Елизабет Лоуъл
Магията на тропика (14)

Четиринайсета глава

Двамата на снимката бяха със загорели от слънцето тела. Солената вода блестеше като диаманти по кожата им, пръстите им бяха сплетени, лицата им бяха озарени от усмивки, заобикаляше ги ослепително бял коралов плаж, тюркоазна вода и все още мокро водолазно оборудване. Голямата снимка бе неочакван подарък от Рей, който бе искал да запечати победата на Манди над страховете й.

А сега тя не можеше да гледа снимката, без да й се прииска да засмее и да се разплаче, изпълнена със сладко-горчиво удоволствие. Същото беше и с резултатите от лабораторията, според които в тялото й се зараждаше нов живот — сладък триумф и само няколко солени сълзи. Сътър й бе върнал това, което морето някога й бе отнело. Бе получила каквото искаше. Можеше да се гмурка, използваше научните си познания, за да направи света по-добър за следващите поколения и носеше в утробата си частица от това бъдеще. Липсваше й единствено мъжът, който владееше сънищата й, мислите, дори дъха й.

— Манди, Джеси даде ли ти онова изследване на кораловите рифове и нефтените петна? — попита Стив. — Ей, Манди. Тук ли си?

Манди с усилие се съсредоточи върху Стив и прогони мислите за изгубеното миналото и недостижимото бъдеще.

— Кораловите рифове, петната, изследването… да видим — постара се да се съсредоточи върху задачата и да прогони от съзнанието си мъжа с яркозелени очи и слънчева коса. Прехвърли папките, които Антеа бе струпала на бюрото й. — Нефтено замърсяване… ядивни риби от… а, ето го.

Стив взе папката, прочете резюмето, което Манди бе прикачила и се усмихна.

— Представа нямам защо през последната година кри светлината под зелев лист, малката.

— Имаше предвид под кошницата. Под зелевите листа можеш да откриеш само деца.

— Знаех си, че има причина да мразя градинарството. Благодаря — рече Стив, размаха папката и излезе.

Манди се извърна към другите документи. „Деца на нашите деца“ може би от време на време се нуждаеше от специалист по моретата, ала в момента нямаше голяма необходимост. Правеше по някое научно резюме, даваше по някой съвет, категорично се обяви против късогледата схема за превръщане на негодните за ядене морски обитатели в тор за износ.

Да, имаше подобна работа за Манди в „Деца на нашите деца“, но бъдещето й беше другаде. Никой не съзнаваше този факт по-добре от нея. Трябваше да замине, преди бременността й да започне да личи. Антеа веднага щеше да разбере, че Сътър е бащата. А щом Антеа знаеше нещо, Сътър щеше да го научи в мига, в който се измъкнеше от каменната ера на австралийската пустош в сезона на мусоните. При първия телефонен разговор Сътър щеше да разбере, че ваканционната афера внезапно е прехвърлила границите на споразумението.

Щеше да е бесен, и то напълно основателно.

Манди нямаше да позволи това да се случи. Сътър й бе дал твърде много. Нямаше да престъпи обещанието си и да го държи отговорен за детето, което той никога не бе желал. Беше й казал, че не може да я предпази и тя бе отвърнала, че всичко е наред. Бе го изрекла съвсем сериозно. Бременността бе неин избор, нейна отговорност, нейна радост. Не искаше Сътър да изпитва вина или гняв, да се чувства предател. Всеки от тях бе постигнал желанието си. Просто ваканционна афера между зрели хора.

А почивката бе свършила.

Дори Манди да не беше бременна, нямаше да витае около „Деца на нашите деца“ като призрака на ваканционното минало. Беше чула достатъчно клюки по време на работата си за „Деца на нашите деца“, за да знае, че щом Сътър приключеше с някоя жена, той наистина го правеше. Беше му обещала всичко да мине без скандали и сълзи, без никакво обвързване. Единственият начин да спази това обещание бе да замине, преди той да се е върнал. Просто не можеше да се изправи срещу него, когато влезеше в кабинета и й кимнеше служебно, както правеше с всички служители на фондацията, нито пък можеше да издържи да го види и да не го докосне.

