Елизабет Лоуъл
Магията на тропика (7)

Седма глава

— Това ли е всичко?

Манди се усмихна и премести поглед от широката усмивка на Клинт към срамежливата малка Ди, която доверчиво бе протегнала ръчичката си към нея.

— Това е всичко — отвърна Манди, хвана Ди за ръчичка и подаде на Клинт всичките си останали корички.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против? — попита Тед.

— Абсолютно. След като нахраним рибите, отиваме на разходка до южния край на острова да видим дали са дошли костенурки да снесат яйца.

— А после ще отидем да довършим кораловия си замък — добави Клинт. — По-голям ще е от теб, татко.

— Сигурен ли си? — разроши косата на сина си Тед.

— А после ще настъпи отливът и Манди ще ни покаже как се хранят морските звезди и какво правят морските пръскалки, ако наоколо плуват яйца, и… — гласът на Ди заглъхна, тъй като момиченцето се опита да изрече всичко на един дъх.

— Май сте планирали вълнуващ ден — разсеяно подхвърли Тед и погледна през рамо. — Трябва да бягам. Момчетата ме чакат. Клинт, помниш ли какво ти казах за ония хубави миди?

— Не се тревожи. Манди познава кои жилят и кои не.

Тед хвърли загрижен поглед към Манди.

— Много от момчетата са се заблуждавали или са били невнимателни. За възрастен няма голямо значение, но за дете…

— Разбирам — рече Манди. — Казах на децата да не пипат никоя от мидите, изхвърлени на брега, преди да им ги подам. Ако стигнем толкова далеч по рифа, че се натъкнем на жива, разпознавам сифон от пробосис и си давам сметка за опасностите от паралитичната отрова.

Тед все още не бе напълно убеден. Манди знаеше причината. Беше казала на родителите, че с радост ще наглежда децата, стига да е ясно, че не може да плува. За Тед бе трудно да проумее как човек, който изобщо не плува, може да разбере множеството скрити в океана опасности.

— Години наред съм изучавала в университета екологията на кораловите рифове — отвърна Манди на незададения въпрос. — Ако имаш на разположение един час, мога да ти направя списък на всички хищници по рифовете, както и дали тези хищници представляват опасност за човека и ако е така, как може да се избегне тази опасност или да бъде третирана с медикаменти.

Тед не може да скрие изненадата си.

— Екология на кораловите рифове? Тогава защо не плуваш?

— Така съм решила — отвърна Манди. — Ако това те тревожи, може би ще се почувстваш по-добре, ако спиш под дъбовете, докато Клинт и Ди строят своя коралов замък.

Усмивката на бащата подсказа на Манди от кого бе наследил Клинт мъжкия си чар.

— Постави ме на място, нали? — обърна се Тед към сина си.

— Много е зла — с усмивка се съгласи Клинт.

Когато се обърна към Манди, Тед все още се усмихваше.

— Не се тревожа. Момиче, което се справя с тия двама разбойници, ще се справи чудесно и с отровен охлюв.

Тед се отдалечи към групата на водолазите. Манди забеляза, че Сътър също се е присъединил към тях — шестте дни на острова бяха придали на косата му светъл металически оттенък, който бе невъзможно да сбърка, както не можеше да сбърка и мускулестото му, добро сложено тяло. За нейна изненада бе успяла да проведе няколко цивилизовани разговора с него, след като бе станала за смях, когато измъкна сандала си. Бе очаквала Сътър да й се надсмее за случката, ала той не бе казал нищо нито тогава, нито по-късно. Просто се бе появил на вечеря с пълна чиния и бе седнал до нея.

След като веднъж бе свикнала с вълнението, което я обземаше в негово присъствие, двамата бяха прекарали приятен половин час в разговори за Антеа — Сътър бе предложил на Манди бира след вечеря. Тя бе понечила да му обясни колко мрази бирата, ала не искаше да прекрати неочакваното примирие. С изненада и задоволство бе открила, че австралийската бира е много по-хубава от американската. Всъщност трудно й бе да повярва, че двете имат нещо общо, освен алкохола и името.

— Твоят приятел ти маха — отбеляза Клинт.

