Елизабет Лоуъл
Магията на тропика (4)

Четвърта глава

За Манди звукът, миризмата и усещането на самолета, бяха част от подновения кошмар. Вибрациите я разтърсваха, шумът бе прекалено силен, за да се чуят писъците й, а пък и не бе й останал глас, нито сили, за да пищи, нищо, освен празното небе отгоре и безчувственият океан — отдолу.

Кошмарът и споменът се сляха в едно, стовариха се като чук върху й, разтърсиха я и накрая не й остана нищо друго, освен да приеме връхлитащото я опустошително минало, което я погълна…

 

 

Манди свали велосипеда си от ранния следобеден ферибот до остров Каталина. Стъпи на левия педал и с лекота се настани на седалката, чувстваше се щастлива, здрава и изпълнена с живот. Ранните летни облаци безмълвно се носеха над главата й, докарани от мексиканските тропици от южния вятър. Необичайната влажност не притесняваше Манди. Днес нищо не можеше да я притесни. Тя си тананикаше тихо и се усмихваше на хората, които подминаваше, подкарала велосипеда към лагера, разположен в централната част на острова, по-близо до миниатюрната писта, отколкото до малкото курортно градче Авалон.

Караше по-бързо от обикновено, нетърпелива да съобщи на Андрю добрата новина. Съпругът й бе необичайно избухлив напоследък. Изследователската му работа не вървеше. Или поне това бе изтъкнал той като причина за мрачното си мълчание и внезапните избухвания. Веднъж й бе минало през ума, че лошото му настроение се дължи по-скоро на факта, че четирийсет и втория му рожден ден бе отминал — поставяйки го неумолимо в ужасяващата територия, наречена средна възраст — а на хоризонта не се задаваше бебе, въпреки деветмесечните опити. Ала когато бе споменала възрастта и липсата на дете като възможна причина за раздразнението му, той ядно бе излязъл от къщи, оставяйки я да чака до три часа сутринта, когато се бе върнал, целият вонящ на алкохол и дим от някой бар.

Това бе първият път, когато се бе прибрал в ранните сутрешни часове, ала не и последният. През последните девет месеца това се случваше все по-често и по-често. Тази вечер бе четирийсет и третият рожден ден на Андрю и тяхната четвърта годишнина от сватбата. Ето защо Манди бе умолявала и убеждавала лекаря да поиска по-бързо резултатите от лабораторията, за да изненада съпруга си, като пристигне по-рано на острова, който бе само на трийсетина километра от калифорнийския бряг.

Манди и Андрю бяха изкарали медения си месец на Каталина, гмуркаха се край стръмните му скалисти брегове, наслаждаваха се на живота в океана, който бе много по-разнообразен от водния свят край гъстонаселеното и доста замърсено крайбрежие на Южна Калифорния. Меденият месец бе един от най-щастливите периоди в живота на Манди, макар удоволствията от брачния сексуален живот да не бяха това незабравимо преживяване, което толкова се възхваляваше. Океанът бе компенсирал неловкостта, която Манди изпитваше по време на припряното бурно любене на Андрю.

Сексуалната й неопитност скоро бе изгубила чара си както за нея, така и за съпруга й, заменена от усилията й да разбере какво точно не беше наред. Неизследваният океан никога не загуби чара си за Манди. Изкусителната песен на зелените дълбини проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко в душата й.

Поне това ни свързва, помисли си Манди.

Прозрението я сепна. Свързваха ги много повече неща от гмуркането, нали? Той бе неин наставник, когато получи докторска степен по океанография. Бе я насърчавал, опитвал се бе да я прелъсти и в крайна сметка се бе оженил за нея на четирийсетия си рожден ден. За него това беше втори брак. За нея — първи. Отначало фактът, че Андрю нямаше деца от първия си брак, я изпълваше с увереност; той имаше твърде малко време за съпругата си и още по-малко за деца.

Андрю обаче искаше деца. Отчаяно. Манди не бе готова за незабавно майчинство. Имаше нужда от време, за да успее да съчетае брака и процъфтяващата си кариера като специалист по океански ресурси на щата Калифорния. Ала само няколко месеца след сватбата споровете за това кога да имат деца бяха започнали отново, спорове, след които Манди плачеше, изпълнена с гняв и напълно объркана. През цялото време преди сватбата, двамата с Андрю бяха обсъждали обща кариера, съвместни изследвания на океаните, преподавателска работа, дисертации и цвета на океана на петнайсет клафтера дълбочина в слънчев ден.

