Елизабет Лоуъл
Магията на тропика (6)

Шеста глава

— Общо взето, страхотна почивка си ми планирала — продължаваше гневно Сътър, като се надяваше, че радиотелефонът предава достатъчно ясно всеки нюанс на гласа му. Искаше Антеа да не храни никакви съмнения доколко е разярен заради нейните манипулации. — Не зная за теб, скъпа ми лельо, но да прекарам три седмици в палатка с откачила от страх съквартирантка, не се покрива с представата ми за забавление и почивка!

Кипяща от гняв, Манди мина през отворената врата в съседното помещение, което служеше едновременно за офис и магазин за сувенири. Миг по-късно застина като вкаменена, неспособна да откъсне поглед от мъжа вътре. Сътър бе само по бански костюм, черна ивица плат, малко по-широка от ръката й. Тялото му излъчваше сила. Всички мускули по широките рамене, тесния таз и дългите крака се очертаваха ясно под силно загорялата от слънцето кожа. Той бе подпрял ръка на хълбока си и с раздразнение изслушваше обясненията на леля си.

— Нямаш представа колко ме успокои — саркастично подхвърли мъжът. — Като е толкова експедитивна в офиса, защо, по дяволите, не си я задържа там! — настъпи нова пауза, преди Сътър отново да заговори ядно: — Престани, Антеа. Прекрасно знам какво си имала предвид, когато си пратила Манди на това пътешествие. Не си го и помисляй. Когато ми потрябва съмнителната ти експертиза как да си намеря сексуална партньорка, ти първа ще узнаеш. Дотогава, стой далеч от личния ми живот. — Тонът му бе леден, равен, без капчица мекота. — Що се отнася до Манди, ако толкова е зажадняла за мъж, намери й приятен счетоводител, чието любимо занимание е да наблюдава как избеляват тапетите.

Манди побесня. Без да си даде време за размисъл, тя рязко издърпа слушалката от ръката на Сътър.

— Антеа? — попита напрегнато.

— О, мила, толкова съжалявам за неприятния полет. Ако знаех, никога нямаше да…

— Разбирам — прекъсна Манди нежеланите извинения. — Не се тревожи за нищо. Вече съм стъпила твърдо на земята и наоколо не се виждат самолети. Всичко е наред.

— Чудесно. Ала както разбирам, водните спортове не представляват интерес за теб — деликатно отбеляза Антеа.

— Ще се справя. Сигурна съм, че тук мога да правя и други неща, освен да се гмуркам — добави Манди, без да обръща внимание на подигравателната усмивка на Сътър.

— Надявам се, не си разчитала на помощта на Сътър, за да… се забавляваш — колебливо рече Антеа. — Искам да кажа, сигурна съм, че той с радост би те научил да се гмуркаш, но…

— Няма проблем — прекъсна я Манди, не искаше да чуе и дума повече по този въпрос. — Ако искам да се гмуркам, зная точно как да подходя, за да го направя.

Усмивката на Сътър бе заменена от гневно изражение.

— Ако мислиш, че ще те уча…

— Млъкни — прекъсна го Манди. Очите й хвърляха искри, гласът й трепереше от гняв. — Редът ти отмина, сега е моят. Не, не ти, Антеа. Сътър ми говори тук.

— Кажи му да си върви.

— Антеа каза да си вървиш — стрелна го с поглед Манди.

Мъжът скръсти ръце и остана на мястото си. Манди сви рамене и насочи вниманието си към разговора с Антеа.

— Не се тревожи, Антеа. Не разчитам на Сътър за нищо.

От другата страна на линията настъпи продължително мълчание, сетне Антеа продължи:

— Когато казах, че имаш нужда от любовник, всъщност нямах предвид Сътър. Той няма проблеми с жените, с които е бил след развода си, защото всичките се редят на опашка, надявайки се на нова възможност, но ти си твърде… твърде…

— Грозна? Бедна?

