Елизабет Лоуъл
Магията на тропика (3)

Трета глава

Дори две седмици по-късно, само споменът за този момент караше Манди да потрепери. Внезапната опасна усмивка на Сътър се бе запечатала неизлечимо в паметта й, както и усещането на ръката му върху голия й гръб, докато я извеждаше от сцената, ала най-вече я преследваха очите му. Твърди като камък, безразлични, показвайки съвсем ясно също както и думите, които бе прошепнал в ухото й, че я смята за глупава и абсолютно незначителна.

„Това ще ти се размине безнаказано, момиченце. Но изиграй още веднъж подобно представление и ще се почувстваш като трева под нашествието на слонове.“

Тя бе свела поглед от смокинга към обувките му, сетне обратно нагоре към студените му очи.

„Няма нужда да си толкова чувствителен към размера на краката си. Ако не бяха слонски, нямаше така добре да прилягат на устата ти.“

Споменът за отговора накара Манди да изстене. Тя покри лицето си с длани, скривайки от погледа си празното бюро. Винаги бе съобразявала бързо и още по-бързо измисляше отговорите, ала никога досега не бе съжалявала толкова за резултата. Сътър я смущаваше. През повечето време й се искаше да се скрие, като го видеше.

А в останалите случаи имаше желание да го убоде, за да я забележи. Слава Богу, той бе започнал триседмичната си почивка, заминавайки четири дни по-рано.

Защо го повиках с показалец пред всички тези хора, запита се Манди за хиляден път. Какво, за Бога, ме накара да си помисля, че мога да го засрамя? Можеш ли да засрамиш камък?!

Дори споменът за гранитната самоувереност на Сътър раздразни Манди. Вместо да се ядоса на подигравателния й жест, той просто се изправи, плъзна ръка под косата на шията й и се усмихна, когато усети тръпките по тялото й. Повдигна вежда, сетне плъзна поглед по нея, сякаш събличаше роклята, след което се извърна, напълно загубил интерес. Тя все още чуваше острите, безчувствени думи.

„Не си купила любовник, миличка, макар да си достатъчно жадна да обереш банка за това. Вероятно можеше да си купиш част от спортиста на Шарай. Две наведнъж изглежда съвсем в негов стил.“

Лицето на Манди пламна също както вечерта, когато бе разбрала, че Сътър е прочел бележката в календара й: „Ограби банка. Купи си любовник. Неотложно!“

Ала трябваше да му даде най-високите оценки за добри обноски. Бе я отвел от сцената и едва тогава се бе отдалечил, оставяйки я на любопитните въпроси на жените от публиката, които прииждаха да я поздравят.

Бе понечила да обясни, че е платила Сътър за леля му, а не за себе си, ала се бе появила Антеа и леко бе поклатила глава. С доста мрачна усмивка и пламнало лице, Манди мълчаливо бе изтърпяла пискливите поздравления.

— Манди? Ей, Манди. Защо блуждаят тези двестаградусови очи?

— Алкохолът не е стабилен в никакво съединение над сто и осемдесет градуса — машинално отвърна тя на Стив, мислите й бяха другаде. — Изсмуква водата от въздуха, разводнява разтвора, докато…

— Боже, какви странни неща знаеш — прекъсна я Стив и стовари куп папки на бюрото й. — Ето прецедентите, които Антеа толкова настояваше да получи.

Манди премига и се фокусира върху настоящето, прогонвайки спомена за мъжествената усмивка на Сътър и студените му очи.

— Настоявала ли е?

— Стив, къде са онези прецеденти? — извика Джеси от кабинета на Антеа. — Личната секретарка на премиера говори по телефона с Антеа.

Стив грабна папките, преди Манди да успее да ги докосне.

— Пристигат веднага!

Манди въздъхна и проследи с поглед Стив. Нищо чудно, че толкова мислеше за Сътър напоследък. Нямаше работа върху бюрото си, нищо, върху което да се съсредоточи, освен втората годишнина от деня, в който животът й бе съсипан.

Всичко друго беше по-добро от мислите за това. Дори Сътър.

Телефонът иззвъня. Доволна, че ще се разсее, тя посегна да го вдигне. Ала щом притисна слушалката към ухото си, чу гласа на Алис:

— „Деца на нашите деца“, добър ден.

