Елизабет Лоуъл
Магията на тропика (11)

Единайсета глава

Зората изпълни палатката с беззвучен прилив на светлина, огря всички сенчести ъгли. Сътър хвърли поглед към отпуснатото в съня тяло на Манди, покрито единствено с чаршафа, който бе метнал преди няколко минути върху нея, едва удържайки се да не я събуди и потопи отново в страстта. Безмълвно изруга и отмести поглед, бързо нахлузи банския си костюм. Беше буден от половин час, проклинаше Антеа и собствената си липса на самоконтрол, искаше му се да може да промени това, което бе сторил, ала съзнаваше, че е невъзможно. Чудеше се дали няма да направи пак същата грешка, докато Манди беше наблизо.

Сътър съзнаваше, че никой почтен мъж не би се възползвал от уплахата на една жена, която се бе обърнала към него за помощ и това го изпълваше със самопрезрение. Ала най-болезнена бе увереността, че ще го стори отново, стига да си намери и най-незначителното оправдание. В светлината на деня си даваше сметка, че би убил или умрял, за да бъде отново в нея. Тя беше сладък меден огън, а той бе мъж, който едва вчера бе открил, че е прекарал целия си живот в тъмнина и горчив студ.

Нямаше представа колко време ще изпитва това към Манди; съзнаваше единствено, че докато се чувства по този начин, трябва да я има. И все пак тя не бе от жените, които подхващаха случайни любовни афери. Знаеше това още преди да я докосне и въпреки всичко я бе прелъстил. Жени като нея щяха да нарекат това, което се бе случило с тях снощи „любов“ и тогава той щеше да се почувства още по-безмилостен хищник.

Манди се размърда, потърси силното тяло на мъжа, който я бе прегръщал през дългата нощ, бе я любил отново точно преди зората да подпали небето. Ръката й се натъкна на празнина. До нея нямаше никой.

— Любов моя? — сънено попита тя. — Къде си?

Сътър затвори очи от болка при първата дума, която произнесе тя.

— Манди — рече той, — трябва да поговорим.

Тя в миг се пробуди. Гласът на Сътър бе прекалено напрегнат, едва ли не рязък. Принадлежеше на друг човек, не на мъжа, показал й невероятния екстаз, който могат да споделят един мъж и една жена. В тона на Сътър нямаше хумор, нито страст, нито наслада, нищо, освен… гняв?

Манди се взря в лицето му. Бе стиснал устни, очите му горяха. Изглеждаше дори още по-гневен.

— Винаги ли се събуждаше в добро настроение? — попита тя. — Или сега полагаш специални усилия заради мен?

Сътър я погледна изпод вежди и нахлузи сандалите си.

— Кафето ще подобри ли настроението ти? — продължи тя.

— Манди… — мрачно започна мъжът, изпълнен с желание да приключи колкото се може по-бързо.

— Така си и мислех — с въздишка го прекъсна тя. — Да се събудиш сърдит е генетично заложено, да знаеш.

— Като глупостта ли? — натърти той. — Като да си свърша работата, когато става дума за постилането на пътя към ада с добри намерения?

Манди затвори очи, съзнаваше, че това, което ще последва, няма да й хареса и в същото време си даваше сметка, че няма значение, щеше бездруго да се случи, независимо дали бе с отворени или затворени очи. Повдигна клепачи и се обърна към Сътър — мъжа, в когото така глупаво се бе влюбила.

Мъжът, който очевидно не бе никак възхитен, задето бе станал неин любовник.

— Не мога да гарантирам за намеренията си — рече Манди, — но когато става дума за глупост, мога да си свърша работата при всякакво постилане.

Щом срещна златистите очи на Манди, Сътър изпита угризение и нещо още по-силно, по-дълбоко — диво първично желание. Съзнанието, че отново я желае, го смая и вбеси. Преди няколко минути едва се бе надигнал. Ала щом зърна голите й рамене, усети как страстта забива нокти в плътта му, нажежава кръвта му.

