Лорънс Дейвид Куше
Загадката на Бермудския триъгълник (3)

Легендата за Бермудския триъгълник, както се разправя обикновено

Нощта блестеше от звезди, когато самолетът „DC-3“, подтикван от благоприятен вятър откъм опашката, започна бавно да се спуска към Майами. Лекото свеждане на носа повиши скоростта на полета с няколко възла и висотомерът започна бавно да спада. В кабината пътниците, на път за домовете си след коледната ваканция в родния им остров Пуерто Рико, пееха „Ние, тримата крале“, а стюардесата им поднасяше сладкиши и пунш. В пилотската кабина командирът на екипажа взе микрофона:

— Кулата в Майами, тук пътнически самолет № 16002, приемам.

— Пътнически самолет № 16002, тук кулата в Майами, приемам.

— № 16002 наближава Майами, идвам от Сан Хуан, Пуерто Рико. В момента съм на петдесет мили южно, всичко е наред, виждам града. Моля, дайте указания за приземяването. Приемам.

— Нула нула две, продължавайте захождането, съобщете, когато видите летището.

— Нула нула две, тук е кулата в Майами. Моля, отговорете. Приемам.

— Нула нула две, чувате ли ме? Приемам.

— Пътнически самолет № 16002, тук е кулата в Майами. Чувате ли ме? Чувате ли ме? Моля, отговорете. Приемам.

Но № 16002 въобще не отговори на повикването от кулата в Майами през тази ранна утрин на 30 декември 1948 г., както не отговори и на повтарящите се повиквания от радиостанциите в Нови Орлеан, Сан Хуан и на Бреговата охрана. Почти веднага започна масово издирване. Стотици кораби претърсваха морето, докато самолети оглеждаха района от въздуха. Атмосферните условия бяха идеални, водата — прозрачна и спокойна, и толкова плитка в района, че лесно се виждаха по-едри предмети по дъното. Но морето пази добре своите тайни; никога не бяха намерени каквито и да са следи от самолета „DC-3“. Според предпазливите изрази в доклада за произшествието на Управлението за гражданска авиация, публикуван шест месеца по-късно, „в този случай липсва достатъчно информация, за да се определи вероятната причина“.

Но по доковете, летищата, плажовете и кръчмите, навсякъде, където се събираха опитните моряци, за да обсъждат загадките на морето и небето, се виждаше характерният рисунък на изчезването. Опасността, витаеща в Бермудския триъгълник, отново бе нанесла удар, беше взела още една жертва. Хората, които познаваха морето, знаеха за ужасния район в средата на Атлантическия океан, където кораби (а сега и самолети) са изчезвали в продължение на повече от един век, изчезвали без никаква причина, при добри атмосферни условия, без да изпратят зов за помощ и без да оставят следи.

Дългогодишните наблюдатели на района знаеха за пътническия самолет на „Бритиш Саут Америкън Еъруейс“, „Стар Тайгър“, който бе изчезнал през януари същата година, когато се приближавал към Бермудските острови, идвайки от Азорските острови. Както било предопределено и на самолета „DC-3“ да направи няколко месеца по-късно, „Стар Тайгър“ изпратил съобщение, че „всичко е наред“, когато наближавал края на дълъг обичаен полет, а след това замлъкнал. След завършване на разследването на случая със „Стар Тайгър“ от Министерството на гражданската авиация бе заявено, че то никога не се е сблъсквало с по-озадачаващ проблем. Поради липса на доказателства в подкрепа на някоя друга теория министерството съобщи, че нещастието се е случило поради „някаква външна причина“.

Няколко седмици след гибелта на самолета „DC-3“ близнакът на „Стар Тайгър“ — „Стар Ариел“ — изчезна между Бермудските острови и Ямайка при полет в спокойно, ясно време. Новината се разнесе бързо. Бе настъпило времето да се развали злата магия, да се разбере каква е причината за всичките изчезвания. Започна търсене, каквото никога дотогава не било виждано, поради случайното присъствие в района на голямо съединение от Военноморските сили на САЩ и голям брой английски кораби; в опитите да се открие самолетът не бяха пожалени никакви усилия. Но отново всичко бе напразно, защото „Стар Ариел“ също бе отлетял за небитието в Бермудския триъгълник.

