Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 10 гласа)

6

Ние вървяхме пеша към „Фортуна“ — четиримата. Зверев бе останал да спи в ракетата под големия прозрачен купол, над който, ярки като диаманти, светеха звездите на чуждото небе. Грамадният сибирняк май че не хареса никак подземния свят. Той слезе там само веднъж и сутринта го напусна потиснат и кисел. Вечните синкави ледове му харесваха много повече.

Пред нас с лека и стройна стъпка вървеше Ли. И нито за миг не сваляше поглед от ракетата — така изящна и стройна на фона на прозрачното небе. Нейният метал блестеше, куполът й просто сияеше. Отдалече изглеждаше толкова деликатна и крехка, че бе просто невероятно колко огромна сила крие в себе си. Скоро пристигнахме, изкачихме се по стълбичките до пътническата кабина. Креслата бяха удобни и меки в много приятен пастелен цвят. Изобщо цялата кабина беше прекалено изящна — като вътрешността на кутия за скъпоценности. Стюардеса, радист и заместник-пилот беше Моника. Нейната великолепна атлетическа фигура, както и нейните сребристи коси явно впечатлиха нашите гости. Пред нея Ли приличаше на врабче.

— Моля да затегнете коланите! — предложи им Моника вежливо.

Помогнах им да затегнат коланите и внимателно предупредих:

— Първите минути няма да бъдат много приятни…

— Няма значение? — отвърна Куней. — Нали за вас това е всекидневие?

Но те понесоха изпитанието по-трудно, отколкото очаквах. Куней съвсем загуби цвета си, имах чувството, че му прилоша. Малко се уплаших, макар да бяха минали през лекарски преглед. Ли се държа много храбро, макар че за няколко мига сякаш загуби съзнание.

Но после всичко тръгна нормално. Най-сетне Куней се съвзе — малко недоволен и уязвен от своята слабост. Моника ни сервира лека, приятна закуска, макар да бяхме закусили в подземното селище. Те просто обожаваха нашето ароматно кафе, предпочитаха го съвсем сладко. Изглежда, че им действуваше малко опияняващо, предизвикваше в тях лека еуфория. И не откъсваха поглед от купола. Макар че бяхме тръгнали в ранна утрин, сега над нас небето бе черно и плътно, ракетата се забиваше в него като сребърен свредел. Искаше им се да видят своята планета, но Зверев не бързаше. Навярно очакваше най-подходящия момент. И скоро се обади:

— Сим, покани гостите!… Нека видят своята хубавица.

Заведох ги в командната кабина. Под нас, бяла, сияеща, прекрасна светеше Тис. И двамата я гледаха като омагьосани.

— Нима това наистина е Тис? — попита с притихнал глас Куней.

— А какво друго?

— Не очаквах, че е толкова красива.

— Тя винаги си е била красива! — промълви Ли. — И винаги съм я обичала…

Но Куней не беше съгласен.

— Но е била жестока с нас… И винаги сме се мъчили да победим жестокостта й… Как да обичаш нещо, което се мъчиш да победиш…

— Не можеш да победиш, без да обичаш! — казах аз. — Сега хората у нас така мислят!

Нашите гости останаха около час при Зверев. Куней се заинтересува и от сложната апаратура. Виждаше им се странно, че Зверев нищо не върши — просто седеше на мястото си и слушаше „Лебедово езеро“. На два пъти се свърза с диспечера на „Аякс“ по видеофона. Тая манипулация отново порази Куней.

— Образи от разстояние’ — изрече той колкото удивен, толкова и очарован. — Разбира се, това не е кино.

— Не е! — отвърнах аз. — По-скоро е радио… Принципът е много прост, ще ви го обясня…

После обядвахме. И след хубавия обяд за мой срам съм позадрямал. Това навярно се е видяло доста странно на нашите гости. В подземното селище никой не спеше през деня. Събуди те тих, развълнуван разговор. Отворих смутено очи — не бях се препоръчал по най-добрия начин.