— Дойдох на остров Лейди Елиът, за да се гмуркам, а не да съблазнявам уплашени невинни жени — ядно рече Сътър по-скоро на себе си, отколкото на Манди.

— Поздравления. Постигна първото и избегна второто.

— Манди…

— Така че отпусни се — продължи тя, без да му даде възможност да говори. — Разведените едва ли се смятат за невинни, а фактът, че съпругът ми почина, преди да успея да се разведа с него е само техническа формалност.

Сътър рязко вдигна глава. Нямаше представа, че съпругът й е мъртъв. Искаше да каже нещо, да зададе въпроси, да научи повече за жената, която унищожаваше самоконтрола му с такава смайваща лекота. Ала тя говореше бързо, не му позволяваше да изрече и дума, сякаш се боеше от това, което щеше да чуе.

— Що се отнася до гмуркането, давай — продължи Манди. — Не очаквам от теб да зарежеш всичко и да строиш мидени замъци на плажа само защото сме любовници. Мога да се забавлявам чудесно през деня. Правя го от години.

— Аз също. Както и през нощта.

Манди трепна и издаде уязвимостта си. Сътър изруга, съзнавайки, че проваля едно обикновено зряло обяснение на случилото се снощи и защо то нямаше да се повтори.

— Виж, Манди, съжалявам за снощи. Исках само да те успокоя, след като Рей те уплаши, ала щом те докоснах… — той безпомощно махна с ръка. — Вината е моя. Загубих контрол, възползвах се от теб и се чувствам виновен за това. Не трябваше да се случва. Никога повече няма да се случи.

Манди стисна устни, щом осъзна думите на Сътър: беше я любил от съжаление, а не от страст и сега съжаляваше за това.

— Спести си вината за някоя от ценните си каузи — спокойно рече тя. — Не сме първите зрели хора, които подхващат афера за една нощ и няма да сме последните.

— Не беше афера за една нощ и ти го знаеш!

Още докато говореше, спомените заляха Манди — очите на Сътър, проблясващи страстно, ръцете и устните му, докосващи я с невероятна нежност, събуждащи невероятна чувственост, за която не си бе давала сметка, че притежава, довеждащи я до екстаз, който все още отекваше в тялото й.

Със спомените дойде и мисълта, че както и да я беше любил Сътър, бе дал повече, отколкото бе получил. Заслужаваше много повече от острите й нападки, които бяха неприятни и на нея самата. След миг Манди намери сили да се извърне отново към Сътър. Лицето му бе изопнато, сякаш изпитваше болка. Той тихо изруга, щом срещна погледа й.

— Извинявай — рече тя, облегна се назад и затвори очи. — Както изглежда и аз не съм в най-добрата си форма сутрин. Във всеки случай, няма за какво да изпитваш вина. До снощи винаги съм се чудила защо се вдига толкова шум относно секса. Сега знам. Така че приеми дълбоката ми благодарност, забрави угризенията си и отивай да се гмуркаш с чиста съвест.

Сътър дълго се взира в Манди, искаше му се тя да обясни какво има предвид, ала младата жена нито проговори, нито отвори очи. Изглеждаше уморена, крехка, напрегната. Угризенията го заляха с нова сила. Изобщо не трябваше да я докосва. Снощи тя имаше нужда от утешение, а не от секс.

— Моля те, не мисли лоши неща за себе си — тихо промълви мъжът. — Вината за случилото се е изцяло моя. Ти бе твърде уплашена, за да действаш разумно. Аз не бях…

— Почакай. Нека изясним нещо — рече Манди, опитвайки да потисне надигащия се в гърдите й гняв. Съмняваше се, че ще успее. Съзнанието, че нейната любовна нощ за Сътър е била нощ на съжаление, беше твърде горчиво, за да го прикрие или преглътне. — Да не искаш да кажеш, че снощи съм била в същата категория на децата, за които спасяваш света?

— Ако беше дете, снощи щях само да те утешавам — отвърна Сътър.

— Утешение — повтори Манди. — О, Сътър, какъв дипломат си станал. Думата, която от учтивост не искаш да изречеш, е съжаление.

