Павел Вежинов
Гибелта на „Аякс“ (11)

3

„Фортуна“ се „приземи“ така леко и плавно, че бяхме готови да изръкопляскаме. На мен като на комендант се падна честта пръв да стъпя върху ледовете на Регина. Никога през живота си няма да забравя тия прекрасни минути. Стоях прав, като изумен, всред бялата сияеща пустиня и не смеех да поема дъх — такава чистота и такова спокойно величие излъчваше цялата гледка. Навярно бях забравил истинския цвят на земното небе, но това, което виждах сега, ми се стори безкрайно по-нежно. Особено ме порази слънцето със своя ярък, брилянтен блясък — истинско ярко тропическо слънце, устремено право към зенита. Не чувствувах никакъв студ дори по лицето си. Усещах само свежестта на въздуха, необикновената лекота на първите си стъпки. По стълбата на „Фортуна“ слизаше Зверев, очите му изглеждаха като омагьосани.

— Уф! — възкликна той непринудено.

Но възклицанието му бе пълно с възторг. Зверев се приближи до мене, прегърна ме яко, после каза:

— Е, добре дошли!…

Каза го на руски, после се протегна като момче, което се е събудило внезапно от сън. Сините му очи сияеха като небето.

— Все си мислех, че ще попаднем на някой тропически кошмар! — каза той весело. — Пълен с комари като орли и с крокодили като подводници…

— Затова пък тук няма нищо!

— Не може да няма тюлени и бели мечки! — реши Зверев.

Разбира се, през цялото време ни наблюдаваха от „Аякс“, слушаха нашите разговори. Един след друг слезе целият екипаж. Само Ула Шерман изглеждаше обезпокоена.

— Сложете си очилата! — каза тя. — Ще си повредите очите…

Заловихме се веднага за работа. Трябваше да свалим шейната, нашия дом, целия останал багаж. Докато се трудехме прилежно, Зверев продължаваше да оглежда пустинята с бинокъла си. Първият му ентусиазъм започна лекичко да поугасва.

— Ама пък гледка! — измърмори той. — Да няма дори един келяв пингвин!

След като свалихме багажа, веднага започнахме строежа на импровизираното жилище. То бе много леко, конструирано така простичко, че можеха да го построят и деца. Но леката му материя имаше изключителни изолационни качества. При всички случаи то бе много надеждно жилище освен при нападение, разбира се — на слонове или на динозаври. Но тук поне такава опасност не ни грозеше.

Според програмата на първия ден, тримата с Толя и Кастело трябваше да отидем до брега на океана. Бяхме кацнали на двайсетина километра от самия бряг, тъй като не бяхме сигурни в дебелината на леда. Дотам трябваше да стигнем с шейната — четириместна, с доста голям багажник. Беше закрита, построена от изключително здрави материали. Имаше мощен плазмен мотор със запас за около две хиляди километра. Взехме, разбира се, оръжието си — лъчеви автомати с огромна пробивна сила. Знаехме, че ще ни бъдат съвсем излишни, но инструкцията ни задължаваше. Взехме и достатъчно храна, а Кастело вмъкна в багажника някакъв къс футляр.

— Какво е това? — запитах го аз.

— Как — какво?… Ами въдицата…

— Ти мислиш, че ще уловиш риба?

— Не съм видял океан без риба! — каза той уверено.

— Ами ако в тоя се въдят гърмящи змии?

— Ще се справим някак си…

Спуснахме херметическия капак и потеглихме, изпратени от цялата група. Шейната можеше да развива практически огромни скорости, но ние имахме за цел не да се надбягваме, а да извършим наблюдения. На носа й бе инсталиран панорамен видеопредавател — само с картина, без звук. Движехме се със скорост около трийсет километра в час. Кормувах аз, Кастело и Толя бяха заети с наблюдението. Но те, кажи-речи, напразно си губеха времето. Теренът беше много твърд, леден, покрит с извънредно тънка снежна покривка. Много рядко се срещаха грапавини и ледени възвишения — това бе всичко. Пустинята си беше просто пустиня, без никакви признаци на живот. По нежната пелена на снега биха проличали дори следи на врабче.

