Елизабет Лоуъл
Магията на тропика (5)

Пета глава

— Как е малката? — попита Рей.

Сътър изръмжа. Четиристотинте метра от палатката до „магазина за водолазно оборудване“ — малко по-голям от барака — бяха го поуспокоили малко, ала не достатъчно. Той погледна с копнеж през тъмнозелената дантела от дъбови листа в стремежа си да зърне фантастичния коралов риф, за който бе дошъл толкова отдалече и толкова дълго бе чакал да види. Макар и невидимо, присъствието на морето беше осезаемо в наситения с мирис на сол въздух, далечния шепот на вълните, белите натрошени корали под краката му.

— Някаква възможност за гмуркане днес? — с надежда попита Сътър.

— Съжалявам, приятел. Духа прекалено силно, за да изкараме лодката. Единственият друг начин е да се отиде пеша при отлив през лагуната до рифа и да се гмуркате от далечната страна. Но при следващия отлив вече ще се е стъмнило.

Макар да изруга, Сътър знаеше, че е по-добре да не отиде да се гмурка. Беше прекалено уморен и напрегнат.

— А утре?

— Същата работа — отвърна Рей. — Ако е ветровито, утре сутринта повечето от момчетата ще отидат пеша до рифа и ще се гмуркат от стената. Можеш да се присъединиш. Малката също, ако иска. Отиването пеша до рифа и връщането с водолазна екипировка е доста уморително.

— Съмнявам се, че Манди ще иска да излезе в морето — подхвърли Сътър.

— Наистина изглежда малко кисела — съгласи се Рей. — Но по-добре да прегледаме и твоята и нейната екипировка просто за всеки случай. Така ще може да излезе, когато поиска.

През следващия час, докато проверяваше дали оборудването има нужда от някаква поправка след пътуването през два континента, Сътър доста се успокои. Не за първи път през живота си се зачуди дали именно гмуркането не му бе помогнало да запази здравия си разум в жестоките места, които бе посещавал. Бяха минали месеци, откакто не се бе гмуркал другаде, освен в сините реки на бразилската джунгла. Речното гмуркане бе изпълнило предназначението си да го успокоява, ала нищо повече. Жадуваше да се потопи в прегръдката на хладното чисто море с всички оттенъци на синьото, да почувства как солената вода отнема тежестта на света от плещите му и му дарява неповторимото усещане за полет.

В края на часа Сътър напълно се бе успокоил, а Рей го бе приел за член на неофициалното братство на леководолазите. Вещото боравене на Сътър с екипировката, вниманието, с което оглеждаше и най-малките подробности и забавните истории за гмуркането в непознатите реки на джунглата събудиха интереса и възхищението на младия леководолаз.

— Изглежда твоето момиче си е купило съвсем нова екипировка за Лейди — подхвърли Рей, загледан с лека завист в оборудването. — И то най-добрата.

Сътър изръмжа. Сигурен бе, че Антеа бе купила скъпия водолазен костюм, кислородните бутилки, маската, плавниците и всичко останало. Също така нямаше никакви съмнения, че ще й бъде точно по мярка. Антеа не пропускаше и най-малката подробност, когато работеше по някой проект.

Изведнъж звънлив детски смях наруши тишината в малката барака. Сътър изненадано вдигна глава.

— Това са децата на Таунхоум — обясни Рей. — Семейството идва тук всяка година. Момичето едва не се роди тук, но все пак успяхме навреме да откараме Линда до континента.

— Не са ли твърде малки за гмуркане?

— Тед и Линда се редуват да ги гледат. Единият се гмурка, другият наглежда децата — Рей погледна водолазния си часовник. — Време е за хапване. Знаеш ли къде се яде?

— Не, но на целия остров има само няколко постройки, така че няма да бъде трудно да открия закусвалнята.

— Точно зад офиса е, който е малко по-надолу от птичето убежище, обърнат към лагуната.

— Разбрах — усмихна се Сътър.