— Не, за Бога! Сътър не се интересува от парите, а пък ти си зашеметяваща жена, както са изтъквали всички мъже, видели те в офиса. Просто Сътър не харесва много жените. Майка му беше крехко създание, а бившата му съпруга не беше по-добра. Ти си твърде… неопитна. За теб любовната афера със Сътър би започнала твърде романтично, ала ще завърши със сълзи. Ти си прекалено добра, миличка. Понякога моят племенник е много…

— Хладен? Арогантен? Тираничен? Напълно непоносим? — предположи Манди, като гледаше Сътър право в очите.

Антеа въздъхна.

— О, миличка, държал се е сурово с теб, нали?

— Да — отвърна Манди, като си спомни как безцеремонно я бе принудил да се качи в самолета. После си припомни колко нежно я бе свалил оттам. — Не — но дали това наистина се бе случило, или само го бе сънувала? — О, по дяволите, не зная — въздъхна Манди. — Антеа, има обаче едно нещо, което знам. Ако някога реша да започна любовна афера с някой мъж, той ще трябва да изпитва към мен нещо доста по-топло от презрение. От бившия си съпруг получих повече, отколкото се полага на една жена.

Сътър присви очи, загледан в бледите, решително стиснати устни на Манди. Зачуди се как ли я бе наранил бившият й съпруг, защо и колко силно, дали това имаше нещо общо със страха й от водата, летенето и всичко останало, с изключение на това да стои затворена между стените на офиса на Антеа. А може би същите тези страхове бяха прогонили мъжа й.

— Антеа — успокоително рече Манди, — всичко е наред. Не се тревожи за нищо. Аз съм тук, спах почти цял ден и съм толкова гладна, че мога да изям коралов риф. Накратко, напълно се възстанових от пътешествието.

— Но какво ще кажеш за връщането вкъщи? Според Сътър ти се страхуваш… искам да кажа, спомена, че не харесваш и лодките.

— Ще си наема подводница — иронично подхвърли Манди, като се застави да не мисли за това как ще си тръгне от острова. Три седмици бяха много време. Щеше денонощно да си блъска главата за неизбежното пътуване до вкъщи. — Не се тревожи Антеа. Наистина. Проблемът е мой, не твой.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не, но ти благодаря за предложението.

— Добре, мила. И си отваряй очите за подходящия мъж. Австралия се слави с привлекателни рицари с маскировъчни ризници. Искам да се върнеш с усмивка и множество прекрасни спомени.

Манди понечи да обясни, че няма намерение да приклещи първия привлекателен австралиец, който види и да го помоли да опита най-новите разцветки американски презервативи. Сетне си спомни, че през тънките стени се чува всичко. Пое дълбоко въздух и овладя хапливия си език.

— Благодаря ти, Антеа. Искаш ли да кажеш още нещо на Сътър?

— Нищо, на което би повярвал, боя се. Бедното момче е убедено, че се меся в личния му живот. Но те питам, моя ли е вината, че Сътър избра за почивката си такова отдалечено място, че да ви настаня отделно просто не бе възможно при толкова кратко предизвестие? Не бих могла да поискам да прекъснат или отменят нечия почивка само за да настаня Сътър, нали?

Манди погледна „бедното момче“, за което ставаше въпрос и реши, че очевидно става дума за объркана самоличност. Сътър не бе нито беден, нито момче.

— Не, не би могла — съгласи се Манди. — Сигурна съм, че „бедното момче“ ще осъзнае това, когато адът замръзне. Ако не друго, много е твърдоглав.

Антеа се разсмя.

— Не споря за това. Кажи довиждане на племенника ми от мен. И не се тревожи. Ако стоиш далеч от него, сигурна съм, че той ще се погрижи за останалото. Наслука, мила.

Манди остави слушалката в нишата и се обърна към Сътър.

— В случай, че не си разбрал какво казах на леля ти, ще повторя. Нямам претенции към времето ти за почивка, мъжественото ти тяло и прехвалените ти способности в леглото.

