Елизабет Лоуъл
Магията на тропика (8)

Осма глава

Разбирането и целувката на Сътър преследваха Манди през останалата част от деня. Не бе подозирала, че е способен на такава нежност. Мисълта да бъде прегръщана и любена дори с частици от подобна нежност караше тялото й да тръпне. Улови се, че наблюдава всяко движение на Сътър, всеки негов дъх, отблясъците на лъчите по косата му и сатенено гладката му кожа, под която се очертаваха стегнатите мускули.

След вечеря Манди бе обзета от необяснимо безпокойство. Когато водолазите се събраха в бара да пийнат по бира и да си разказват истории, тя се измъкна навън, водена от нуждата да се разходи бързо и надалеч, защото ако останеше, нямаше да успее да сдържи порива си да прокара пръсти по чувствените устни на Сътър и да му върне ласката, която бе получила по-рано през деня.

Манди стигна до края на мъничкия остров. Тук дори дъбове не растяха. Брегът се спускаше надолу към лагуната. При отлив тук-там имаше пясъчни плитчини. Предишния ден бе открила, че пясъкът образуваше възглавница, на която можеш да седнеш, а изгладеният от водата и стоплен от слънцето варовик предлагаше удобна облегалка. Освен това Манди бе твърде неспокойна, за да седи неподвижно. Продължи да върви, докато заобиколи края на острова и тръгна обратно по далечната страна, където вълните се разбиваха в огрените от залеза брегове на Лейди Елиът. Вятърът духаше силно, жегата и влажността бяха по-скоро като копринен воал вместо като задушаващо покривало, червеното небе изглеждаше като полирано.

Много бързо светлината угасна, погълната от кадифения мрак на тропическата нощ. Манди направи пълна обиколка на острова, премина покрай няколкото малки сгради, без да спре. Луната, надничаща иззад воала от облаци и белият коралов пясък предлагаха достатъчно светлина. Не срещна никого по време на втората си обиколка. Макар да бе едва километър и половина дълъг и около осемстотин метра широк, на острова имаше твърде малко хора, за да съществува опасност да се натъкне на някого след мръкване.

Палатката бе празна, когато Манди най-сетне се поуспокои. Заспа бързо и сънува топлите ласки на Сътър и морето. Когато се разсъмна, Манди рязко се събуди. В палатката се процеждаше достатъчно светлина, за да види, че Сътър спи по гръб, пъхнал едната си ръка под главата, отпуснал другата на пода. Почти голото му тяло приличаше на варварска скулптура, огряна от рубинената светлина.

Когато се събуди отново, тя беше сама в палатката. Макар матракът на Сътър да бе празен, тя не можеше да погледне натам без да си го представи, както го бе видяла на разсъмване. С треперещи ръце и отмалели крака, тя навлече островната си униформа — бански костюм и сандали. Грабна кърпата си и се отправи към душовете. Половин час по-късно излезе поуспокоена като тропическия вятър.

Едва бе приключили със закуската, когато дочу дивашкия механичен трясък на белия самолет, който се спускаше към острова. Спомените я връхлетяха, заплашвайки да я парализират. Тя ги замени с образа на Сътър на разсъмване. След няколко минути бе в състояние да се спусне по стъпалата на закусвалнята и да тръгне към пистата, която бе избягвала, откакто бе стъпила на острова. Когато мина покрай бараката с водолазно оборудване, самолетът бе завил по кораловата писта и рулираше към бараката. Шумът на двигателите отекваше ритмично в сгъстения въздух. Манди забави крачка, когато спомените се надигнаха като студено среднощно море, заплашвайки да я погълнат. Изведнъж усети нечия мъжка ръка да обгръща нейната.

— Готова ли си? — попита Сътър.

Пръстите на Манди се стегнаха в неговите. Тя бавно издиша и кимна. Мъжът окуражително стисна ръката й. Манди несъзнателно се остави да я приближи към източника на страха й. Нищо не се случи. Стресната, тя вдигна поглед към спокойните очи на Сътър. Той й се усмихна окуражително, ала не продължи напред. Младата жена осъзна, че тя трябва да поеме водачеството, да се изправи срещу самолета по свой избор и по свой начин. Сътър нямаше да я насилва или убеждава, просто щеше да бъде там, ако се нуждаеше от него. Вълнението я задави.