Той се изправи, протегна се и тръгна обратно по кораловата пътека, покрай групичката малки обикновени бунгала и поизносени палатки. Имаше две бани, мъжка и дамска, макар че мъжете на острова сигурно бяха четири пъти повече от жените. Лейди Елиът не бе за обикновени туристи: обстановката беше спартанска, островът бе напълно изолиран и ако човек не обичаше гмуркането, нямаше какво друго да прави, освен да обикаля мъничкия остров. А дори да вървеше съвсем бавно, на Манди едва ли щеше да й отнеме повече от час-два за пълна обиколка. Преди да изминат трите седмици тя щеше да се превърне в една много отегчена туристка — може би достатъчно отегчена, че да приветства пътуване с лодка или самолет до континента.

Щом наближи палатката, припряно опъната сред дъбова горичка и доста отдалечена от останалите, Сътър забави крачка. Не очакваше с нетърпение следващите няколко минути. Манди бе станала жертва на добрите намерения на Антеа също като него. Дължеше й извинение и го съзнаваше. Само че не знаеше как да й поднесе.

— Манди? — тихо рече Сътър, тъй като не искаше да я стресне, влизайки направо.

Отговор не последва.

Леко обезпокоен Сътър вдигна изпокъсаното платнище и погледна вътре. Манди лежеше на една страна, дълбоко заспала с ръце под главата си и свити колене. Тъмната й коса бе разпиляна върху възглавницата. Сакото й бе захвърлено настрана, блузата й бе наполовина извадена от колана, а полата бе леко вдигната и разкриваше прекрасните стройни бедра. Една обувка беше все още на крака й, другата почти се бе изплъзнала от пръстите.

Сътър безшумно коленичи до матрака и свали обувките на Манди. Ходилото й бе топло под тънкия чорап. Той го задържа секунда-две по-дълго в дланта си. Жената не помръдна. Зачуди се дали да я събуди за вечеря, сетне отхвърли идеята. Тъмните сенки под очите й говореха, че сънят й е по-нужен от храната. Ала дали ще поспи или ще бъде преследвана от кошмари?

Сътър си помисли да легне до нея и да я прегърне, за да прогони кошмарите, които подозираше, че ще я измъчват. Може би това щеше да послужи за извинение… да я притисне в обятията си, да я целуне и прогони спомена за страха.

Той изруга през зъби, изправи се и обърна гръб на Манди. Без да погледне назад, излезе от палатката. Тръгнал по пътеката към закусвалнята, той се ругаеше на всяка крачка. Цяло чудо бе, че не се загуби, ала го дължеше по-скоро на групичката хора, тръгнали на вечеря, отколкото на ориентацията си.

Помещението за вечеря бе спартанско като магазина за оборудване. На пода имаше износен, ала чист линолеум, около дванайсет пластмасови маси бяха разположени безразборно заедно с метални столове, прозорците бяха без завеси. Вечерята се взимаше от тезгяха и се приготвяше от колежани, които се състезаваха за привилегията да прекарат известно време на остров Лейди Елиът. Сътър се нареди на опашката, взе си от всичко, което се предлагаше, и си намери празен стол. Не беше трудно. В курорта нямаше повече от двайсетина гости.

Самата храна беше точно каквато Сътър очакваше, висококалорична и в изобилие. Идеална за водолазите, които изгаряха хиляди калории всеки ден само за да поддържат телата си затоплени, защото под затоплената от слънцето повърхност на тропическите гори лежаха студените сини дълбини, където шест градуса се смяташе за доста топло, а това беше трийсет градуса под телесната температура. Дори с водолазните костюми, гмуркането изразходваше калориите толкова бързо, колкото можеха да бъдат заменени. Леководолазите обикновено бяха мускулести и стегнати, тъй като тлъстините отдавна бяха изгорени.

Рей и двама други водолази се присъединиха към Сътър, когато вече бе преполовил вечерята. Казаха на Сътър, че може да си вземе бира и вино от „бара“, който всъщност бе единият от общо двата хладилника на острова. Сътър откри, че кутийка бира значително подобрява вечерята.