Сътър вдигна вежда.

— „Прехвалените ми способности“? Не ми казвай, че праведната ми леля е паднала дотам, че да ме рекламира.

— Нямаше да има полза. Това, което искам от един мъж е нещо повече от бърза схватка по свободна борба.

— А какво ще кажеш за бавна схватка?

Усмивката на Сътър я накара да съжали, задето не си бе държала езика зад зъбите по въпроса за секса.

— А какво ще кажеш да вървиш…

— На вечеря? — спокойно я прекъсна Сътър. — Ако храната не смекчи острия ти език, никога няма да си намериш австралийски любовник. Медът привлича повече мухи от оцета.

— Така ли? А какво те кара да мислиш, че си падам по мухите?

Сътър като че ли се обърка за миг, сетне неволно се усмихна.

— Май сме поободрени, а?

— Май пак сме настроени покровителствено, а? — не му остана длъжна Манди. — Виж какво, Сътър…

— Деймън — хладно я прекъсна той. — След като спим заедно, предполагам, би трябвало да знаеш поне малкото ми име. Не си ли съгласна? — той плъзна поглед край изуменото й изражение към Рей, който тъкмо бе влязъл в офиса. — Здрасти, Рей? Време ли е за вечеря?

Щом осъзна, че Рей е чул забележката на Сътър, Манди силно се изчерви. Сътър умишлено бе направил така, че да я представи като жена, която твърде лесно си отваря краката.

— Демон — рече тя. — Ще го запомня.

— Не се ядосвай, миличка. Спането заедно не значи нищо в наши дни.

— Не значи нищо и през нощите.

— Разочарована ли си? — подхвърли Сътър.

Кипяща от яд, Манди се извърна към Рей.

— Какъв е процентът на злополуките при рифа?

— Не се тревожи, миличка. От години не сме имали злополука.

— Колко жалко! С нетърпение очаквах последното гмуркане на Сътър.

Манди профуча покрай смаяния Рей и последва аромата на готвено към другия край на сградата. Беше подранила, ала едно от момичетата приготви чиния и я подаде през прозорчето. Месо, хляб, макарони, консервирани зеленчуци и плодове, кафе и кондензирано мляко. Всичко бе с божествен вкус. Манди изяде храната за минути, не помнеше откога не бе имала такъв апетит.

Преди да пристигнат останалите гости, Манди си тръгна. Върна се обратно към офиса и спря до вратата, като се напрегна да чуе гласа на Сътър. Не се чуваше нищо. Явно бе отишъл нанякъде заедно с Рей. Най-вероятно до бара. Беше част от същата сграда, малко помещение като закусвалнята и кухнята.

— Добър ден — рече момичето зад малкия щанд.

— Здравей — отвърна Манди. — Това магазин за сувенири ли е?

— И магазин, и радиотелефон, клиника и офис. Използва се за всичко, освен за хранене и гмуркане. Искаш ли нещо?

Манди искаше да знае къде точно се намира върху глобуса, ала не можеше да попита момичето. Шумът и мирисът на море, чистите коралови пътеки бяха подсказали на Манди, че е някъде в кораловия пояс на Тихия океан. Но къде точно?

— Имате ли някакви брошури, които да описват това място? — невинно попита Манди.

— Ето това е — рече момичето, извади избеляла листовка и я подаде на Манди. — Можеш да научиш нещо и от пощенските картички, но най-доброто е една от тези книги.

Манди вдигна поглед от листовката, на която пишеше „Остров Лейди Елиът, запазеният рай“. Зърна малката полица с книги зад щанда.

— Да, моля.

— Коя?

— Всичките.

— Добре.