— Ти разбираш — прошепна тя.

— Какво е да се бориш със страха?

Тя кимна.

Сътър се усмихна тъжно.

— Изненадана ли си?

— Да.

— Всеки се страхува от нещо, златооко момиче. Единствената разлика е, че някои хора се борят, а други се предават без борба.

— Ти с какъв страх се бориш?

— Боя се да не бъда окован и бит отново — отвърна мъжът. — Боя се от безпомощността.

Манди рязко си пое дъх. Вдигна ръката на Сътър и я притисна към бузата си, сетне целуна грубата му длан.

— Ей — рече мъжът и я накара да го погледне, — не исках да ме съжаляваш. Боят ме научи на страх. Страхът е много здравословно нещо. Неведнъж е спасявал живота ми. Просто трябва да внимавам да не управлява живота ми.

Манди не можеше да промълви и дума. Просто не откъсваше поглед от Сътър, неспособна да определи защо болката от миналото му бе от такова значение за нея.

— Деймън — прошепна тя, — аз…

Силен детски смях наруши тишината. Децата на семейство Таунхоум тичаха към самолета. Манди бавно пусна ръката на Сътър, ала преди това целуна отново пръстите му, преди да се обърне към Клинт и Ди и да протегне ръце. Само след миг потъна в прегръдките им. Децата заговориха едно през друго, даваха указания за строежа на кораловия замък. Най-сетне родителите ги качиха в самолета, стиснаха ръцете на изпращачите и благодариха на Манди, задето им бе осигурила повече време за гмуркане с грижите си за децата.

Изведнъж двигателят на самолета забуча. Манди инстинктивно посегна към ръката на Сътър. В следващия миг пръстите му се сплетоха с нейните. Той не каза нищо, въпреки болезнената сила на хватката й. Самолетът потегли по кораловата ивица и бързо ускори. Издигна се на половината на пистата, далеч от гнездящите речни рибарки. Когато самолетът направи кръг, набра височина и изчезна по посока на континента, Манди въздъхна от облекчение.

— Винаги ли те е било страх от летенето? — попита Сътър, щом напуснаха пистата.

— Никога не съм обичала малките самолети — отвърна Манди.

Мъжът усети, че Манди не каза цялата истина и може би скри по-важната част, ала не каза нищо. Не я винеше, че не иска да говори за страха си; не бе говорил за ужасното си преживяване в южноамериканския затвор от момента, в който бе разпитан в американското посолство след освобождаването си. Дори на Антеа бе отговорил доста рязко да задоволи любопитството си с доклада от посолството. Всъщност Сътър бе доста изненадан, че го бе споменал пред Манди. Тя не само бе разбрала, но и не бе изпитала съжаление. Бе ужасена, че е трябвало да преживее такова нещо, ала не бе направила грешката да се държи майчински, както бяха сторили няколко жени от посолството. Бе му предложила състрадание, а не съжаление. Съпричастност, а не съчувствие. Не бе изрекла успокоителни думи, защото знаеше, че каквото и да каже, няма да намали жестокостта на преживяното. Не съществуваше чудодейна майчинска постъпка, която изведнъж би отмила страданието. Манди бе разбрала това и се бе отнесла с уважение.

— Благодаря ти — промълви Сътър.

Манди изненадано вдигна поглед и падна в плен на ясните зелени очи.

— Някои от жените в посолството опитаха да се държат майчински с мен, след като бях освободен — обясни Сътър. — Направиха го от добро чувство, предполагам, ала все едно свеждаха всичко до ожулени колене на игрището за ръгби — Сътър се усмихна тъжно. — Боя се, че си създадох репутация на избухлив кучи син. Заслужаваше си обаче. Жените най-после проумяха, че не бях момче, което има нужда от гушкане и утешаване, за да се усмихне на мама през сълзи.

Манди откликна със също тъй тъжна усмивка.

