Джина Уилкинс
Гениално хрумване (1)

Първа глава

Сестра му би казала, че изглежда „намусен“, макар че неведнъж й бе обяснявал, че гениите не се сърдят. Те се затварят в себе си, изпадат в странни настроения, избухват, понякога са разсеяни и несъобразителни, но не се сърдят.

Сибил така и не му повярва.

Е, добре, помисли си той мрачно и се отпусна на задната седалка на таксито. Може би наистина се беше намръщил. Но, по дяволите, той не знаеше какво да прави, а за Елиът Фрейзър това далеч не беше нещо обичайно. В никакъв случай. В този момент унилият му поглед спря на ярка табела.

„Агенция за осигуряване на работа“

— Спрете таксито! — нареди той импулсивно и се наведе напред, за да привлече вниманието на шофьора. — Искам да отида в този офис!

Малори нямаше проблеми при попълването на формуляра, докато не стигна до раздела, в който трябваше да изброи местата, на които е работила през последните пет години. Тук се появиха два проблема — първо да си ги спомни всичките и после да успее да ги изреди на страницата, която беше отделена за целта. Младата жена преглътна, стисна здраво молива, намести листовете на коляното си и с мрачна решителност започна с работата, която току-що бе напуснала, съобразявайки се с инструкциите.

— Работодател — застрахователна агенция „Гладуел“ — промърмори тя и попълни празното място, без да обръща внимание на четирите жени, които също бяха свели глави над формулярите в луксозно обзаведената приемна. — Длъжност — ръководител на офис. Заплата — незадоволителна — заяви тя категорично, въпреки че попълни съответната цифра на посоченото място. — Причина за напускане…

Замълча. Вдигна глава и без да ще улови погледа на привлекателната чернокожа жена до себе си.

— Как бихте обяснили, че сте напуснали последната си работа, защото шефът ви е бил един арогантен и противен мъж с безкрайни претенции към другите, който никога не признава собственото си невежество? — дяволито попита Малори.

— Междуличностен конфликт — отвърна жената без колебание и отново се съсредоточи върху собствения си формуляр.

— Добре казано — Малори надраска двете думи на съответното място и ги погледна одобрително. Да, това й харесваше, и то толкова много, че употреби същото обяснение за следващите четири служби, които изброи.

— Междуличностният конфликт има най-различни проявления — промърмори тя с печална усмивка.

В никакъв случай не можеше да твърди, че е несговорчива. Както казваше майка й, Малори просто следваше свои собствени правила. Беше опитала да се подчини на общоприетото, наистина се беше опитала. Но все нещо се объркваше. И все още продължаваше да се надява, че на следващото място ще й се удаде възможност да се реализира — цел, която отчайващо й се бе изплъзвала през последните години.

Изведнъж вратата се отвори с гръм и трясък. Всички в стаята подскочиха. Малори вдигна очи към новопристигналия, който намръщено оглеждаше петте жени, чакащи в приемната. Красив е, машинално помисли тя, въпреки доста размъкнатите му дрехи. Около трийсетгодишен, към метър и деветдесет, с леко разрошена медночервеникава коса и тъмна кожа без нито една луничка, отбеляза със завист Малори. Тя също бе червенокоса и нейното лице бе обсипано с лунички. Втренченият му поглед спря върху нея и се задържа смущаващо дълго. Накрая мъжът рязко попита:

— Умеете ли да пишете на машина?

— Ами, да… — изненадано кимна тя.

— Да приемате телефонни обаждания?

— Разбира се, но…

— Да водите кореспонденция и да уговаряте срещи?

— Да, но…

— Да не би да сте омъжена или сгодена?

Тя го изгледа втренчено.

— Не.

— Добре, подходяща сте. Хайде.

Той отвори вратата и подкани младата жена да тръгне пред него. Малори се засмя и поклати глава.

— Не е възможно да говорите сериозно.

— Господине, мога ли да ви помогна? — тревожно попита служителката и се втурна към тях.

— Тук предлагате работа, нали? — попита той нетърпеливо. — Тази жена е безработна, а аз се нуждая от служителка. Наемам я.

— Но, господине, не това е начинът. Нуждаете се от съвет на професионалист…

— Защо мислите така? — попита мъжът искрено смутен. — Вече си намерих човек.

— Този мъж е луд — прошепна жената до Малори. — Той наистина мисли, че ще тръгнете с него.

— Но вие дори не знаете каква работа търси тази жена! — възрази служителката смело.

Мъжът явно се обезпокои, прикова в Малори кафявите си очи и въпросително повдигна вежди.