Манди не си даде труда да повтори отново на Клинт, че Сътър не е нейният приятел, нито пък тя е неговото момиче. Просто помаха в отговор, сетне проследи с неочакван копнеж как водолазите изчезнаха сред дърветата. Групата отиваше към противоположния край на острова, където ги чакаше лодката. Беше прекрасен ден за гмуркане. Морето беше спокойно, въздухът — горещ, слънцето прежуряше, а под повърхността на водата щеше да бъде хладно, приятно, гъмжащо от грациозни риби и живи корали, издигащи се от дъното на морето.

Изведнъж на Манди й се прииска да види всичко това с очите си, да почувства как морето я обгръща, гали я, освобождава я от гравитацията, докато полети на воля, колкото това бе възможно за едно човешко същество.

„Мога да го направя. Знам, че мога. Трябва само желанието ми да стане по-силно от страха.“

Манди последва децата до Рибешкото езеро, нагази също като тях, изпита чувство на победа, когато водата покри глезените й, прасците, коленете, част от бедрата й, после още няколко сантиметра и още няколко. Спря, когато водата достигна до половината на бедрата, застави се да остане на място и да свикне с мисълта, че отново е отчасти в хватката на морето.

Лагуната беше топла, прозрачна и много по-солена от Тихия океан на калифорнийския бряг. Въздухът и водата бяха толкова топли, толкова неподвижни, че когато затвори очи, й беше трудно да повярва, че изобщо е в морето.

Рибите заприиждаха под повърхността на лагуната, блъскаха се в краката на Манди в бързината да стигнат до трохите. Тя откъсна парченца от коричката, пъхна ръка под водата и проследи как проблясващите живи създания изсмукаха всичко като прахосмукачки. Решително пренебрегна ускорените удари на сърцето си и учестеното си дишане, като се надяваше, че страхът й ще премине веднага щом съзнанието й приеме, че тялото й не е в опасност. Най-сетне здравият разум победи жестоките спомени. Сърцето бавно възвърна нормалния си ритъм и ръцете й престанаха да треперят. Едва тогава си позволи да отстъпи малко към брега, и то само за няколко минути.

Междувременно Клинт, който бе взел маска и шнорхел от Рей, плуваше по корем във водата, лениво гребеше с ръце и наблюдаваше рибите. Бе дотолкова погълнат от заниманието си, че се отдалечаваше все повече и повече. Тъй като водата се бе покачила малко от прилива, Рибешкото езеро не бе напълно оградено от кораловите образувания. Момчето можеше да премине над кораловата стена и да се озове в останалата част на плитката лагуна, където коралите образуваха плътен килим и водата в момента бе много плитка.

Манди вдигна поглед от алчните риби, които хапваха от ръката й, и осъзна, че Клинт се е отдалечил твърде много. Вече бе извън езерцето, носейки се във водата, която бе едва около петдесет сантиметра дълбока. Ако се опиташе да ритне с крака, за да се премести в по-дълбока вода, можеше да одраска коленете си в коралите.

— Стой тук, Ди — рече Манди.

Без да обръща внимание на внезапно ускорения ритъм на сърцето си, Манди навлезе по-дълбоко в Рибешкото езеро. От опита, натрупан през последните няколко дни, знаеше къде са най-плитките места и къде дъното пропадаше без предупреждение. Мина по най-високите места и заобиколи ниските. Разстоянието до другия край на езерото бе едва шест метра, ала на нея й се сториха километри. Когато вдигна поглед, осъзна, че Клинт е осъзнал затрудненото си положение. Опитваше се да гребе с ръце, ала успяваше само да се отдалечи още повече от коралите, очертаващи плитката лагуна.

— Отпусни се на водата — извика Манди. — Ще те издърпам.

Клинт престана да гребе. Манди погледна двата метра вода, които я отделяха от кораловата стена, очертаваща Рибешкото езеро. Боеше се, че водата е поне до кръста, може би още по-дълбока. От друга страна, Клинт не беше в голяма опасност, освен може би да обели коляното си, ако запазеше самообладание и не пляскаше много.