Манди затвори внимателно, макар вътрешно да беснееше. Можеше да понесе всичко, но не и бездействието. Откакто Алис и Джеси бяха започнали работа във фондацията, работата на Манди бе разпределена помежду им. Въпреки непрестанни уверения и намеци за по-интересни задачи, Антеа не бе възложила на Манди нищо ново. В резултат на това Манди имаше твърде много време, за да се занимава със собствените си мисли.

Точно днес преди две години, минус няколко часа.

Престани! Всичко е приключено, мъртво и погребано. Случи се и нищо не може да се направи, за да се промени каквото и да било.

Да. И се случи днес преди две години.

Химикалката, която Манди държеше, се изплъзна от пръстите й, търкулна се по бюрото и падна на пода. Младата жена я проследи с блуждаещ поглед как отскочи меко на килима. Спомените нахлуха в съзнанието й. Тя пребледня и сърцето й заблъска в гърдите. Машинално се застави да диша по-бавно и по-дълбоко, за да възвърне самообладанието си, като не спираше да си повтаря, че няма причина да се разстройва.

Това е ден като всички други. Просто един ден. Ако имаше гроб, който да посетиш, щеше да отидеш и да премислиш всичко отново. Ала гроб няма, затова ще си седиш вкъщи и ще премисляш всичко отново и отново, докато се вцепениш, а после ще заспиш, ще се събудиш и ще започне още един най-обикновен ден, още един ден по-отдалечен от вчерашния. И някой ден всичко ще бъде достатъчно далеч в миналото.

Но не и днес. Днес е прекалено близо.

Манди внезапно се изправи и започна да крачи из големия кабинет, докосвайки леко бюрата и столовете, обзета от желание да…

Навън.

Тя застина неподвижно, изненадана от силата на желанието си да излезе навън, на открито, на свобода. Отдавна не се бе чувствала така хваната в капан.

Същият ден, различна година. Не трябваше да опитвам дълбоката вана тази сутрин. Прекалено дълбока. Водата бе отключила твърде много спомени.

Силна тръпка разтърси тялото й. Тя бързо се огледа, съзнавайки, че трябва да се залови с нещо, иначе щеше да полудее. Решително влезе в кабинета на Антеа, за да поиска работа. Антеа, Джеси и Стив се бяха навели над папките, които бяха разпръснати по голямата маса. Очевидно секретарката на премиера бе получила отговор на въпросите си, тъй като Антеа вече не държеше телефона.

Възрастната жена погледна часовника си.

— Подрани с няколко минути, но предполагам, че е за добро. Въздушният трафик е доста непредсказуем.

— Какво? — попита Манди.

— Въздушният трафик — отсече Антеа.

— Какво значение има…

— Полетът е след два часа.

— Полетът?

— До Сидни.

— Къде?

— Австралия.

— Какво?! — попита Манди, давайки си сметка как се е чувствала Алиса по време на падането си в заешката дупка.

— Не се ли включих точно оттук? — усмихна се Антеа. — Вземи си чантата, Манди. Време е да тръгваш.

— Антеа, за какво говориш?

— Полетът — рече Стив, неспособен да скрие широката си усмивка.

— Полетът? — през смях рече Джеси.

— До Сидни — продължи Стив.

— Къде? — с престорена сериозност попита Джеси.

— Австралия — отвърна Стив.

— Какво?! — продължи ролята си Джеси.

Манди неволно се усмихна.

— Толкова лошо ли беше?

— Почивката ще излекува всичко — намеси се Антеа и прекоси стаята.

Манди понечи отново да попита: „Какво?!“, ала се усети навреме за голямо разочарование на Стив и Джеси. Антеа измъкна от шкафа раница на ярки розово-черни ивици и я сложи на бюрото. Манди изгледа раницата с подозрение.

— Не знаех, че има и розови зебри — промърмори.

— Няма — спокойно отвърна Антеа. — Това е тигрова шарка.

— О, това обяснява всичко.

Антеа се усмихна и потупа Манди по ръката.

— Точно това харесвам у теб, мила. Ти ме разбираш.

— Така ли?

— Определено.

— Това ме плаши. Кога каза, че е полетът ти?

— Не съм казала, но по-добре да побързаме.

Манди затвори уста, давайки си сметка, че е в губеща позиция. Когато Антеа бе в приповдигнато настроение, нищо не бе в състояние да й съперничи, дори бързият език на Манди.