— Не бъди толкова суров към тях, Сътър. Те просто са опитвали да намерят място за теб в техния свят, приятно местенце, където не може да се случи нищо, което да не бъде излекувано от майчина целувка и червена близалка.

Сътър изръмжа.

— Не съм момче и не искам да бъда.

— Мнозина мъже не се чувстват по този начин.

— Чудесно. Има толкова много майчински настроени жени, които биха притиснали малките сладурчета към гърдите си. Защо подобни жени не си родят собствени деца…

Тя сви рамене.

— О, понякога и това става. Обикновено се оказва пълна катастрофа. „Момчето“, за което са се омъжили трябва да порасне и да подели майката с пищящ безпомощен непознат, който стои на първо място по отношение на времето и вниманието на мама. Колко момчета познаваш, които обичат да бъдат изместени от центъра на вниманието?

Сътър се усмихна саркастично.

— Да, предполагам, че си права — той нежно сведе поглед към Манди. — Радвам се, че пазиш майчинските си инстинкти за деца като малките Таунхоум. Ти направи чудо с тях, между другото. Родителите ми казаха, че Клинт е голям разбойник.

— Нямам възражения — съгласи се Манди. — Освен това е изключително умен. Също и Ди. Когато спечелиш вниманието им, е все едно да застанеш в лъча на електрическо фенерче. Знаят ли родителите, че децата сами са се научили да четат?

— Споменах им за това, както и за препоръката ти да заведат Клинт в библиотека.

— Благодаря. Не можах да прекарам достатъчно време с родителите, за да намеря подходящ момент да им кажа. За теб не е било проблем.

— Да не намекваш, че съм безцеремонен?

Манди имаше предвид единствено, че Сътър е прекарал повече време с родителите от нея. От друга страна, истина беше, че на моменти Сътър можеше да бъде поразително откровен.

— Какво точно е определението ти за безцеремонен? Бейзболната бухалка безцеремонна ли е? А торпедото? А петдесет мегатона…

— Това преля чашата — прекъсна я Сътър. Заплашителният му тон се смекчаваше от едва сдържаната усмивка. Той сграбчи Манди за раменете и леко я разтърси. — Знаех си, че един ден ще загазиш заради острия си език. Е, златооко момиче, денят настъпи.

— Умирам от страх. Вземам си думите обратно. Сътър, ти си олицетворение на тактичността — драматично изрече Манди и сложи ръка на сърцето си да покаже колко е сериозна.

— Опитай да ме убедиш — промърмори мъжът, наслаждавайки се на допира на кожата й.

— Никой — веднага започна тя, — имам предвид абсолютно никой никога не ме е викал с вежда, устна и показалец и с такава невероятна арогантност, искам да кажа вещина, с която го стори ти на търга. Дори финес. Да, финес. Демонстрира невероятна координация — едва сдържаше усмивката си тя.

— И с устна ли?

— Определено!

Сътър се разсмя и се запита защо ли бе избягвал Манди през последната седмица. Отговорът дойде като нежелана лавина от разумни доводи.

Защото е толкова приятно да я докосвам, ето защо! Защото не си пада по случайните любовни афери, а аз не искам нищо повече, ето защо! Защото буден или заспал, си представям какво ли ще е да я притисна в обятията си и да видя как тези прекрасни златисти очи се замъгляват от страст. Защото точно сега ми се иска да я любя по много специален начин — с думи, с ръце, с устни, с тяло, така че никой от нас вече да не бъде същият, да бъдем завинаги слети, без значение колко далече сме един от друг…

Сътър внимателно отдръпна ръце от съблазнителното тяло на Манди.

— „Присмял се хърбел на щърбел“ — промълви Сътър едва сдържайки смеха си. — На търга ти прояви нахалство за двама.

— „Каквото повикало, такова се обадило“.

Сътър се разсмя и поклати глава.

— Започвам да разбирам как си успявала да се справиш с Клинт. Аз обаче имам тактика, недостъпна за него. Брутална сила — той леко притисна Манди към тялото си. Докосна с устни челото й, преди да я прегърне. — Ти си добър човек, Манди — прошепна в ухото й. — Много време ще мине, преди да си простя, задето те приковах на седалката в самолета.