— Това ли е вашият звезден кораб? — запита Куней.

И ми посочи купола. Блестящ на черното небе, там наистина се виждаше „Аякс“. Скоро пристигнахме. Бавно се отвори задният люк, ние се вмъкнахме меко като по релси в камерата на хангара. Почакахме малко, докато се изпълни с въздух, после слязохме. На площадката едър, спокоен и величествен ни чакаше Хенк. Близо до него, добродушен и развълнуван, се усмихваше Безсонов. Осъществяваше се една от най-великите срещи в историята на човечеството. Тоя път не се срещаха ни владетели, ни императори. Не се срещаха победители и победени. Нямаше ни златни колесници, ни фанфари, ни Пурпурни тоги. Нямаше бляскави гвардии с развети пера на шлемовете. Имаше само няколко развълнувани хора.

След сърдечното приветствие Хенк запита:

— Искате ли малко да си починете?

— Не, не! — отказа енергично Куней.

Хенк ги заведе най-напред на командния пулт. Там вече се бе събрал съветът. Трябва да призная, че тия любознателни и добросъвестни учени зяпаха повече Ли, отколкото Куней. Сигурно имаха право. Надали бяха очаквали да видят такова изящно същество в космоса.

Куней и Ли останаха три дни на „Аякс“. Те видяха всичко, което можеше да се покаже и види. Въпреки всички чудеса през цялото време не загубиха своето външно достойнство — не любопитствуваха, не задаваха излишни въпроси. Както очаквах, най-силно впечатление им направиха представленията на Безсонов. Той им показваше нашите долини, сините езера в планините, шеметните върхове на Алпите. Показваше им старите булеварди, площади, римските фонтани с бликаща вода. Разхождаше ги из дворците и прочутите художествени галерии. Накрая Куней съвсем омекна и престана да се интересува от нашата могъща техника. Ли мълчеше, но очите й ставаха все по-тъжни.

— Сим, не вярвам, че нашата планета е била също толкова красива. Просто не разбирам как сте напуснали вашата прекрасна Земя… Вие сте съвсем различни от нас, Сим…

— Не съвсем. Малко е човек да гледа… Той иска и да знае… И вие не прекарвате ли целия си живот в борба за знание?

— Да, но ние нямаме друг изход… Аз никога не бих напуснала такава прелестна планета, за да дойда на мъртвата заледена Тис? И вие сте очаквали да намерите тук нещо по-хубаво от Земята?

— Не, разбира се…

— Ами тогава?

— Навярно си права… И все пак, ако не бях тръгнал, нямаше да те видя тебе…

Казах го, разбира се, с шеговит тон. Тя ме погледна доста учудено. Или дори по-лошо — погледна ме изненадано и любопитно. Нямаше никаква признателност в нейния поглед, не изглеждаше дори поласкана, както би била поласкана всяка земна жена.

— Вашите жени са много, много по-хубави!

Тоя разговор стана през първия ден. На втория ден срещнах Ада. Бях сам, тя ми се усмихна много мило, макар и малко посърнало. Изглеждаше все така прекрасна и гъвкава, може би само малко отслабнала и тъжна.

— Много се радвам, че те виждам, Сим — каза тя. — Аз се страхувах за тебе…

— И аз се радвам, Ада…

— И съм щастлива заради тебе… Твоето момиче наистина е прекрасно…

— Лъжеш се, Ада… Тя е толкова моя, колкото и Джокондата…

— И все пак ти си влюбен в нея…

Нейният глас ме порази. Стори ми се много нещастна.

— Разбира се! — потвърдих аз. — Толкова, колкото И в самата Джоконда…

В тоя миг наистина не се разбирах. Не знаех дали съм излъгал, или съм казал самата истина. И така беше по-добре. За всички ни беше по-добре.

— Как е Толя? — запита тя.