Можеше да понесе много неща, но не и това. Не и това.

Единственото нещо, което я задържаше в момента в „Деца на нашите деца“ бе надеждата, че Сътър страдаше за нея толкова много, колкото и тя за него, мисълта, че той щеше да се обади от Австралия и да й каже, че не може да спи, защото я желае, че не може да гледа залеза, без да си спомни за нея, не може да вкуси морето, без да вкуси нея, не може да си поеме дъх, без да си спомни как се бе чувствал, когато бе напълно слят с нея…

Той я преследваше.

С леко треперещи пръсти Манди посегна към друг доклад. Прочете го набързо, нахвърля бележки, опита се да не мисли за нищо друго, освен за напечатаните думи на страницата пред себе си. Успя дотолкова, че телефонът трябваше да иззвъни четири пъти, преди да привлече вниманието й. Щом вдигна слушалката, машинално погледна часовника. Минаваше шест. Смътно си спомни, че бе казала довиждане на Стив и останалите, когато си бяха тръгнали.

— „Деца на нашите деца“ — машинално изрече Манди в слушалката, гласът й звучеше странно, тъй като не бе промълвила и дума през последните няколко часа.

От другата страна на линията се дочуха далечни разговори и съобщение по високоговорител, което Манди не успя да разбере. Човекът, който се обаждаше изруга и произнесе високо:

— Сътър е. Дайте ми Антеа.

За миг Манди си помисли, че се дави. Главата й се замая, не можеше да си поеме въздух, тялото й отмаля. Без да каже и дума, тя натисна бутона за задържане на разговора и позвъни в кабинета на Антеа.

— Да?

— Сътър. Първа линия — рече Манди, стараейки се да залази гласа си напълно спокоен.

— Чудесно! Как е той? Прибира ли се? Свършил ли е работата?

— Не каза.

Настъпи мълчание, докато Антеа осъзнае безизразния глас на Манди.

— Благодаря ти, мила. Не си тръгвай още, ако нямаш нищо против. Той може…

Ала Манди вече бе затворила. Взря се в бюрото си, без да го вижда. Имаше две възможно обяснения. Едното бе, че Сътър не е познал гласа й. Другото — че нямаше желание да говори с нея. Нито едно от двете не беше успокоително.

При него се чуваше доста шум. Може би затова не е познал гласа ми. Сигурно е изтощен и гладен, там беше шумно и няма как да е познал гласа ми, не сме разменили и двайсет думи по телефона. Но Антеа ще му каже, че съм тук и тогава той…

Манди не осъзнаваше какво прави, докато бравата за кабинета на Антеа не се озова в ръката й. Безшумно отвори вратата, ала не пристъпи в стаята. Антеа бе с гръб към нея.

— Мило момче, сърцето ми е с теб. Не мога да си представя да хапна гущер веднъж, какво остава в продължение на три седмици. А пиявиците… — мълчание. — Да, разбирам, че по-скоро пиявиците те ядат, вместо да е обратното — мълчание. — Два дни? Чудесно. Ще пратя Ман… някой да те вземе — пауза. — Не ставай глупав. Звучиш ужасно. Съвсем разумно е някой да те вземе от летището. Кога се приземява самолетът ти? — пауза. — В отвратително настроение си — мълчание. — Има ли нещо за което искаш да се погрижа тук? Да предам някакви съобщения? — пауза. — Разбирам. Добре, тогава, ще поговорим след два дни. Опитай се да спиш през цялото време.

Мозъкът на Манди бе твърде парализиран, за да накара тялото й да помръдне, преди да я разкрият. Все още стоеше на прага, когато Антеа се извърна и затвори телефона. Възрастната жена я изгледа съчувствено.

— Съжалявам, мила. Никога досега не съм чувала Сътър такъв, с изключение на онзи път, когато го измъкнахме от затвора в онази забутана страна. Няма да допусне никого до себе си. Мрази, когато е безпомощен.

— Да. Каза ми.

Антеа повдигна вежди.

— Така ли? Колко странно. С никого не е говорил за това.

— Опита се да ми помогне да не се чувствам такава голяма страхливка, задето изпитвах ужас от водата, това е всичко — рече Манди и се извърна.