Андрю нито веднъж не бе споменал, че иска деца, още повече пък веднага след сватбата. Също както наивно бе предполагала, че сексът ще бъде чудесен след сватбата, така бе останала и с убеждението, че Андрю споделя желанието й да се докаже в своята област, преди да излезе в отпуск по майчинство. Бе сгрешила. Андрю бе поискал да изхвърли хапчетата против забременяване още в деня на сватбата. Фактът, че бе получила важна субсидия, за да изследва хранителните навици на тихоокеанската видра, беше без значение за Андрю. Фактът, че работата й впоследствие можеше да бъде използвана, за да се определи дали оцеляват застрашените видове, също не го трогна. Той я искаше бременна, точка. Всичко останало беше на второ място.

Манди бе захвърлила хапчетата в деня, когато приключи работата си върху видрата. Бе предположила, че в брака й ще настъпи незабавно подобрение. Така и стана, докато не дойде менструацията й.

Когато менструацията й дойде за трети път, тя отиде при лекаря си, бе подложена на цялостен преглед и й бе казано да дойде след девет месеца, ако все още не е забременяла. Девет месеца по-късно тя се бе върнала. След изтощителна поредица от изследвания, заключението на лекаря бе, че при нея всичко е наред. Беше й казано да изпрати за изследвания съпруга си.

Андрю категорично бе отказал. Сега това няма значение, каза си Манди и яростно натисна педалите. Бременна съм във втория месец и всичко е наред. Мога да кажа на Андрю и да видя отново усмивката му.

Мисълта за бъдещото й бебе я накара да се усмихне. С нетърпение чакаше да усети движенията на бебето, да роди и да го държи на ръце, да научи детето си да плува, да чете и да кара велосипед, да сподели с него красотата и загадъчността на бляскавия океан. Нямаше търпение и да каже на Андрю. Очакването я правеше нетърпелива да прекоси километрите, които я деляха от съпруга й. Искаше й се да бе долетяла с него и малкия им самолет преди няколко дни, ала ако го бе сторила, нямаше да може да получи изследванията чак до другата седмица, а тя бе искала да поднесе новината едновременно като подарък за рождения му ден и годишнината от сватбата. Освен това летенето с малкия самолет не й бе приятно, което бе още един повод за кавги между нея и Андрю. Той смяташе, че тревогата й се дължи на съмнение в способностите му на пилот и нищо не бе в състояние да го убеди в противното.

Всичко това е в миналото, решително си рече Манди. Сега, като съм бременна, той няма да е толкова докачлив относно възрастта, способностите, кариерата си. Всичко. Отново ще можем да се смеем заедно.

Мислите на Манди се върнаха на бебето. Тя мислено започна да прави списък на нещата, които ще направи, на нещата, които ще отложи за една година, хората, на които ще каже, проучванията, които трябва да подготви по-бързо, преди да е наедряла дотолкова, че да не може да работи. Все още правеше списъци, когато пристигна в лагера, където Андрю беше от три дни. Наоколо не се виждаше никой. Тя прехапа устни, сетне въздъхна. Сигурно бе отишъл да се гмурка с някой от местните жители.

Манди разочаровано паркира велосипеда зад голям храст и се насочи към палатката. Първото нещо, което забеляза, бяха кислородните бутилки, подпрени на близкия камък. После зърна частите на два мокри водолазни костюма, захвърлени на земята между бутилките и палатката, сякаш хората, носили костюмите, не бяха имали търпение да се отърват по-бързо от неопреновите ризници. Следващото нещо, което зърна, бе парче плат на цветчета със странна форма, което висеше на въженцето близо до входа на палатката. Озадачена, тя дръпна платнището и пристъпи вътре.

Трябваха й няколко мига, за да се приспособят очите й от яркото слънце към тъмната вътрешност на палатката. За ушите й подобен проблем не съществуваше. Чу женски глас с ужасяваща яснота:

— О… още… по-силно… по-силно!

Манди едва разпозна Андрю, чийто бедра ритмично се спускаха към момичето, което френетично се гърчеше под него, и двамата бяха задъхани. Ноктите на жената се забиха в голия му гръб, когато тялото й се изви и сетне замря. Ужасеният вик на Манди бе заглушен от възторжените възгласи на наслада на съпруга й и неговата партньорка. Ала промяната в светлината бе забелязана от момичето. След още няколко вика, тя лениво отвори очи.