„Много ме бива да говоря как някой трябва да запази самообладание. Очаквам от едно дете да направи нещо, което аз самата не мога.“

Манди прехапа устни. Силно. После продължи напред, приветствайки болката в устната си, защото отвлече вниманието й от страха, сковаващ тялото й и секващ дъха й.

Топлата вода се плъзна по-нагоре по краката на Манди и после още по-нагоре, макар че тя се стараеше да стъпва само по издигнатите от дъното коралови буци. Средата на бедрата, после още по-нагоре, после още по-високо. Ако сега загубеше равновесие и паднеше, нямаше начин да задържи лицето си над водата, а в същото време трепереше толкова силно, че падането изглеждаше неизбежно.

Най-сетне Манди успя да се протегне и да сграбчи ръката на Клинт. Бавно, внимателно го изтегли от плитчината в по-дълбоката вода. Момчето весело й махна в знак на благодарност, изправи се и отново се гмурна да разгледа по-отблизо постоянните обитатели на езерцето. Манди едва потисна писъка си, когато топлата, много солена вода плисна върху нея, изхвърлена от гребящите крака на Клинт. После трябваше да минат няколко минути, преди да успее да овладее треперенето си, за да се върне към другата страна на езерцето.

С голямо облекчение Манди проследи как и последните трохи бяха раздадени от малките пръстчета и погълнати от рибките. Изпитанието в Рибешкото езеро бе свършило до следобед, когато в купата отново щяха да се появят трохи. Засега обаче Манди бе свободна да примами децата на суха земя.

— Захарна пръчка за този, който пръв зърне костенурка — обяви младата жена.

Главата на Клинт мигновено се подаде над водата. Двамата с Ди изтичаха на брега.

— Хайде, какво се бавите толкова — подразни ги Манди, когато децата тичешком я подминаха.

С викове и смях палавниците се втурнаха по плажа, докато се изравниха с офиса. После тръгнаха бавно и снишиха гласове до шепот. Откакто Манди им бе обяснила колко важно е да не смущават гнездящите речни рибарки, децата минаваха на пръсти по онези участъци от плажа, които доближаваха птичата колония. Въпреки това черните птици пищяха и непрестанно излитаха, не толкова, защото бяха обезпокоени, а просто защото това бе нормалното им поведение. Излетяха няколко огромни черни фрегати, които приличаха по-скоро на сенки от праисторическо време, когато птиците са били влечуги и са имали повече люспи, отколкото пера.

Малко по-нагоре по плажа, малки чайки, които се срещаха само на Големия бариерен риф, бяха накацали по сиво-белите останки на разбит кораб, чийто капитан не бе преценил правилно дълбочината на водата над бариерния риф при Лейди Елиът. Корабокрушението бе станало преди много години. Сега бе останала само обшивката — извити дъги, избелели от солта и слънцето, измити от поройните тропически дъждове. Отвъд останките лагуната свършваше. Никакви коралови образувания не се издигаха над повърхността на морето, което означаваше, че самият остров е поел ударите на безкрайните помитащи океански вълни. Плажът ставаше по-тесен, по-стръмен и почти ослепително бял.

Клинт и Ди криволичеха през грубия пясък, събираха парченца корали, откъснати от бурите и вълните и в крайна сметка изхвърлени на брега. Малка част от парченцата бяха запазили първоначалните си цветове, яркочервено или тъмнокафяво, много рядко смолисточерно. С времето избеляваха до светлорозово, старо злато или графитно сиво. В крайна сметка всички останки щяха да бъдат избелени до пълна липса на цвят, разтрошени от вълните и превърнати в бляскав бял пясък.

Манди вървеше бавно зад децата, заставяше се да гледа към неспокойната бляскава повърхност на морето. Водата не изглеждаше така наситеносиня както преди, имаше много фини оттенъци на сиво. Промяната в цвета отразяваше промяната в самото небе. Прозрачно було от облаци бе закрило слънцето. Влажността, винаги висока, рязко се бе покачила. Ако не излезеше вятър, щеше да стане задушно. Над континента се скупчваха облаци, които пълзяха към острова. Тази нощ паяжина от светкавици щяха да озарят небето.