— Добре. Чанта. Летище. Самолет. Сидни — рече тя. — Аз ще нося тигъра.

— Отложете разговорите ми.

„С три седмици?!“ Ала Манди забрави тази мисъл, докато с усмивка последва Антеа. Не искаше да разваля доброто й настроение, перспективата за триседмична почивка в Австралия би замаяла главата на всеки. Ако не беше присъствието на Сътър — и пътуването със самолет — Манди би завидяла на началничката си. Пък и въпреки полета и компанията на Сътър, мисълта за Австралия бе достатъчна, за да събуди мечтите на Манди. Толкова отдавна хоризонтът й се затваряше между офиса и стените на апартамента, спомените и страха.

— Насам, мила. Ще вземем моята кола — рече Антеа.

Няколко минути по-късно Манди сложи раницата в багажника на елегантния двуместен мерцедес на Антеа.

— Сигурна ли си, че нямаш нужда от повече багаж? — попита Манди. — За теб Сътър със сигурност ще наруши правилата си.

— Всичко е наред. Гарантирам, че правилата на Сътър няма да ми създадат ни най-малко неудобство.

Уверението на Антеа слагаше край на всякакви въпроси. Манди затвори багажника и зае мястото на шофьора.

— А паспорта ти? — попита тя. — Реши ли проблема с него?

Именно затова Сътър бе заминал по-рано, нямаше търпение да чака, докато леля му уреди формалностите.

— Накрая се обадих на сенатор Мартин Търгуд. Той се погрижи за всичко.

— Какъв точно беше проблемът? Ти така и не каза.

— Права си, не казах.

Манди чакаше.

Антеа ровеше из чантата си за ключовете от колата.

— Ето ги. По-добре побързай, мила. Понякога международните полети са претъпкани.

Манди машинално пое ключовете.

— Господин Акстън ти осигури, място, нали?

— Мястото е осигурено — съгласи се Антеа.

— Тъй като той притежава голяма част от аеролинията, няма причина да се тревожиш, че ще останеш без място. Като се има предвид какво изпитва към теб господин Акстън, вероятно дори капитана би изхвърлил заради теб — рече Манди.

Антеа само се усмихна.

Пътуването до летището отне едва двайсет минути. Манди остави Антеа на тротоара, сетне премина пет пътни ленти, за да намери място на едночасовия паркинг. Грабна ярката раница от багажника, затръшна капака и се затича обратно през петте пътни ленти. Гишето за първа класа беше затворено, което означаваше, че Антеа вече е получила бордна карта. Манди пое към изхода, сигурна, че ще настигне началничката си. Ала на контролния пункт за проверка на багажа я нямаше.

— Мина ли оттук една дребна среброкоса жена?

— Да, госпожо — отвърна охранителят и сподави усмивката си. — Капитанът лично я откара. Беше разбрала погрешно часа на полета. Задържат самолета.

— Но багажът й е у мен!

Манди хвърли раницата и чантата си на лентата, за да минат през рентгена. Премина през рамката, без да задейства алармата, грабна раницата и чантата и хукна, въпреки високите си токове. Отначало не забеляза никого на изхода. Сетне зърна сребриста коса в края на прохода, водещ към Боинг 747 W.

— Антеа!

— Побързай, мила. Чакат те.

Манди измина тичешком прохода и подаде раницата на Антеа. Тя не й обърна внимание, а вместо това взе чантата на Манди. Пъхна вътре дебел плик и я върна на младата жена.

— Всичко, от което имаш нужда е вътре. А сега побързай.

— Какво?

— Не се тревожи за нищо — продължи Антеа, прекъсвайки възраженията на Манди, докато я водеше към входа на самолета. — Разпоредих се да не ти доставят пощата и вестниците, Джеси ще ти полива цветята, Стив ще се погрижи за колата ти, а Алис ще вземе дрехите ти от химическото чистене. Има ли нещо друго, което трябва да свършиш пред следващите няколко седмици?

Неспособна да каже каквото и да било, Манди само поклати глава.

— Госпожице Блайт? — извика стюардесата. — След минута трябва да затворя вратата.

— Бягай — рече Антеа. — Четиристотин души те чакат — изведнъж тя се изправи на пръсти и прегърна Манди. — Приятна почивка. Заслужила си я.

— Но аз…

— Върви — прекъсна я строго Антеа. — Стив и Джеси чакат да ми помогнат да закача още една снимка на стената. Твоята снимка.