— Ооо — рече.

— Какво? — попита той.

— Кога каза, че пристига жена ти?

— Утре.

— Май е свършила по-рано.

— Тя никога не свършва — разсмя се Андрю. — Точно затова обичам да го правя с теб. На теб ти харесва по същия начин, горещо и бързо.

— Миличък, не се шегувам. Имаме компания.

Андрю проследи погледа на момичето и се отмести на лакти. Присви очи към светлината, струяща през входа на палатката.

— Манди — попита, — какво правиш тук днес?

Манди не можеше да повярва на ушите си.

— Според мен по-подходящ въпрос с какво прави тя тук?

— Развратничи и го прави много по-добре, отколкото ти някога си била в състояние да го сториш — рязко отвърна Андрю, свали презерватива и го пусна в пепелника.

Думите й причиниха такава болка, че не бе в състояние да отвърне.

— Миличък — протегна се момичето, — мисля да пропусна тази сцена. Праведните съпруги не са ми по вкуса.

Момичето грабна парче плат на цветчета от долната част на спалния чувал. Оказа се долнището на банския й костюм, което тя бързо навлече и излезе навън покрай Манди.

Манди сведе поглед към съпруга си, който навличаше мокрите си бански гащета. Не бе в състояние да каже нищо, не можеше дори да измисли какво да каже; просто опитваше де се пребори с гнева и унижението, които я разтърсиха.

Невъзможно бе това да се случва.

Ала се случваше.

— Манди, Манди, Манди — въздъхна Андрю и прокара пръсти през оредяващата си коса. — Е, обречена беше да разбереш, рано или късно. Цяло чудо с, че не разбра по-рано.

— Да разбера ли?

Думите бяха произнесени с дрезгав шепот. Това не беше нейният глас. Това не можеше да бъде нейният съпруг, бащата на детето й, все още мокър от тялото на друга жена. Тя тихо извика от болка и обви ръце около тялото си.

— Толкова си наивна — раздразнено и в същото време тъжно отбеляза Андрю. — Навремето бях очарован от това как такава умна жена като теб може да е толкова невежа по отношение на мъжете и секса. Непрестанно си фантазирах колко прекрасно ще бъде да те въведа, да знам, че получавам нещо, което никой друг мъж не е имал. А после си мислех какви умни деца ще имаме. Затова се ожених за теб и те отведох в леглото и… — той сви рамене. — Е, не беше страхотно и не ставаше по-хубаво. Нямах търпението да те науча как да ми доставяш удоволствие, а ти нямаше интерес да учиш — мъжът въздъхна. — Затова потърсих секс другаде. Сега това те шокира, но ще свикнеш. Но съм много внимателен, Манди. Поучих се от опита с първата ми съпруга. Не нося вкъщи нищо друго, освен спомени, а те не са заразни.

Манди не осъзнаваше, че клати глава в машинален отказ, докато Андрю не изруга и не скочи на крака.

— Време е да порастнеш, Манди! Престани да ме гледаш така, сякаш току-що съм удавил любимото ти котенце. Не познавам нито един мъж, който да не е изневерявал на жена си, а и твърде малко жени не са отвърнали със същото! Ала живеят в относителна хармония и отглеждат заедно децата си, защото нито един човек не е съвършен и всички те са порастнали достатъчно, за да го осъзнаят!

Манди дълго не откъсна поглед от съпруга си, сетне попита прегракнало:

— Ами любовта?

— Какво за нея?

Манди затвори очи.

— Тогава защо се ожени за мен?

— Бях почти на четирийсет и бях изпаднал в паника. Като всеки друг глупак от Адам насам, си помислих, че младата съпруга ще ме подмлади. Ала не можех да те имам без венчален пръстен. Тогава си казах, защо не, по дяволите? Исках деца. Исках ги силно. Не исках да остарея в самота и да умра със съзнанието, че нищо от мен няма да продължи да живее.

Мълчанието се проточи, докато най-сетне Андрю попита:

— Други въпроси?

Манди поклати глава.

— Сигурна ли си?

Тя кимна, ала се чувстваше като разкъсана на парчета и сякаш се наблюдаваше отстрани — как говори, диша, всички нормални признаци на живот. Всичко изглеждаше нереално. Палатката беше нереална. Тя беше нереална. Моментът също.

— Чудесно — облекчено рече Андрю. — Хайде да се гмурнем. Още не е късно да хванем нещо за вечеря.