След час стояхме на брега на океана и гледахме със затаен дъх безкрайната водна шир. Не приличаше съвсем на земния океан, в дълбоката му синина имаше нещо изкуствено, почти химическо. Не беше и така прозрачен. Никакви вълнички не браздяха неговата безкрайна повърхност. Към хоризонта океанът изглеждаше почти черен, това му придаваше доста зловещ вид. Докато Толя взимаше проби, Кастело ловко сглоби своята въдица. Тънкото влакно беше необикновено здраво — с него можеше да извади на брега и морж.

— А стръвта? — полюбопитствувах аз.

— На рибата — риба! — отвърна той шеговито.

И ми показа парче розова лососина — отлично консервирана, с приятен свеж цвят.

— Малко е солена! — каза Кастело. — Но да се надяваме, че тукашната риба не е толкова претенциозна.

Той ловко заметна. Личеше си, че е добър рибар — стръвта падна на около петдесет метра от брега. Не чакахме и две минути и плувката стремително потъна. Като го погледнах — лицето на Кастело ми се стори почти побеляло от вълнение.

— Има нещо! — възкликна той, безкрайно удивен.

— Сигурен ли си?…

— Съвсем сигурен… Усещам как дърпа…

И ние — двамата с Толя — не бяхме по-малко развълнувани. Каквото и да имаше на въдицата, то щеше да бъде първото извънземно животно, което човешките очи щяха да видят. Кастело навиваше доста бавно макарата, очевидно се наслаждаваше на преживяването. Идваше ми в тоя момент да го ритна.

— Не може ли малко по-бързо?

— Спокойно! — отвърна Кастело. — Няма да ни избяга…

И наистина, както очаквахме, той извади чисто и просто една съвсем обикновена риба. Всъщност не беше толкова обикновена, поне на цвят — почти черна, с малки розови петна по гърба, като пъстърва. Но, разбира се, съвсем не беше така приятна за гледане, нещо много мизантропично имаше в извивката на устата й. Кастело я разучава близо десетина минути, прегледа внимателно хрилете и зъбите й.

— Просто риба! — констатира той най-сетне. — Да биеш толкова път за една обикновена риба…

Той смени куката с нова, голяма колкото сгънат човешки пръст. На куката сложи току-що уловената плячка.

— Да видим сега какво ще стане! — измърмори той.

Тоя път чакахме повече от половин час. Бях започнал вече да се отчайвам, когато Кастело отново енергично засече. По блесналия му пот лед разбрах, че тоя път сполуката му е по-голяма.

— Едро е! — обади се той. — Умирам от любопитство…

А след малко прибави:

— Най-малко тюлен!…

Наистина животното се съпротивяваше яростно. Колкото и яка да беше кордата, макарата просто не можеше да се превърти. Той се принуди да тегли пръчката с две ръце. Рибата на края на кордата се съпротивяваше с все сила, непрекъснато менеше посоката на движението си. Най-после тя като че ли застана хоризонтално, теглеше се с необикновена сила. Сега или кордата нямаше да издържи, или рибата щеше да се откъсне. По едно време имах чувството, че ще се случи третата, най-неприятна възможност — че Кастело ще цопне във водата заедно с пръчката.

Но не цопна — и той издържа. И в последна сметка измъкна на брега това, което теглеше. Неговият вид едва ли не ни уплаши. Беше нещо черно, с къса лъскава козина. Приличаше едновременно и на видра, и на малък тюлен. Но главата му беше съвсем рибешка. И на сушата животното се мяташе и яростно се бореше, инстинктивно ни вдъхваше някакъв непонятен страх.

— Ама че урод! — възкликнах с отвращение.

Кастело ме погледна виновно.

— Май че трябва да го застрелям…

— И колкото се може по-бързо! — добавих аз.

Тая работа свърши Толя. Той нагласи автомата на най-малката интензивност, приближи се и простреля главата му. Яростното животно изведнъж притихна. Сега вече можехме да го разгледаме съвсем спокойно. Най-сетне Толя се изправи и каза учудено:

— Може да ви се види смешно, но това е риба бозайник! — каза той. — Диша с хриле, а кърми малките си с мляко като обикновена котка…

Усмихна се и добави със задоволство:

— Тази е женска!… Изглежда, че тоя океан е пълен с чудеса…

Но Кастело като че ли бе загубил желание да прави повече проби. Той отново смени куката и окачи на нея лососина. Така за по-малко от час той налови няколко килограма риба. Не бяха всички като първата, макар че преобладаваха. Но, общо взето, те си приличаха, бяха наистина риби, а не бозайници.