Стиснала в една ръка чантата си, а в другата — раницата, най-новият проект на Антеа замаяно се отправи към чакащия самолет.

— Ей, Манди — извика Антеа, — не забравяй какво ти казах за намирането на любовник. Австралийците са прекрасни!

 

 

— Д. М. Сътър ли се казвате?

— Ще има ли някаква полза, ако отрека.

Мъжът се засмя.

— Извинявай, приятел. Боя се, че не. Видях снимката ти снощи по телевизията.

Сътър тихо изруга и слезе от стълбата на самолета, като внимаваше да не докосне парапета. В края на септември в Бундабърг беше пролет, ала в североизточната част на Австралия пролет беше относителен термин. Слънцето беше силно като в тропиците и превръщаше всичко, което докоснеше, в нажежена жарава — включително и парапета.

— Репортер ли си? — попита Сътър, като изгледа преценяващо високия мускулест и силно загорял от слънцето мъж пред себе си. Австралийските репортери караха американските си колеги да изглеждат като благовъзпитани хористи.

— Не се тревожи, приятел. Казвам се Рей. Водолазен инструктор съм на Лейди. Заедно с екипировката ти донесох и съобщение.

При думите „водолазен инструктор“ мрачното изражение ни Сътър се изпари. Той се усмихна и протегна загарялата си мазолеста ръка.

— Благодаря ти, че си донесъл екипировката ми. Наложи се да заобиколим заради ранните мусонни бури на път от Кунунура. Отне ни два пъти повече време от предвиденото. Готов ли е самолетът?

— Чакаме още един пътник и ще излетим. Хайде да те претеглим.

Сътър последва Рей в малката чакалня с климатик. Подканен от Рей, Сътър стъпи на кантара заедно с рапицата на раменете си. Инструкторът повдигна вежди.

— Ти си истински водолаз, няма съмнение — отбеляза.

Сътър го изгледа въпросително.

— Само мускули — обясни Рей. — Тежиш петнайсет килограма повече от очакваното.

— Това проблем ли е? — попита Сътър, спомняйки си строгите ограничения за тегло на полетите до острова.

Рей поклати глава и записа теглото на Сътър към общия списък за самолета.

— Не се тревожи, приятел. Остават ни още седемдесет килограма. Освен ако съпругата ти не е с твоето телосложение, ще се справим, въпреки жегата.

— Нямам съпруга.

— Правилно. Твоето момиче.

— Нямам момиче.

— Е, тогава имаш причина за тревога — заяви Рей и остави папката си, — защото именно нея чакаме.

— По дяволите.

Сдържайки усмивката си, Рей подаде на Сътър сгънат лист хартия. Новодошлият подозрително се втренчи в бележката, чудейки се какво ли е замислила леля му пък сега. „Ранното начало“ на почивката му се бе превърнало в два дни полет, последвани от тридневен преход през тропическия ад на Австралия, преминал в обсъждане на дъждовните периоди и миграцията на животните с най-загадъчните туземци, които Сътър бе срещал някъде по земята. Брадата му беше набола, не се бе къпал от известно време — като се изключи подгизването от ранните мусонни дъждове, а сега стоеше върху нажежената писта на четирийсет градусова жега и деветдесет и пет процента влажност, чакайки… какво, по дяволите, чакаше?

Мърморейки, Сътър разгъна бележката и я прочете наум:

„Изпращам последния си проект. Тя има нужда от почивка също колкото и ти.“

Почеркът бе едновременно елегантен и изискано властен. Последната дума бе подчертани от подписа: „Антеа“.

Сътър се загледа в хоризонта и бавно преброи до сто и трийсет на езика, в който нямаше числа. Рей го наблюдаваше изпод оръфаната си сламена шапка по същия предпазлив начин, по който го бе гледала водещата на търга.

„И две кози правят двайсет. Нямам нужда от това. Близката луна и изгряващото слънце правят двайсет и едно. Имам нужда от баня, хубав сън, добро ядене и питие. Плюс две кози правят двайсет и три. Имам нужда от тишина и спокойствие. И една бременна коза стават двайсет и пет. Имам нужда да бъда оставен на мира. Имам нужда от почивка, а не от проклетите проекти на Антеа! И пълна луна стават двайсет и осем…“

Изминаха няколко минути, преди Сътър да спре поглед на тръстиковите поля, които ограждаха малкото летище. Захарната тръстика беше на всички етапи от производството — от голи разорани участъци до растения, надминаващи човешки ръст. Под нажеженото небе различно израсналата тръстика блестеше с различни нюанси на зеленото, като се започнеше от бледо резедаво до толкова тъмнозелено, че изглеждаше почти черно. С всеки полъх на горещия влажен вятър, измамно тънките тръстикови стъбла потрепваха и се залюляваха.