— Манди? Добре ли си, миличка?

Тя спря и отново се извърна към Антеа.

— Не се тревожи за мен — рече с леко напрегнат глас. — Аз умея да оцелявам.

— Манди — колебливо промълви Антеа, — разбираш ли, че Сътър не е имал намерение да бъде жесток? Той просто… няма доверие на жените. Дай му време. Ще осъзнае, че си различна, че може да ти се довери.

Манди несъзнателно покри с ръце утробата си, където растеше нов живот, една тайна, която не можеше да бъде скрита.

— Не — отвърна. — Ще реши, че не съм по-различна от другите — зърна тревогата по лицето на Антеа и тихо добави: — Не бъди нещастна заради мен. Сътър ми даде много повече, отколкото получи. Не съжалявам за нищо. За абсолютно нищо — отново се обърна. — По-добре побързай. След половин час трябва да си на коктейл. Нямаш и минута за губене при това натоварено движение в центъра. Ще заключа след теб.

Манди остана да работи дълго след като Антеа си тръгна. Подреждаше и систематизираше научните доклади, докато на бюрото й не остана нищо важно. Накрая измъкна чист лист хартия, взе една химикалка, ала осъзна, че има да каже твърде малко. Или пък твърде много. Най-сетне написа две думи, прикрепи листа към снимката и ги остави на бюрото на Антеа.

След това на Манди не й оставаше нищо друго, освен да отиде до апартамента си и да си стегне багажа. С малко късмет щеше да е доста далеч, преди самолетът на Сътър да се е приземил.

 

 

Сътър се подпря на умивалника в чакалнята на летището и наплиска лицето си със студена вода. Беше освежаващо, ала не бе като осем часа сън. И все пак това бе единственото, с което разполагаше, затова плисна още вода върху косата и кожата си, опита се да прогони умората от последните две седмици. Не бе спал повече от няколко часа на нощ, и когато спеше, сънуваше, че прегръща грациозна русалка със златисти очи, потапя се в нейната красота, а после тя се отдръпва от него, започва да плува все по-бързо и по-бързо и изчезва, а той остава изтощен и самотен в студеното среднощно море.

Погледна в огледалото и направи гримаса. Набола брада и тъмни кръгове под очите, разрошена коса, ядно стиснати устни. Бе прекарал доста време по този начин през последните няколко седмици. Ядосан. Не беше сигурен защо, ала подозираше, че е извършил нещо много глупаво и непоправимо. Проблемът беше, че не можеше да реши дали глупостта се изразяваше в скъсването с Манди или нежеланието му да приключи връзката.

Сътър нетърпеливо изруга, грабна багажа си и взе такси. Съзнаваше, че трябва да си отиде в къщи; да поспи един ден, да си вземе душ, да хапне, да спи; а после може би, просто може би, ще се почувства отново пълноценен вместо само наполовина буден, наполовина жив, лишен от другата си половина, загубен и самотен в среднощното море.

Таксито остави Сътър пред административната сграда на „Деца на нашите деца“. Той взе асансьора, бутна нетърпеливо вратата на офиса и пристъпи във фоайето. На рецепцията имаше ново момиче. Тя понечи да попита Сътър дали може да му помогне, ала той само махна с ръка, преди да е успяла да изрече и две думи. Друга странна жена седеше на бюрото на Манди, Сътър дори не се поколеба. Отиде в кабинета на Антеа, отвори вратата и я затръшна зад гърба си.

— Къде е тя? — попита рязко.

— Добре дошъл у дома, Сътър — отвърна Антеа и го изгледа леко враждебно. — Изглеждаш като възкръснал мъртвец.

— Къде е тя.

— Коя?

— Много добре знаеш кого имам предвид — озъби се Сътър. — Къде е Манди!

— Не зная.

— Болна ли е?

— Не зная.

— Защо не е на работа?

— Аз…

— Не зная — бясно я прекъсна Сътър и довърши изречението й. — Какво знаеш, скъпа ми лельо?

— Много неща, скъпо момче — измърка Антеа. — Има ли някоя точно определена област, която би желал да изследваш?

— Не ме дразни, Антеа. Не съм в настроение за това.