След вечеря мъжете отидоха в бара, който бе с размерите на малък автобус. Обзавеждането се състоеше от шест столчета, няколко малки масички и прехваленият хладилник, в който се охлаждаше всичко от бира до лекарства и филми. Спартанската обстановка се компенсираше от живия разговор и австралийската бира, но час след внезапния залез, хората започнаха да се прозяват и да се разотиват по леглата си. Изгревът настъпваше рано, а с него се появяваше и възможността за гмуркане. А точно това бе примамило всички на отдалечения остров — гмуркането, а не спането, луксозните вечери или пиенето. На остров Лейди Елиът морето беше център на всички разговори и действия, и като всички претенциозни любовници, морето изискваше от мъжете, които му се наслаждаваха, да бъдат силни, способни и винаги нащрек.

Вече бе съвсем тъмно под похлупака на тропическите облаци, когато Сътър се върна в палатката. Светкавици танцуваха на западния хоризонт, ала мъжът знаеше, че няма да вали. Още не. Щеше да има период на натрупване, преди облаците да бъдат освободени от мъчението си, дни на очакване, кипене и натрупване до грандиозната буря.

Вятърът премина през дъбовете, прошумоля в дългите, нежни листа. Шумът на вълните бе далечен, почти недоловим във вятъра, което означаваше, че отливът е в най-ниската си точка.

В палатката не светеше.

— Манди?

Тихият въпрос на Сътър остана без отговор. Той и не очакваше да получи. Влезе в палатката, безшумно се добра до празния матрак и опипом започна да търси електрическото фенерче, за което Рей го увери, че е оставил вътре. Всички останали палатки бяха снабдени с електричество, но не и тази на Сътър; беше разпъната набързо в отговор на силния натиск от собствениците на остров Лейди Елиът — австралийското правителство.

Сътър сложи длан върху стъклото на фенерчето и го включи. Червеникава светлина заля палатката. Мъжът леко разтвори пръсти, така че да огледа вътрешността. Манди не бе помръднала. Лицето й бе поруменяло, дишането й бе дълбоко и равномерно.

Макар да подозираше, че дори да издрънчи с кислородните бутилки до ухото й. Манди няма да се събули, Сътър се постара да вдига колкото е възможно по-малко шум. Докато обхождаше палатката с фенерчето, той забеляза, че някой е внесъл розовата раница на Манди и я оставил до неговата, която бе в избелял маскировъчен цвят.

Изведнъж мисълта да свали дрехите си се стори изключително примамлива на Сътър. Той изрита обувките, разкопча ризата си и я напъха в джоба, който пазеше за мръсни дрехи. Последваха я късите панталони в маскировъчен цвят и той остана само по тясна памучна спортна препаска, която бе единственото, което търпеше в тропически климат. Понечи да извади памучни боксерки и чисти маскировъчни къси панталони, сетне се спря. Ако беше сам, щеше да спи гол. Щеше да остави спортната препаска, за се съобрази с изискванията на цивилизацията, ала проклет да бъде, ако сложеше нещо върху нея. Дори сега, в тъмнината и вятъра, температурата в палатката беше твърде близо до трийсет градуса и проявите на скромност бяха неуместни. Жена на възрастта и с външността на Манди със сигурност нямаше да припадне при вида на препаската.

Мисълта за припадане и дрехи накара Сътър отново да погледне Манди. Тя все още беше в пълна офис екипировка, включително задушаващите найлонови чорапогащи. След няколко мига на борба със съвестта си — а дори Сътър не би могъл да каже коя страна на въпроса защитаваше съвестта му — той пъхна фенерчето в калъфка за възглавница. Мека, приглушена от плата, светлина обля вътрешността. Той коленичи до матрака на Манди и започна да я съблича.

Свалянето на ципа на полата прозвуча оглушително в тишината. Манди не помръдна дори когато Сътър я повдигна, за да свали полата. Застави се да отмести поглед от дългите й крака и се зае с упоритите копчета на блузата й. Когато най-сетне я повдигна отново, за да свали дрехата, Манди недоволно промърмори.

Сътър дори не я чу. На приглушената светлина кожата й блестеше примамливо през дантелата на бельото. Копнежът да я докосне с устни бе толкова силен, че с мъка успя да се спре.

Изстена тихо и стисна юмруци на бедрата си, дивото желание го прониза като светкавица… ала избавление нямаше, нямаше да последва лечителна буря със страстен дъжд. Манди бе жена за брак. Той бе мъж, който не вярваше в тази институция.

