Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 10 гласа)

4

Катастрофата започнала неусетно и без никакви видими сътресения. Отначало едва забележимо се нарушили часовете. Само Сири, който тревожно наблюдавал небесните светила, разбрал, че това е началото. И малката група веднага отпътувала за диамантените рудници. Планетата продължила бавно да се премества и отдалечава от своето слънце. След ранната мека пролет отново настъпила остра зима. Небивали снеговалежи веднага затрупали пътищата и градовете. Хората изведнъж се оказали блокирани в своите домове, които се превърнали в техни вечни гробници. Човечеството издъхнало изведнъж, сякаш някой запушил устата му с огромна ледена лапа. Не е имало никакво време за борба и приспособяване.

Всъщност никой не е описал тия страшни събития. Хората на Сири, скрити дълбоко в земята, имали само една грижа — да не бъдат затрупани и те под снеговете. Битката била денонощна и страшна, до пълно изчерпване на силите. Дори Сири не знаел колко дълго време продължило преместването, тъй като вече не виждал небе. Колко са живели последните останки от жителите на Тис — месеци, години? Това никой не може да каже… Но при всички случаи трагедията и страданията са били неописуеми.

Успели да се спасят само част от арктическите племена. Макар да се увеличил рязко студът, снеговалежите там не били така обилни. Не се променил съвсем и начинът на живот. Арктическите племена били привикнали и на най-силните студове. Не в това се състоял главният проблем на тяхното съществуване. Разбира се, веднага измрели тревопасните миграционни животни, изчезнали хищниците, свързани с тяхното съществуване. Единственият източник за прехрана останало морето, което все повече и повече се отдалечавало и потъвало в ледените прегръдки на студа. Но хората вървели след него. Никой не знае как точно се е развила тая жестока борба за съществуване, но все пак арктическите племена оцелели. И с течение на вековете дори увеличили своето население и се разселили по цялата земя.

Малкото население в подземния свят живеело в очакване. Според предсказанията на Сири след две-три години слънцето и планетите трябвало да се върнат по местата си. Имали достатъчно запаси от храна, не се страхували. Все пак не се случило най-лошото, което очаквали — не се нарушила съществено земната атмосфера. Единствен паднал духом престарелият Герси. Скоро загубил интерес към всички човешки дела. Дори разпуснал своята многобройна прислуга, като оставил само личния си камердинер — както се говореше, — много далечен прадядо на Фини. Отчаян и обезверен, без власт и могъщество, равен на всички други, той скоро угаснал.

Но Сири не се предавал. Според неговите изчисления времето на заледяването трябвало отдавна да свърши. И да започне процесът на бързото размразяване. И все пак това не ставало… Защо?… Обзело го мрачното чувство, че бедата е непоправима. Каква грешка е направил, къде е сбъркал? Той отново се върнал към своята стара хипотеза и към своите изчисления. Денонощно работел.

След многогодишен труд той най-сетне открил истината. Движението на звездите и тяхното връщане в старата орбита всъщност било привидно. Той открил простата истина, че светлината има маса. И че невидимата звезда е отклонила не звездите, а тяхната светлина. Нейното гравитационно поле повлияло на планетите, като ги отместило, макар и незначително, но достатъчно, за да настане ледената ера. И той разбрал, че тая ледена ера ще остане завинаги, че Тис никога няма да се върне в своята стара орбита.

Откритието било отчайващо. След известно колебание той го споделил със своите научни сътрудници. Ударът бил страшен и най-главното — непоправим. Всички виждали вече своята гибел на опостушената земя. Само Сири успял да запази присъствие на духа. Колкото и да било страшно неговото откритие, то в същото време давало и някаква далечна надежда. Той вече прозирал огромните енергии, които материята съхранява в себе си. Какво ще стане, ако наистина успеят да отключат тия енергии? Не биха ли могли да й създадат свои изкуствени слънца?

Идеите му били толкова фантастични и смели, че всички негови колеги ги сметнали направо за налудничави. Но Сири проявил и в тоя случай изключителен дух. Ден след ден той вдъхвал вяра в своя малък народ, подготвял го за вековните изпитания. Сири разбирал, че има на какво да се опре — не само на науката, но и на същността на човешката природа. Той знаел, че човешкото съзнание никога няма да се примири с унищожението и смъртта. С личния си пример той вдъхвал упование и надежда у хората, подтиквал, ги към борба.

Годините минавали и Сири губел все повече и повече сили. Но все повече се разгарял неукротимият огън в сърцето му. Макар и твърде стар, той продължавал неуморно да работи. И тоя огън постепенно заразил всички. Ако той бил луд, както отначало го набеждавали след време и другите станали не по-малко луди от него. Когато Сири починал, всички се заклели да служат на неговото дело до последно дихание. Все едно дали ще им стигнат сили да го осъществят, или не. Важното било да тръгнат по пътя му. В това те виждали единствения смисъл на своето съществуване.

Както казах, на Тис никога не е имало религии. Едва сега се появила първата — вярата в Сири, във величието и правотата на неговото дело. Всичко друго сякаш било без значение.

Междувременно хранителните им продукти започнали застрашително да намаляват. И те решили отново да излязат на повърхността и да потърсят храна. Важното било да намерят свободен океан — това означавало за тях спасение. Имали оръжие, приготвили шейни и лодки. След толкова години отново излезли на повърхността на земята всред белотата и блясъка на живото слънце.

Намерили храна, а след много години намерили и свои събратя, намерили хора. Сляпата вяра започнала бавно да се превръща в разумна надежда…