Линията, прекарана от Бермудските острови до Пуерто Рикд, оттам до Флорида и обратно до Бермудските острови, очертава центъра на този район и му дава името. Някои от изчезванията са станали извън централния триъгълник и когато всички те се нанесат върху картата, триъгълникът се разширява и разкривява във формата почти на квадрат. Това е зловещата „ничия земя“, за която се твърди, че вдъхва такъв страх у моряците и пилотите, че те отказват да говорят за нея с обикновените хора. Заобиколен от курортите на Бермудските острови, Бахамските острови и Флорида, пазен от патрулите на САЩ и с усилен трафик през нощта и деня, районът съвсем не е изолиран. Макар голям брой съдове, военни и граждански, да го прекосяват всекидневно, без нищо да им се случи, броят на изчезванията надхвърля законите на случайността за такъв ограничен район.

Следобед на 5 декември 1945 г. започва най-странната драма в цялата история на авиацията. Тогава пет торпедни бомбардировача „Авенджър“ излитат от военноморската въздушна база Форт Лодърдейл с краткотрайна патрулна мисия, която ще завърши с объркване, трагедия, загадка и вероятната смърт на двадесет и седем души. Макар да нямало признаци за лоши атмосферни условия, командирът на патрула съобщил по радиото, че и петте самолета са се загубили и не знаят в каква посока летят. Малко по-късно връзката се влошила и не могла да бъде подновена. Спасителен самолет незабавно се отправил към предполагаемия район на загубения патрул, но и той също изчезнал. Най-голямата операция за издирване в историята на авиацията продължила пет дни, но така и не били открити следи от шестте самолета. След продължително разследване Военноморските сили признали, че са по-объркани, отколкото преди да започне разследването. Властите могли само да се почесват по главите и да се чудят кой или какво нанася удар след удар в Бермудския триъгълник. Офицер от Военноморските сили заявил: „Те изчезнаха така, сякаш са отлетели на Марс.“

През четиридесетте години на нашия век станаха голям брой други произшествия. „Сити Бел“ бе намерен изоставен край Бахамските острови, а „Рубикон“, кораб-призрак, доближи брега край Флорида през октомври 1944 г. в превъзходно състояние, но само с едно куче на борда. Ал Снидър, жокей с международни известност, изчезна през март 1948 г. по време на риболов недалеч от южния край на Флорида. През 1940 г. „Глория Кълита“ бе намерен изоставен, но в отлично състояние, близо до западния бряг на Флорида в Мексиканския залив.

Ако се върнем по-назад, „Ла Дахама“ бе видян в Бермудския триъгълник в 1935 г., няколко дни след като друг кораб бе съобщил, че е наблюдавал потъването му. В 1931 г. норвежкият кораб „Ставенгер“ изчезна край Бахамските острови с четиридесет и трима души на борда, а „Райфуку мару“ се изпари в спокоен ден на 1925 г., след като изпрати съобщението: „Елате бързо, то е като кинжал! Не можем да избягаме!“

„Каръл А. Диъринг“ бе намерен здраво заседнал в плитчините Дайъмънд през януари 1921 г. с вдигнати ветрила. Две котки бяха единствените живи същества на борда. Най-странното в това произшествие е, че на печката целият обяд очаквал екипажа, който никога нямало да се върне. Същата година дванадесет други кораба изчезнали в района. Те отплавали от пристанищата в нормални, обичайни рейсове и всичките минали по същата призрачна пътека. Макар местоназначенията им официално да били вписани като Бермудски острови, Ямайка, Майами и други такива места, те всички пристигали в пристанището на „изчезналите кораби“. През 1918 г. Военноморските сили, една от предпочитаните жертви на злата магия, претърпели голяма загуба. „Сайклопс“, дълъг 160 метра въглевоз, отплавал от Барбейдоус за Балтимор с 309 души на борда и вече никой не чул за него, нито го видял въпреки големите усилия, положени за издирването му. Това е първият кораб, снабден с радиостанция, който изчезнал, но той не изпратил призива SOS. След половин век Военноморските сили признават, че макар да са били предложени много теории, никоя от тях не обяснява задоволително гибелта на „Сайклопс“. Усложнявайки загадката, два подобни на него кораба, „Протеъс“ и „Нереъс“, изчезват през 1941 г. почти по същия маршрут.