— Струва ми се — много добре. — Станал е весел, свадлив и жизнен… Сеймур е много доволен…

— А защо не дойде с вас?

— Хенк посочи само двама души…

— Не е това причината! — изрече горчиво Ада. — Той се страхува от мен, както човек се страхува ог своето минало.

Мълчах объркан. Само това не очаквах да чуя от нея. Може би беше нрава на всичко отгоре. Докато бяхме на Тис. Толя нито веднъж не бе споменал пред мен името й. Мислех, че е от деликатност, а сега не бях сигурен.

— Не си нрава — възразих аз. — А защо не слезеш ти поне веднъж на планетата?… Може би той мисли същото…

— Не, не искам! — отхвърли предложението ми тя решително.

Рано следобед на третия ден Хенк събра съвета. Сега беше ред на гостите ни да разкажат за себе си. Куней говори близо два часа. Разбира се, най-силен интерес предизвика неговото съобщение за невидимото небесно тяло с необикновено силно гравитационно поле, което бе отклонило Тис от нейната орбита. Почти всички бяха на мнение, че тя е угаснала, колапсираща звезда, може би оная свръхнова, която бяхме наблюдавали, когато пътувахме за Сигма. Но посоката на нейното движение наистина противоречеше на познатите закони на небесната механика. Изказаха се много предположения. Най-вероятното от всички беше, че тази стара звезда е останала блуждаеща в нашата галактика при разминаването й с друга галактика може би преди милиарди години.

Куней ни разказа за тежкия път, който бяха изминали след смъртта на Сири. Като се опирали на неговите трудове, те стигнали до идеята за строежа на атома и за свръхенергиите, които могат да се получат при неговото разбиване. Но това, което е било отначало само една смътна теория, успяло да постигне практически резултати в течение на вековете. Главно липсвали им материали и технически пособия, за да построят атомен реактор. Липсвало им желязо, липсвал уран. Те започнали да строят подземен тунел към съседния минен комплекс. Разбира се, липсвала и достатъчно работна човешка ръка. Въпреки всички усилия раждаемостта не била достатъчно висока. И все пак те успели да увеличат населението на подземното селище до хиляда души. Ровейки се като къртици под земята без достатъчно подпорни материали, те стигнали до пълна безизходица. Срутванията взели и човешки жертви. Тогава започнали да пробиват тунели в заледения сняг до близките гори. Тая тежка борба им отнела нови десетилетия. Но сега вече имали достатъчно дървен материал. Така педя по педя и крачка но крачка те стигнали до каменовъглените мини, все още извънредно богати с отлични каменни въглища. Работата продължила с повече кураж и надежда. Постепенно открили желязо, олово, мед. А преди стотина години се натъкнали и на много богато ураново находище. Основните проблеми били решени.

След много несполучливи опити те построили и първия атомен реактор. Той бил все още доста несъвършен. Едва преди едно десетилетие построили много мощен атомен реактор и атомна електроцентрала. Мечтите започнали да се превръщат в действителност. Сега тяхната цел била да построят и атомни слънца, с които да стоплят планетата. Разбира се, и до ден-днешен това си оставаше обща идея без нито един конкретен проект, който да почне да се осъществява. Техните учени работели в тая насока усилено, но засега безрезултатно.

Куней призна, че умишлено са скрили от нас второто енергетично и минно селище. Входът към него бил много изкусно замаскиран. Той призна също, че веднага уловили нашите радиосигнали и засекли с локаторите си „Аякс“. Не било трудно да се досетят, че на Тис са дошли хора от далечна и чужда планета. За тях това било наистина огромна изненада. Според трудовете на Сири, пряка връзка на хора между планетите практически била неосъществима. Той си давал ясна сметка за огромните разстояния. Допускал теоретически, че могат да се създадат и летателни апарати. Но не допускал, че те могат да развиват огромни скорости, с които да преодоляват и гигантските разстояния. Но той предричал връзки между цивилизациите чрез свръхмощни радиопредаватели. Съветът на достойните дълго се колебал дали да влезе във връзка с нас. Подробности по тоя въпрос ще разкажа след малко. Но като съдели от своя исторически опит, те не допускали, че из вселената ще скитат някакви специални благодетели, спасителни команди за изпаднали в беда планети. Не можели да си представят хората от чуждите планети освен като завоеватели.