Усмивката на Манди се стопи, като си спомни какво й бе казал Сътър за собственото си минало, за собствените си страхове — да бъдеш прикован, безпомощен.

— Това беше предпазен колан, а не окови — изтъкна тя.

— Няма разлика, когато си прекалено уплашен, за да разкопчееш катарамата. Съжалявам, Манди. Трябваше да разбера, че не се шегуваш. Трябваше да прозра страха ти.

— Недей — рязко рече тя и се отдръпна от Сътър. — Може да се страхувам от собствената си сянка, както изтъкна ти преди няколко дни, но не съм дете. Не обичам да ме галят по косата и да ми разказват приказки, също както на теб не ти е харесало отношението в посолството.

За миг Сътър се изкуши да сграбчи Манди в обятията си и да й покаже, че изобщо не я смята за дете. Искаше да я целува, докато се отпусне и потопи в страстта, която да ги остави без сили. Да го обгърне сладостна забрава, да заспи с нейния вкус по устните си и тялото й, притиснато в обятията му.

Сътър рязко издиша, отпъди тези мисли и рече безизразно:

— Радвам се, че не искаш да бъдеш дете, защото аз със сигурност не желая да ти бъда баща. След като се разбрахме, хайде да отидем да си намерим обувки за разходка по рифа. Обещах на Клинт да намеря нещо, което няма да успееш да познаеш, дори това да ми отнеме оставащите две седмици.

Без да даде възможност на Манди да отговори или да възрази, Сътър се извърна. Манди се поколеба само за миг, сетне го последва. Обувките бяха подредени в редици на стъпалата пред закусвалнята точно до купата, в която оставяха трохите за рибите. Сътър и Манди прегледаха влажните, покрити с пясък, маратонки, за да намерят такива, които да са им по мярка с дебели памучни чорапи. Най-сетне Сътър откри маратонки, достатъчно дълги за ходилата му. Обувките, които Манди намери, бяха достатъчно дълги, но твърде широки. Докато Манди търсеше по-подходящ чифт, Сътър отиде до палатката и донесе още един чифт чорапи, които връчи на Манди.

Когато двамата стигнаха до плажа, седем души се разхождаха по рифа, открит от отлива. Сътър обяви Манди за водач и я остави да избере пътя през кораловия лабиринт. Повечето хора се въртяха около мъничките вирчета и тесните цепнатини, където бяха живите организми. Манди избягваше местата, където водата блестеше, избираше кораловите бабуни, вместо да гази из кристалната вода и пясъчните участъци в най-плитките части на лагуната.

Пръчките, които двамата носеха, улесняваха запазването на равновесие. Метър и половина дълги, пет сантиметра в диаметър, грубите пръчки откриваха меките участъци и подкрепяха хората в разходката по рифа. Дори с пръчките, навременно подадената ръка на Сътър спаси Манди неведнъж и обратно. Двамата бавно криволичеха върху кораловия килим на отцеждащата се лагуна.

— Виж! — развълнувано възкликна Манди. — Бях чувала за нея, виждала съм и снимки, но е невероятно красива в естествената си среда.

— Какво е това? — попита Сътър.

— Морска звезда — разсеяно отвърна Манди и я обърна да се наслади на неземната красота на хилядите мънички тънки „крачета“, които потрепваха като тревички, разлюлени от вятър.

— Наистина ли? — попита мъжът. — Сигурна ли си? Може би трябва отново да преброиш лъчите.

— Пет.

— Как се казва?

Манди го погледна дяволито.

— Знам от латинското име точно толкова, че да те измамя, както правя вече цял час.

— Аха! Така си и мислех. Не мисля, че има такова нещо като Roseate vucuumupi.

Манди се изкикоти.

— Но можеш да се откупиш, като ми кажеш защо чудовището е толкова синьо — щедро предложи Сътър. — И ако ми кажеш, че е посиняла от тъга, ще те накарам да се върнеш боса.

— Нима ще изрека такава нагла лъжа? Никога! Това мъничко зверче е щастливо, защото не му се повръща от плаването по море.