Жертвите не винаги са били безименни и безлични. През 1909 г. Джошуа Слоукъм, най-известният моряк по онова време, изчезва когато прекосява Триъгълника. Единадесет години преди това той си спечелва трайна слава като първия човек, плавал сам около света. Той и „Спрей“ отплават един ден на юг от Масачусетс и никога не се завръщат от Бермудския триъгълник. Хората, които са познавали него и „Спрей“, смятат за невероятно той и яхтата да са станали жертва на нормалните опасности в морето.

Злокобната история на Бермудския триъгълник се простира назад и в миналия век, във века преди него и още по-далеч в миналото, до първия известен пътешественик в този район — Христофор Колумб. Колумб плавал през Саргасово море, друга легендарна зона на мрака, и Бермудския триъгълник при първото си пътуване до Новия свят през 1492 г. Неговите моряци се разтревожили от странното Саргасово море и събитията по време на прекосяването на Триъгълника — светкавицата, паднала в морето, необичайното поведение на компасите и странната светлина, появила се една нощ в далечината.

Макар данните да са разпръснати и непълни, документирано е, че четири американски военноморски съда са изчезнали необяснимо между 1781 и 1812 г. Црез 1840 г. „Розали“, голям френски кораб, бил намерен напуснат близо до Насо. Ветрилата му били вдигнати, ценният товар — непокътнат и всичко било в ред. „Бела“, загадъчна останка, бил открит през 1854 г. Шведският барк „Лота“ изчезнал близо до Хаити през 1866 г., а две години по-късно го последвал испанският товарен кораб „Виего“.

Една от най-големите загадки на морето е странното изчезване на „Аталанта“ през 1880 г. Корабът напуснал Бермудските острови на път за Англия през януари, с екипаж от триста кадети и офицери, и вече никой не го видял. Въпреки масовото претърсване, извършвано от голяма група кораби, които плавали в разгънат строй на видимо разстояние един от друг, никакво парче, мачта или спасителна лодка от „Аталанта“ не били намерени.

Веригата продължава, без да се прекъсва през 1884 г.; тогава италианската шхуна „Мирамон“ на път за Нови Орлеан спокойно отплавала в преддверието на ада. Когато германският барк „Фрея“ бил намерен изоставен през 1902 г., съществували предположения, че причината може да е някое земетресение.

Би трябвало дебнещата смърт да се задоволи с многото жертви, които вече е взела, особено след изчезването на трите пътнически самолета и ескадрата самолети през четиридесетте години, но самолети и кораби продължават да изчезват и до наши дни. Винаги се повтаря същата история: добри атмосферни условия, никакви технически проблеми, обичайните обаждания по радиото и след това — мълчание. При последващите големи спасителни операции толкова рядко се откриват останки, че е изненадващо, ако се намери нещо или се получи някакво съобщение.

Едно от тези изключения се осъществява през февруари 1953 г., когато британски транспортен кораб на път за Ямайка изпраща сигнала SOS, намирайки се на север от Триъгълника. След като съобщението се прекъсва внезапно, без никакво обяснение, започва търсене, но не е открито нищо. По-късно един съд в Лондон обявява, че „причините не са установени“.

През март 1950 г. американският самолет „Глоубмастър“ изчезва северно от Триъгълника, последван няколко месеца по-късно от товарния кораб „Сандра“. Той изчезва през една спокойна тропична нощ с товар от инсектициди.

Произшествията продължават, без да намалява честота им: самолетът „Сюпърконстелейшън“ на Военноморските сили през 1954 г.; натовареният със сяра кораб „Садърн Дистриктс“ във Флоридския проток през същата година; яхтата „Конемара lV“, намерена силно повредена в самия център на Триъгълника през 1955 г. През 1956 г., сякаш за да навакса за по-слабата предишна „реколта“, проклятието постига по-голям брой жертви, включително самолета „Скай Рейдър“ и един патрулен бомбардировач на Военноморските сили с екипаж от десет души.