След това взе думата Хенк. Той им разказа в общ вид за последните постижения на земната наука, специално на физиката. Обясни им общата теория на елементарните частици, същността и строежа на материята, начините на нейното съществуване. Подробно им разказа и за последните открития по проблема време-пространство. Неговите последни думи бяха извънредно предпазливи и внимателни.

— Ние ще изучим най-добросъвестно вашите условия. Мога още отсега да ви уверя, че ще направим всичко, което е по нашите сили и знания, да спасим планетата. Но сега нищо определено не мога да ви кажа. Става въпрос за много сериозни и дълги проучвания, по които ще си кажат думата нашите специалисти…

За мое учудване тоя предпазлив отговор напълно задоволи Куней. Видях как радостно и удовлетворено заблестяха очите му. Навярно чудесата, които бе видял на „Аякс“, откритията за нови свръхенергии го бяха изпълнили с оптимизъм. При това той бе разбрал, че ние прекрасно се бяхме справили и с климатичните условия на Земята. Вече нямахме ни пустини, ни вечно замръзнали тундри. Ние бяхме размразили част от Антарктида и използувахме нейните огромни природни богатства. Но разбира се, всичко това бе станало на Земята при съвсем други благоприятни обстоятелства. И аз много добре разбирах, че неговият оптимизъм за тежките условия на Тис е най-малкото прекален.

Накрая Куней завърши със следните някак неочаквани думи:

— В знак на благодарност за вашите грижи позволете ми да направя на негово превъзходителство председателя на Съвета на достойните, господин Хенк, един малък подарък.

Той се изрази точно така — „малък подарък“. Но подаръкът се оказа наистина изумителен. Това беше прекрасно шлифован диамант, на размер по-голям от човешки юмрук. Никой никога не беше виждал на Земята подобно нещо. Той беше толкова прекрасен, така сияеше, че всички го гледаха като омагьосани. До тоя ден не бях виждал диамант. Но много бях чел за диамантите, тая велика суета на нашите древни цивилизации. Винаги смятах техните достойнства силно преувеличени. Но тоя диамант беше наистина прекрасен, неговото съвършенство и красота просто ме поразиха.

Хенк ми се стори доста развълнуван, даже малко объркан:

— В никой случай не заслужавам тая чест! Ще го приема, за да не ви наскърбя. Това ще бъде всъщност подарък на Тис за нашата планета Земя. Ще го наречем и него „Аякс“, за спомен от нашата експедиция… Но позволете ми тая нескромност да попитам ваше превъзходителство — за мое смайване той употреби точно тая дума! — откъде има тоя прекрасен диамант?

Куней едва забележимо се усмихна:

— Той е принадлежал на Герси… И е бил неговата най-голяма гордост и най-голямо тщеславие… Не е имало друг такъв диамант на Тис. Всъщност от всичките си богатства Герси пренесе в нашето селище само няколко колекции, от които най-голяма и най-скъпа е именно диамантената… Ненапразно той беше крал на всички диамантени рудници на Тис…

Скоро всички се разотидоха. Хенк ни задържа двамата със Сеймур. Изглеждаше много доволен, много поласкан от честта, която му бяха направили. Винаги хладните му очи сега ми се виждаха много оживени.

— Сим, искам да ти благодаря за всичко, което направи! — каза той. — Ти оправда нашите най-добри очаквания… Макар да не знаех, че можеш да играеш и ролята на дипломат…

— Дори не съм опитвал!

— Имам два въпроса към вас! — продължи Хенк. — Първият е към Сеймур… Смяташ ли, Сеймур, че след всичко, което се случи, те са напълно искрени с нас… Не играят ли все пак някаква много дълбока и хитра игра?…

Сеймур се позамисли.