Проклета да си, Антеа!

Сътър се взря в спящата жена. Знаеше, че трябва да свали чорапогащите. Подобно задушаващо бельо щеше да предизвика обрив в тропическата жега и влажност. И все пак нямаше желание да сваля повече дрехи. Не скромността го спираше, тъй като тя носеше бикини от същата тъмна дантела като сутиена, ала Сътър нямаше достатъчно доверие в себе си, за да докосне отново Манди, дори за нейно собствено добро.

Мисълта го шокира. Притежаваше изключително силен самоконтрол, желязна воля, които го отвеждаха отвъд точката, където другите мъже се предаваха. Не беше роб на сексуалността си, дори когато бе тийнейджър и бе разгневен на целия свят, задето му бе отредил майка страхливка и баща, който се интересуваше единственото от силния алкохол и бързите коли.

Сътър затвори очи. Със сигурност можеше да свали чорапогащите на заспалата жена, без да й се нахвърли като куче на кокал. Можеше ли? Той изруга, отвори очи, хвана колана и свали найлоновите чорапогащи с едно-единствено движение. Когато приключи, ги захвърли настрана, сякаш го бяха изгорили.

Така си беше. Топлината на тялото й беше във всяка нишка. Стиснал зъби, той повдигна Манди, за да измъкне завивките. Отпусна я върху чаршафите и я зави до кръста, сетне рязко отдръпна ръце.

Кичур коса бе паднал върху бузата й. Без да се замисли, Сътър протегна ръка и отметна косата от лицето й. Манди въздъхна и се извърна към ласката, протегна ръце. Сътър застина, сетне въздъхна дълбоко, когато тя пъхна едната ръка под главата си, а другата отпусна върху завивката. Видя, че ноктите й са съвсем къси.

Отначало помисли, че са изгризани, ала в следващия миг осъзна, че са счупени. Внимателно вдигна ръката, която лежеше върху завивката. Засъхналата кръв върху два от пръстите й свидетелстваше за силата, с която се бе вкопчила в чантата си по време на полета до острова. Бе огънала и счупила ноктите толкова дълбоко, че бе разранила пръстите си.

Макар и ужасена, не й липсваше смелост. Заради майка си Сътър не очакваше много от жените в мигове на изпитания. Ала всичко у Манди подсказваше, че тя се бореше да стане господар на страховете си, вместо да им позволи да я контролират. И се бореше с упоритост, която предизвикваше болка.

— Златооко момиче — прошепна Сътър и целуна един по един пръстите й, — толкова съжалявам. Само ако знаех…

Отговор не последва. Сътър не го и очакваше. Пръстите му леко трепереха, когато остави ръката на Манди върху хладните завивки. Докато се отдръпваше неволно докосна гърдите й. Женствената мекота събуди желанието му с нова сила.

Миг по-късно Сътър лежеше на своя матрак, като се стараеше да не мисли за нищо, най-малко пък за коприненото изкушение на гърдите й. Обикновено заспиваше в мига, в който главата му докоснеше възглавницата, ала не и тази вечер. Лежеше буден, неспокоен, ала не само копнежът гонеше съня. И преди бе събличал жени, ала никога така беззащитни. Не можеше да забрави как бе отхвърлил протестите й и я бе натикал в малкия самолет, как бе седяла, сдържайки ужаса си по време на полета. Не се бе поддала на страха. Подобен самоконтрол бе напълно неочакван, особено от жена като Манди, която сякаш разглеждаше живота като поредица от остроумни шеги за всичко, което й хрумнеше.

Как е възможно същата жена, която го бе извикала с показалец и сексапилна усмивка пред стотици хора да изпадне в състояние на ужас при половинчасов полет с малък самолет?

Сътър се обърна на една страна и погледна Манди, която лежеше на една ръка разстояние в другия край на палатката. На светлината на фенерчето, тялото й бе като изтъкано от златни извивки и кадифени сенки. Гледката бе толкова възбуждаща, че той понечи да угаси фенерчето. Преди да го докосне, се поколеба, сетне отдръпна ръка. Ако Манди се събудеше от кошмар, щеше да има нужда от светлина, за да се ориентира.