Вятърът смени посоката си и донесе силния аромат на единствената забележителност в Бундабърг — дестилационната фабрика за ром.

— Дали ти се намира малко от местния продукт? — попита най-сетне Сътър и премести поглед към Рей.

— Моля?

— Ром — лаконично обясни Сътър.

Предпазливостта на водолаза се стопи в солидарна мъжка усмивка.

— Да. Имам в торбата. Ела с мен, приятел. И без това ще бъде твърде късно за гмуркане по времето, когато стигнем до острова.

 

 

За трийсети път за също толкова на брой часове Манди отказа учтивото предложение на стюардесата за храна и питие. През изминалата вечност, откакто Антеа безгрижно бе подхванала последния си проект, въпросният проект бе изгледал два филма, бе изслушал всички музикални записи на слушалките и непрестанно си бе повтарял, че седи в театър, а не в абсурдно парче метал, задържано от незнайни сили на дванайсет хиляди метра над вода, толкова дълбока, че бе почти непозната на човека.

Като цяло Манди бе доволна от справянето си с презокеанския полет. За по няколко часа бе успявала да си внуши, че е в безопасност. Полетът със 747 беше толкова дълъг, че накрая бе изпаднала в някакъв странен транс, бе прекалено уморена, за да се страхува, докато огромният самолет гонеше полунощ през половината свят, без всъщност да я настигне, изоставайки все повече и повече от оранжевата зора, хванала го над Южния Тих океан.

Другите хора с възхищение се наслаждаваха на светлината, плъзгаща се над океана. Манди бе свалила завеската на прозореца си и не бе я повдигала изобщо, докато самолетът не се приземи в Сидни. Непрестанно си напомняше, че щом веднъж отминат водата, ще започне да се забавлява. Австралия бе идеалното място за човек, който се бои от водата — най-сухият континент на земята. След приземяването бе слязла от самолета с нарастващо чувство на гордост от постижението си, което бе продължило само до преминаваното й през митницата и имиграционната служба.

После я бяха упътили към полета, с който трябваше да продължи. Сидни не беше крайната й цел. Трябваше да стигне до място със странното име Бундабърг. Полетът й беше след двайсет и осем минути. Самолетът не беше 747. Не беше дори наполовина толкова голям. Събираше едва сто души. Ако не бе почти мъртва от часовата разлика, глада и недоспиването, никога нямаше да позволи на любезния екипаж да я качи на борда, да я настани на предната седалка и да пъхне в ръцете й списание. Не се бе зачела в списанието по време на излитането — бе се опитала да пропълзи между страниците.

След първия половин час на сковаващ страх, мозъкът най-сетне си бе възвърнал контрола над тялото й. Не се бе успокоила, ала бе успяла да принуди пръстите си да обръщат страниците, вместо да се впиват безсмислено в страничните облегалки. Все още не можеше дори да помисли за храна, страхът бе убил напълно апетита й. Повдигаше й се дори от водата, затова просто търпеше пресъхналата си уста. Замайването, настъпило след трийсет часа пълен глад, беше добре дошло. Отвличаше вниманието й от размерите на самолета.

Манди премига, опитвайки да си спомни какво се стараеше да прочете. Бавно сведе поглед към смачканите страници в скута си. Картата на вътрешните линии на Австралия беше съвършено неразбираема, съсипана напълно. Младата жена затвори очи и се помоли Бундабърг да се намира някъде в централната част, където водата се срещаше само под формата на плитки локви, останали от редките дъждове.

Самолетът се приземи съвсем гладко. Докато останалите пътници се придвижваха да слязат по стълбата, Манди остана на мястото си. Дишаше пресекливо и непрестанно си повтаряше, че изпитанието е приключило. Това беше. Всичко бе свършило и тя не се бе изложила. Утре — който и ден да беше, тъй като бе загубила представа за времето някъде из безкрайната полунощ над океана — утре, щеше да се гордее с постижението си. Сега обаче искаше единствено да пропълзи в леглото и да спи една седмица.