Три от книгите бяха голям формат с гланцирани корици. Две други бяха определено научни. Книгите бяха за Тихия океан изобщо и конкретно за Големия бариерен риф. Една от тях бе специално за остров Лейди Елиът. В друга имаше подробни снимки и информация за хилядите видове корали и разнообразната екология на рифа. Един поглед към купчината подсказа на Манди, че няма да й липсва материал за четене.

— Ще ги взема всичките — тя бръкна в джоба си и измъкна няколко смачкани банкноти. — По дяволите. Не стигат — промърмори Манди, щом ги преброи. — Ще трябва да се върна до палатката.

— Не се тревожи — отвърна момичето и написа касова бележка. — Донеси останалото някой друг път, когато е отворено.

Манди я погледна смаяно. Момичето се засмя.

— Няма вероятност да избягаш нанякъде, нали?

— Така е — Манди се поколеба. — Да имате случайно някакъв фенер?

— Лампата ви ли изгоря?

— Нямаме лампа в палатката. Само електрическо фенерче.

— О, да. Ти трябва да си американката, за която Рей вдигаше такава пара. Най-после се събуди.

— Да. Дотук добре.

Момичето се засмя.

— Чакай малко, миличка. Имам един фенер с батерии, който мога да ти заема — тя изчезна през страничната врата и се върна след няколко минути. — Трябва обаче да го носиш всяка сутрин за презареждане.

Манди събра книгите и фенера, след което пое обратно към палатката, решена да установи размерите на самоналожения й коралов затвор. Тази вечер чете до късно, сетне дръпна едно от допълнителните — и напълно ненужни — одеяла върху книгите, за да ги скрие от Сътър. Мисълта какво би казал, ако откриеше, че страхливо се е скрила в палатката и чете за рифа, когато би могла да бъде навън и да се гмурка, беше достатъчна, за да я накара да се изчерви от срам.

Бързо навлече лека дантелена нощница и подходящи бикини, които бяха част от щедростта на Антеа. Вятърът бе утихнал след залез. Сега въздухът бе съвсем неподвижен. Топла, влажна, ухаеща на сол и огрени от слънцето корали, нощта я обгърна като покривало от черна коприна. Не й трябваше завивка, ала не я изрита. Мисълта Сътър да я види в предизвикателната къса нощница, накара стомахът й да се свие както се случваше винаги в негово присъствие.

Манди вдигна чаршафа до брадичката си, затвори очи и се застави да прогони от съзнанието си образа на Сътър в офиса, облечен само в бански костюм. Очакваше, че няма да успее да заспи, ала се унесе веднага. Далечният шум на прибоя я приспа.

Когато Сътър се върна в палатката, Манди бе дълбоко заспала и бе изритала завивките настрана. Лежеше в такава грациозно-подканяща поза, че цялото му тяло се стегна от желание. Той заспа доста по-късно, проклинайки жените като цяло и най-вече леля си, която обичаше да си пъха носа навсякъде.

 

 

През следващите три дни Манди и Сътър успяваха да се избягват един друг. Изобщо не си говореха. Ако единият хапваше в закусвалнята, другият го нямаше там. Ако единият беше буден, другият спеше. Ако единият се гмуркаше, другият четеше и ставаше все по-неспокоен.

Докато четеше за чудния интригуващ риф, който лежеше само на една ръка разстояние, у Манди се събуди копнежа да се гмурне отново. В университета бе специализирала екология на кораловите рифове и бе прекарала доста часове в лабораторни и компютърни симулации на условията при рифовете. Ала досега никога не бе имала възможността да се гмурне край коралов риф, физически да усети невероятната красота, която я изкушаваше от страниците на книгите.

А ето че беше твърде страхлива, за да се възползва от възможността, която й се предлагаше.

Ако не изляза от тая палатка, никога повече няма да мога да се погледна в огледалото. Отливът би трябвало да е настъпил, така че няма да се удавя, като се разходя по плажа или дори като се поизкъпя малко в лагуната.