— Не сте мозъчен хирург, нали?

— Секретарка съм — призна тя, неспособна да отклони поглед.

Той се усмихна и дъхът й секна.

— Чудесно. Аз съм независим бизнесмен, който по стечение на обстоятелствата се нуждае от секретарка. Ще работите ли за мен?

Всички в стаята се обърнаха към Малори в очакване на отговор. Тя се изчерви от всеобщото внимание. Знаеше, че всички очакват да каже на този маниак да се маха. Което, разбира се, би сторила всяка разумна, практична и нормална секретарка. Но в този момент Малори долови любимия си вътрешен глас.

— Може би трябва да погледнете това — каза тя и му подаде почти попълнения формуляр.

Той го прочете за две минути и я погледна широко усмихнат.

— Ние двамата — каза той одобрително — ще се разберем чудесно.

— Господине, налага се да повторя…

Без да обръща внимание на служителката, мъжът продължи да гледа Малори.

— Е?

— Ще искам по-висока заплата от предишната — предупреди го тя. Нещо й подсказваше, че ще я получи.

Той махна небрежно с ръка.

— Добре. Сега може ли да тръгваме? Бих искал да започнете веднага.

Жената до Малори се опита да я спре.

— Не можете да тръгнете с този човек. Явно не е с ума си.

Малори взе чантичката си. Точно в този момент не беше сигурна кой е лудият, но подозираше, че е тя.

— Всичко ще бъде наред.

— Но това е невъзможно — проплака служителката и закърши ръце. — Ами нашата комисиона?

— Пратете ми сметката — предложи новият работодател на Малори и я изведе навън.

— Но аз дори не знам кой сте!

Възмутеният глас заглъхна зад тях, щом потеглиха по коридора.

— Като се замисля, и аз не знам кой сте — отбеляза Малори, щом излязоха от сградата и тръгнаха към паркинга. — Как се казвате?

— Елиът Фрейзър — той погледна към паркинга. — Имате ли кола? Аз отпратих таксито.

Тя преглътна. Надяваше се да го следва с колата си, за да има възможност да се посмъмри за безразсъдността и може би да промени решението си.

— Да, имам кола.

— Коя е?

— Синият форд.

Елиът се намръщи.

— Май наистина се нуждаеш от повишение на заплатата, нали?

— Плащайте ми достатъчно, за да си купя порше и дори ще направя усилие да идвам сутрин навреме — отвърна Малори.

— Забрави.

— Е, заслужаваше си да опитам — усмихна се тя и се настани зад волана. — Имате ли нещо против да ви попитам къде отиваме, господин Фрейзър?

— Елиът. Отиваме в моя офис.

— Нашият офис — поправи го тя. — Сега работя за теб, помниш ли?

— Да, точно така.

Тя запали колата и замислено се загледа през прозореца, докато пътникът до нея се размърда неспокойно.

— Елиът?

— Да?

— Не мислиш ли, че всичко е малко странно?

— Кое по-точно? — изненада се той.

— Начинът, по който ме нае, и всичко останало. Убедена съм, че е странно, а на мен все такива неща ми се случват. Човек би си помислил, че вече съм свикнала. Но дори аз не съм правила нещо толкова странно досега.

Елиът нетърпеливо поклати глава и слънчевите лъчи затанцуваха в тъмночервената му коса.

— Не виждам какво толкова те смущава. Ти имаш нужда от работа, аз ти я предлагам. Мисля, че бяхме много експедитивни. Свършихме всичко, без да губим време.

Малори се извърна и го погледна.

— Само ми отговори на един въпрос. Може ли? — той кимна. — Не се занимаваш с нищо незаконно, нали?

Той я погледна втренчено.

— Разбира се, че не. Какво, за Бога, те накара да ме попиташ?

— Жизненият ми опит — отвърна тя с въздишка и потегли. — Кажи ми как се стига до офиса.

Елиът я упъти, после се отпусна назад, за да наблюдава как тя шофира. Справя се много добре, отбеляза той одобрително. Мразеше да го возят невежи. Някой ден щеше и той да се научи да шофира.

Малори Литълфийлд. Името не й подхождаше. Също така нямаше вид на двайсет и шест годишна, но той бе пречел формуляра и го бе вмъкнал във феноменалната си памет. Ако някой го попиташе, би могъл да изреди на един дъх адреса й, образованието й, родното място и всички работодатели, които бе изброила. Изобщо не намираше за странно, че го последва. Беше отегчена и раздразнена от формуляра, който попълваше, когато я видя. Щом я зърна, разбра, че ще оцени неговия директен подход към подобни ситуации.