— Госпожице Блайт, добре ли сте?

Манди вдигна глава и се усмихна уморено на обезпокоената стюардеса.

— Часовата разлика — обясни тя. — Стомахът ми е някъде над Хаваите, а мозъкът ми — все още в Калифорния. Останалото не струва и един цент.

Жената се усмихна.

— Нека взема раницата ви. Онази с розовите райета, нали?

— Да. Благодаря ви.

Манди бавно се изправи, имаше чувството, че тялото й е временно взето под наем, а не нейна собственост от почти двайсет и осем години. Слънчевите лъчи, струящи през отворената врата на самолета, бяха толкова ярки, че младата жена извади слънчевите очила от чантата си. Стъклата бяха съвсем черни и рязко контрастираха с бледността на кожата й, ала намалиха тропическата яркост на слънцето до поносимо ниво.

Манди хвана парапета на стълбата, ала веднага рязко отдръпна ръка. Парапетът бе ужасно горещ, а въздухът бе толкова нажежен, че трудно се дишаше. Тя слезе много бавно по стълбата, усещайки присъствието на стюардесата, готова да й се притече на помощ. Най-сетне достигна пистата. Усещането за твърда земя бе като благословия за Манди. Никога не бе обичала летенето дори преди злополуката, след това самолетите се бяха превърнали в нещо, което търпеше само защото искаше да е в състояние да се погледне в огледалото и да не види насреща си една пълна страхливка — а само една донякъде страхлива жена.

Манди въздъхна и пое към летището, без дори да забележи мъжа, застанал нетърпеливо отстрани и не откъсващ поглед от нея. Сътър присви очи, щом разпозна Манди да слиза бавно по стълбата. Изпитият ром бе отпуснал мускулите на врата му, ала не бе подобрил ни най-малко разположението на духа му. Точно сега най-малко се нуждаеше от три седмици, прекарани в компанията на остроумната секретарка на Антеа и нейните шегички — макар тя да имаше най-елегантния и сексапилен гръб, който някога бе виждал или докосвал.

Сътър нямаше нужда от Манди, ала бе вързан с нея. Нямаше измъкване. Тя беше тук, той също, докато Антеа мъдро бе останала на доста голямо разстояние. Сътър тихо изруга и прекоси няколкото метра, които го разделяха от Манди.

— Поразмърдай си задничето — рязко нареди той и стисна ръката й над лакътя. — Трябва да те претеглим. Къде ти е багажът?

Манди се взря в Сътър, бе толкова изтощена, че успя единствено да чуе думите му. Едва-едва. Да ги разбере или да отвърне бе извън възможностите й.

— Заповядай, приятел — рече стюардесата и му подаде раницата на Манди. — Тя явно е опитна пътешественичка. Това е всичкият й багаж.

Сътър пое раницата, направи гримаса при вида на шарките, изръмжа някаква благодарност към стюардесата и побутна Манди към малката сграда на летището. Преди тялото й да се приспособи към хладната вълна от климатика, Сътър я вдигна на ниската платформа на теглилката, бутна в ръцете й чантата и раницата, след което се отдръпна.

— Сътър?

Той изобщо не й обърна внимание, втренчен в Рей.

— Не се тревожи, приятел. Имам екипировка, която тежи повече от твоето момиче.

— Тя не е моя — озъби се Сътър.

Манди трепна.

Рей я огледа от глава до пети. Дори плътните й слънчеви очила не намалиха въздействието на усмивката му, когато й помогна да слезе от теглилката. Въпреки изтощението си, Манди също се усмихна; Антеа се бе оказала права за австралийците. В сравнение със Сътър бяха великолепни.

Ала в сравнение със Сътър, същото можеше да се каже и за бясна горила.

— Уморителен ли беше полетът? — попита Рей.

— Да — отвърна Манди. Гласът й бе прегракнал от облекчение, че мъчението е свършило.

— Не се тревожи, миличка — окуражително я стисна за ръката Рей и взе раницата. — Ърл ще ни отведе на Лейди за нула време. Ще отнеса багажа ти, а ако имаш нужда от нещо на Лейди, питай за Рей.

Манди скръбно изпрати с поглед Рей, който изчезна през задната врата на летището. Не разбра много от това, което й каза, но усмивката му бе като климатика — всепоглъщаща, ала все пак прекрасна. Тя насочи вниманието си към Сътър.

