие… Ако племената се научат къде живеем, всички ще тръгнат към нас да търгуват… И наоколо ще стане цял пазар…

— А племето, което търгува с вас?

— То е единствено… И то пази тайната, защото е заинтересовано… Един вид то има монопола на търговията…

— Вие го развращавате! — казах аз сериозно.

— Така изглежда…

— И все пак питай баща си!

— Няма да се съгласи.

— Тогава ще го попитам аз…

Лицето й сякаш светна. Такъв глупак ли бях наистина, за да не се досетя какво е искала да ми каже.

За мое учудване Куней изобщо не помисли да възрази. Навярно беше разбрал, че неговият свят е навлязъл в нова ера, в която старите правила са вече съвсем ненужни.

— Добре! — каза той. — Но вземете и Фини… Аз съм му длъжен…

Не ми беше много приятно да взема именно Фини, но учтиво се съгласих. Решихме да отидем със „Заря“, разбира се, така нашето пътешествие нямаше да трае повече от няколко часа. Когато Ли научи новината, цялото й лице светна… Никога не бях я виждал така радостна.

Тръгнахме около обед. Времето беше съвсем ясно и почти топло — само около десетина градуса под нулата. Бяхме само тримата освен пилота Грани. Излетяхме вертикално и веднага поехме на изток — към бреговете на океана. През цялото време тайно наблюдавах Ли — тя едва ли не възкликна от възторг, когато полетяхме ниско над бялата тундра. И не откъсна повече поглед от гледката — колкото величествена, толкова и монотонна. Тъй мина около половин час, докато забелязах това, което търсехме.

— Погледни напред! — посочих аз. — Точно пред нас…

В далечината, все още едва забележима, се издигаше тъмносинкава, почти черна стена — съвсем гладка и без отблясъци. В първия миг Ли сякаш не повярва на очите си.

— Какво е това? — запита тя смутено.

— Морето, разбира се…

Тя го гледа дълго, после внезапно добави:

— Малко е страшно!

Скоро кацнахме, и то съвсем близо до брега. Ли дълго време стоя с лице към безбрежната водна шир. Навярно в тия мигове е била повече удивена, отколкото очарована. А морето наистина беше прекрасно в тоя ден — спокойно, тихо, величествено. Цветовете му неуловимо преливаха в нежните гами на синьото, а имаше и ивици, които по цвят бяха съвсем еднакви с косите на Ли. Дори аз, който го бях виждал неведнъж, сега го гледах едва ли не прехласнат. То дишаше едва забележимо, без вълни, плискането в ледения бряг едва стигаше до слуха ни. Колко неспокойни и силни бяха нашите земни океани и все пак колко познати и близки. Тая нежна водна шир таеше в себе си неизмерима гибел.

Лицето на Ли постепенно омекна, сега очите й бяха просто очаровани и щастливи.

— Колко е хубаво! — възкликна тя.

И изведнъж затича край брега. Само за миг зърнах учуденото и почти възмутено лице на Фини. Според техните нрави, такъв изблик на чувства бе най-малкото неприличен. Ли тичаше леко, сякаш едва докосваше ледената повърхност. Малко обезпокоен, тръгнах след нея. Местата не бяха съвсем безопасни, ненапразно държех подръка оръжието си. Великият Зу се въртеше обикновено в такива спокойни и тихи заливчета.

Най-сетне отново я настигнах. Беше спряла край брега и отново гледаше морето. Като ме видя, лицето й леко просветна.

— Сим, колко богат стана животът, откакто дойдохте вие! И колко приятен и интересен…

Сега ние говорехме очи в очи, без проклетата „Кла-ра“, която имаше лошия навик да запомня завинаги всичко чуто.

— Това важи и за нас! И ние бяхме безкрайно самотни на нашия звезден кораб…

— А дълго ли ще останете тука?…

— Не зная, Ли… Поне докато ви предадем всички наши знания, които ще са ви нужни…

Тя ме погледна внимателно.

— Големият Хенк каза, че сте търсили в космоса братя… Нима при вас братята се разделят?

Аз вече знаех, че те приемат всички образи абсолютно и точно, в техния най-пряк смисъл.

— И това се случва. Не се разделят само тия, които наистина се обичат…

Тя въздъхна едва забележимо, очите й станаха неспокойни:

— Да вървим, Сим… Фини ни чака…

Той наистина ни чакаше с израз на досада върху лицето си. И изведнъж трепна и изкрещя не на себе си:

— Внимавай. Сим!…

Обърнах се рязко. Великият Зу сякаш бе изскочил изпод земята, бавно крачеше към нас на четири крака. Не ми се видя от най-големите — навярно беше някой младок. Всъщност те бяха и най-опасните. Като видя, че се обърнахме с лице към него, той се изправи на задните си крака и продължи да крачи. Не изглеждаше разярен, не бързаше. Навярно нямаме някакво особено желание да ни нападне. И все пак достойнството като че ли не му позволяваше да се върне назад. Нямах право повече да рискувам — вдигнах оръжието и натиснах спусъка. Навярно съм бил нагласил заряда на по-голяма интензивност, защото мечката едва ли не пламна. И рухна полуобгоряла на брега.

Погледнах Ли, видя ми се по-скоро огорчена.

— Беше много красива мечка! — промълви тя. — Не бях виждала досега жива мечка…

След малко се качихме на „Заря“ и потеглихме обратно. Но тоя път Ли нито погледна към ледената тундра, нито проговори. Видя ми се много замислена и тъжна. Дори Фини, винаги студен и безучастен, на няколко пъти я погледна учудено и загрижено. Но нито аз, нито той можехме да знаем в тоя момент какво има в сърцето й. Тя не приличаше сега нито на нас, нито на тях.