Поучителната лекция, която си изнесе, я накара да скочи на крака. Знаеше, че всички, които бяха отишли да се гмуркат, отдавна бяха заминали и сега бяха някъде при външната стена на рифа. Накратко, Сътър не можеше да стане свидетел на страха й. Тя се намаза с дебел слой плажно масло, уви шишето в една хавлиена кърпа и излезе, изпълнена с решителност.

Съвсем лек вятър шумолеше в листата на дъбовете и набраздяваше повърхността на морето. Както всеки ден, Манди слезе до плажната ивица при малката горичка, разстла кърпата в сянката и остана загледана към водата, която едновременно я изкушаваше и плашеше.

Както винаги, лагуната беше великолепна. В най-плитките части водата беше безцветна като лакирана прозрачна повърхност, която превръщаше слънчевите лъчи в бляскави вълни от сребриста светлина. Малко по-навътре в лагуната водата придобиваше синкав блясък, ала запазваше пълната си прозрачност. Тук-там отделни по-дълбоки места имаха изумруденозелен оттенък. Отвъд лагуната рифът изчезваше в сапфиреносини дълбини, толкова кристалночисти, че трябваше да бъдат проучени, за да се увериш.

Докато гледаше към необятното море отвъд рифа, Манди осъзна, че сърцето й блъска в гърдите, сякаш тичаше. Отмести поглед от опасната красота на открития океан и се съсредоточи върху малкия бял плаж пред себе си. Както винаги, съставът на земята я изненада. Макар да разбираше, че кораловите острови са различни от обикновените, липсата на скали и пръст на Лейди Елиът беше все още нова и смайваща за нея. Същото беше и с оскъдната растителност. На острова нямаше палми, растящи дълбоко в бели пясъчни лагуни, нито характерните за джунглата туфи цветя, нито покрити с папрат каньони, изпълнени с мъгла и тишина. Само плоската островна повърхност, образувана от избелелите от слънцето остатъци на милиарди мънички корали, няколко вида соленолюбиви растения и тъмнозелените дървета, които австралийците наричаха дъбове. Плажът беше същият. Едрият пясък не бе нищо друго, освен разбити от вълните корали, корали, откъснати от бурите и прилива от самия Голям бариерен риф.

Съсредоточена само върху това, което беше под краката й, Манди приближи до водата. Тъй като лагерът бе в дъното на лагуната, в брега не се разбиваха вълни, които да я заплашват. Тихоокеанските вълни блъскаха с цялата си сила външната стена на рифа, която бе от далечната страна на лагуната, на около четиристотин метра от плажа. Срещата между рифа и морето бе очертана от широка ивица кипяща бяла вода. Самата лагуна бе спокойна, само лекият бриз нарушаваше кристалната повърхност на водата.

При отлив цялата лагуна бе съвсем плитка. Всъщност бе толкова плитка и толкова прозрачна, че самата вода бе почти невидима. Из цялата лагуна чак до външната страна на рифа отвъд нея, кораловите образувания се подаваха съвсем малко над повърхността на водата. Тъй като кораловите организми не можеха да живеят на въздух, повърхността на рифа се издигаше само на няколко сантиметра над водата при отлив. Най-разнообразни корали се множаха в изобилие и изглеждаха като тъмни сенки в безброй оттенъци под покривалото на чистата вода.

Невероятно разнообразните форми на коралите очароваха Манди. Тя приближи още в стремежа си да разпознае някои от многобройните видове корали. Беше почти невъзможно да ги определи от разстояние, коралите често растяха заедно, разклоняваха се и се преплитаха, докато първоначалната характерна форма напълно се загубваше. Най-близките до плажа корали бяха най-променени, често мъртви, тъй като постоянното излагане на слънце и отливът убиваше деликатните организми, изграждащи рифа.

Манди засенчи очи от бляскавите отражения и се загледа с копнеж. Няколко души дойдоха да поплуват по едва подаващата се вътрешна стена на рифа към далечния край на лагуната, където белите води се пенеха и въртяха над външния риф. Хората бяха с бански костюми и маратонки, носеха пръчки, с които опитваха местата, където стъпваха, преди да отпуснат тежест върху измамливите коралови образувания.