Разочарованият вик на Ди привлече вниманието на Манди към плажа. В пясъка нямаше странни широки следи, сякаш една-единствена гъсеница бе преминала от морето до топлия пясък над нивото на прилива. Дирите на зелената костенурка не можеха да се сбъркат — и без съмнение липсваха. Нито едно от древните влечуги не бе излязло загадъчно от необятното море, за да се измъкне на плажа и да снесе яйцата си в топлия пясък. Клинт и Ди не успяха да зърнат нито едно от големите животни да плува в кристално бистрата вода. В кипящите вълни не се виждаше никакво тъмно тяло. Накрая дори Клинт се предаде и се присъедини към Манди и Ди, за да строи кораловия замък до нови висоти.

Докато работеха, Манди отговаряше на безбройните въпроси на децата за създанията, обитавали някога малките коралови скелети, както и за създанията, които изобщо нямаха скелет. Обясни им разликата между гъбите и морските зайци, охлювите и коралите, рибите и човека, а също и как рифът е изграден от същите видове корали, които използват, за да построят своя замък. С течение на времето коралите биват притиснати от тежестта на останалите, натрупани отгоре. Тъй като дъното на рифа бавно се свива, то реагира с изпускане на химикали в морето и преобразува милиони върху милиони скелети в камък, познат като варовик. Именно тези вкаменелости от рифа изграждаха остров Лейди Елиът.

— Имаш предвид като онези скали от другата страна на острова? — попита Клинт.

— Точно така. Варовикът е навсякъде около нас. Ако започнеш да копаеш в пясъка, много скоро ще стигнеш до варовик.

— Искаш да кажеш, че скалата някога е била такава? — настоя момчето, стиснало в ръка голям корал. — С шарки там, където някога са били животните, и мънички дупчици, и красиви разклонения, и всичко останало?

Манди кимна.

— Да му се не види! — смаяно възкликна момчето.

През останалото време до обяд Клинт ентусиазирано сравняваше всяка разновидност на коралите, които намереше с парче варовик, откъснато от пристана на острова по време на буря и изхвърлено на плажа. Колкото и внимателно да се вглеждаше, откри твърде малко следи от предишния живот на варовика като част от живия риф.

— Как си научила всичко това? — обърна се най-сетне момчето към Манди.

— От училище.

Клинт промърмори нещо, което Манди разумно се престори, че не е чула. Сетне момчето въздъхна.

— Училище, а?

— Точно така — весело отвърна тя.

— Искам да ходя в американско училище. В моето преподават само азбуката, малко думи, едно плюс едно и да мажеш отвратителни боички върху гланцирана хартия.

Манди прикри усмивката си като се извърна към замъка, който се издигаше на височина колкото дълбочината на Рибешкото езеро при отлив. Замъкът напомняше по-скоро експлозия във фабрика за тесто, отколкото елегантна постройка, но децата настояха, че всички неща, построени на плажа са замъци и тази бъркотия не правеше изключение.

— Щом веднъж се научиш да четеш… — започна Манди.

— Аз мога — нетърпеливо я прекъсна Клинт. — Научих се още в детската градина.

— Тогава трябва само да накараш родителите си да те заведат в някоя библиотека. Там ще намериш книги за всичко, за което можеш да се сетиш, а книгите са много добри учители, защото са изключително търпеливи. Когато и да ти се прииска да учиш, те са на разположение и чакат, пълни с неща, които да споделят с теб.

Клинт се намръщи и отмести поглед от корала в ръката си към парчето варовик.

— Ще ми се тук да имаше библиотека.

Манди се усмихна.

— Виж какво, след обяд ще донеса някои от моите книги на плажа и ще ги прегледаме заедно.

Поуспокоено, момчето се съсредоточи върху строежа на замъка. След обяд Манди изненада децата с две захарни пръчки. Макар и възхитени от лакомствата, децата останаха още по-очаровани от лъскавите цветни илюстрации в книгите, които Манди донесе от палатката. За изненада на Манди се оказа, че Ди може да чете почти толкова добре колкото брат си. Манди се опитваше да преведе латинските наименования на обикновен английски, като непрестанно трябваше да обяснява защо всъщност не са написани на английски.