Думите бяха изречени толкова непринудено, че трябваше да минат няколко мига, докато ги осъзнае.

— Не му се повръща — бавно повтори Сътър, като с мъка сдържаше смеха си.

— Точно така. Ако му се повръщаше, щеше да е…

— Зелено — довърши Сътър.

— Браво за теб — през смях рече Манди с искрящи от радост очи.

Топлите солени пръсти на Сътър се плъзнаха по бузата й. Той прошепна името й веднъж, после отново и отново, съзнаваше, че никога не бе виждал жена, която да му изглежда толкова красива както Манди в този момент.

— Иска ми се да те затворя в бутилка и да те отнеса на най-далечното място на света — нежно промълви Сътър. — В края на деня ще те излея в ръцете си и ще окъпя сетивата си в теб, докато накрая заспя усмихнат и сънувам всички цветове на смеха ти.

Манди премига, за да прогони парещите сълзи при мисълта колко често Сътър е бил уморен, гладен и самотен в края на деня.

— Бих се радвала — дрезгаво прошепна тя. — Бих се радвала да ти дам топлина, когато ти е студено, смях, когато си самотен.

Със странна тъжна усмивка Сътър погали отново бузата й, сетне рязко се извърна, нямаше доверие в себе си, за да я докосне отново.

Влажният вятър облъхна, Сътър разроши косата му, направи го още по-неспокоен. Манди го гледаше и се чудеше какво ли си мисли, какво бе сторила, че да го накара да се извърне така рязко, защо й въздействаше толкова силно.

Господи. Аз се влюбвам в него.

— Ей, внимавай! — Сътър я задържа, когато тя неочаквано се подхлъзна по коралите. — Добре ли си?

Манди се взря в зелените му очи и потрепери.

— Аз… бях се замислила за нещо друго.

— Трепериш. Сигурна ли си, че си добре?

Тя кимна.

— Просто се уплаших. Нали ме знаеш. Страхувам се от собствената си сянка.

Сътър леко стисна ръката й.

— Колкото повече те опознавам, толкова по-добре разбирам, че не си страхливка. Ако беше такава, нямаше да се бориш със страховете си до последен дъх — той отпусна ръце. — Хайде. Приливът настъпва. Да се връщаме.

Манди погледна към вътрешната стена на рифа. Очите й се разшириха. Вместо да се издига тъмен и неравен над повърхността на морето, рифът отново се бе предал на неустоимата прегръдка на океана. Когато Сътър и Манди вече бяха прекосили половината лагуна до плажа, тя вече газеше из плитките пясъчни места по свой собствен избор, защото беше много по-бързо и по-безопасно от балансирането върху хлъзгавите, изгладени от водата корали. Присъствието на водата не я притесняваше както преди няколко дни. Дори успя да спре в дългата тясна цепнатина, където водата покриваше половината от бедрата й и да се наслади на невероятната красота на яркочервено къдраво парченце, наподобяващо спираловидна хризантема, което филтрираше завръщащата се морска вода и я превръщате в храна.

— Чудя се какво ли ще направят рибите с това — подхвърли Сътър.

— Едва ли ще могат да си отхапят два пъти. Според мен е жилещ вид кръгъл червей.

— Какво грозно име за такова красиво нещо.

— Нали знаеш как е в океана — рече Манди. — Колкото по-ярка е окраската, толкова по-голяма е вероятността да не става за ядене.

— Малка шега на майката природа към човека.

— По-скоро начин, по който майката природа казва: „Гледай, но не пипай“.

Сътър погледна Манди и се зачуди дали майката природа знаеше, че напълно се е провалила в опита си да пропъди хищниците от младата жена — златисти очи и черна коса, кожа с цвят на тъмен мед, загоряла от тропическото слънце, смях, грация и обещание за чувственост във всяко нейно движение. Беше му изключително трудно да гледа и да не докосва. Докато я следваше обратно към брега, той се възхищаваше на елегантния й гръб, дългите крака, стегнатите бедра и се улови, че се надява тя отново да се подхлъзне, за да му предостави оправдание да я сграбчи и отново да я докосне. Сетне се зачуди как ли ще се застави да я пусне.