— За Куней гарантирам! Но не напълно за другите… Някои от тях ми се виждат доста резервирани, дори враждебни…

— Така и очаквах! — измърмори Хенк.

— Но за нас е важен Куней! — продължи Сеймур. — Той има много повече лична власт, отколкото можете да предположите… И е съвсем добронамерен…

— А как си обясняваш, Сим, че те ни питаха за всичко друго освен за нашата социална система… Или поне за нашата етична система…

— Мене са ме питали! Макар и без особено любопитство… Там е цялата работа, че те са живели близо шест века без социални проблеми… И просто са загубили интерес към тях, поне за себе си ги смятат решени…

— Да, разбирам! — кимна Хенк.

— Те живеят, общо взето, на комунални начала — продължих аз. — Но много строго спазват някаква вътрешна, неписана йерархия… Класи, естествено няма, но може би има някакви наченки на съсловни различия… Искам да се присъединя към Сеймур… Можем напълно да разчитаме на Куней… Той наистина има право и на самостоятелни решения…

В това се убедих още на другия ден, когато се върнахме на Тис. Куней ми даде протокола на най-важното заседание на Съвета на достойните. На него се бе разисквало дали да влязат във връзка с нас, или да останат скрити в своя подземен свят. Ще ви го предам с много големи съкращения, макар че, общо взето, хуарите не се отличават с многословие. Те говорят винаги много логично и сбито.

Ето какво представлява тоя наистина любопитен протокол:

 

КУНЕЙ. Господа, трябва да смятаме, че всичките ни съмнения са напълно разсеяни. Около Тис наистина кръжи огромен космически кораб. На нашата планета са слезли разумни хора. Ние улавяме непрекъснато техните радиовръзки. Очевидно тяхната цивилизация далече превъзхожда нашата. Те са извършили дори това, което ние смятахме теоретически невъзможно — те са прелетели тук от някаква далечна планета. Сега поставям на последно решение въпроса — да влезем ли във връзка с тях? Да им се обадим ли, или да останем скрити?

ХААС. Трябва да ви кажа откровено, че като физик съм безкрайно затруднен да ви обясня това явление. Дори теоретичната термоядрена енергия не би могла да даде на тоя гигантски въздушен кораб някакво особено ускорение. Според мен тия хора са пътували из космоса най-малко пет или шест века… Защо?… Не съм в състояние да дам разумен отговор. Най-вероятно е да са с някаква разузнавателна мисия… Освен това трябва да се допусне, че са безсмъртни. Или поне необикновено дълголетни. Ако се съди по размера на техния кораб, по ръст са навярно гиганти. Мъчно ми е да се мотивирам, но не мога да дам мнение по въпроса. ЛИНИ. За мен най-важни са мотивите на тяхното космическо пътешествие. Корабът е огромен и навярно струва ужасно скъпо. Пътували са векове… Защо?… Каква е тяхната цел?… Ние знаем от историята, че пътешествениците са отивали в далечните и непознати земи не просто за да ги видят, а да завладеят техните богатства.

КУНЕЙ. Извинявайте, колега, но ледовете или белите мечки на Тис не представляват кой знае какво богатство… И въпреки това те са тук. И продължават да упорствуват.

ЛИНИ. А представете си, че техните природни богатства са напълно изчерпани. И те търсят да намерят някакви нови находища. Ние не бива да им показваме, че Тис крие в недрата си огромни богатства. Според мен те не са пътували векове, за да се върнат, където са били, с празни ръце.

