Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 9 гласа)

4

„Фортуна“ направи един след друг пет курса. Сега на леда бяхме двайсет души, разполагахме с цял куп снаряжение. Построихме три нови палатки, сглобихме катер. Имахме на разположение и много мощна всъдеходка, за която практически едва ли можеше да се намери някаква сериозна преграда на Регина. В случай на нужда тя можеше да мине като къртица и под истинска ледена планина.

И на нашата база, и на „Аякс“ кипеше денонощен труд. Преди всичко беше изработена точна географска карта, главно на бреговите очертания. Най-високите планини във вътрешността на континента едва надвишаваха 2500 метра. Специално нашият лагер бе построен на много дебел пласт лед върху самия океан. По всичко изглеждаше, че планетата е в стабилна геологична ера — навярно ледът бе прекъснал поне временно своето настъпление към свободния океан. Всички учени специалисти смятаха, че климатичните изменения бяха станали доста рязко. Сега учените старателно изучаваха Сигма. Тая ярка и стабилна звезда навярно бе претърпяла някаква криза, непонятна и необяснима по своята същина за нашите земни знания. Всички бяха на мнение, че едно бавно изстиване в течение на стотици хиляди или дори милиони години не би могло да съхрани такъв живот, какъвто ние бяхме открили на Регина. Ставаше дума, разбира се, за животните на сушата — тая невероятна мечка и това още по-невероятно куче.

А Хенк като че ли не бързаше особено да ни пусне В действие. Проучванията продължаваха, но загадките, вместо да се опростят, ставаха все по-сложни. След седмица застреляхме втора бяла мечка, наистина много по-малка или, по-точно, по-млада от първата. Хирурзите внимателно я дисектираха — имаше си сърце, черен дроб, бъбреци — изобщо всичко, което имаха и земните животни. Може би нямате само тънки черва — всичките й черва бяха кошмарно дебели. В стомаха й намерихме риби и остатъци от рибозайник. Въпреки яките си зъби мечката не бе се постарала да сдъвче храната много взискателно. Навярно на такива едри парчета щяхме да се превърнем и ние в стомаха на първата мечка. Кастело с цялото си нахалство опържи черния дроб и, естествено, заяви, че е ужасно вкусен. Но никой не се опита да провери дали това е вярно.

Колонията скоро нарасна до трийсет души. Едва сега Хенк разреши да се образуват две експедиции — една по море с катера, другата по суша. Отново бях определен за водач на „сухата“ експедиция. Взех със себе си Кастело, Толя и канадеца Шерман, мъжа на Ула. С голяма мъка измолих да тръгнем с шейната, а не с тромавата всъдеходка. Шейната беше много лека и по-бърза, имаше отлична видимост. Трябваше да изминем около четиристотин километра за пет дни и да направим научни наблюдения и проучвания. През цялото време и двете експедиции щяха да бъдат в телевизионна връзка с базата и „Аякс“.

И тъй една сутрин потеглихме на път. През първия ден изминахме около сто километра, макар че спирахме десетина пъти за разни проучвания. Наловихме хубава риба и тоя път в това приятно занимание участвувахме двамата с Толя. Бяхме се уверили, че рибата на Регина е наистина много вкусна. Вечерта я опържихме, през нощта спахме на смени. На другия ден отново продължихме по начертания маршрут — движехме се все край брега на океана, много рядко пресичахме в дълбочина сушата. Хенк се беше съгласил с нас, че живот трябва да се търси предимно край водата. Толя вземаше проби, ние ловяхме риба. Но с това се изчерпваха и нашите успехи — не срещнахме никакъв друг живот, ни дори следи от мечки. Шерман, който ни охраняваше от едно малко възвишение на стотина метра от брега, внезапно подвикна:

— Сим!… Погледни там!…

Погледнахме към посоката, която ни сочеше. Не много делече от брега бе изникнало малко, тъмнозеленикаво островче. Като се взряхме внимателно в него, забелязахме, че се движи. След няколко минути изчезна. Това бе всичко.

Настана третият ден на нашата експедиция. Тука бреговете бяха доста разчленени, все по-често се срещаха дълбоки, тихи заливчета. Водата в тях бе почти зелена — изглеждаше, че има много водорасли или планктон. Към обед Толя внезапно се обади:

— Спри, Сим!…

Внимателно спрях. Но Толя гледаше не пред себе си, а към небето.

Птици!…

Отворихме веднага капака. Бяха три огромни бели птици, много прилични на албатроси. Не летяха, а се виеха в кръг, без да размахват криле — силни и все пак изящни. Разбрахме веднага, че доста трудно ще ги улучим от това разстояние.

— Дай още малко напред! — обади се Кастело. — Но по-бавно, можем да ги изплашим.