За първи път нито едно от децата не поглеждаше с копнеж към палатките, когато се дочуваха гласове, подсказващи, че лодката е оставила група уморени водолази и се е върнала за следващата. Дори Клинт, който обикновено нямаше търпение да излезе с шнорхела и някой от родителите си, пренебрегна всичко, освен книгите и разнообразните коралови парченца, които носеше с надеждата, че ще успее да затрудни Манди.

Сътър, който стоеше неподвижно в сянката на дъбовете, откакто се бе върнал с ранния курс на лодката, наблюдаваше с нарастващо изумление как Манди безпогрешно разпознава видовете корали и миди само от парченце избелели останки.

— Бас ловя, че това не можеш да познаеш! — победоносно рече Клинт и размаха парченце от черупка под носа на Манди.

Тя го взе от ръката на Клинт и го огледа критично.

— Мекотело, не е корал — промълви тя.

— И аз познах — веднага рече Ди. — Няма откъде да се подадат мъничките животни, за да се нахранят.

— Какво друго виждаш? — попита Манди.

— Едната страни е много гладка.

Манди кимна окуражително.

— А линиите тук се извиват като… като спирала? Така ли беше думата?

— Точно така, Ди. Браво на теб.

— Искаш да кажеш „браво за теб“ — рече Клинт.

— Така ли?

— Нали искаш да говориш като австралийка?

— Точно така — внимателно произнесе Манди с австралийски акцент.

— Браво за теб! — през смях извикаха едновременно Клинт и Ди.

Сътър с усмивка наблюдаваше непринудения разговор между Манди и децата, докато тя ги учеше на латинските наименования, а те — на австралийско произношение, идиоми и жаргон. Колкото повече слушаше, толкова по-ясно осъзнаваше колко малко знае за Манди, освен че е интелигентна, изпитва необясним страх от малки самолети и вода, остроумна е, притежава невероятна самодисциплина, и тяло, което събуждаше за живот всяка негова фибра.

Стана му ясно също, че знанията на Манди за коралите далеч надхвърлят описаното в книгите, които бе разтворила около себе си върху плажните кърпи. Не й се налагаше да проверява коралите и мидите, които й носеха; тя ги разпознаваше от пръв поглед, говореше за мястото им в голямата общност на рифа и едва тогава обръщаше на азбучника в една от книгите, за да намери илюстрацията, които ги показваше в живо състояние.

Парчето мида, което Клинт току-що бе донесъл, се оказа трудно. Ди възрази, че е твърде малко, за да може Манди да го разпознае.

— По-голямо е от някои парчета корал, които назова — настоя Клинт.

— Защото кораловите животни са по-мънички от каквото там е направило това глупаво парченце — разпалено защити Ди новата си приятелка. — Мравката си е мравка, ама не можеш да различиш кенгуру от игуана, ако парченцето е с големина на мравка!

— Сестра ти има право — намеси се Сътър, преди Клинт да оспори твърдението.

Манди рязко извърна глава.

— Какво правиш тук? Всичко наред ли е? — попита тя.

— Да. Защо?

— Върнал си се рано — отвърна тя.

— Казах на семейство Таунхоум, че ще заведа Клинт да плува с шнорхела, за да прекарат повече време заедно под водата. Това е последният им ден тук — Сътър замълча, сетне се вгледа в златистокафявите очи на Манди. — Искаш ли и ти да поплуваш с нас?

— Тя не плува — с отвращение заяви Клинт.

— Така ли? Тогава може би трябва да остана тук и да се погрижа да не приближава до водата — спокойно рече Сътър. — Може да пострада.

— Тя може да плува — отново защити приятелката си Ди. — Просто не го прави.

Сътър вдигна вежда в безмълвен въпрос, ала рече:

— Разбирам — пристъпи напред и седна по турски до Манди. — Тъй като няма да отидеш до рифа, донесох ти част от него.

Манди сведе поглед към дланта на мъжа, върху нея се виждаше идеално оформена млечнобяла мида. Блестеше като най-фин порцелан на фона на тъмната му кожа. Манди ахна от изненада и възхищение, щом взе мидата.