Бих могла и аз да го сторя, помисли си Манди. На повечето места водата е до глезените, а на останалите едва покрива коленете. Мога да отида там и да разгледам поне няколко от необикновените корали, които познавам само от книгите. Освен това е ден, а не нощ, топло е, не е студено. Със сигурност мога да го направя.

Дали мога наистина?

Манди пое дълбоко въздух и приближи още повече към водата. Нямаше място, където би могла да каже, че свършва земята и започват кораловите образувания. Самият остров беше целият коралов. Вътрешността на рифовете и сухите места над вълните бяха изградени от мъртви корали. Останалото, външната част на рифа, заливан от океана, беше жив, милиарди мънички растения и животни се развиваха и дишаха, строяха и престрояваха, възпроизвеждаха се и умираха, оставяха микроскопичните си скелети и по време на този процес изграждаха най-масивния строеж, създаден някога на земята от живо същество. Най-големите градове на хората бледнееха пред необятната сложна структура на Големия бариерен риф.

А малък фрагмент от това грандиозно творение лежеше право в краката на Манди.

Отначало тя не успя да се застави да предаде на лагуната нещо повече от пръстите на краката си. Самата вода бе толкова топла, че едва се усещаше. Сандалите, които носеше, предпазваха ходилата й, ала непрестанно се изхлузваха. Ако наистина искаше да се разходи по рифа трябваше да нахлузи дебели маратонки. В противен случая, ако навлезеше малко по-дълбоко във водата, скоро щеше да се окаже боса. Щеше да е неразумно. Защото въпреки красотата си коралите съвсем не бяха беззащитни. Няколко вида бяха отровни. Повечето можеха да срежат и издерат незащитените ходила.

Манди бавно обходи тясната ивица между лагуната и плажа, без да обръща внимание на бесните удари на сърцето си. Оглеждаше единствено местата около пръстите на краката си, където водата бе по-плитка от ваните, които вземаше през последните месеци.

Щом се съсредоточи да разпознае по-големите парченца от коралови останки, разпръснати наоколо, сърцето й заби с по-нормален ритъм. За минути забравяше, че е в досега на смъртоносното море, по-близо откогато и да било след смъртта на съпруга си, когато тя най-сетне бе потънала само за да се събуди в агония на дъното на малка подхвърляна от вълните лодка, която вонеше на умряла риба.

— Добър ден. Ти ли си американката, която спа по-дълго от Рип ван Уинкъл?

Манди рязко вдигна глава. Пред нея стояха момче на около осем години и по-малката му сестричка, която изглеждаше на пет. И двете деца бяха жилави, стегнати, загорели от слънцето. Носеха съвсем оскъдни бански костюми.

— Да, предполагам, че съм аз. Казвам се Манди.

— Аз съм Клинт, а тази дребосъчка е сестра ми Ди. Мама се гмурка. Татко спи ей там в сянката.

Ди се изплези и понечи да бодне брат си в ребрата. Той сръчно улови ръчичката й, явно беше свикнал. Манди погледна над главите на децата към шарената сянка на дърветата, очертаващи плажа. Зърна яркочервена хавлиена кърпа и мускулесто тяло с плътен тен. Също като децата, мъжът имаше гъста кестенява коса. За разлика от тях обаче, той се радваше да проспи часовете до връщането на водолазите.

Манди премести поглед от заспалия мъж към лагуната. Макар и плитка, имаше дълбочини, които бяха опасни за децата, особено сега, когато приливът бавно настъпваше и поглъщаше брега.

— Плувате ли? — попита тя.

Клинт я погледна така, сякаш току-що бе слязла от летяща чиния.

— Разбира се! За какви ни мислиш, за смотаняци?

Манди потисна усмивката си.