Изключително висок брой изчезвалия са станали около Коледа и специалистите все още не са установили защо Триъгълникът е по-зловещ през това време на годината. През декември 1957 г. издателят Харви Коновър, един от най-известните американски яхтсмени, и няколко негови роднини отплават от Кий Уест към отдалечения на 150 мили Майами със състезателната му яхта „Ръвонок“. Макар предначертаният маршрут да бил в близост до брега през цялото време, те изчезнали завинаги.

Междувременно самолетите не са забравени. През 1962 г. самолет „KB-50“ на Военновъздушните сили излита от пистата в базата Лангли, щат Вирджиния, и се отправя към Азорските острови с екипаж от 9 души. Скоро след излитането контролната кула получава кратко, слабо чуващо се съобщение по радиото, че самолетът е изпаднал в някаква беда. Отново масовото търсене не открива никаква следа.

Военноморските сили на САЩ загубват две ядрени подводници — „Трешър“ през 1963 г. и „Скорпиън“ през 1968 г. И двете завършват последното си пътуване близо до Триъгълника.

Годината 1963 е високосна за злата орис. Започва с „Марин Сълфър Куийн“, транспортен кораб, специално преоборудван да превозва течна сяра. Hα път за Вирджиния от Тексас, корабът изчезва край най-издадената част на Флорида, след като изпраща обичайното съобщение по радиото. С изключение на няколко спасителни пояса от кораба не е намерено нищо. Загубата получава голяма гласност, също както и разследването на случая от Бреговата охрана. Макар да са предложени няколко възможни решения, никой жив човек не знае какво се е случило в действителност.

Една от най-загадъчните страни на изчезванията е, че спасителите никога не са успявали да открият трупове. Обикновено се очаква след катастрофа с кораб на брега да бъдат изхвърлени поне няколко тела, но това никога не се е случвало в Бермудския триъгълник. Тъй като повечето произшествия са ставали на видимо раз-стояние от бреговете, липсата на трупове е особено озадачаваща.

През юли 1963 г. Военноморските сили и Бреговата охрана търсят в продължение на десет дни, но не намират нищо от „Сно бой“, дълга около 20 метра рибарска лодка, изчезнала по 80-милното разстояние от Ямайка.

Месец по-късно два самолета „КС-135“ били хванати в небесен капан с единадесет души на борда. По пладне те съобщили по радиото координатите си и повече никой не ги чул. Когато близо до Бермудските острови открили останки, предположили, че е станало сблъскване във въздуха. Но други останки, открити на 160 мили оттам, породили нова загадка. Ако е станало сблъскване във въздуха, защо има следи в два района? Ако самолетите не са се сблъскали, защо са паднали едновременно? Няма задоволителен отговор, а представителите на Военновъздушните сили все още се почесват, където не ги сърби, когато стане дума за произшествието.

Озадачаващите изчезвания продължават. През 1965 г. самолет „С-119“ на Военновъздушните сили изчезва при полет в добри атмосферни условия от базата си до остров Гранд Търк. Точно по времето, когато самолетът би трябвало да се приземи, операторът в контролната кула на острова получил странно, неразбираемо съобщение. Каква отчаяна информация се опитвал да предаде пилотът в последната минута, преди да изчезне в забрава? Съществуват предположения, че един от неидентифицираните летящи обекти, видени от „Джемини-4“, може да е изиграл някаква роля в изчезването.

През 1967 г. известен брой кораби се отправят на еднопосочно пътешествие към Бермудския триъгълник. Годината започва с изчезването на транспортния самолет „Чейс YC-122“, който се изпарява във въздуха при полет на 60 мили от Форд Лодърдейл до Бимини. Самолетът пренасял снимачни съоръжения за филм на Лойд Бриджис, озаглавен по ирония на съдбата „Незагиващите“. Годината завършва с гибелта на двама мъже, които тръгнали с лодка, за да видят коледните светлини на Майами бийч откъм морето. Бреговата охрана получила съобщение, че не можели да използват двигатели, защото било изкривено витлото, но че нямало никаква опасност; просто искали някой да ги извлече до пристанището. Деветнадесет минути след това Бреговата охрана пристигнала на мястото, посочено от двамата мъже, но не била открита нито следа от лодката, която заслужила името си — „Магия“.