Шейната ни наистина бе камуфлирана в бяло, но и птиците навярно имаха много силни очи. Изминахме тъй още неколкостотин метра, после отново спрях. Кастело се примери и стреля. Улучи едва на четвъртия път. Гигантската птица полетя тежко като камък към земята. Останалите две дори не се разтревожиха, продължаваха спокойно и бавно да кръжат.

— Давай сега! — обади се доволно Кастело.

Веднага потеглих. Не бях толкова възбуден от новото ни откритие, за да не гледам къде карам. Едно малко възвишение ми пречеше да видя къде е паднала птицата. И изведнъж общо възклицание ме накара да закова на място шейната. И аз погледнах натам, където гледаха другите. На стотина метра от брега лежеше гигантско животно. Може би беше дълго петдесет метра, може би повече. Много приличаше на грамаден кашалот, изхвърлен мъртъв на пустинния бряг.

Но никой от нас не гледаше кашалота. Ние гледахме изумени хората.

Да, хората!…

Колкото и да бе невероятно, но на Регина живееха хора. До тях имаше не повече от двеста метра, така че ги различавахме много добре. Шейната бе спряла на ръба на малкото възвишение — виждахме ги като на длан.

Бяха истински хора, облечени в нещо, което приличаше на зверски кожи. Всички държаха в ръцете си копия.

Онова, което стана по-нататък, напомняше за някаква древна приказка.

Хората бяха готови за бой на живот и смърт. Виждах ги много ясно, наредени в полукръг с копия, насочени напред. Тилът им се пазеше от огромното тяло на кашалота, оттам не можеше да дойде никаква изненада. На десетина метра от тях като бяла кула стоеше изправена гигантска мечка. Навярно се колебаеше, макар че хората изглеждаха пред нея дребни като палета. Може би познаваше вече техните копия, може би бе изпитала остриетата им. Може би разбираше, че рискува. Колкото и да бе силна, все пак копията не бяха малко. А на всичко отгоре ние вече знаехме, че търбухът й е доста мек.

Наблюдавахме гледката с притаен дъх. Наистина нещо древно имаше в това сблъскване между хора и хищник. Дори и албатросите дебнеха за своя малък дял от огромната плячка. Най-сетне мечката изрева глухо и тръгна напред.

— Кастело! — наредих му тихо.

Ние бяхме хора и те бяха хора. Нямаше да оставим в беда нашите ближни. Откъде мечката можеше да знае, че ще я нападнем откъм гърба. Тя честно се бореше за своя дял срещу острите копия. Кастело стреля, стори ми се, че видях как пламна бялата козина между могъщите й плещи. Тя направи още една крачка и рухна напред. Сега можехме да си позволим представлението да продължи още няколко мига.

А хората сякаш още не можеха да повярват на очите си. Те стояха все така в строй и не помръдваха. Разбира се, много добре им влязохме в положението. Нямаше никаква разумна причина тоя невероятен хищник да рухне пред очите им. Никога преди това не се бе случвало. И дори ако като всички примитивни племена вярваха в богове, все пак навярно знаеха, че боговете не се-намесват в такива истории. Най-сетне бойният им ред се разтури, един от хората предпазливо и внимателно пристъпи напред. Видях го как се надвеси над главата на мечката, за да се увери, че е мъртва. После вдигна ръце и започна да танцува. Това беше бърз, ритмичен танц, бях виждал нещо подобно в най-старите индиански филми. Отначало танцуваше сам, после към него се присъединиха и другите. Беше наистина интересно за гледане.

— Да вярвам ли на очите си! — промълви тихичко Шерман. — По-скоро прилича на сън…

— Това е навярно някакъв обреден танц! — обади се Кастело. — Нещо като благодарност към божеството, което ги е спасило…

— А сега ще видят и самото божество — казах аз.

Идеята наистина ни се стори забавна — да се появим пред тях като бели безплътни божества. Нашите бели костюми наистина ни придаваха такъв вид…

— Басирам се, че панически ще се разбягат! — рече Шерман.

— Няма такава опасност! — поклати глава Кастело. — Като всички примитивни народи представите им за божеството са доста земни…

Ние приближихме още стотина метра, но увлечени в своя танц, те все още не ни забелязваха. Отново спряхме. Решихме Толя и Шерман да останат в резерв, ние да продължим пеша. За всеки случай държахме оръжието си в готовност — наистина бяха хора, но все пак хора от чужда планета. Отде да знаем, може би тук племената са свикнали да изяждат своите богове.

— Остави на мене! — каза Кастело. — Мисля, че по-лесно ще се разбера с тях.

— Добре — кимнах му.