— Добре — рече тя с най-добрия си австралийски акцент. — Това беше глупавият ми въпрос за деня. Сега е твой ред.

Момчето премига. Изведнъж се усмихна разбиращо.

— Става! Искаш ли да нахраниш рибите?

— Не зная. Искам ли?

Клинт премига отново, сетне тръсна глава и отново се усмихна широко.

— Да идем да вземем хляб.

Като се чудеше в какво ли се забърква, Манди последва Клинт и мълчаливата Ди до трапезарията. Вратата беше затворена, ала отпред имаше купа с остатъци от хляб. Клинт я грабна и разпредели хляба по равно на тримата. Щом се извърна да ги поведе към Рибешкото езеро, Манди пъхна в ръчичката на Ди няколко от своите корички и бе възнаградена със срамежлива усмивка.

Въпреки името си Рибешкото езеро не беше точно езеро. Беше просто кухина в кораловите образувания, които покриваха цялата лагуна, с размери шест на девет метра. При отлив беше дълбока само около метър, което означаваше, че кораловите образувания по края служеха за естествена клетка на рибите, които не бяха успели да избягат преди отлива. Посетителите на остров Лейди Елиът постепенно бяха опитомили постоянните обитатели, хранеха ги с трохи, учеха бързите предпазливи просяци да ядат от ръка.

Клинт и Ди навлязоха до кръста във водата. Държаха коричките в една ръка, ронеха трохи с другата и скоро станаха център на внимание от страна на малките рибки. Манди нагази до средата на прасците. Изведнъж стъпи върху скрита бабунка, единият й сандал се изплъзна и тя загуби равновесие. Едва не изпадна в паника. Трохи хляб се разхвърчаха навсякъде, докато махаше с ръце, за да се задържи на крака. Само доволният смях на децата, които хранеха рибите, й помогна да преглътне писъка си на ужас, че ще падне във водата. Разтреперана, тя се върна няколко крачки назад, без да посмее да нахлузи обратно сандала си.

Не ставай смешна, ядоса се на себе си. Дори да паднеш по лице, няма да се удавиш в толкова плитка вода. За Бога, не стига дори до коленете ти! Върни се веднага и нахлузи сандала, преди да си срязала крака си.

Манди погледна към сандала, потънал в двайсетина сантиметра вода. Помисли да се наведе, да пъхне ръка във водата. Да го измъкне и победоносно да се върне отново на сушата.

Дъхът й секна и сърцето й заблъска, сякаш искаше да изскочи от гърдите й.

Не мога.

Страхливка!

Е, добре! Страхливка съм! Да не би да е нещо ново?

Вкопчила ръце една в друга, Манди се загледа в смеещите се деца, нагазили до кръста в прозрачната лагуна, рибките се въртяха около тях като носени от вихрушка сребристи листа. Нейните корички хляб се напоиха с вода и потънаха на дъното на лагуната само на няколко сантиметра от брега. Тя стоеше неподвижно, сплела пръсти, за да предотврати треперенето им, не виждаше нищо, освен тъмното море от кошмарите си, не чуваше нищо, освен безмълвните си писъци на ужас.

Зад Манди откъм бараката за водолазно оборудване се дочуха гласове. Понесли кислородни бутилки и екипировка, водолазите се връщаха по палатките си, смееха се и описваха чудесата на рифа. Манди не ги чуваше. Беше се затворила напълно в събудилия се кошмар.

Сътър зърна Манди отдалеч, докато носеше оборудването към палатката. Внезапно спря, изненадан от позата й. Докато я наблюдаваше, осъзна, че е неестествено неподвижна, както по време на полета до острова, прекалено ужасена, за да помръдне. Но колкото и внимателно да се вглеждаше, не откриваше причина за страха й, макар да бе очевидно, че е уплашена.