— Време е да вървим! — казах аз. — Нарушаваме графика…

— Да вървим! — съгласи се неохотно Кастело. — Ама пък ще си напържим риба тая вечер…

— Експонати не се ядат! — отвърнах уклончиво.

— Какви експонати са това! — погледна ме Кастело. — Океанът е пълен с риба… Утре ще ти наловя цял тон…

Прибрахме всички прибори и тръгнахме. Тоя път пътувахме на запад по посока на залязващото слънце. Кастело влезе в радиовръзка с базата — там всичко вървеше съвсем нормално. И скучно, разбира се — не бяха имали нито едно преживяване. Ледената равнина се простираше пред нас все тъй пуста, безжизнена, мъртва. Но ние бяхме доста възбудени, не и обръщахме никакво внимание. Говорехме само за океана, за възможностите, които той криеше. Особено ни радваше това, че открихме бозайник, макар и с хриле. Толя с основание предполагаше, че непременно в океана има и други бозайници — от много по-съвършен тип.

— Може би цялата еволюция тук се е извършила в океана — каза той. — А сушата открай време си е пустиня…

— Така изглежда — отвърнах аз.

— Спри! — извика рязко Кастело. — Но без спирачки…

Аз само угасих мотора, шейната продължаваше да се хлъзга безшумно по инерция…

— Какво има?…

— Погледни там! — каза той едва ли не шепнешком, сякаш се плашеше някой да не го чуе.

Аз погледнах по посоката. Колкото и обикновено да беше това, което видях, то ме смая много повече от ри-бозайника. На едно ледено възвишение, малко вдясно от нас, бе клекнало на задните си крака едно съвсем познато животно. Това беше чисто и просто куче. Наистина приличаше малко и на хиена с козината около врата си, но все пак беше куче.

— Не може да бъде! — възкликна Кастело поразен.

И ние така мислехме — не може да бъде. Кучето седеше все тъй на задника си и не помръдваше. Дали не халюцинирахме? Не можехме да халюцинираме и тримата заедно… Или пък, отде да знае човек…

— Дай малко вдясно! — каза Кастело.

Завих малко вдясно, но шейната бързо започна да губи инерция. Сега вече много добре виждах, че кучето гледа право в нас. И като нас то не изглеждаше уплашено, по-скоро изненадано и любопитно.

— Запали! — нареди Кастело. — Карай към него…

Аз запалих, шейната леко запълзя по склона. Имах чувството, че кучето ме гледа право в очите, сега погледът му беше уплашен и зъл. Когато наближихме, на десетина метра от него, то внезапно нададе някакъв отвратителен вой и хукна обратно.

— Можеш ли да го настигнеш? — попита Кастело едва ли не трескаво.

— Разбира се! — отвърнах аз.

Натиснах педала на скоростта, шейната просто литна. И все пак опитът се оказа несполучлив. Кучето бягаше с необикновена бързина — около седемдесет километра в час. Това не беше нищо за шейната ни, но точно тук теренът стана неравен, осеян с дупки и малки ледени бабунки, които ни блъскаха главите в покрива. Нямаше никакъв смисъл да си счупим вратовете за едно най-обикновено куче. Кастело отвори капака на шейната и се залови за автомата си.

— Остави! — заповядах аз.

— Защо?

— Може би ще ям пържена риба. Но няма да ям печено куче…

— Шегите настрана! — каза Кастело сърдито. — Аз искам да го видя…

— И аз… Но предпочитам да бъде живо… А ние ще уловим живо…

Кастело затвори капака, аз намалих скоростта, за да обърна шейната. И двамата с Толя изглеждаха разочаровани и огорчени. Кучето скоро се загуби от погледа ни. Ориентирах се по радиосигнала и отново потеглихме към базата. Дълго време мълчахме.

— И все пак куче! — обади се най-сетне Кастело. — Но с какво може да се храни тук едно куче?