Сякаш отстрани Манди се чу да казва:

— Ще хапна на ферибота.

Съпругът й погледна подводния си часовник.

— Не, няма. С велосипеда не можеш да стигнеш навреме, за да хванеш последния ферибот. Хайде, Манди — настоя той. — Облечи костюма. Единственото нещо, в което ни бива заедно, е гмуркането. Ще се почувстваш по-добре, щом се озовем долу — той тъжно се усмихна. — Знаеш ли, ако бе вложила в секса и една десета от инстинкта и умението, които показваш при гмуркането… — той въздъхна отново. — Е, не го стори, а аз имам нужда от много секс и това е положението.

— Не.

— Не какво?

— Ако си мислиш, че ще навлека мокрия костюм, който плажното ти зайче току-що е съблякло, сигурно си луд.

Думите бяха изречени безизразно, такъв беше и погледът й. Тя все още имаше странното усещане, че е разделена на две — едната половина крещеше безмълвно от болка и гняв, а другата наблюдаваше с неестествено спокойствие.

— Добре — отсече Андрю. — Тогава ще ядем хамбургери.

— Как ли пък не!

Той потърка чело и се намръщи от болка.

— Манди, имам ужасно главоболие. Не може ли да отложим кавгата?

— Може да си я завреш там, където слънцето не огрява — сопна се тя в отговор. — Отивам си вкъщи веднага, дори ако трябва да плувам.

— Ако разваля лагера и прибера екипировките, самолетът ще натежи твърде много.

— Кой говори за разваляне на лагера?

— Манди…

— Ако побързаме — рязко го прекъсна тя, — след няколко часа ще можеш да се върнеш обратно и да се потиш и пъшкаш над малката госпожица с разтворени крака.

— Защо не остана да погледаш? Може би щеше да научиш как да накараш един мъж да се чувства като мъж!

Манди се извърна, излезе от палатката и се насочи към самолета.

Не беше лесно, разбира се. Андрю не можеше да повярва, че младата му жена няма да промени решението си, щом гневът й премине. Манди изтърпя споровете, молбите и обидите, защото нямаше друг избор, нямаше къде да отиде, не можеше да направи нищо, освен да изчака, докато Андрю се предаде или докато стане време за сутрешния ферибот.

Накрая Андрю се предаде, някъде преди зазоряване. С мрачно, неестествено бледо лице, той се качи в малкия самолет. Късата писта не бе пригодена за нощни излитания, но Андрю бе летял до Каталина и обратно толкова много пъти, че дори не се поколеба. Малкият самолет подскочи във въздуха, набра височина, направи рязък завой и се отправи към континента.

За първи път Манди не се тревожеше, че е в малкия самолет. Боеше се повече от следващите оправдания на съпруга си за изневярата, отколкото от самия самолет. Светлините на града блестяха на хоризонта, маяк от цветове и живот сред безжизнения мрак на океана. До нея Андрю управляваше самолета в мълчание, неестествено вкопчил пръсти в кормилото. На няколко пъти й се стори, че той иска да каже нещо, ала освен че разтриваше от време на време врата и лявото си рамо, мъжът се бе съсредоточил изцяло в управлението.

Манди постепенно осъзна, че дишането на Андрю се е променило. В същия миг забеляза, че височината на самолета също се е променила. Вместо да летят към континента, те се спускаха. Самолетът бе загубил височина и блещукащите светлинки на брега бяха като тънка нишка в мрака. Андрю сякаш се готвеше за приземяване, само че долу нямаше нито светлини, нито летище, нищо, освен черния океан.

— Андрю? Какво правиш? — тя се обърна към него. — О, Господи! Андрю!

Лицето му бе обляно в пот и устните му бяха изкривени от болка. Управляваше с една ръка. Пред ужасения й поглед той изстена и се отпусна безжизнено. Само след миг самолетът се вряза в една вълна, подскочи, понесен от друга и после от следващата, носейки се по повърхността на океана като плосък камък, хвърлен от сръчна ръка.

Ала за разлика от камъка, самолетът можеше да плава. За известно време. Достатъчно дълго, за да успее замаяната Манди да осъзнае какво се бе случило. Достатъчно дълго, за да успее да освободи от колана себе си и съпруга си. Достатъчно дълго, за да го довлече до вратата, да се опита с всички сили да я отвори и да го измъкне навън, риташе вратата, пишеше и дърпаше безжизненото тяло на Андрю.