СЕКАЙ. Не съм съгласен с колегата Хаас, че те са пътували векове. Сега наистина ние знаем много, но е възможно да не познаваме всички енергии. С термоядрена енергия те не биха могли да издигнат от своята планета тоя гигант, та камо ли да му дадат огромни ускорения. Аз съм сигурен, че те имат енергия от нов тип. И навярно са в състояние да постигнат субсветлинни скорости. Тогава напълно възможно е техният път от най-близките звезди да е пет-шест години…

КУНЕЙ. Вие не отговорихте на основния въпрос, Се-кай… Разумно ли е да установим пряка връзка с тях?

СЕКАЙ. Страхувам се да отговоря на тоя въпрос. Ако тяхната цивилизация е от типа на нашата загинала цивилизация — това е крайно опасно. Надали бихме очаквали от тях нещо добро. От друга страна, те притежават нови суперенергии, които са спасителни за нас. Лично аз бих рискувал. Защо да не се опитаме да потъргуваме с тях? Предполагам, че диамантите на Герси ще представляват и за тях някаква ценност.

ФИНИ. Това, което предлага Секай, е наивно. Там е работата, че силният никога не търгува със слабия. Той просто го ограбва. Сигурен съм, че те в никакъв случай не биха споделили с нас своите знания. Кой е луд да дава такова мощно оръжие в ръцете на съвсем непознат свят? Това противоречи на здравия разум. На тяхно място аз не бих го направил. Какъв е смисълът да имам могъщи съседи?… Те могат винаги с нещо да ни навредят.

ЛУКАЙ. Аз премислих всички съображения — за и против. Рискът е наистина много голям. И все пак предлагам да рискуваме. Защото според мен не по-малък е рискът и да не успеем в нашето дело. А това означава сигурна смърт. Нашите пътешественици не са унищожавали племената в новооткритите земи. В най-лошия случай те са ги подчинявали. Може да ви се види грубо, но по-добре е да живеем като васали, вместо да загинем.

КУНЕЙ. Виждам, че съветът не е на едно мнение. Това ме поставя в тежкото и отговорно положение сам да реша въпроса. И аз решавам да влезем във връзка с непознатите хора.

Искам да ви кажа освен това, че аз напълно съзнавам опасностите и риска. Но съзнавам и нещо друго, което никой тук не спомена. А защо да не допуснем, че непознатите хора са като нас? Че те отдавна са поставили своето общество на основите на справедливостта и разума?

ХААС. Уважаеми Куней, аз не оспорвам твоето право на последно решение. Но искам да те предпазя от прекален оптимизъм. Великият Сири е казал, че насилието винаги ражда насилие. Насилието не може да роди справедливост. Сири е казал, че нашият загинал свят е бил обречен на вечно безправие. Сега нашият свят е друг само благодарение на катастрофата, която унищожи насилието и насилниците.

КУНЕЙ. Това е вярно, Хаас. Но Сири е казал и нещо друго. Сири е казал, че разумът ражда справедливост, а знанието — свобода. Защо да не допуснем, че във вселената съществува и по-голям разум от нашия, както очевидно съществува и по-голямо знание. Може би някъде във вселената разумът е изпреварил насилието. И е дал възможност на знанието да роди истинска човешка свобода. И нашата свобода се роди не така случайно. Насилието бе победено не само от катастрофата, насилието бе победено от разума. Нима Сири пожали насилниците, които притежаваха всички богатства на Тис? Той съзнателно ги обрече на гибел. Той съзнателно събра тук един малък свят на разума и знанието, от който се роди нашата свобода. В себе си, аз съм убеден, че във вселената съществуват и други свободни светове.

И все пак, за да се успокоят най-неспокойните, аз предлагам да скрием нашия втори свят. Ще го изолираме напълно. Дори ако ние загинем, вторият свят ще продължи да съществува. И някой ден въпреки всичко ще постигне своите цели. Давам ви, Лини, десет дни срок, за да скрием това, което не искаме чужденците да знаят.

Закривам заседанието.

 

След като прочетох протокола, аз веднага го изпратих на Хенк. Много добре разбирах, че постъпвам коректно. Навярно това е било и желанието на Куней. Навярно е смятал тая своя постъпка като последно доказателство за своята искреност и лоялност. Нещо повече — той търсеше в наше лице съюзници против предразсъдъците на своите най-близки помощници.