— Това е диво куче! — отвърнах аз. — Храни се с по-малки и по-слаби животни от него.

— Ти си гениален, Сим! — рече Кастело иронично. — А с какво се хранят тия животни?… С трева?… С насекоми?…

— С риба! — отвърнах аз.

Не видяхме никакви други следи от животни…

Измърморих:

— И от куче не видяхме — напомних аз. — И все пак има кучета…

Нашето откритие наистина беше сензационно. Бозайник в океана — това наистина беше допустимо и естествено. Но куче на леда?… Кучето не можеше да бъде друго освен последна брънка на една много дълга еволюционна верига. А самият еволюционен процес се бе развил при условия, почти еднакви със земните, за да се стигне до същия резултат. Но тогава как са изчезнали другите животни?… И как е могъл да оцелее само един-единствен вид през огромния период на заледяването?

— А може би не е един-единствен — рече замислено Кастело. — Макар да не си представям какво друго може да има… И къде…

— Само около океана — отвърнах аз. — Само около океана има храна.

— Логично е така! — съгласи се Толя.

Сега карах по-бързо и скоро пристигнахме в лагера. Жилището беше готово и изглеждаше много уютно. Температурата вътре беше съвсем нормална — щяхме поне да спим при всички удобства. Рибата, която бяхме наловили, предизвика истинско вълнение — всички се натрупаха да я гледат. Но сега нямах време да се занимавам с тях — трябваше да се свържа незабавно с Хенк, преди още „Аякс“ да се скрие зад обратната страна на Регина. Там наистина бяха видели всичко, но все пак трябваше да дам и някои устни обяснения. Скоро на екрана се появи оживеното лице на Хенк — сивите му студени очи просто грееха.

— Поздравявам ви с успеха! И все пак, искрено казано, очаквах да видя всичко, освен куче…

Разказах му за догадките, които имаме. Но на „Аякс“ и без нас вече бяха помислили по тия въпроси.

— Трябва да ми уловите едно живо куче! — каза той. — Опитайте с упойващ заряд… Предполагам, че сте взели…

— Да, имаме… Но не взехме в шейната…

— Човек трябва да бъде готов за всичко! — рече Хенк с лек укор.

— Ще ви доставя куче! — обещах категорично. — Дори да е само едно, пак ще ви го доставя…

— Бъдете предпазливи все пак — добави Хенк. — Представете си, че се събират на големи глутници… Трима души трябва да спят в ракетата… Да речем, Зверев, Ула и Нойман… Другите можете да останете в базата…

— Кастело иска да опържи риба! — споделих предпазливо.

— Нека я опържи! — отвърна Хенк. — Но тоя път сам ще си я яде! — той се усмихна. — Сигурен съм, че е годна за ядене… И все пак не бива да рискуваме прекалено… Нека Ула бъде готова…

Кастело наистина опържи риба, и то по най-обикновен начин — с малко масълце в широк тиган. Всичко това стана тъкмо преди заник слънце — пред базата. Не ми се искаше спалното помещение да се умирише още първия ден на пържена риба. И едва когато тя зацвъртя в тигана и въздухът се изпълни с неповторимия аромат на прясна пържена риба, разбрах, че напразно съм се плашил. Сега не ми оставаше нищо, освен да си преглъщам слюнките. И да спра насила Толя, който искаше непременно да я опита.

— Как е? — запита той, докато Кастело с апетит я нагъваше.

— Чудесна! — млясна Кастело с пълни уста. — Не-що средно между пъстърва и чига… Но много по-вкус-на…

И да не беше точно тъй, надали щеше да изпусне случая да се погаври с нас.

— Ти влизаш в историята! — каза Толя с нотки на завист в гласа си. — Ти си първият земен човек, които яде извънземно животно…

Веднага след залеза на слънцето много силно застудя — температурата падна до трийсет градуса под нулата. Тримата, които трябваше да спят в ракетата, се упътиха към нея. Аз ги застигнах.

— Пусни силовото поле! — наредих на Зверев. — Така ще бъде по-сигурно…

Зверев ме погледна учудено.

— „Фортуна“ не може да я помръдне и мамут!