Елиът не обръщаше прекалено внимание на външния вид на хората, но му беше приятно да я гледа. Не беше красива, поне не с красотата на Сибил, но беше интересна, реши той, разглеждайки профила й. Лицето й беше по-скоро кръгло с вирнато носле, посипано със златни лунички. Имаше упорита брадичка и пълни чувствени устни, които сякаш бяха създадени да се усмихват. Очите й, които едва се виждаха под дългия буен бретон, бяха зелени, леко дръпнати и излъчваха жизненост и любознателност. Косата й беше с цвят на канела, събрана във високо вдигната конска опашка. Сибил сигурно би я нарекла чаровна. Обличаше се малко странно — в стил сафари, но може би това беше модата. Елиът не се интересуваше от тези работи.

— Малори?

— Да?

— Какво имаше предвид под „жизнен опит“?

Тя му хвърли въпросителен поглед.

— Моля?

— Когато те попитах защо мислиш, че може да съм забъркан в нещо незаконно, ти каза, че съдиш от „жизнен опит“.

— О, много просто. Веднъж си намерих работа по обява. Шефът беше наистина симпатичен, много привлекателен, елегантно облечен. Работата била най-вече по телефона, каза ми той. Работих там две седмици и мислех, че ангажирам модели за фотографски сеанси. Оказа се, че уреждам ангажименти за много скъпо платени компаньонки. Напуснах два дни, преди да фалира.

— О!

Сега беше неин ред да говори.

— Защо ме попита дали не съм омъжена, или сгодена?

— Понякога може да се наложи да работиш до късно. Съпрузите и годениците пречат в такива случаи.

— О!

Не говориха повече, докато Елиът не й посочи пътя, по който трябваше да завият. Тя очакваше да види административна сграда, но вместо това зърна голяма двуетажна стара къща.

— Това ли е твоят офис?

— Това е моят дом — поправи я той. — Офисът ми е на първия етаж. Хайде.

— Преди да влезем — каза тя и прочисти гърло, — ще ми кажеш ли всъщност с какво се занимаваш?

Елиът вирна глава и замълча. Явно обмисляше отговора си. Тя се почуди защо е толкова затруднен. Накрая той сви рамене, усмихна се и призна:

— Аз съм гений.

— Разбира се — съгласи се Малори учтиво. — Трябваше да го забележа веднага. И хората ти плащат за това, така ли?

Елиът я погледна за момент и усмивката му стана по-широка.

— Много добре. Сякаш слушам Сибил — Сибил? Преди да го попита, той продължи: — Всъщност ми плащат, за да пиша статии и учебници. От време на време изнасям лекции и върша консултантски услуги, а работя също и в един мозъчен тръст с база в Калифорния. Събираме се там веднъж на три месеца. А, плащат ми и за моите изобретения — най-вече компютърен интерфейс. Макар че не обичам да се ограничавам само в една област.

Малори се ококори.

— Ти наистина си гений. Да не си един от онези, които завършват колеж на шестнайсет и защитават докторат на осемнайсет?

— Е, всъщност, докторатът дойде на деветнайсетия ми рожден ден. Дисертацията ми беше моят първи публикуван учебник.

— А сега на колко години си?

— Трийсет и две.

— Охо. Добре че завърших гимназия и двегодишен колеж за секретарки.

Елиът сви рамене.

— Там съм безпомощен. Всеки с таланта си.

— Това беше много мило, Елиът — усмихна се тя.

Той премигна и посегна към дръжката на вратата.

— След като поработим няколко дни, може да промениш мнението си. С мен се работи трудно. Не знам колко секретарки съм сменил. Всички напускат за по-малко от месец. Сибил е единствената, с която се сработихме по-продължително.

Пак тази Сибил. Малори го последва в къщата, като се чудеше коя ли е Сибил.

— Това е твоят кабинет — обяви Елиът и отвори една врата с доста театрален жест. — Моят е отсреща.

Беше очаквала да завари хаос. Вместо това видя кабинет, оборудван с най-модерна техника, при това стряскащо спретнат.

— Последната ти секретарка скоро ли напусна?

Елиът кимна.

— Замина на триседмично пътешествие с кораб тази сутрин.

Малори се обърна рязко и го прикова с поглед.

— Три седмици! Но аз останах с впечатление, че ми предлагаш постоянна работа, не временен ангажимент. Елиът, трябва ми истинска работа!

— Но това е истинска работа — увери я той. — Тя няма да се върне след пътешествието. Ще се омъжи и ще напусне страната… Въпреки че още не го знае — додаде той тихо.