Антеа повдигна вежди, ала рече само:

— Когато дойдох на работа вчера сутринта, на бюрото й имаше бележка и това. — Тя му подаде бележката и снимката.

На бележката пишеше само: „Благодаря ти“. Дъхът на Сътър изсвистя през зъбите му, когато зърна снимката, никога не бе виждал така озарена жена… нито пък мъж, толкова доволен от живота.

— Продължавай — рече Сътър, опитвайки да овладее гнева към себе си, живота и жената, която бе обещала чиста необвързваща афера.

Ала бе излъгала. Преследваше го.

— Това е всичко — отвърна Антеа. — Връзва се идеално, не мислиш ли? Както казват хората, една снимка струва повече от хиляда думи.

Сътър съзнаваше, че леля му отново пуска стръв, ала това вече нямаше значение. От значение бе единствено да се добере до Манди и да я научи…

На какво? Какво искаше да знае тя? Как можеше да я научи на нещо, което сам не знаеше?

— Нямаше нищо друго, никакво съобщение за мен? — попита Сътър.

— Ти очакваше ли такова?

— Дори не е подала предизвестие? Просто е напуснала? Такава неблагодарност…

— Да — съгласи се Антеа. — Наистина е изключително неблагодарно от страна на една жена да си тръгне, преди да си приключил с нея. Накъде е тръгнало това младо поколение, щом едно момиче не изчаква любовника си, за да сложи край на връзката? Толкова нетърпеливо, за да продължи живота си. Няма време за всички подробности. Никакво чувство за пропорция. И то след всичко, което си й обещал.

— Не съм обещал на Манди абсолютно нищо — натърти Сътър.

— Когато един мъж признае любовта си на една жена съществуват…

— Не съм споменавал абсолютно нищо за любов! — рязко я прекъсна той.

— В такъв случай, скъпо момче, от какво, за Бога, се оплакваш? Насладил си й се, отдръпнал си се и сега нея я няма.

Сътър затвори очи, изпълнен с такава ярост, каквато едва успяваше да понесе. Изруга ледено, не му бяха останали дори думи, само лед.

— Къде отиде?

Антеа трепна, срещнала дивите от ярост очи на племенника си.

— Няма защо да й се ядосваш — изтъкна тя. — Просто направи това, което всяка…

— Къде отиде?

Антеа внимателно прецени тона на племенника си и се отказа от всякакви опити за примамки или вразумяване.

— Не зная къде е Манди.

— Къде ще изпратиш чека за заплатата й?

— Няма как да го изпратя. Деймън, повярвай ми, не зная къде е!

— Обади се в апартамента й!

— Направих го. Телефонът е изключен. Апартаментът е празен.

Сътър поклати глава, макар да усещаше как истината забива ледените си пръсти в него.

— Пощенската станция.

— Не е оставила адрес за препращане на пощата — Антеа се поколеба, сетне добави тихо: — Скъсала е съвсем чисто, Деймън. Дори е измъкнала заявлението си за работа от папката. Не разполагаме с никакви предишни адреси, никакви имена на членове от семейството, нищо. Сякаш никога не е прекрачвала прага на „Деца на нашите деца“.

— Господи! Как ли ме мрази!

— Тя те обичаше — безизразно рече Антеа. — Тя те обичаше, а ти дори не говори с нея, когато се обади от Австралия. Защо?

— Едва чувах собствените си мисли. Не разбрах, че е била тя, а после беше твърде късно. И какво трябваше да й кажа? — остро попита Сътър. — Че не мога да спя, защото я желая? Че не мога да помириша морето, без да си спомня какво е да заспя, притиснал я в обятията си? Че не мога да погледна жена, без да видя в съзнанието си Манди, да вкуся Манди, да изпитам нужда да бъда с нея, докато ми се стори, че смъртта е много по-лека, отколкото животът без нея? Какво можех да й кажа, Антеа? Няма думи, с които да може да се опише адът, през който преминавам!

— Опитай с „обичам те“.

Думите се забиха като нож в сърцето на Сътър. Той се извърна, не каза нищо, защото единствените думи, които имаха значение, бяха вече изречените.

Манди бе заминала.