Най-сетне ни видяха. Танцът изведнъж спря, те се обърнаха към нас. Не забелязах да са особено смаяни, а още по-малко уплашени. Просто стояха и ни гледаха — безмълвни и сериозни. На ръст изглеждаха малко по-дребни от нас, кръглите им лица бяха тебеширенобели. Тъмните им, също така малко кръгли очи ни гледаха съвсем спокойно и разумно. Въпреки своите примитивни копия, въпреки дивашкия танц, никак не приличаха на диваци. По-скоро ми напомняха на малко тъжни и печални клоуни.

Като приближихме на десетина метра от тях, Кастело спря. Спрях и аз на две крачки зад него. Най-сетне от общата тълпа излезе един от тях — по-висок, по-сух, навярно по-възрастен. Тогава Кастело се поклони дълбоко — до пояс. Сякаш по команда цялата им група се поклони до пояс и както ми се стори — доста по-грациозно и изящно. Кастело сложи дясната ръка на сърцето си. И те сложиха дясната ръка на сърцето си. Колкото и сериозно да бе положението ни, колкото и решително за нашето бъдеще, в тоя момент се чувствувах като неопитен статист в церемониална пиеса. Тогава Кастело посочи с пръст гърдите си и каза високо и ясно:

— Кастело!

Същото движение направи и техният главатар и каза с нескрито достойнство:

— Токо!…

Просто и хубаво име — какво повече! Тогава Токо хвърли копието на земята и тръгна напред. Усетих, че Кастело се поколеба за миг, но също хвърли бластера си. Когато Токо приближи съвсем, за пръв път Кастело направи нещо неуместно — подаде му ръка. Токо учудено погледна празната му ръка, имах чувството, че се обиди. После хвана с две ръце раменете на Кастело и допря бузата си до неговата.

Бях поразен!… Ами такъв поздрав съществуваше и до ден-днешен на Земята. Или това беше нещо повече от поздрав, това бе нещо като побратимяване. Тълпата зад тях нададе ликуващ вик, хората приветствено размахаха своите къси копия. В края на краищата заслужавахме си го — бяхме ги избавили от страшен враг. След това Токо взе своето копие, а Кастело — бластера си. Неравновесието на силите отново бе възстановено. Най-сетне Кастело намери за нужно да представи и мен.

— Сим! — каза той.

Не усетих как се размесихме. Вече нямах никакво чувство за опасност, намирах се между приятели. Те ни разглеждаха с интерес, попипваха нашите дрехи. И аз попипах техните. Бяха кожени, малко грубо скроени, но практични и удобни — с панталон и дълга до колената връхна дреха. По всяка вероятност кожата беше от ри-бозайник — доста добре ощавена, защото я чувствувах лека и гъвкава в пръстите си. Особен интерес предизвикаха очилата ни. Дадох да ги попробват, но се уплаших, че няма да ги получа обратно — така бързо изчезнаха от погледа ми. Те ги пробваха с достойнство, споделяха нещо помежду си. Ако съдех по израженията им, надали имаше особен смисъл светът да изглежда по-тъмен, отколкото е всъщност.

Най-голям интерес те проявяваха към нашето оръжие. Дали разбираха, че то ги е избавило от страшния звяр?… Навярно се досещаха. Можехме да го отгатнем по предпазливостта, с която се опитваха да го докоснат. Тоя път ние решително се противопоставихме да попадне в ръцете им — страхувахме се главно от някой случаен изстрел. Те като че ли не се обидиха от това. Тогава се решихме да им покажем неговата сила — главно за авторитет, разбира се.

Двата албатроса все така търпеливо се виеха над главите ни. Един от тях нямаше да дочака своята плячка. Кастело се примери внимателно и стреля. Албатросът полетя мъртъв на земята. Туземците за миг сякаш замръзнаха на местата си. И все пак не изглеждаха така удивени, както очаквах, отново запазиха своето достойнство. Не се проснаха по очи като диваци, не се разбягаха. След първото сепване бързо заговориха помежду си. Но и тоя път не усетих уплаха. Имах чувството, че местните хора не се плашеха изобщо от други хора, изглежда, че това за тях бе съвсем естествено.

Трябва да призная искрено, че безкрайно повече се учудихме ние на тяхното оръжие. Кастело веднага забеляза, че техните копия са костени, но върховете им бяха от добре изострено желязо. Нещо като къси железни брадви видяхме на коланите на неколцина между тях. Какво можеше да означава това?… Откъде можеше да се вземе желязо на заледената планета?… Нима имаха рудници и доменни пещи?… Тая мисъл ни се виждаше съвсем абсурдна… Ами тогава?

След като се посъветвахме с Кастело, решихме да повикаме и нашия „резерв“. Този път сензацията беше много по-голяма. Шейната пристигна при нас, капакът се отвори, Толя и Шерман излязоха навън. Разбира се, поразиха ги не хората, а самата шейна. Те се натрупаха като деца около нея, възбуждението им стигна до краен предел. Но не беше трудно да се отгатне, че това е чисто и просто радостно възбуждение. Гледахме и недоумявахме. Те можеха по някакъв начин да си представят, че оръжие може да убие звяр, без да го докосне. Но им се струваше съвсем невероятно една вещ да се движи сама. Всъщност и двете неща трябваше да изглеждат еднакво абсурдни.