— Мида на Малуорд! Имаш ли представа колко са редки? — попита тя. — Докато се гмуркаше край рифа ли я намери?

— Да и да — усмихна се Сътър на възхищението и благоговението, с което държеше мидата.

За миг се зачуди какво ли ще бъде да усети тънките й пръсти по тялото си с половината от тази наслада и чувственост. Безмилостно отпъди тази мисъл. Седнал на плажа само по бански костюм, нямаше друг избор, освен да мисли за миди вместо за секс. Не му беше работа да желае Манди. Тя не беше хладната свободна секс партньорка, каквато предпочиташе. Дори не можеше да каже честно, че я харесва, цял живот бе изпитвал неприязън към жените, които не можеха да се справят дори с луксозната реалност на живота в една от най-стабилните и богати страни на земята. Майка му бе прекрасен пример за жена, твърде слаба, за да оцелее, без постоянно глезене. Бившата му съпруга беше същата. Изглеждаше, че Манди с нейните необясними страхове, не бе по-различна.

Просто трябваше да убеди тялото си в това, за което съзнанието му си даваше ясна сметка: Манди не бе за Д. М. Сътър.

— Значи ли това, че мидата струва сума пари? — попита Клинт.

Сътър с усилие събра мислите си и спря поглед на момчето.

— Може би, за някой колекционер — отвърна. — Ала тази мида няма да бъде продадена. Няма дори да я запазя за себе си или да я дам на Манди, колкото и да ми се иска. Остров Лейди Елиът е резерват, което означава, че цялата земя и морските обитатели са защитени.

— Но мидата не е жива — възрази Клинт.

— Навремето е била част от живо същество. Ходили ли сте някога в магазин, където се продават миди? — бързо продължи Сътър, прочел възраженията на Клинт върху смръщеното му лице.

Двете деца кимнаха.

— Замисляли ли сте се как са попаднали мидите в магазина? — попита мъжът.

— Някой ги е събрал от плажа — веднага отвърна Ди.

— Колко идеални миди намирате на плажа? — продължи Сътър. — Имам предвид наистина идеални. Ненащърбени, без пукнатини, със запазен цвят.

— О — промълви с разбиране момиченцето. — Продават се само идеални миди, нали? Откъде ги вземат тогава?

— Гмуркачите ги намират живи. Убиват ги и остава идеалната черупка. Такива са мидите и раковините в магазините и колекциите.

Клинт отново се намръщи.

— Но твоята е била празна, като си я намерил, нали?

— Да.

— Тогава какво лошо има да я задържиш?

— Какво ще попречи на някой да ги хваща живи, да ги убива и после да казва, че е намерил черупките на плажа? — възрази Сътър. — Ето защо на никого не е позволено да взема каквото и да било от остров Лейди Елиът, само снимки могат да се правят. Не е позволено да си хванеш дори риба за вечеря на рифа.

Клинт въздъхна и със съжаление погледна към блестящата мидена черупка.

— И все пак, толкова е жалко да се изхвърли такава прекрасна мида.

Сътър се усмихна.

— Ще я задържим в палатка си още две седмици, после ще я върнем на морето.

— Две седмици? Толкова дълго ли ще останете? — попита Ди и се обърна към Манди.

— Да.

— Ние се връщаме вкъщи утре — тъжно рече момиченцето. Сетне въздъхна. — Но този път поне ще седя до прозореца, за да гледам острова, рифовете, тръстиковите поля и всичко останало.

— Колко хубаво — промълви Манди и едва се сдържа да не потрепери. За известно време бе успяла да прогони самолета от съзнанието си може би защото беше много по-близо до друг страховит обект — морето. С безизразно лице върна мидата на Сътър и се взря в счупеното парченце, което й бе донесъл Клинт. — Тритон — рече.

— Какво? — попита Ди.

— Вероятно е част от черупка на тритон. Като тази — обясни Манди и взе една черупка, която й бяха донесли по-рано.

Черупката бе дълга, набраздена, по-широка от ръката й. Изящната форма беше непокътната, макар че деликатните цветове на вътрешността отдавна бяха избелели. Определено съществуваше прилика между парченцето, донесено от Клинт и непокътната черупка, която Манди все още държеше. Децата скочиха на крака и се отправиха да търсят нови останки за разпознаване.