Малори не повярва на ушите си.

— Моля?

— Няма значение — той махна с ръка към бюрото. — Тук има списък на спешните задачи. Ще бъда в кабинета си, ако ти потрябвам.

— Аз…

Докато се сети какво иска да го пита, той си бе отишъл. Малори въздъхна, обърна се към бюрото — нейното бюро — и прибра голямата си кожена чанта в чекмеджето. Елиът беше прав за списъка. Последната му секретарка сигурно е била истинска перфекционистка, помисли си тя впечатлена и малко уплашена. Дали задачите щяха да й бъдат по силите?

Преглътна с усилие и взе една папка с надпис:

„Сметки за уреждане до петнайсети“

Днес беше десети. Можеше да започне оттук. В един особено полезен бележник имаше подробно упътване как да се платят сметките, а също и къде се намира всичко.

Пет минути по-късно Малори гледаше втренчено цифрите пред себе си. После изведнъж скочи и се устреми към вратата на Елиът. Почука веднъж и влезе. Видът на „кабинета“ му почти я накара да забрави защо е прекосила коридора. Точно така си бе представяла работната му обстановка, установи тя и огледа бавно огромната невероятно разхвърляна стая. Вътре имаше компютри, книги, апарати с неизвестно приложение, хвърчащи листове и какво ли още не.

Елиът се беше навел над един компютър в ъгъла на стаята, без да обръща внимание на купчината доклади, надвиснали застрашително от една лавица точно над главата му. Щом Малори влезе, мъжът вдигна очи.

— Някакъв проблем?

Малори примига, спомни си защо бе дошла и сложи ръце на хълбоците си.

— Елиът, ти си богат!

Той повдигна вежда и се облегна на бюрото.

— Да.

— Искам да кажа, че си истински богат — повтори тя и красноречиво размаха ръце. — Направо ринеш парите с лопата.

Той я изслуша търпеливо и наклони глава.

— Има ли нещо по-специално, което се опитваш да ми кажеш?

Тя пъхна ръце в дълбоките джобове на широката си риза и притеснено сви рамене.

— Ами, не, мисля, че не. Просто щях да плащам сметките и нямаше как да не видя… Ти си толкова богат! — почти проплака тя. — И очакваш от мен да водя счетоводството ти… и всичко останало?

Той се засмя.

— Имам счетоводна фирма, която се занимава с финансите ми. Ти трябва да вършиш всекидневната работа. Сигурен съм, че си видяла списъка.

— Да, там е написано всичко — промърмори Малори. Би могла да се обзаложи, че последната му секретарка не е загубила самообладание при вида на цифрите.

— Добре. Тогава няма да ти бъде трудно да наваксаш — той се изправи и я погледна с любопитство. — От предишните ти работодатели никой ли не е бил заможен?

— Ами, да, естествено. Просто повечето хора с толкова пари са големи особняци. Ти си… Е, държиш се съвсем нормално.

— За богат гений — подсказа й той и се ухили до уши.

Тя изпъшка.

— Добре де, държах се като глупачка… отново. Просто се изненадах и толкова.

— Не си се държала като глупачка — увери я той.

Тя се намръщи недоверчиво и се разходи бавно из кабинета му.

— Предполагам, че знаеш кое къде се намира. Имаш своя собствена система, нали?

— Грешиш. Тук е пълен хаос. По няколко пъти на ден изпадам в ужас, защото не успявам да открия нещо жизненоважно в тази бъркотия. Но ако някога се опиташ да сложиш всичко в ред тук, ще ти счупя ръцете.

Тя се засмя на шеговитата заплаха и взе една снимка на деветима мъже и три жени, сложена в рамка. Елиът се беше изпъчил гордо в средата. Малори опита да потисне смеха, който я напуши, но се провали най-позорно.

— Какво толкова смешно има?

— Нищо — увери го тя и сподави още един пристъп на смях.

О, Господи! Ще я уволнят още преди да е свършил първият работен ден.

— Малори — каза той строго и повдигна брадичката й, — защо се смееш?

Тя се предаде.

— Просто хвърлих един поглед на тази снимка и ми заприличахте на отегчени участници в конгрес — с изключение на теб, разбира се. Извинявай, но всички сте толкова сериозни и някак не на място. Не исках да се присмивам на приятелите ти. Понякога просто не мога да се овладея.