Сътър тихо изруга, отклони се от пътеката и пое към лагуната, която бе само на няколко метра встрани. Когато почти достигна Манди, той рязко спря. Един поглед към бледото й лице и побелелите от стискане пръсти му подсказаха, че отново е обзета от неистов страх. Но от какво? Никъде не се виждаше самолет. Наблизо бяха единствено децата на семейство Таунхоум, които хранеха рибите.

Сътър забеляза яркоцветен сандал в плитката вода. Погледна краката на Манди и осъзна, че единият й сандал го няма. Тъкмо смяташе да й се скара, задето рискува да си докара инфекция от срязване на коралите, когато Клинт се обърна и зърна Манди.

— Вие, американците, нищо ли не знаете? — с отвращение попита момчето. — Похаби хляба си. Трябва да влезеш дотам, където рибата може да доплува до теб.

Манди смътно дочу думите на Клинт, осъзна, че трябва да отговори, да се отърси някак от парализиращата хватка на страха, макар и за няколко минути.

— Грешката е моя — промълви със задавен глас.

Ди се обърна и подаде коричка хляб.

— Ето — рече тихо. — Ще го поделя с теб.

Манди едва потисна тръпката при мисълта отново да навлезе в чистата коварна вода.

— Всичко е наред, миличка. Ти нахрани рибките. Аз ще погледам как става.

— Няма нищо сложно — отвърна Клинт и грабна коричката на сестра си. — Откъсваш парче, държиш го под водата и рибите пристигат. Дори сънлива американка като теб може да се справи.

Манди се насили да се усмихне.

— Ще приема думите ти на доверие.

Някъде откъм плажа зад Манди прозвуча женски глас.

— Чуйте всички! Чуйте всички! Време е за ядене!

Клинт и Ди мигновено изскочиха на брега и изоставиха разочарованите риби. Докато минаваше покрай Манди, Клинт зърна босия й крак.

— По-добре се обуй — извика момчето през рамо. — Някои от коралите са опасни.

— Взе ми думите от устата — рече Сътър.

Манди трепна, щом чу гласа на Сътър зад себе си. Горчиво се запита какви ли още беди я очакват тази сутрин? Може би ако не му обърнеше внимание, той щеше да си отиде.

— Манди?

Не, може би нямаше да го стори.

— Манди, какво прави сандалът ти под водата вместо на крака ти? — спокойно попита Сътър.

— Аз… играех една глупава игра — тя му обърна гръб и се насочи към плажа. — Но вече ми омръзна.

— Манди.

Тя застина.

— Би трябвало да си по-разумна и да не ходиш боса наоколо.

— Да! — ядно рече тя. — Много добре зная!

Преди Сътър да каже още нещо, Манди рязко се завъртя и гневно се втренчи в изхлузилия се сандал. Беше на по-малко от метър от брега, под не повече от двайсетина сантиметра вода. Можеше или да отиде да го вземе, или да прекара остатъка от живота си, намразила себе си, задето бе разкрила пред Сътър каква ужасна страхливка е всъщност — Сътър, който бе пребиван, прострелван, намушкван, хвърлян в затвора, ала нито веднъж не се бе отказал от това, което вярваше, че трябва да бъде сторено.

Манди припряно навлезе в лагуната, посегна без да гледа и улови сандала. Измъкна го от водата и тичешком се върна на брега, където се втренчи доволно и невярващо в капещия сандал.

— Успях! Видя ли това, Сътър? Влязох във водата и си взех сандала!

Манди сияеше победоносно, бузите й отново бяха поруменели, страхът бе преодолян.

— Да, видях — нежно промълви Сътър.

Манди със закъснение осъзна как ли изглежда в очите на човек, който се връщаше от гмуркане в открито море. Прехапа устни и нахлузи сандала си.

— Това беше само… само глупава игра — промълви тя.

Сътър безмълвно я проследи с поглед, когато се втурна към плажа и изчезна сред дъбовете. Нямаше представа какво се бе случило преди минути, ала бе сигурен в едно — за Манди това не беше глупава игра.