Сътър нагласи възглавницата си по-удобно. Като вдигна пръсти от плата, осъзна, че са запазили лекия аромат от парфюма на Манди. Той рязко обърна гръб на златната жена, която спеше в кадифени сенки. Дълго време лежа, без да помръдне, заслушан в коприненото шумолене на въздуха в листата на дъбовете. Най-сетне потъна в дълбок сън, пропит от ароматни, неуловими сънища.

 

 

Вятърът леко люлееше палатката, която се свиваше и разпускаше, сякаш дишаше. Слънчевите лъчи образуваха голям яркожълт триъгълник през полуотвореното платнище на входа. Манди се размърда, протегна се и се усмихна, преди да се разбуди напълно. Тихите звуци на вятъра и морето бяха като приспивна песен, която не бе чувала от две години, едновременно успокояващи и обновяващи. Коремът й изкъркори и наруши идилията. Миг по-късно спомените изплуваха — дълъг полет с голям самолет, по-кратък полет с по-малък самолет и безкраен ужасен отрязък от време в миниатюрен самолет, увиснал над необятния океан.

Манди седна, сърцето й блъскаше в гърдите. Платненият таван я увери, че вече не лети. Под, стени, чаршафи, матрак. Палатка. Но къде? Тя смътно си спомни водещата на търга да казва, че австралийската почивка на Сътър няма да бъде обиколка на луксозни курорти.

„Ще спите в палатка.“

Е, това обясняваше всичко. Най-сетне бе пристигнала на мястото, което и да беше то. Сега дали трябваше да готви и да яде палатката, както и да спи в нея? Хвърли поглед към избледнялото платнище да провери този ред на мисли. Може би матракът…

Докато разглеждаше матрака, за да провери доколко става за ядене, тя осъзна, че е само по бельо. Не помнеше да се е събличала снощи. Всъщност изобщо не помнеше предишната нощ. Намръщи се и опита да прецени колко часа е спала. Ъгълът на слънчевите лъчи, струящи в палатката, предполагаше късна утрин или късен следобед. Тя погледна часовника си, ала си спомни, че е нагласен по калифорнийско, а не австралийско време. Нямаше представа колко часови пояса е прекосила. Спомняше си обаче, че е прекосила международната датна линия, което означаваше, че е прелетяла в утрешния ден. Или пък беше вчерашния?

Манди въздъхна и реши, че няма значение. Беше на почивка, така че трябваше да прекарва добре, стига да си спомняше.

Мисли!

Първото нещо, което си спомни, беше благодарността, която изпита, когато слезе от самолета в Бундабърг, чието местоположение върху географската карта на Австралия все още беше загадка за нея. Знаеше, че градът е близо до океана, защото малкият самолет бе направил завои веднага след излитането и много бързо се бе озовал над водата.

Обля я пот, когато спомените нахлуха в съзнанието й. Чакащият малък бял самолет. Зелените очи на Сътър — гневни и присвити, напълно безразлични към ужаса й. Шокиращата му сила, когато я напъха в самолета и я закопча с предпазния колан. Бързо движеща се земя, ужасяваш скок във въздуха, експлодирал студен страх. Очакване за катастрофа… Молитва този път да умре при катастрофата. Чакане. Молитва. И после тих успокояващ глас, насърчително докосване, силните ръце на Сътър, които я измъкнаха от ужаса. Безопасност. Най-сетне в безопасност, нежно обгръщаща я сила и спускаш се благословен мрак.

Успокояващ глас? Насърчаващо докосване? Обгръщаща я сила? Сътър? Господи, сигурно имам халюцинации!

И тогава изплуваха и останалите спомени. Беше се изложила пред Сътър, бе разкрила слабостта си и внимателно прикривания страх от малки самолети, от океана, от лодки. Унижението я заля от глава до пети. Наистина ли бе казала на Сътър да върви по дяволите? И той действително ли бе отвърнал, че тя ще бъде тази, която ще се чувства удобно там?

„Съвсем сухо е и не се виждат никакви криле!“

О, да. Определено се бе случило.