— Престани да се извиняваш. Няма да те уволня. Това е фотография на членовете на мозъчния тръст, за който ти споменах. Много симпатични хора, но всички имат пластмасови кутийки с моливи в джобовете си, ремонтират рамките на очилата си с лепенка и носят чорапи, които не подхождат на дрехите им. Мръсна работа — додаде той със загадъчна усмивка, — но все някой трябва да я върши.

Малори го погледна в очите, съзнавайки ясно, че той все още я държи за брадичката. Преглътна с усилие и за пръв път си призна, че Елиът я привлича. Нищо няма да излезе от това, каза си тя твърдо. Веднъж допусна връзка с работодател и направи грешка. Младата жена отстъпи назад.

— Караш ме да се чувствам много виновна. Друг път няма да съдя за хората по външността.

— Знам, че нямаше нищо лошо предвид, затова не се чувствай виновна. Твоята искреност ми действа освежително. Повечето хора крият истинските си чувства зад фалшива вежливост. Ти казваш каквото мислиш.

— И доста съм си патила за това — промърмори тя с въздишка.

Вниманието й бе привлечено от още една фотография в рамка. Тук не можеше да става и дума за присмех. Жената беше невероятно красива. Кестенява коса с медночервеникави отблясъци, тъмни очи, класически черти. Малори си каза, че не я мрази много.

— Великолепна е — каза тя и гласът й прозвуча някак вяло.

— Това е Сибил — отвърна Елиът с тон, който подсказваше любовта му към тази жена.

Малори опита да се пребори с обзелото я униние.

— Разбира се, че това е Сибил — промърмори тя. — Твоята… съпруга?

Той погледна изненадано.

— Сестра ми. Тя тръгна на пътешествие тази сутрин и работеше като моя секретарка през последните няколко години.

— А сега ще се омъжи.

Малори се ухили като малоумна. Неговата сестра! Колко мило.

— Е, ако питаш приятеля й, наистина ще го направи. Този път възнамерява да я убеди.

— Не й се иска да се омъжи, така ли?

Той кимна.

— Но тя много обича Джордж. Мисля, че ще се омъжи за него, стига да е уверена, че така трябва.

— Със сестра ти сте много близки, нали?

Той кимна и изведнъж погледът му стана непроницаем.

— Много. Тя е може би единственият човек на света, с когото съм близък. Аз не… — той замълча, сви рамене и продължи тихо: — Не съм много общителен. Сибил казва, че ми липсват маниери.

— Явно, че греши понякога — заяви Малори. — С мен успя да установиш контакт.

Той вдигна глава, заинтригуван от твърдението й.

— Права си. Така е. Какво ще кажеш за това?

Малори изведнъж се притесни, преглътна и отстъпи бързо назад.

— Е, чака ме работа. Пак ще се видим.

Мъжът се усмихна и Малори с безпокойство се запита защо изведнъж бе останал толкова доволен от себе си.

 

 

Първият й работен ден протече много добре. Тя се сбогува с Елиът и си тръгна с усещането, че най-сетне си е намерила мястото, въпреки нежеланото привличане, което изпитваше към шефа си и на което бе решила да не обръща внимание.

— Той ми се струва… различен — каза предпазливо Джийн, майката на Малори, след като на вечеря дъщеря й описа случилото се.

— Струва ми се симпатичен — заяви Бил, бащата на Малори. След това й се усмихна и обичта смекчи иначе суровите му черти. — Вие двамата вероятно ще се разбирате добре.

Малори направи гримаса и се засмя неохотно.

— Точно това каза и Елиът, като прочете молбата ми за работа.

— Сродни души — промърмори Бил и си взе още една кифличка.

— Едва ли. Той е гений, при това богат… А аз съм обикновено работещо момиче.

— Обикновено ли?

Без да обръща внимание на закачката на баща си, Малори се обърна към майка си.

— Сега поне мога да ти върна парите, които ми даде на заем този месец.

— Не бързай, миличка. Ще ми ги върнеш, когато стъпиш на крака.

— И този път внимавай с харченето — предупреди я Бил. — Само защото шефът ти е богат, не значи, че и ти ще бъдеш. Трябва да се научиш…

— Да се простираш според чергата си — довърши Малори заедно с баща си.

— Засрами се — промърмори баща й мрачно, но тонът му не можа да я заблуди. Родителите й може би невинаги разбираха единственото си дете, но я обожаваха и Малори чувстваше тази любов.

Преди да си тръгне, Малори си позволи второ парче от шоколадовия кейк на майка си. Тази вечер щеше да спи като бебе.

Не че бебетата сънуват такива сънища, призна си тя, когато се обличаше за работа на следващата сутрин. Надяваше се само да не се изчерви, когато поздрави сексапилния си шеф.