— Не това имах предвид и ти прекрасно го знаеш — натърти Сътър, съзнавайки, че отново ще избухне.

— Погрешно. Точно това имаше предвид.

Сътър затвори очи, неспособен да наблюдава повече нещастието на Манди и да съзнава, че именно неговата липса на самоконтрол го е предизвикала.

— Имах предвид, че прекрасно знам как не си от жените, които започват случайни връзки и въпреки това спах с теб. Вината е моя, не твоя. Знаех какво правя. Ти не знаеше.

Манди отново трепна.

— Извинявай, че техниката ми не бе на твоето ниво.

— По дяволите! — избухна Сътър. — Престани да изопачаваш думите ми! Искам само да знаеш, че мнението ми за теб няма да се промени от случилото се снощи и че ти също не трябва да мислиш лоши неща за себе си!

— Запази съжалението си за децата по света. Те имат нужда от него. На мен ми трябват само няколко часа сън.

— Манди…

— По-добре побързай — прекъсна го без колебание тя. — Ще изпуснеш лодката.

— Манди, слушай. Вината не беше твоя…

— Не! Ти ме слушай, Сътър — надигна се на лакът тя, без да обръща внимание на завивката, която се плъзна и откри голите й гърди. — Не искам съжалението ти. Снощи прекарах прекрасно. Съжалявам, че не е било същото и за теб, но когато става дума за секс, един от двама никак не е зле. Със сигурност беше безкрайно по-добро от това, което някога сме постигали със съпруга ми!

— Какво говориш, по дяволите?

— Повтарям, няма за какво да се чувстваш виновен. Абсолютно нищо.

— Разбира се — саркастично подхвърли Сътър и сви юмруци върху бедрата си. — Отнасям изпаднала в истерия жена на плажа, съблазнявам я няколко пъти, но няма за какво да изпитвам угризения, когато на следващата сутрин тя иска да говори за любов, а аз знам, че става дума единствено за нажежен до бяло секс!

Мълчанието се проточи. Най-сетне Манди много тихо рече:

— Цял океан те чака навън, Сътър. Върви да се охладиш в него.

Минаха няколко часа, преди Манди да стане от леглото. Сътър не се бе върнал. Тя не го и очакваше. Навлече бял бански и излезе от палатката. Някой бе намерил сандалите й и ги бе оставил до пътеката. Тя ги нахлузи и отиде да си вземе душ. Когато излезе, се чувстваше много по-спокойна. Поне не се изчервяваше всеки път, когато видеше леките синини по бедрата си и си спомняше от какво бяха. Щеше да успее да преживее деня. Колкото до нощта.

Едно по едно. Първо, храна. После Рибешкото езеро. После…

Едно по едно.

Манди продължаваше да се поучава, защото беше за предпочитане, отколкото да си спомня за случилото се снощи. Всеки път, когато се сетеше за любовната нощ със Сътър, се спъваше, изпускаше нещо или застиваше като коралова буна от лагуната. Единственото нещо, което я предпази да не се изложи, бе фактът, че почти всички бяха отишли да се гмуркат на рифа, опитвайки се да победят бурята, която настъпваше с мрачните облаци.

Манди решително пое към Рибешкото езеро. Ръцете й бяха пълни с корички. Рибите, които бяха останали с твърде малки дажби след заминаването на децата на семейство Таунхоум, я посрещнаха като сребриста вълна. Тя умишлено навлезе във водата до коленете, преди да коленичи и да протегне ръце под повърхността на топлата лагуна.

— Хайде, малки просячета. Елате и си вземете.

Гласът й бе напрегнат и сърцето й биеше до пръсване. Топлата кристална вода едва достигаше бедрата й. Съзнаваше, че трябва само да се изправи и водата отново ще бъде до коленете й. Беше в безопасност, сякаш стоеше на плажа.

И точно там отчаяно й се искаше да бъде.

Но първо нахрани рибите, каза си Манди и стисна зъби. От какво се страхуваш изобщо? Снощи със Сътър беше в много по-дълбока вода и изобщо не забеляза. Дотолкова се беше увлякла по мъжа, че напълно бе забравила за страха.