Манди покри с длани пламналото си лице. Прииска й се да пропълзи между чаршафите и да се скрие завинаги. Достатъчно лошо бе сама да съзнава, че е страхливка, да позволи и други да го узнаят беше непоносимо. А да позволи на Сътър да го научи беше неописуемо.

Коремът й изкъркори отново, напомни й, че срамът не е причина да умре от глад. Хората не умират от унижение — само им се иска да е така. Липсата на храна обаче определено може да се окаже смъртоносна.

Жалко, че да умреш от глад отнема толкова много време, иронично си каза Манди. Без значение колко къркори коремът ми, все още ще съм жива и жално ще ритам, когато се върне да спи.

Мисълта, че Сътър ще спи само на ръка разстояние от нейния матрак, предизвика спазъм в корема й. Как щеше да се справи в малката палатка? Как щеше да заспи, заслушана в дишането му? Как щеше да се съблече, без да се блъсне в него?

Всъщност как бе успяла да се съблече снощи?

Колкото и да се стараеше, не можеше да си спомни нищо, след като разгневен и отвратен Сътър бе излязъл от палатката и бе тръгнал кой знае накъде. Беше заспала само след минути и тогава беше напълно облечена. Сигурна беше. Не си спомняше да се е будила, за да се съблече. Колкото и да се напрягаше, не си спомняше изобщо да се е будила преди тази сутрин.

Ако беше сутрин.

Манди отново преразгледа внимателно всеки миг, който си спомняше, откакто бе натикана в малкия самолет. Постепенно бе принудена да признае, че Сътър трябва да я е съблякъл, след като е заспала. Доказателствата за това бяха навсякъде. Полата и блузата бяха оставени настрана, чорапогащите бяха омотани на пода, обувките бяха изритани в долната част на матрака. Тя не бе най-спретнатото създание на земята, ала нямаше навика да захвърля дрехите си или да ги остави там, където паднат.

Манди смутено сведе поглед към двете ивици синя дантела, които я предпазваха от пълната голота. Уверено си каза, че няма причина да се срамува, жените по цял свят отиваха на плажа с бански костюми, които скриваха много по-малко плът от нейното бельо. Освен това Сътър едва ли изпитваше особено удоволствие да я съблече. Бе изразил презрението си съвсем ясно.

„Затворен три седмици в една палатка с някаква некадърна комедиантка, която се бои от собствената си сянка.“ А после, още по-лошо: „С малко късмет, ще си бъдеш вкъщи, преди действието на хапчетата да премине.“

Сътър я смяташе за малък глупав заек, който се плашеше от собствената си сянка. От катастрофата бяха минали две години, а тя можеше единствено да взема плитки вани и да лети с огромни самолети. Е, не съвсем. Вторият самолет, с който летя, беше четири пъти по-малък и тя се бе справила достойно. Не беше се паникьосала, не бе пищяла, плакала или повръщала и съвсем сама бе слязла от самолета в края на полета.

Всъщност бе се справила достойно и на малкия самолет, е, поне в началото. Беше се затворила в себе си, вместо да изпадне в истерия и ако усилието да запази самообладание в крайна сметка я бе изтощило дотолкова, че да припадне в краката на Сътър в края на полета, е, можеше да го преживее. Важното беше, че бе летяла с малък самолет.

И беше оцеляла.

Манди въздъхна дълбоко. Въпреки всички страхове и унижения, които бе изтърпяла откак тръгна от Калифорния на тази напълно неочаквана почивка, чувстваше се много по-спокойно откогато и да било след момента, когато бе влязла в палатката в другия край на света и бе зърнала съпруга си върху онова плажно зайче.

Манди се усмихна тъжно и посегна към яркоцветната си раница, надявайки се Антеа да е успяла да приготви леки дрехи за най-новия си проект. Първите неща, които измъкна бяха обещаващи — бельо от копринена дантела. В черно, тъмнорозово и бежово бельото бе ефирно като шепот и два пъти по-меко. Измъкна също така два чифта къси панталони в маскировъчен цвят и дебели памучни чорапи. Следваха няколко бански костюма — три долнища и шест горнища. Това отговаряше на въпроса какво се очакваше да носи с късите панталони.