Да върви по дяволите Антеа…

Ала докато мислено ругаеше Антеа, Сътър наблюдаваше Манди, припомняйки си смеха й и проклятието му не бе с обичайната ярост. И все пак прекрасно съзнаваше, че щеше да е глупаво да се поддаде на женствената й изкусителност. Фактът, че бе започнал да харесва Манди и да уважава опитите й да овладее страха си, вместо да му позволи да управлява живота й, бяха още една причина да не се поддава на дивото желание да я прелъсти. Тя не бе жена за секс. Чувствата й бяха прекалено дълбоки. Щеше да се намрази, ако се възползваше от това.

Ала освен ако не стоеше далече от нея, нямаше представа как ще успее да се сдържи да не посегне към тази златиста чувственост и скрит огън, пък да вървят по дяволите цивилизованите скрупули.

 

 

— Двайсет и едно — рече Манди, обърна асото и го сложи до попа пика, който току-що й бе раздаден.

Рей и Томи изстенаха.

— Три пъти поред — изръмжа Рей и побутна четирите цента към Манди. — Ако не раздавах аз, щях да си помисля…

— Не е ли време да храниш рибите? — попита Томи и хвърли двете си карти към Рей, без да откъсва поглед от Манди.

— Не. Отливът не е настъпил.

— Бас ловя, че езерцето не е по-дълбоко от метър — измърмори Томи и взе картите от Рей. — Аз ще раздавам. Сали, ще се включиш ли?

— Разбира се.

Сали, която беше на бара, огледа останалите клиенти. Двама от тях бяха възрастни учители от Франция, които пиеха бирата си в продължение на час. Другите пет бяха водолази, които също като Рей и Томи, не можеха да си намерят място след три дни принудителен престой на брега. Следобед бяха опитали да излязат да се гмуркат, преминавайки рифа по време на отлива, ала прибоят бе прекалено силен. Водолазите се бяха върнали недоволни и оттогава пиеха бира и играеха карти, заслушани във вятъра. Преди час вятърът бе утихнал тъй внезапно, както се бе появил, ала вече се стъмваше и бе твърде късно за гмуркане.

— А вие? — обърна се Томи към другите разочаровани водолази. — Искате ли да ми помогнете да оберем това момиче?

Всички се съгласиха.

Минути по-късно масите бяха събрани, бяха поръчани бири, центовете бяха заложени и картите — раздадени.

— Къде е едрият янки? — попита Сали.

— Сътър ли? — рече Манди и надникна да види картата си.

— Той е най-едрият янки на острова — отбеляза Томи. — И страхотен гмуркач. Никакви излишни движения.

— Преглежда водолазната си екипировка — отвърна Манди, като се надяваше, че не е издала разочарованието си.

Нямаше право да очаква от Сътър да я забавлява. Присъствието й на неговата почивка беше най-малкото неочаквано. В крайна сметка той бе доста благоразположен. Няколко пъти се бе разхождал с нея по рифа, бе хранил малките риби, бе обикалял острова в търсене на следи от костенурки, хранеше се заедно с нея и тактично се оттегляше от палатката вечер, докато тя не заспеше. Какво повече можеше да иска?

По-малко тактичност, неохотно призна пред себе си тя.

— Давай — рече Манди.

— Не ме изкушавай, миличка — подхвърли Томи с усмивка и плъзна към нея исканата карта.

Манди се усмихна в отговор и си спомни съвета на Антеа да си намери любовник австралиец. Развеселено огледа мускулестите мъже около себе си. Още не бе видяла австралиец, който да не беше висок, добре сложен, загорял от слънцето и привлекателен. Нямаше съмнения, че Рей и Томи, или който и да е от туристите с радост биха подхванали любовна авантюра с нея, особено когато вятърът духаше прекалено силно и не можеха да излязат в морето с лодката. На Сали и другите момичето на острова със сигурност не им липсваше мъжко внимание.

Защо тогава не се бе вслушала в съвета на Антеа да подхване флирт с някой от тези австралийци?

Защото не бяха Сътър, призна тя пред себе си.