Малките рибки се стрелкаха наоколо, ала твърде малко дойдоха да хапнат от ръцете на Манди. Тя може и да се заблуждаваше за дълбочината на водата, ала рибките знаеха, че там, където ги чакаше Манди, водата е прекалено плитка, за да ги предпази от пернатите хищници. Кога младата жена най-после призна пред себе си какво задържа рибите, тя се изправи на крака и пое напред, докато водата достигна бедрата й и по-нагоре, спря едва когато потъна до кръста в топлата прегръдка на лагуната.

В първите няколко минути юмруците й бяха твърде здраво стиснати и никакви трохи не се подаваха между пръстите й. Рибите се носеха на облак около нея, сигурни в по-дълбоката вода и полудели от мириса на храна. Когато страхът й попремина, Манди пое дълбоко въздух и се застави да разтвори пръсти. Само след миг ръцете й бяха напълно празни.

Манди остана неподвижна, докато облакът от риби изтъня и накрая всички се отдалечиха да си вършат своята си работа. Младата жена осъзна, че макар да не е в състояние да излезе зад ръба на рифа, би могла да разгледа поне онези видове, които са в естествената си среда.

Нетърпеливо се взря в разнообразните риби. Знаеше, че никое от движенията им не е случайно, всяко едно бе свързано с оцеляването на рибата, дали за ядене, криене, ухажване или защита на определена част от корала, която смятаха за своя собственост. Лекият вятър набразди водната повърхност и размъти картината отдолу. Манди с копнеж си спомни какво бе да плува под повърхността на морето с маска. Бе плувала в океана от Аляска до Мексико, ала никога не се бе гмуркала в такива кристални воли като на морето около остров Лейди Елиът. Ако бе с маска, щеше да вижда във водата така ясно, както и във въздуха.

„Мъдро заключение, доктор Саманта Блайт-Камерън — поздрави се тя, саркастично използвайки името, с което бе подписала доктората си. — Но как точно смяташ да задържиш лицето си под водата достатъчно дълго, за да се насладиш на тази рядка морска видимост?“

Изведнъж на Манди й хрумна идея как би могла да гледа под водната повърхност, без да се намокри. Все още се поздравяваше, когато се върна от кафенето, понесла неоцветени плувни очила. Отначало влезе само до бедрата и натопи само върха на очилата в лагуната. Изведнъж пред очите й се откри ясна гледка. Трябваше само да остане, докато доплува нещо интересно.

Рибите не съдействаха особено. Манди навлезе по навътре в Рибешкото езеро, опитваше се да гледа, без да се навежда твърде много. Виждаше достатъчно, за да продължи да се опитва да види повече. Щом настъпи отливът тя влезе, докато водата стигна до кръста й, напълно погълната от малките прозорчета към топлия свят в лагуната.

Най-сетне дочу гласове и смях, които я известиха за завръщането на първата вълна гмуркачи. Знаеше, че Сътър няма да е с тях. Той все още бе в блестящия син свят на морето, безтегловен, реещ се, наблюдаван от рибите, които бяха като живи скъпоценни камъни.

Манди би дала душата си, за да бъде с него, свободна и забравила страха си, без да е обект на нежеланото му съжаление.

Бавно се извърна и пое към брега. Не й се искаше да прекрати заниманието си, ала не бе закусила и ако не искаше да срещне Сътър на обяд, трябваше да хапне с току-що завърналите се гмуркачи. Взе нови очила от кафенето, хапна набързо и пое към бараката за оборудване, преди смелостта да я е напуснала.

Рей и Томи пълнеха две бутилки кислород. Двамата едновременно вдигнаха глави.

— Здравей, миличка — поздрави Рей. — Всичко… всичко наред ли е?

— Чудесно — бързо отвърна Манди.

— Много съжалявам… — започна Томи.

— Вината не е твоя — прекъсна го Манди. — Трябваше веднага да кажа на всички, че имам проблем с водата. Просто ужасно ме беше срам.