— Как е настроението? — попита Толя, като поглеждаше малко неспокойно туземците.

— Както виждаш — отлично! — отвърнах аз.

— Смятат ли ни за божества?

— Ни най-малко! — отвърна Кастело доста учуден. — Просто — приятели… Но в никой случай не попаднали тук от небето…

— Интересно! — измърмори Толя. — Излиза, че ако има някой да се чуди — това сме ние…

— Точно така! — потвърди Кастело.

— Тогава излиза, че те са много по-умни от нас! — рече Толя с искрено огорчение.

И той много се заинтересува от железните върхове на копията. Дори взе едно и опита с връх острието му. Туземецът го наблюдаваше с гордост и задоволство.

— Ката! — каза той.

— Не знам дали е „ката“ — измърмори Толя, — но е чиста стомана…

— Това е положението — усмихнах се аз. — Според теб откъде са го взели?

— Има само едно разумно обяснение — реши Толя. — Преди замразяването на Регина е имало развита цивилизация… Тя е загинала, но са останали някакви запаси от желязо… И сега те го ползуват…

Тая проста мисъл ми беше минала и на мен през ума.

— Там е работата, че стоманата не ми се вижда толкова стара! — отвърнах аз. — И виж как добре е изострена… С какво?… С железни пили?

— Сигурно! — рече Толя. — Ще си пусна брада до пояс, ако не е така…

Искам да кажа предварително, че Толя не си сдържа обещанието. Пили не намерихме, но той продължи да се бръсне. В това отношение бе съвсем запазил своя славянски характер.

— И нашите специалисти са прави — продължи той. — Катастрофата по всяка вероятност не е настъпила преди хилядолетия… Тя е станала най-много преди векове…

Разгледахме след малко убития кашалот. Всъщност това не беше никакъв кашалот, така го бяхме нарекли условно. По-скоро приличаше на грамаден морж. Но главата му беше почти квадратна, с баленови зъби. По-късно разбрахме, че има и обикновени зъби, с които съвсем нормално сдъвкваше храната си, преди да я глътне.

Не беше трудно да разберем, че животното е било убито на брега, а не изхвърлено мъртво от океана. Но какво бе търсило на брега?… И как бе допълзяло толкова далече на своите доста къси предни плавници, които наистина приличаха на грамадни лопати. Великият Ша, както туземците наричаха това грамадно животно, представляваше от себе си огромен склад за храна. Част от туловището му бе изрязано, но ние не виждахме къде са отнесени запасите. Може би бяха закопали месото в най-естествения хладилник — леда. Нашите домакини почтително ни следваха, без да ни се натрапват и без да ни досаждат. Те ни поканиха да хапнем от Великия Ша, като ни изрязаха изкусно с тежките си брадви доста тънки резени месо. Резенчето, което ми поднесоха, беше розово на цвят и доста крехко. Тоя път наистина нямаше опасност да се отровя, но все пак… Докато се колебаех, Кастело веднага бе налапал своето парче.

— Чудно е! — подкани ме той.

Месото наистина бе превъзходно по вкус и при това леко соленичко. По-късно нашите учени установиха, че има изключителни витаминозни и хранителни качества. Съдържаше и достатъчно соли, даже обикновената сол, която местните хора не познаваха в свободен вид.

Докато дъвчехме с удоволствие крехкото розово месо, усетихме, че в лагера настана някакво оживление. Чуха се радостни възклицания, някои затичаха към малкото ледено възвишение. И ние погледнахме нататък. След всичко, което ни се случи, вече нищо не можеше да ни учуди. Някъде в далечината се виеше много дълга черна върволица. Скоро тя се приближи съвсем. И ние видяхме, че това са най-обикновени кучешки впрягове на шейни.

Ето ти диви кучета!… Сега вече всичко ни беше ясно… И как досега не ни беше минала тая проста мисъл — където има кучета, има и хора… Прекалено много бяхме робували на хипотезата, че не е възможно на тая ледена планета да има разумен живот.

Бяха към трийсет впряга, всеки от тях теглен от шест кучета — всички едри и много добре охранени. Изглежда, че бяха изминали дълъг път, защото дишаха тежко с изплезени езици.

— Съвсем като ескимосите! — измърмори Кастело.

Отначало кучетата се държаха враждебно с нас, скимтяха и виеха. Но туземците бързо ги усмириха. Както разбрахме по-късно, с тия впрягове туземците извозвали месото на Великия Ша във вътрешността на страната.