 

 

Ноемврийските дъждовни бури връхлитаха Северна Калифорния, носеха хлад с всяка сива капка. Заливът Монтерей бе пуст, виждаха се само раздразнени чайки и самотна фигура, разхождаща се по каменистия бряг, която спираше от време на време, за да вдигне късче морски живот, пленено от падащата вода. Вятърът внезапно задуха, надипли морето и се втурна към земята с продължителен стон.

Манди потръпна и вдигна яката на карирания анорак, който бе купила от разпродажба. Беше твърде голям, ала дебелата вълна спираше вятъра и ярките червени карета изглеждаха весело на фона на оголената от зимата земя. Облечен с пуловер, шал и високи рибарски ботуши, аноракът я топлеше по време на дългите й разходки около залива.

Но бе дошло време да се връща в малката къщичка на брега, която поддържаше, вместо да плаща наем. Скоро щеше да се стъмни. Не искаше да рискува да се спъне или да падне върху скалите. Не искаше да излага на опасност бебето, което растеше в нея. Не че имаше причина за тревога — лекарят я бе уверил, че бременността й протича напълно нормално.

Търсейки ключа в джоба си, навела глава срещу вятъра, Манди нямаше представа, че на предните й стъпала има човек, докато не се блъсна в солидна стена от плът.

— Какво… — тя вдигна глава и ахна. — Сътър! Какво правиш тук?

— Премръзвам, докато те чакам.

— Как ме намери?

— В телефонния указател под името доктор Саманта Блайт-Камерън, същото, с което си подписала проучването, което направи за „Деца на нашите деца“.

Той взе ключа от ръката й, отвори вратата и побутна младата жена пред себе си, сетне затръшна вратата с пета. След студа навън, вътре атмосферата бе почти тропическа.

— Сътър, какво…

— По-късно — прекъсна я той и обхвана лицето й със студените си длани. — Първо аз самият искам няколко отговора.

Манди усети топлината от дъха на Сътър, почувства езика му между устните си, вкуси го и светът около нея изчезна. Тихо изстена и обви ръце около врата му. Нямаше представа дали е реален или излязъл от съня й, знаеше само, че трябва да го вкуси, да почувства силата и топлината му, да усети, че отново е жива заедно с него.

Сътър очакваше Манди да се бори, да избяга или да застине неподвижно, но не и да откликне така страстно. Повдигна я леко и я притисна към себе си, ала дори това не бе достатъчно. Трябваше да почувства косата й, кожата й, да вкуси топлината й, страстта й, ала където и да се плъзнеха ръцете му, откриваха само плат.

— Господи, загърната си в повече пластове от кутийка с изненада — промълви той.

Нетърпеливо махна шала й, целуна и леко захапа устните й, най-сетне зарови пръсти в топлата й коса, изстена от удоволствие, като си спомни коприната и уханието й. Отново впи устни в нейните, вкуси я с бавна, ритмична интимност, която я подлуди.

Ръцете й се плъзнаха по гърдите му, опитвайки се да почувстват силното му тяло през якето. По-скоро случайно, отколкото умишлено, пръстите й напипаха ципа на якето и го разтвориха. Тя го дръпна настрана и плъзна ръце под него, усети топлината му и стегнатите мускули. Ноктите й се забиха в гърба му и се плъзнаха надолу към хълбоците. Той потръпна неудържимо. Без да откъсва устни от нейните, разтвори копчетата на анорака, ала се натъкна на жилетката й. Измъкна я от колана и плъзна ръце под пуловера й.

Докосването на хладните му пръсти я накара да се задъха от удоволствие. Когато палците му потъркаха зърната, тя изстена, усетила по тялото й да се разлива топлина. Ръцете й се плъзнаха по възбудената му плът и в следващия миг тя се озова легнала върху канапето, притисната към тялото на Сътър, изгарящо в агонията на желанието. Той се претърколи настрана и опита да се овладее.

— Съжалявам — промълви дрезгаво. — Имах намерение само да те целуна, да видя дали е поне наполовина толкова хубаво, колкото в спомените ми — прокара ръка по челото си и потръпна. — Беше два пъти по-хубаво. Три пъти. Четири — изведнъж се подпря на лакът и рече гневно: — Няма достатъчно числа, достатъчно думи. Ти си огън в тялото ми, в съзнанието ми, в душата ми. И ме напусна.