— Няма причина за това — обади се Рей. — Някои хора просто не харесват водата, височините или пък тъмните нощи. Дръж здраво, Томи.

Манди изчака да приключат с бутилката и рече:

— Рей?

Той вдигна поглед.

— Има ли някоя допълнителна маска с шнорхел.

— Разбира се, миличка, но защо просто не вземеш твоята?

— Моята ли? — премига Манди.

— Името ти с написано на нея, както и на тези две бутилки, на водолазния костюм, плавниците и всичко — посочи Рей към ъгъла на бараката. — Дойдоха на Лейди с твоя билет.

— О! — Манди погледна съвсем новата екипировка, мислено пресметна цената и се зачуди как ли ще се отплати на Антеа. — В такъв случай, ще взема маската.

Рей й я подаде, като я изгледа любопитно, ала нищо не каза.

— Благодаря — промърмори Манди.

Преди някой от мъжете да успее да попита какао ще прави една жена, която се страхува от водата с маска за гмуркане, Манди се извърна и бързо се отдалечи. Отби се при купата с хляб пред закусвалнята, ала не се задържа да изслуша историите на гмуркачите. Нямаше да види невероятните гледки, за които споделяха, ала щеше да натопи лицето си във водата, дори ако това бе последното нещо в живота й.

 

 

— Благодари, Рей — рече Сътър, свали бутилките и ги подаде на другия водолаз. — Сигурен ли си, че ще имаш време?

— Разбира се, приятел. Тук съм, за да доставям радост на хората, които си плащат — отвърна Рей с усмивка, взе бутилката и я приготви за пълнене за следобедното гмуркане. — Пък и за мен ще е чест.

— Кое?

— Да се погрижа за екипировката ти.

Сътър се ухили в отговор. Обикновено не се доверяваше на други хора за тези малки бутилки, от които зависеше животът му по време на гмуркане. Ала Рей бе спечелил доверието му. Бе прецизен също като него.

— Май с възрастта започвам да ставам мързелив — подхвърли Сътър.

— Нищо подобно. Ти си като дълбоководните акули. Никакво вълнение, никакъв шум, само мускули и увереност — Рей се поколеба. — Момичето ти ей сега беше тук. Искаше маската си. Ще я водиш на плуване с шнорхел ли?

Сътър присви очи. Откакто се бе събудил се опитваше да прогони Манди от съзнанието си. Не бе успял.

— Тя така ли каза?

— Не.

— Взе ли си плавниците?

Рей поклати глава.

Нов порив на вятъра разлюля ниската растителност около бараката.

— Идва буря обаче — вдиша Рей въздуха и огледа небето. — Скоро ще завали.

— Вятър?

— Точно така. Може и да успеем да се гмурнем при стената на рифа. Зависи от вълните.

— Маската, така ли? Нещо друго?

— Усмивка и бял бански костюм.

Изражението на Сътър неволно се промени, като си помисли доколко банският костюм прикрива тялото на Манди.

Рей забеляза раздразнението му и се усмихна.

— Не се тревожи, приятел. Костюмът й е по-скромен от на повечето жени тук.

Сътър изръмжа и се отправи към закусвалнята. Бе се надявал, че гмуркането ще намали сексуалното напрежение, обхванало го откакто бе зърнал Манди сутринта. Не се бе получило. Макар тялото му да бе изтощено, сексуалното желание бе все тъй силно.

Хвърли поглед към плажа и зърна Манди в Рибешкото езеро. Бе вдигнала маската на челото си като гмуркач току-що излязъл от водата, ала косата и горната част на тялото й бяха напълно сухи.

Сътър остана загледан в нея, скрит от дъбовете, които растяха по края на плажа. Манди просто бе навлязла до бедрата в лагуната, ръцете й се плъзгаха през топлата вода, галеха я, сякаш бе любовник. Мисълта накара Сътър да потръпне, страстта едва не го събори на колене. Той затвори очи, за да прогони гледката на стройния й грациозен гръб, златисто-матовата кожа, тънката талия и високите гърди, изпълващи горнището на банския, както бяха изпълвали дланите му.