Намери също няколко обикновени бели блузи, тънка пола и горнище за плажа, чифт плажни чехли и чифт фини кожени сандали. Имаше също тоалетни принадлежности, четка за коса, четка за зъби, гребен, сапун, плажно масло, дамски принадлежности и малка кутийка с…

— О, Господи!

Манди смаяно се взря в марката и щастливата двойка от една страна на кутийката. Отвори я бързо, все още неспособна да повярва, че съдържанието е това, което се рекламира. Когато малките пакетчета се изсипаха в дланта й, тя се разсмя безпомощно. Антеа не се бе шегувала, когато я подтикваше за любовна афера с австралиец и се бе погрижила да осигури именно това, което щеше да превърне аферата в незабравимо преживяване без нежелани последици.

Едва ли не изпълнена със страх, Манди изпразни раницата. Нищо неочаквано не последва чак до дъното. Там имаше пощенски плик, върху който бе написано името й с характерния почерк на Антеа. Вътре имаше шестстотин австралийски долара и бележка:

„Манди,

Изпратих водолазната ти екипировка предварително, така че не трябва да се тревожиш за нея. Ако нещо липсва или не ти става, купи си ново с това, което прилагам. В противен случай похарчи всичко за нещо, което ще те накара да се усмихнеш.“

Водолазна екипировка?

За миг Манди остана напълно неподвижна, разкъсвана от противоречиви чувства, безпомощна. Част от нея жадуваше да изпита отново красотата и чувството за свобода при гмуркането в синия безкрай на морето. А друга част застина в ужас при тази мисъл. С треперещи ръце тя върна всичко обратно в раницата, като прибра малката кутийка на дъното. Можеше да си представи какво ще си помисли Сътър за нея, ако види кутийката.

Манди бързо се облече, пъхна няколко австралийски банкноти в джоба на късите панталони, грабна раницата и една от белите кърпи, сгънати грижливо до матрака й и излезе от палатката. Без значение колко примитивен беше къмпингът, сигурна бе, че някъде имаше баня.

На петдесет метра имаше разпънати палатки. Сто метра по-нататък бяха разположени няколко малки бунгала. Малко по-наблизо се виждаха две по-големи сгради. Манди се насочи към тях. Няколко минути по-късно се наслаждаваше на свеж душ, който отми остатъците от пътуването от косата и кожата й. Чувствайки се като преродена, тя се изсуши, разреса косата си, облече новите си дрехи и пое да търси нещо, което щеше да сложи край на къркорещите оплаквания на корема й.

Късметът й проработи отново. Още в първата сграда, в която влезе, имаше малък бар. Рей седеше там и флиртуваше със загоряла от слънцето блондинка, която му подаваше бира.

— Добър ден, миличка — усмихна се Рей, щом зърна Манди. — Един ден сън май ти се отрази добре.

— Цял ден?

— Почти. Следобедният полет току-що замина.

— Е, това обяснява оплакванията на стомаха ми. Сигурен е, че са ми прерязали гърлото.

Рей се ухили.

— Сервираме след двайсет минути. Дотогава мога да ти предложа бира.

— Благодаря, предпочитам да се въздържа. Чувствам се празна чак до подметките.

Рей плъзна поглед от влажната й коса, изпънатото черно горнище на банския й костюм до съвсем късите панталони и фините стъпала, стегнати в плажните чехли.

— Празна? Ако всички момичета бяха празни като теб, щях да умра млад и много щастлив.

Манди се усмихна леко, за да покаже на Рей, че е оценила комплимента, ала в същото време без да го насърчи да продължи в същия дух. Бе отработила до съвършенство тази усмивка още в училище, когато работеше по шейсет часа на седмица, за да плати образованието си. Нямаше време за флиртове и общуване. Ето защо беше толкова наивна и така жадна за вниманието на един от най-прочутите мъже в избраната от нея област на океанографията.

Преди Манди да попита къде се сервира вечерята, иззад стената се дочу ясен мъжки глас. Беше гласът на Сътър, дълбок, насечен и хладен. Говореше за нея и беше побеснял от яд.