Манди докосна лицето му с треперещи пръсти.

— Такова беше желанието ти — прошепна. — Нямаше да ме докоснеш след онзи първи път, ако не ти бях обещала никакво обвързване, никакви сълзи, просто ваканционна афера. Единственият начин да спазя обещанието си, беше да не те видя повече. Затова… заминах.

— Промених решението си. Искам те, Манди.

Красивата й тъжна усмивка прониза страстта и гнева на Сътър и докосна страха, който се спотайваше отдолу. Преди тя да заговори, той осъзна, че му се изплъзва, отдръпва се като златната русалка от тревожните му сънища.

— Не — рязко рече той и я задържа на място. — По дяволите, ти ме желаеш така силно, както и аз теб. Не се опитвай да го отречеш, Манди. Усещам страстта ти!

Тя затвори очи за миг, неспособна да се изправи срещу страха, който я преследваше откакто бе разбрала, че е бременна. Искаше да запомни Сътър с горяща в очите му страст, а не изпълнен с отвращение към жената, която не бе спазила обещанието си. Ала бе научила, че бягството от страха просто не върши работа. Бе опитала да избяга от този миг, ала той я бе застигнал въпреки всичко. Бавно отвори очи и се взря в мъжа, когото обичаше.

— Да — отвърна тихо. — Искам те. Ако това има някакво значение, ще те желая до сетния си час.

— Ако има някакво значение? — повтори Сътър. — Разбира се, че има значение! Какво говориш, по дяволите?

— Бременна съм.

Сътър застина напълно неподвижно.

— Какво?

— Бременна — изсъска Манди, ядосана, че трябва да обяснява очевидното. — Като очаквам благословеното събитие, ям за двама. А, ето че ти проблесна.

Макар да присви очи, той не можа да скрие завладелите го чувства.

— Каза ми…

— Казах ти, че не може да има такова нещо като нежелана бременност за мен — прекъсна го Манди, изпълнена с желание да приключи това по-бързо, за да може да се отдръпне и да ближе на спокойствие раните си. — Това беше самата истина. Искам това дете!

— Носиш моето дете — промълви той.

Манди понечи да го попита дали храни някакви съмнения относно бащинството, когато усети, че топлата му ръка ласкаво се плъзга по корема й и способността да говори я напусна.

— Моето дете — прошепна той.

Прехапала устни, неспособна да сдържи сълзите, които се стичаха по бузите й, Манди проследи как гневът на Сътър бе заменен от благоговение.

— Всичко… нормално ли е? — колебливо попита той. — Добре ли си? А бебето?

— Всичко е наред — отвърна Манди. — Лекарят ми каза, че не може да съм по-здрава.

Без да каже нищо, Сътър свали ботушите и чорапите на Манди. Сетне ръцете му се плъзнаха към колана на джинсите, ала внезапно застинаха, сякаш той изведнъж осъзна какво прави.

— Може ли? — попита дрезгаво. — Искам да видя.

Тя кимна.

Сътър много нежно плъзна джинсите и бельото й надолу по краката. Кожата на корема й беше топла, все още с тен от островните дни и съвсем леко опъната от бременността. Младата жена потръпна и сподави вика си при лекото докосване на ръката му.

— Съжалявам — отдръпна се той. — Нямах намерение да ти причиня болка.

— Не си — отвърна Манди, хвана ръката му и я върна върху тялото си. — Просто… мечтаех да ме докоснеш така, да искаш бебето толкова силно, колкото го желая аз.

Сътър затвори очи и се постара да се овладее. Беше невъзможно. Думите й го бяха трогнали неимоверно.

— Манди — прошепна, наведе се и целуна топлата кожа, която бе открил.

Опита се да каже още нещо, ала не можа, горещите му сълзи опариха кожата й, когато той завъртя глава настрана, къпейки сетивата си в нея, поглъщайки присъствието й, чувствайки как ръцете й нежно галят косата му. Дълго време се чуваше само накъсаното им дишане.