— Може ли? — попита Сътър и посегна към голямата черупка върху дланта на Манди. Задържа отвора до ухото си и промълви: — Все още се чува.

— Морето ли? — тихият отговор на Сътър прозвуча като далечния шум на прибоя. — А това е само звукът от движението на собствената ти кръв — рече Манди.

Сътър се усмихна и поклати глава.

— Морето е. Слушай.

С едната ръка той притисна черупката от тритон към ухото на Манди. С другата задържа бузата й, като по този начин я плени между черупката и дланта си. Очите на младата жена се разшириха, щом усети как пръстите му се заровиха в косата й. Черупката усили учестените удари на сърцето й. Звукът отекна в тялото й като далечен шум на разбиващи се в брега вълни.

— Чуваш ли го? — промълви Сътър.

— Да — задавено отвърна Манди. Дъхът й секна, когато палецът му нежно погали долната й устна.

— Порязала си се. Как? — попита мъжът.

— Аз… прехапах я. В Рибешкото езеро.

— Нима влизането във водата те плаши толкова много?

— Да — отвърна Манди и затвори очи, за да не види презрението, което бе сигурна, че ще открие в погледа на Сътър, щом чуеше признанието й.

— От всякаква вода ли те е страх, или само от морето?

— От всякаква — отвърна тя. — Дори от ваната!

— Тогава защо си влязла в езерото?

В гласа на Сътър се долавяше недоумение, а не укор, докосването му бе нежно и успокоително като ласка. Манди отвори очи. По лицето му не се четеше презрение, единствено пълна концентрация.

— Опитвам се да го преодолея — тихо отвърна Манди. — Стигнах до коленете и дори няколко сантиметра по-нагоре, после течението отнесе Клинт извън езерото и трябваше да отида да го издърпам или съвсем да се намразя, задето съм такава страхливка, затова прехапах устни и отидох.

Сътър замълча за момент, за да осмисли потока от думи. Спомни си озадачаващия възторг на Манди, когато бе измъкнала сандала си от вода, стигаща до глезените. Отмести поглед от златистите й очи към прозрачните отблясъци на Рибешкото езеро сред тъмнокафявия килим от корали, който покриваше почти цялата лагуна. За него там нямаше абсолютно нищо страшно.

И все пак нямаше съмнение, че страхът на Манди бе истински. Нямаше съмнение също така, че тя се бе преборила с него, заставила се бе да помогне на Клинт. В продължение на няколко минути Сътър опита да си представи как ли се е чувствала в малкото езерце, колко по-голямо го е направил страхът й, колко по-дълбоко, как е блъскало сърцето й, как зъбите са се забили в устната й до кръв.

— Всъщност Клинт не беше в голяма опасност, нали? — тихо попита Сътър.

— Не. Почти няма живи корали. Стига да не изпаднеше в паника, най-лошото, което можеше да му се случи, бе да си ожули коленете.

— Но ти все пак го последва.

Манди пое дълбоко въздух.

— Да.

— Защо?

— Защото трябва да живея със себе си — лаконично обясни тя. — Езерото не бе по-опасно за мен, отколкото пресичането на пусто шосе. Съзнанието ми си даваше сметка за това. Тялото ми — не. Какво мнение би имал за себе си, ако би могъл да предпазиш едно дете да не си разрани коленете, като пресечеш пусто шосе, ала си прекалено голям страхливец, за да го сториш?

Отново настъпи мълчание, докато Сътър се опитваше да разбере Манди. Майка му бе страдала от множество безпричинни страхове, ала никога не бе правила опити да ги преодолее. След като баща му бе починал в пиянско препускане през Алпите, майка му се бе оттеглила първо в провинциалната къща, сетне в едно крило на къщата, в стаята си, в леглото, докато накрая й бе останал само валиумът. Вземаше хапчетата и се унасяше за седмици. Един ден повече не дойде на себе си.