Изведнъж студената вода се надигна, погълна белия корпус и го понесе към дълбините, поглъщайки нея и неподвижния й товар.

 

 

Сътър насочи вниманието си към лилави нюанси и бляскавите сребристи отражения, които придаваха на морето около Големия бариерен риф такава невероятна прелест. Всяка промяна в цвета говореше за промяна в дълбочината на морето; промяна, предизвикана от наличието на мънички животни, които продължаваха да уголемяват най-грандиозния масив, създаден някога, от каквато и да е форма на живот върху лицето на земята. От орбитална височина дори най-големия град, създаден от хората, не се забелязваше с просто око. Бариерният риф се виждаше. Дълъг повече от хиляда и осемстотин километра и с над шейсететажна височина от дъното до заливаният от вълните връх, рифът оформяше ивица от сто и петдесет хиляди квадратни километра покрай североизточния бряг на Австралия.

А пред носа на самолета, само на няколко минути разстояние, лежеше мъничкият остров Лейди Елиът — рай за водолазите. Сътър се усмихна, обзет от радостно вълнение. Искаше да дойде на Лейди Елиът от първия миг, когато чу за острова, а това беше преди двайсет години. Най-сетне го бе достигнал, най-южният коралов остров в състава на Големия бариерен риф. Остров, който представляваше мъничка точица, украсена с големи пенести вълни, зелени лагуни и такава кристалнобистра вода, че нюансите на синьото не се поддаваха на описание.

Самолетът се наклони и скри острова от погледа на Сътър. Мъжът нетърпеливо се наведе през Манди и погледна през прозореца й. Самолетът рязко изравни и Сътър се блъсна в Манди.

— Извинявай — надвика той шума на двигателите.

Думите му заглъхнаха, когато мъжът осъзна, че Манди изобщо не го забелязва. Седеше сковано на седалката, вкопчила ръце една о друга, лицето й блестеше от пот. Сътър внезапно осъзна, че тя изобщо не бе помръднала по време на полета. Седеше като статуя.

— Манди?

Отговор не последва. Сътър докосна ръцете й. Студенината на кожата й го шокира. Самолетът бе прекалено малък, за да има климатик, което означаваше, че вътре бе доста горещо. Нямаше причина тялото на Манди да е толкова студено.

Ако бе усетила докосването му, тя не го показа. Нито пък забеляза, че самолетът се приземява. Беше неестествено вцепенена, бледа като кораловите брегове и пистата долу. Кожата й бе ледена.

Сътър внезапно осъзна, че Манди не се е шегувала на летището в Бундабърг; наистина изпитваше ужас от летенето. Той машинално посегна да я успокои, ала отдръпна ръце. Досега някак бе успяла да контролира страха си. Каквото и да направеше, можеше да наруши това крехко равновесие и да я тласне към истеричен пристъп. В момента подобно нещо бе твърде нежелателно, тъй като пилотът се опитваше да приземи самолета — имаше силен страничен вятър, а кораловата писта отдолу представляваше тънка бяла ивица сред масивните дъбове, завзели острова.

Пилотът наклони леко самолета, компенсира сравнително спокойния въздух между дъбовете и се плъзна по пистата, намалявайки скоростта колко може по-бързо. Очите на Сътър се разшириха от изумление, когато разбра защо пилотът толкова бързаше да спре — колония речни рибарки гнездяха в далечния край на пистата.

Пилотът знаеше какво прави. Спря спокойно на достатъчно разстояние от птиците. Угаси двигателите, отвори страничния прозорец, за да влезе въздух и се протегна. Пътникът до него скочи навън, последван от самия пилот, за да могат четиримата пътници зад Сътър да слязат, той трябваше да излезе, тъй като докато не сгънеха седалката му, никой отзад не можеше да се измъкне. Той погледна Манди. Не беше помръднала.

Сътър бързо слезе, помогна на останалите пътници да излязат и отново се качи. Манди нито помръдваше, нито забелязваше какво става около нея.

— Манди, всичко е наред. Приземихме се.

Гласът му бе тих, успокояващ. Тя сякаш не го чу. Мъжът бавно свали огромните й слънчеви очила. Очите й бяха широко отворени, невиждащи, а това, което бе сметнал за пот, всъщност бяха сълзи. Той нежно погали бледите й студени страни.

— Манди, можеш да се върнеш вече. Всичко свърши. В безопасност си.