Изведнъж Манди се изви под Сътър. Ръцете му се стегнаха около талията й, не му се искаше да я пуска от прегръдките си.

— Манди?

— Има и други промени — прошепна тя и захвърли настрана дрехите си. — Не искаш ли да видиш и тях?

На Сътър му секна дъхът, когато вдигна глава и зърна Манди съвсем гола, на устните й трептеше усмивка, златистите й очи блестяха от щастие и сълзи. Без да откъсва поглед от нея, той свали собствените си дрехи, докато между телата им не остана нищо. Едва тогава се наведе към нея и се предаде на дивото и странно нежно желание, което го изгаряше.

Гърдите й бяха напрегнати и златисти, зърната — по-тъмни, отколкото Сътър ги помнеше, по-налети и се втвърдяваха при най-лекото докосване на езика му. Едва сдържаше нуждата си, ала ласките му бяха невероятно нежни и изпълнени с благоговение. Много бавно се надигна и се взря в нея, за да не пропусне нищо от красотата й.

— Сега разбирам защо някои цивилизации боготворят женската фигура — промълви дрезгаво Сътър и нежно погали Манди от косата до стъпалата, изпълнен с обожание към женствеността й. — Всъщност те боготворят живота — ръката му спря на корема й и той се наведе да целуне гърдите, които един ден щяха да хранят детето му.

— Половината от този живот е подарък от теб — прошепна Манди.

— Мозъкът ми знае това — отвърна Сътър, целуна зърната, вкуси ги, накара я да потръпне. — Емоциите ми обаче са доста по-първични. Виждам как животът те изпълва, Манди. Винаги съм го виждал у теб, живот, който е горещ и сладък, див и чист и искам да се потопя в това свещено езеро, да взема част от твоя живот в мен, дори когато му се отдавам.

Манди прошепна името му, пръстите й обхванаха възбудената му плът. Силната тръпка, която го разтърси я накара да се почувства така, сякаш държеше светкавица. Тялото й откликна мигновено, когато пръстите му се плъзнаха между бедрата й да я погалят.

— Има ли още нещо, което трябва да знам, преди да се оженим? — попита Сътър и се усмихна на Манди.

— Бебето расте толкова бързо…

Нежната му ласка я лиши от способността да говори.

— Да? — насърчи я Сътър.

— Лекарят… говори… за близнаци — притисна се тя към ръката му, търсейки по-пълно сливане.

— Близнаци! — щастливо се разсмя Сътър. — Близнаци! Господи! — той целуна корема, в който може би растеше не едно, а две негови деца. — Някакви други чудеса, които пазиш в тайна?

— Само че те обичам.

Тялото му застина, сетне той внимателно издиша.

— Обичам те, Манди. Сигурно съм те обикнал от мига, в който те свалих от онзи самолет. Ето защо не можех да ти се наситя, без значение колко пъти се любехме — докато говореше, той целуваше корема й, гърдите, шията, треперещите й устни, вдъхваше думите в кожата й, докато бавно сля тялото си с нейното. — Ти си моят живот, а аз не го знаех, докато не замина. Но сега съм наясно, че ще прекарам живота си, обичайки те.

Манди понечи да му каже, че тя го обича по същия начин, ала той вече се движеше в нея, открадваше мислите й, дъха й, думите. Тя с вик му се отдаде и в същия момент го прие, следвайки ритъма му, светкавица премина между телата им, предизвиквайки дъжд от екстаз от дълбините на любовта им, докато двамата не можеха да понесат нищо повече и заспаха дълбоко, прегърнати.

 

 

След шест месеца Манди роди първо син и после дъщеря в нежните любящи ръце на Сътър. По-късно, докато слагаше всяко бебе да суче от гърдите й, тя се усмихна, заплака и прошепна любовта си на мъжа, който й бе върнал двойно това, което морето й бе отнело навремето.

Когато бебета се заситиха с мляко и любов и заспаха, Сътър ги сложи в люлките до леглото, преди да легне до жената, която обичаше. Взе я в обятията си и тя се притисна към него. Заспаха така, както щяха да живеят винаги, тяло до тяло, дъх до дъх, любов до любов, едно цяло.