Бившата му съпруга се страхуваше по различен начин. Страхуваше се да стои сама. Този страх управляваше живота й и едва не бе съсипал неговия. Бе опитал да се приспособи към това винаги да бъде център на всякакви партита. Тя не бе направила никакъв опит да се приспособи към тишината. В крайна сметка едно от пътуванията му за „Деца на нашите деца“ й бе дошло в повече и когато се бе върнал, бе разбрал, че съпругата му е в Мексико, за да получи бърз развод. Бе се омъжила повторно, преди да се върне в Щатите, и се бе превърнала в домакиня, известна с множеството си най-разнообразни партита. Също като майка му, бившата му съпруга се бе потопила в страха, вместо да се опита да го преодолее.

Ала Манди се бореше. Ако случилото се в самолета можеше да послужи за пример, тя се бореше със смелост и решимост, към които не можеше да остане безучастен. Той също познаваше сковаващия страх. На него също му се бе наложило да надникне дълбоко в себе си, за да продължи напред въпреки страха, защото имаше неща, които трябваше да бъдат направени, независимо от препятствията.

— Омръзнало ти е да се страхуваш — заключи накрая Сътър.

Очите на Манди се разшириха, когато осъзна, че това беше чистата истина. Беше й омръзнало да бъде пленница на собствените си страхове, откъсната от първичната загадъчност и красота на морето, откъсната от кариерата, която обичаше, откъсната от самата себе си.

— Да — прошепна тя. — Наистина ми омръзна да се страхувам.

— И си рискувала да преминеш езерцето заради детето, като в същото време не би рискувала заради себе си.

— Децата са ни дадени, за да ги защитаваме — отвърна Манди, — а не, за да плащат за грешките ни.

Чувството, заляло Сътър, бе невероятно силно, почти болезнено. Никога никой не бе успял да изрази толкова ясно с думи причината, поради която той продължаваше да работи за по-добро бъдеше, въпреки неблагоприятните изгледи за успех. Погледна Манди сякаш бе рядко срещана, идеална мида, която бе открил неочаквано — подарък от морето. Сетне осъзна, че в очите на Манди се чете не само страх, но и тъга. Нямаше представа каква бе причината, знаеше единствено, че иска да я успокои, да й каже без думи, че би й помогнал, ако можеше, ако тя му позволеше.

Сътър бавно се наведе към Манди, без да откъсва поглед от очите й, усети топлия й дъх върху устните си. Върхът на езика му бавно погали раничката върху устната й, накара я да ахне от изненада и удоволствие. Много му се искаше да задълбочи целувката, да плъзне език между нежните й устни, ала дочу стъпките на децата, които се връщаха на плажа. Позволи си отново леко да докосне наранената й устна, преди бавно да се отдръпне.

— Не ми ли каза, че той не е твоят приятел — подхвърли Клинт, наблюдавайки с голям интерес как Манди се изчерви.

— Стар американски обичай — рече Сътър, като се надяваше, че момчето няма да разбере причината за дрезгавия му глас. — Изцелителна целувка върху рана. Манди е порязала устната си.

— Щом казваш, приятел — рече Клинт. Стовари се до Манди и разтвори празните си ръце. — Нищо не можах да намеря.

Ди застана наблизо с тъжно изражение.

— Ди? Какво има, миличка? — попита Манди, зачудена защо е толкова нещастно момиченцето.

— Ще ни изпратиш ли утре? — попита детето.

На Манди никак не й се искаше да приближава до гадния малък самолет, който прелиташе два пъти на ден до острова. Всъщност обикновено тя се стараеше да е в палатката си, когато самолетът се появяваше и изчезваше. Ала Ди я наблюдаваше с такава надежда, в очите й се четеше такава тъга, че трябва да се раздели с новата си приятелка.

— Ще ви изпратя, разбира се — насили се да се усмихне Манди.

— Двамата ще ви изпратим — поправи я Сътър.

— Няма ли да се гмуркаш? — попита Манди.

— Съмнявам се. Според прогнозата ще има вятър. Пък и без това смятах да се поразходя по рифа. Ще ми бъдеш ли екскурзовод?

Манди понечи да откаже, поколеба се, сетне каза:

— Ще направя каквото мога.

Сътър прокара палец по наранената й устна, сетне отпусна ръце.

— Това е всичко, за което моля.