Повтори думите няколко пъти, докосваше я много внимателно, казваше й, че е в безопасност. След няколко минути я разтърси силна тръпка, сякаш бе плувец, който се бореше да изплува от морските дълбини на повърхността на водата. Очите й бавно се фокусираха върху Сътър.

— Браво, златооко момиче. Огледай се. В безопасност си — промълви той и отново я погали по хладните страни. — Готова ли си вече да слезеш?

Манди понечи да разкопчее колана, ала ръцете й трепереха толкова силно, че не успя. Сътър отвори закопчалката, сетне внимателно изправи младата жена, ала краката й бяха също толкова несигурни като ръцете.

— Облегни се на рамката, докато сляза.

Преди Манди да кимне, той се измъкна от самолета и се извърна да я свали върху ослепително бялата коралова писта. Внимателно я остави да стъпи.

— Можеш ли да ходиш?

Видя как устните й помръднаха, ала преди да успее да каже каквото и да било, тялото й се свлече. Той я подхвана, вдигна я на ръце и тръгна към малката сграда, скрита почти напълно зад дъбовете.

Рей, който сваляше багажа от самолета, видя, че Манди припадна и се втурна напред.

— Какво стана? — попита.

— Изтощение — лаконично отвърна Сътър. — Коя палатка е нашата?

— Насам. Имаш ли нужда от помощ?

Мисълта да предаде отпуснатото тяло на Манди на някой друг никак не му се понрави. Сътър рязко поклати глава. Сетне осъзна колко груб е жестът му и добави с най-добрия си австралийски акцент:

— Не се тревожи, приятел. Не е толкова едра.

Рей се поколеба, усмихна се и с бърза крачка поведе Сътър по кораловата пътека. Без да спира, Сътър подпря главата на Манди върху гърдите си. Държеше я здраво, раздвоил вниманието си между пътеката и бледото й лице. Бавното равномерно повдигане на гърдите й показваше, че диша добре, въпреки бледността си. Той забърза между палатките и няколкото спартански бунгала, навсякъде се виждаха подпрени водолазни екипировки. Няколко загорели от слънцето млади мъже, изтегнали се пред една от палатките с кутийки бира в ръка, му хвърлиха любопитни погледи. Рей махна с ръка, за да им покаже, че нещата са под контрол.

— Влизай — дръпна покривалото на една окъсана палатка той.

На пода на палатката се виждаха два единични матрака. Чистите бели чаршафи, спретнато сгънатите одеяла и белите хавлиени кърпи изглеждаха не на място под окъсаното платнище.

— Обикновено слагаме двойни легла — припряно обясни Рей, — но всички са заети. Тази палатка не беше наета, защото беше резервна и имаше нужда от закърпване. Вятърът тук понякога е доста силен. Най-големите разкъсвания са зашити, но…

— Всичко е наред — прекъсна го Сътър, сложи Манди да легне на един от матраците, като на възглавницата подпря краката й вместо главата. — Изненадан съм, че успяхте да ни настаните при толкова кратко предизвестие. Антеа сигурно е преобърнала земята.

Рей се ухили.

— Не знам за земята, но тук беше истински ад, докато намерим място да ви настаним — той коленичи до Сътър и се взря в нежното бледо лице на Манди. — Сигурен ли си, че е добре?

Сътър докосна шията на младата жена и потърси пулса й. Беше равномерен и спокоен, нищо не подсказваше, че има някакъв друг проблем, освен изтощението и страха. Руменината бавно се връщаше върху страните й.

— Ето че идва на себе си.

— Водата е в термоса до леглото ти. Ще ида да видя дали момчетата имат нужда от нещо, стига да не ти трябвам?

Сътър поклати глава, без да откъсва поглед от Манди и леко докосна страната й. Дългите, гъсти ресници трепнаха. Младата жена извърна глава към ръката, която галеше бузата й. Устните й докоснаха пръстите му, дъхът й стопли кожата му.

Желанието го заля неочаквано. Той си каза, че Манди събужда единствено защитния му инстинкт — и в същия миг в съзнанието му изплува елегантния й гол гръб и сатенената й кожа под светлината на прожектора. Възбудата го накара да потръпне. Неведнъж тялото му бе откликвало по този начин само при вида на Манди.