— Мамут сигурно може! И изобщо изпълнявай каквото ти се нарежда…

Аз се върнах, в нашето жилище — вътре беше топло, светло, уютно, можеше да се спи и по пижама. Някой се опита да пусне музика, но другите изръмжаха. Струваше ни се истинско светотатство да нарушаваме с шумове тая древна девствена тишина, тая първа за нас истинска полярна нощ. Точно в десет часа угасих светлината.

— Лека нощ! — пожелах им аз. — Приятни сънища…

Никакви сънища. Изглежда, че истинският въздух просто ме беше упоил — изведнъж потънах в някаква бездна, дълбока и безкрайна като смъртта. Ако беше останал някакъв остатък от съзнание в мен, щях да се уплаша, че навярно никога няма да се събудя. И все пак се събудих от някакъв ужасен трясък. Погледнах стреснато над себе си — не видях никакъв покрив. Само черното небе и звездите по него. После блесна ослепително светлина, заля всичко с яркия си блясък. Това, което съзрях, надминаваше всяко въображение. Над главата ми бе надвиснал бял като пряспа голям звяр. Само за миг зърнах неговите ужасно зинали уста с огромни зъби. Чудовището бе освирепяло. В следния миг стрелях — много ясно огнено петно пламна на гърдите му. Въпреки бързината бях улучил съвсем точно. Звярът се залюля на мястото си, сякаш се готвеше да отстъпи, после се строполи върху останките на нашия дом.

Едва сега осъзнах, че бе светнал големият прожектор на ракетата, който изведнъж бе превърнал нощта в ден. Всички скочихме на крака. Мигновено преброих хората. Липсваше един, липсваше Нойман. Веднага разбрах, че звярът го е затиснал при своето падане. С голяма мъка успяхме да го измъкнем изпод неговия огромен, мек търбух — полумъртъв, навярно със счупен гръбнак и премазани крайници. През това време дотичаха и тримата от реката. Ула бързо и внимателно прегледа Нойман.

— Надявам се, че ще го спасим! — каза тя.

Но лицето й беше много загрижено.

— Трябва веднага да го оперирам! И то на „Аякс“…

Нямаше време да чакам връзка с „Аякс“, затова наредих на Зверев:

— Незабавно ще излетиш с Ула и Нойман… На моя отговорност.

— Добре! — кимна Зверев.

И ми разказа набързо какво се бе случило. Мечката очевидно се приближила най-напред до по-големия от двата обекта — ракетата. Но тука скъпичко заплатила за своето любопитство. Силовото поле я беше болезнено наранило — това разбрахме по обгорелите и лапи. Разбира се, докосването до силовото поле веднага въвело в действие алармения сигнал на ракетата. Зверев скочил от мястото си и погледнал през илюминатора. Нищо не се виждало в черния мрак на нощта. Тогава той запалил прожектора и видял звяра, който тичал като обезумял точно към нашия дом. Било вече късно да предприеме каквото и да било — останалото навреме бях довършил самият аз.

Едва когато пренесохме Нойман в ракетата, намерихме време да разгледаме огромния звяр. Много приличаше на гигантска бяла мечка, с могъщи лапи, които донякъде напомняха и на плавници. Различаваше се от белите мечки главно по късата си, но много мощна опашка, на която навярно се подпираше. И козината й бе много дълга и мека. Толя премери мечката — беше дълга приблизително четири метра.

— И най-страшната гризли в сравнение с нея е бебе! — възхити се Толя. — Ако беше закъснял само няколко секунди…

Слава богу — не бях закъснял. Прегледахме апаратурите — всичко се оказа в пълна изправност. Малко повече бе пострадал нашият дом. Не ни оставаше нищо друго, освен да почнем да възстановяваме щетите. А в лютия мраз на нощта това не беше толкова лесно.

Призори влязох във връзка с Хенк и му докладвах какво се бе случило. Той с любопитство разгледа чудовището.

— Ами ние сме си виновни! — каза той мрачно. — Не беше толкова далече от ума… Щом има кучета, защо да няма и мечки… В какво положение е постройката?

— Мисля, че ще успеем да я възстановим… Имаме и резервни материали.

— Направете каквото можете… Ще ви изпратя нов дом…

Помисли малко и добави:

— Да ни бъде обица на ухото…

Както винаги, служеше си с много стари, но и много точни образи.