След два дни те ни разведоха из техния скрит свят. Наистина той бе много по-просторен и по-мащабен от всичко, което бяхме видели досега. И много по-суров, разбира се. Техните пещи и леярни, тяхната техника, изобщо цялото им производство в нашите очи беше едва ли не в допотопно състояние. Но всичко беше и трогателно в същото време. Те се бяха преборили с невероятни мъчнотии. Дори най-простите земни проблеми като водата, да речем, представляваше за тях кошмарна трудност. Те се бяха борили методично и трудолюбиво като мравки и като при мравките тяхното на пръв поглед примитивно дело се отличаваше с хармония и съвършенство. И тука най-силно впечатление ми направиха хората. Сториха ми се по-различни от тия, които познавах досега — от Фини например или дори от Куней. Преди всичко ми се сториха по-приветливи и по-общителни независимо от това, че ни виждаха за пръв път. Не бяха така съсредоточени, но затова пък много по-ведри. Тяхната физическа активност бе породила и по-голяма психическа активност. В тяхното поведение се чувствуваше и по-голяма вътрешна свобода.

И все пак в основата на своя характер и разум те си оставаха истински хуари. Бяха изключително дисциплинирани и всеотдайни в своята работа. Практическите им знания малко отстъпваха от знанията на най-добрите им учени. Те знаеха какво правят и го правеха с пълно съзнание независимо от това, че по силата на обстоятелствата бяха поставени в по-неблагоприятни битови условия.

Никога няма да забравя нашия разговор с един от техниците при атомния реактор. Наричаше се Сани. Отидохме при него, защото ни се стори по-различен — по-едър, по-мускулест, по-скулест от обикновените хуари. Разговора всъщност проведе Сеймур.

— Доколкото виждам, засега имате само един атомен реактор — започна той.

— Да, наистина само един! — отвърна с достойнство Сани. — Но ще дойде време и ще построим хиляди… И то на повърхността на Тис.

— Вярвам ви — рече сериозно Сеймур. — По силите на човека е… Но ще стане най-рано след десет хиляди години!…

— По-рано! — възрази уверено Сани.

— Да речем, малко по-рано… И все пак безкрайно далече…

— Само глупавият мери дължината на пътя… Умният просто върви по него…

— Но не е все едно какъв ще бъде пътят… Дали равен, или покрит с ями…

— Никога човешкият ум не знае кой път е по-добър и кой по-лош… Дори когато го види зад гърба си…

— Не е така! — каза Сеймур. — Не може да бъде така… Иначе за какво ще строите Тия реактори?

— За да вървим по пътя! — отвърна просто Сани.

— Но пътищата могат да бъдат най-различни… И да водят в разни посоки…

— Ние сме се съгласили да вървим по един общ път… Това ни стига…

— А ако не сте избрали най-добрата посока?

— Кой може да знае коя е най-вярната от всички посоки… Само един разум, който стои над всичко и вижда всичко… Но няма на света такъв разум… За нас най-вярна е общата посока…

— Вие разсъждавате логично! — заключи Сеймур. — Но и малко стадно в същото време.

„Клара“ не успя да преведе думата „стадно“, та стана нужда да я обясним по-подробно. Сани ни погледна замислено.

— Нима при вас не е така? — запита той.

— Не е съвсем така — отвърна Сеймур. — Посоката наистина е обща… Но не е предопределена… И не е сляпа… И при нейното определяне голяма роля играят силните творчески личности…

— Ние не можем да си позволим това! — малко рязко и недоволно възрази Сани. — Ние сме се заклели да вървим по пътя, който ни е посочил Сири…

Заедно с нас в новия подземен свят бяха нахлули нашите специалисти. Те трябваше да проучат докъде са стигнали подземните хора, с какво разполагат, какво ново можем да ги научим.