— Стигат ми — разсеяно рече Манди и се намръщи на мислите си.

— Давай — обади се Рей.

Томи обърна карта.

— Още.

Падна още една карта.

— Изгорях — с отвращение подхвърли Рей и обърна другата си карта. Трите карти правеха двайсет и две.

Томи обиколи масите, докато накрая остана само той. Обърна десетка до деветката си.

— Двайсет печели.

— Аз съм — рече Манди и обърна вале и дама.

— Продължавай в същия дух и ще те дам на рибите — заплаши Рей.

— Ще ги отровя.

— Сладко момиче като теб? — подхвърли Рей. — Никакъв шанс, миличка. Абсолютно никакъв.

На следващото раздаване Манди имаше двайсет и едно. Същото стана и на по-следващото. Когато обърна двайсет и едно за трети пореден път, всички хвърлиха картите си на масата.

— Чашата преля — обяви Рей. — Дайте я на рибите!

Манди през смях се опита да подели със загубилите скромната купчинка центове пред себе си, за да може играта да продължи. Никой не прие.

— Вратата, Сали — нареди Рей и приближи към Манди с блеснали очи.

— Веднага — отвърна Сали с усмивка.

Изведнъж Манди се озова с главата надолу, прехвърлена през рамото на Рей. Не можеше да повярва, че всичко това се случва, докато вратата не се затръшна след заливащите се от смях водолази, които насърчаваха Рей. Видя кораловата пътека само на метър от носа си.

— Бира! — извика Манди, мъчейки се бързо да съобрази как да изкуши водолазите. — Черпя всички, момчета, но само ако остана суха!

Предложението не изкуши гмуркачите. Цял следобед бяха пили бира. Потапянето на Манди бе по-изкушаващо от почерпката.

Обърнатият надолу с главата свят преминаваше край Манди със зашеметяваща скорост. Повечето мъже биха се задъхали още на половината път до Рибешкото езеро, но не и Рей. Кариерата му на водолаз го бе направила силен и издръжлив.

По дяволите, тия мускулести австралийци, помисли си Манди, докато се бореше да се освободи. Напразно. Не можеше да мери сили с Рей, освен да го ухапе. Нямаше желание да прибягва до зъбите си, преди да се опита да вразуми мъжете.

— Рей? Рей, пусни ме — примоли се Манди, надвиквайки насърчителните възгласи на останалите водолази. — Обещавам повече да не играя карти.

— Твърде късно, миличка — весело отвърна мъжът. — Предупредих те.

Пътеката се спусна към плажа. Сините води проблясваха под тропическото небе.

— Рей! Моля те! Не обичам водата! — изкрещя Манди. — Моля те! Чуй ме! Вече не е забавно! Аз… страхувам се от водата! Не ме хвърляй вътре! Моля те!

Виковете й бяха заглушени от смях и пълно недоверие.

— Как ли пък не, миличка — засмя се Рей. — Затова си хвърлила сума пари да дойдеш до това затънтено място насред най-големия океан на земята. Страх от водата? Много забавно, миличка, наистина. Добре, момчета. Направете път за храната на рибите. Помогни ми, Томи.

Изведнъж светът се завъртя и Манди се озова в още по-безпомощно състояние отпреди. Не можеше нито да хапе, нито да дере, нито да рита, краката й бяха здраво хванати от Рей, а китките — от Томи, докато останалите водолази подхвърляха предложения как е най-добре да се хвърли угощението на рибите.

— Едно — извикаха водолазите, когато Рей и Томи залюляха Манди и бедрата й докоснаха повърхността на водата. — Две.

Изведнъж Манди изпищя и неистово се заизвива в хватката на двамата гмуркачи. Напразно. Бе напълно безпомощна да се освободи. Тя изпищя отново, като този път извика името на Сътър.

— Три!

Полетя във въздуха и сетне падна с плясък в Рибешкото езеро точно когато си поемаше въздух да изкрещи отново. Водата я задави и тя изпадна в паника. Мъчително запляска с ръце, ала не успя дори да се изправи в плитката вода. Отново отвори уста, ала наоколо имаше само вода, която безмилостно я погълна.