Само това ми липсва. Проклета да е Антеа! Как е разбрала, че Манди ме възбужда? Нима съм се издал по някакъв начин по време на няколкото дни, прекарани в офиса? Жалко, че Манди не е онзи тип жени, които си падат по бързите афери и сбогувания, а това е единственото, което искам. Така че стегни се! Между теб и тази жена няма да се случи нищо.

Манди притисна устни към ръката му. Той рязко я отдръпна, сякаш го беше изгорила. Ала чувственото докосване на устните й изгаряше кожата му и сякаш се подиграваше на опитите му да овладее желанието си. Обзе го силен гняв, гняв към самия него, задето не бе разбрал, че Манди наистина се страхува от летенето, гняв към Антеа, задето се бе намесила и бе захвърлила кибрит и бензин на отдалечен коралов остров, гняв към пулсиращото му тяло, задето желаеше нещо, което нямаше да получи и чист мъжки гняв към Манди, задето го възбуждаше само с присъствието си.

Три седмици. В палатка. Заслушан в дишането на Манди. Господи, ще полудея!

Ала преди това ще удуша проклетата си леля!

Манди изстена и се измъкна от дълбините на кошмара. Отвори очи, фокусира поглед и срещна очите на Сътър, в които се четеше гняв.

— Какво… — попита Манди, учудена къде ли бе сгрешила пък сега.

— Ти припадна — отвърна Сътър. — Как се чувстваш?

Манди бавно се огледа. Беше в палатка и вятърът подмяташе платнището. Покривалото на входа бе разкъсано и трептеше при всяко раздвижване на въздуха. През шума на вятъра се чуваше далечен прибой. Във влажния въздух се долавяше силният мирис на море.

— Не катастрофирахме — рече Манди.

— Изглеждаш изненадана.

— Стават катастрофи — промълви тя.

— Не толкова често, иначе хората нямаше да летят — Сътър се изправи, не искаше да стои близо до Манди, освен ако не се налагаше. — Мислиш ли, че ще можеш да седнеш?

Манди бавно се надигна. Сътър стисна юмруци, едва сдържайки желанието си да я изправи. Искаше да й помогне, разбира се, но повече от всичко искаше да я вземе отново в обятията си. Мисълта за това само го ядоса още повече. Трябваше да остави на привлекателния Рей да я донесе до палатката и да я свести.

Яростното отхвърляне на тази идея не го успокои ни най-малко. Разумът спокойно изтъкваше, че часовата разлика, умората и недоспиването са изтощили и него, и Манди. Ала част от съзнанието му казваше, че тъй дългоочакваната почивка е провалена и той не бе в настроение да проявява учтивост.

— Замаяна ли си? — попита рязко.

Манди поклати глава. Чувстваше се само ужасно изтощена.

— Добре. Облечи банския си костюм, а аз ще повикам Рей да те отведе до лагуната. Можеш да се повозиш на някоя лодка и да поплуваш лениво в най-красивата вода на света. Ще се почувстваш много по-добре и…

— Не — потрепери Манди. — Единственото нещо, което ме плаши повече от малките самолети е океанът.

— Тогава лодката…

— Не. Няма да се кача на нищо, по-малко от „Куин Мери“.

И последната надежда на Сътър за хубава почивка се изпари, а с нея се изчерпа и търпението му.

— Нека изясним нещо — хладно рече той. — Цял живот се опитвам да дойда на Големия бариерен риф, а леля ми го уреди така, че да седя три седмици в една палатка с някаква некадърна комедиантка, която се бои от собствената си сянка!

— Аз самата не съм особено запалена по идеята — сопна се Манди, усетила, че силите й се възвръщат, подхранвани от гнева. — По-скоро бих прекарала времето в клетка с гладен тигър, отколкото затворена тук с теб!

— Усещам, че можем да се споразумеем — саркастично отбеляза мъжът. — Ако се поразмърдаш, можем да те натъпчем със сънотворни и да те върнем на пистата, преди Ърл да излети обратно към континента. Ще глътнеш и няколко за из път. С малко късмет, ще си бъдеш вкъщи, преди действието на хапчетата да премине.

— Никога — извиси глас Манди. — Никога повече няма да се кача на този малък бял самолет!

— Чудесно. Ще наема лодка.

— Не. Няма да бъде достатъчно голяма.

— Тогава ще ти завържа очите, за да не усетиш разликата. Или те е страх и от тъмното?

— Върви по дяволите, Сътър!

— Всъщност ти си тази, на която ще й хареса там — съвсем сухо е и наоколо не се виждат никакви криле!