— Виж, нямаш представа колко съжалявам — уморено рече тя и бутна слънчевите очила към челото си, за да разтърка зачервените си очи. — Повярвай ми, идеята не беше моя — тя опита да се усмихне, ала дори за това нямаше сили.

Погледът на Сътър бе изпълнен с повече разбиране и с по-малко одобрение от този на Рей. Единственото, което спря Сътър да излее гнева си заради провалената почивка, бе увереността, че Манди е на ръба на изтощението. У нея не бе останала и капчица живец. Очевидно Антеа бе права; Манди имаше нужда от почивка също като него. И очевидно изобщо не бе подготвена. Строгият костюм, найлоновите чорапи и високите обувки бяха доказателство, че бе тръгнала направо от кабинета на Антеа.

— Колко предупреждения получи? — неохотно попита Сътър. Неволно изпита състрадание към жената пред себе си, която мълчаливо го молеше да не се ядосва.

— Предупреждения? — недоумяващо попита Манди и поклати глава.

— Намеренията й са добри — рече Сътър, подхвана отново Манди и я поведе към вратата на летището, откъдето току-що бяха влезли. — Хайде, малката. Чакат ни. Ще поспиш по пътя.

Манди едва успя да смъкне отново очилата си, преди да излязат в горещата сауна на Бундабърг. Отне й само миг, за да осъзнае, че Сътър я води към пистата, а не към паркинга. Тя забави крачка.

— Къде е паркирана колата? — попита.

— Каква кола?

— Колата, която… О, не. Не!

Очите на Манди се разшириха от ужас. Пред тях имаше самолет, който приличаше на гигантско водно конче. Шумът на малките двигатели заглушаваше думите и Сътър я повлече към отворената врата за пътниците. Манди понечи да заговори, ала бе твърде изтощена и уплашена, за да изрече и дума. Краката също не я слушаха, ала Сътър като че ли не забелязваше. Той просто я повлече напред, без да обръща внимание на напразните й опита да спре. Когато дойде време да се качи в самолета, тя рязко спря. Не можеше да го направи. Просто не можеше.

— Н-н-не — заекна тя. — Н-н-не обичам малките самолети.

— Ако мислиш, че този е малък, почакай да видиш пистата от другата страна. Хайде, качвай се — подкани я Сътър, нетърпелив да се скрие от слънцето. — Вече те чакахме повече от час.

Манди опита да събере мислите си, да обясни, ала само гледаше ужасено малкия осемместен самолет. Изведнъж усети, че я избутват на борда. Опита да се бори, ала всичко беше като в най-ужасните й кошмари, мускулите не й се подчиняваха, всеки миг бе като в забавен каданс, с изключение на света около нея, който препускаше толкова бързо напред, че нищо не можеше да го спре, нито да предотврати смъртоносната катастрофа, която я очакваше. С последни усилия на волята, тя се извърна към Сътър, насилвайки се да заговори.

— С-С-Сътър, м-м-моля те! С-с-страх ме е от л-л-летене!

— Забавно, много забавно — рязко я прекъсна мъжът и я набута вътре. — Толкова те е страх от летенето, та прелетя половината свят с един самолет, а после целия австралийски континент с друг, нали така? Престани с тази комедия и се настанявай на проклетата седалка.

Той решително я натисна на мястото точно зад пилота и зае седалката до нея. Шумът на двигателите премина в механичен писък. На Манди й се искаше единствено да изпищи, ала устата й бе толкова пресъхнала, че от гърлото й не излизаше нито звук.

— С-С-Сътър…

Той не чу измъчения шепот.

Манди сграбчи китката му в стремежа си да го накара да разбере.

— Слушай, миличка — озъби се той и рязко отдръпна ръката си, — не съм спал от три дни, не съм се къпал от седмица и последното, което ядох, беше гущер, пърлен на лагерен огън. Със сигурност не съм в настроение за глупавите ти шеги. Откажи се!

Манди отново се опита да заговори, ала двигателите бяха прекалено шумни и земята вече се отдалечаваше от нея. След минути самолетът обърна и се насочи над океана. Младата жена затвори очи и се помоли да умре при катастрофата, вместо да бъде хваната в капан жива в помещението, да потъва, да се дави и никой да не чува писъците й, освен един мъртъв мъж, който никога не я бе обичал.