Ала не успя да прогони образа й от съзнанието си. Спомените от предишната нощ изплуваха с нова сила.

Той рязко се извърна от плажа, твърдо решен да не мисли за Манди. След душ, обилен обяд и хубава бира, отказа игра на карти. Беше твърде неспокоен, за да играе покер. Един поглед към рифа му подсказа, че не може да става и дума за гмуркане. Обърна гръб на плажа с Рибешкото езеро и пое в противоположна посока, като заобиколи шумната птича колония.

В горещия зноен следобед небето бе покрито с облаци. Повърхността на морето отразяваше всички нюанси на сивото.

Не бе обиколил и половината остров, когато заваля. Капките бяха топли като въздуха, горещи като тялото му. Лееха се като сълзи по лицето му. Той не ги забелязваше. Продължаваше да върви, докато направи пълен кръг около острова, поел към мястото, където вътрешния риф удържаше вълните. Измина още неколкостотин метра нагоре по брега и стигна до варовиковата скала, където първо бе утешил, после пожелал и накрая прелъстил Манди. Спря и се загледа в пясъка, опита да прогони спомените.

Изруга тихо, извърна се и се отдалечи от плажа. Наоколо нямаше никои, който да го разсее или обезпокои. Времето бе прогонило всички по палатките, бунгалата или малкия бар. Сътър продължи да върви, без да обръща внимание на вятъра и дъжда, докато изведнъж осъзна, че не е сам на плажа. Манди бе все още в Рибешкото езеро, седеше дотолкова неподвижна, че не я беше забелязал докато не стигна на десетина метра от нея.

Сътър тихо се отдръпна в горичката. Взря се в жената, седнала насред езерото, водата достигаше гръдния й кош. Маската бе дръпната върху лицето й, шнорхелът между устните й, сякаш възнамеряваше да се гмурне в лагуната. Ала не помръдваше.

Отначало Сътър не успя да проумее какво прави Манди. Тя се навеждаше леко, сетне рязко се дръпваше и оставаше неподвижна за няколко минути. После отново почваше бавно да се навежда — бавно, бавно, бавно, само за да отскочи отново назад и пак да остане неподвижна.

След като на колко пъти проследи тези движения, Сътър внезапно осъзна, че Манди опитва да се застави да натопи лицето си във водата. Студена тръпка премина по кожата му. Знаеше, че Манди се бои от водата. Бе доловил паниката в писъка й, бе зърнал лицето й, усетил я бе в треперещото й тяло, когато я бе измъкнал от езерото, ала до този момент не си бе дал сметка доколко силен е страхът й. Тя приближаваше повърхността на лагуната сякаш бе разтопен метал, който ще я прогори до кости… или затвор, в който щеше да бъде бита, измъчвана. Увереността, че ще загине се долавяше във всяка извивка на треперещото й тяло.

И все пак Манди се наведе отново към водата — очевидно разкъсвана от страха и решимостта си да преодолее този страх.

Защо? Защо се бои толкова? Защо е изпълнена с такава решимост? И откъде, за Бога, човек, който се страхува от толкова много неща, намира кураж да се изправи срещу страха?

Сътър нямаше отговор на въпросите си. Само дъждът се лееше като топла пелена. Манди се навеждаше все повече и повече към водата, докато минутите се нижеха, а той бе затаил дъх и се молеше този път тя да успее… този път… този път, моля те. Господи, нека бъде този път, нека мъчението й свърши!

Манди рязко отскочи от водата.

Сътър изпусна въздуха през зъби. Ръцете го боляха от стискането на юмруците. Цялото му тяло бе напрегнато също както се бе стегнала и Манди, когато отново започна да се навежда към водата.

Сътър бе на половината път до Манди, когато осъзна какво възнамерява да направи: щеше да я измъкне от водата, да сложи край на мъчението й.

„Тя не е в опасност и ти го знаеш. Тогава защо ще се намесваш? Какво ти става?“, ядно се запита той.

Отговорът бе колкото обикновен, толкова и смайващ.

Не мога да понасям да гледам болката й.

„Тогава не гледай.“

И това не мога да понеса.

В крайна сметка Сътър остана на мястото си, с мъка преодоля всепоглъщащата нужда да сложи край на самоналоженото изпитание на Манди. Ала колкото и да му се искаше да го прекрати, той се възхити от смелостта, която демонстрираше всеки път, когато започваше отначало.

Изведнъж Манди се наведе в кръста и се потопи във водата, разплиска я по лицето и косата си. Мигновено се дръпна отново. Сътър усети вълни на триумф и облекчение, които го замаяха. Най-сетне всичко свърши. Тя се бе справила. Сега можеше да се изправи и да излезе от водата, която така ненавиждаше, и от която се страхуваше. Вече нямаше да се налага да гледа, изпълнен с гняв и безсилие, защото не можеше да направи нищо, за да повлияе на изхода от изпитанието, не можеше да поеме болката върху себе си, да й вдъхне сила или да я утеши. Беше безпомощен. Ала всичко свърши. Сега можеше да си поеме дълбоко въздух и…

Манди бавно започна отново да се навежда към водата.

— Манди — прошепна Сътър ужасен, изпълнен с желание да я прегърне, да я приласкае и утеши, да направи нещо, а не да стои безпомощно на брега и да я наблюдава — Недей, любов моя. Недей.

Сътър говореше твърде тихо, за да може Манди да го чуе през дъжда. Не че имаше някакво значение. Той знаеше, че няма да му обърне внимание, също както навремето бе пренебрегнал съвета никога да не се връща в примитивната страна, чието правителство го бе оковало и пребило, показвайки му значението на безпомощността и страха. Ала той се бе върнал, защото не искаше да се предаде пред страха и да изгуби напълно самоуважението си.

Пред същия избор бе изправена и Манди, и сърцето му се преобърна, като си даде сметка какво преживява тя.

Сътър отново бавно се оттегли зад прикритието на дъбовете. Видя как Манди понечи да отметне мократа коса от лицето си, ала ръцете й трепереха твърде силно. Отметна глава, за да отмахне косата от лицето си. Десет минути и три опита по-късно, тя отново успя да потопи лице в топлата вода. И отново рязко отскочи.

Сътър чакаше и се молеше. Когато Манди отново започна да се навежда напред, нужна му бе невероятна самодисциплина, за да не влезе в лагуната и да измъкне младата жена на брега. Загуби представа за времето, докато стоеше и наблюдаваше със стиснати юмруци и мрачно изражение, преживявайки изпитанието по единствения начин, по който можеше. Когато най-сетне тя задържа лицето си във водата за три секунди, преди да отскочи назад, Сътър се зачуди дали изпитва и половината от неговия възторг.

Манди внезапно се изправи, бутна назад маската с лекотата на човек, който бе използвал водолазна екипировка стотици пъти. Сътър си припомни, че същото бе сторила и когато отметна мократа си коса — жестът говореше, че е свикнала с водата. Но това беше напълно безсмислено. Човек, който се страхуваше от водата като Манди, не можеше да бъде плувец, какво остава за водолаз.

Манди излезе от лагуната и с едно движение свали маската. Жестът отново издаде човек, който може прекрасно да си служи с водолазната екипировка. Повечето новаци трудно успяваха да се справят с шнорхела, оплитаха пръстите или косите си, гримасничеха, докато се стараеха да овладеят твърдоглавата екипировка, без да останат без коса.

Къде се бе научила Манди да си служи с оборудването? Ала в следващия миг Сътър осъзна, че не това е важният въпрос. Какво я бе накарало да се страхува от водата, която очевидно някога бе обичала?

Отговорът не беше в падащия дъжд, нито в топлата лагуна, нито в подгизналите дъбове, които скриваха Сътър от плажа. И все пак той знаеше, че трябва да открие отговора. Нуждаеше се от него така силно, както тялото му копнееше за Манди.

Изпълнен с решимост, Сътър излезе от горичката и тръгна да намери Манди. Зад него нежната растителност потръпна безмълвно под ласката на топлия дъжд.