През юли 1969 г. около района на Триъгълника били намерени при спокойно време пет изоставени кораба. Представител на застрахователното дружество „Лойд“ възкликнал, че „това е крайно необичайно“, още повече като се вземе пред вид отличното време. Следващия месец в Триъгълника изчезва Бил Верити, опитен моряк.

Необясними произшествия все още стават: товарните кораби „Елизъбет“ и „Карибе“ изчезват през 1971 г.; а през март 1973 г. „Анита“, най-големият товарен кораб, който е изчезнал безследно, отплавал от Норфък и вече нищо не се чуло за него.

Военноморските сили, Бреговата охрана и Военновъздушните сили официално отричат в района да съществуват някакви странни сили. Но неофициално историята е съвсем различна. Те признават, че са объркани и че малкото улики, с които разполагат, само задълбочават загадката. Представител на Военноморските сили заяви: „Изглежда сякаш те (изчезналите кораби) са били покрити с гигантска електронна камуфлажна мрежа. Знаем, че там става нещо странно, винаги сме го знаели, но по всичко изглежда, че няма определена причина за това. Ние тук съвсем не го взимаме на шега. За онези, които продължават да гледат скептично на загадъчните събития, списъкът на изчезналите е на разположение, всеки, който иска, може да го провери. Става въпрос само за няколко минути.“

Пилотите избягват да обсъждат изчезването на самолетите с хора, които не са от занаята, и с нежелание говорят за това дори помежду си. Разбиванията, макар и да са чувствителна тема, поне са нещо, което може да се анализира, нещо, за което обикновено се открива причина. Изчезванията са различна работа. Възможно е, макар и рядко, някой самолет да падне или кораб да потъне, без да остави следи. Възможно е, но не е много вероятно. Почти винаги остава нещо, парчета или маслено петно, което да отбележи мястото. Пилотите нямат власт над събитията — те могат само да продължат да летят, като се надяват, че техният самолет няма да бъде следващата жертва. Въпреки дълбокия си скептицизъм по отношение на всякакви неизвестни сили, пилотите са се сблъсквали с множество странни явления. Компаси, които започват да се въртят като луди, силни завихряния в отлични атмосферни условия, изкривени радиосигнали, побъркани жироскопи, светещи предни стъкла и скали на бордните уреди и много други, дори още по-странни аномалии са били наблюдавани от заслужаващи доверие хора.

През последните 150 години над четиридесет кораба и двадесет самолета са превозили почти хиляда души^[1] в това мъгливо преддверие на загубените. Докъм края на четиридесетте години всяко произшествие беше само объркващ частен случай. Но после картината се изясни — твърде много кораби изчезваха при подобни обстоятелства в такъв малък район от океана. Хората, които разследваха произшествията, не можеха да се убедят лесно — измина доста време, преди те да признаят, че може би нещо не е в ред със самия район. Специалисти от флотата и авиацията сега подозират, че някакво явление в района, а не поредица от „съвпадащи“ нещастия, както обясняват Военноморските сили, може би е причина за това.

Разследващите произшествията изключват обичайните опасности като внезапни тропически бури; но те хранят значителни подозрения, че причината може да се крие в атмосферни аномалии и в електромагнитни гравитационни нарушения. Подобни сили биха могли да объркат компасите и да накарат да замлъкнат радиопредавателите на петте самолета „Авенджър“, а след това и на спасителния самолет „Маринър“, когато той навлязъл в същия район. Това произшествие, особено описанието на пилота за някакво странно море и невъзможността да се види слънцето, навеждат на мисълта за някаква атмосферна аномалия, „дупка в небето“ — неизвестна засега зона, в която самолетите могат да влязат, но не и да излязат. Голям брой опитни пилоти и моряци мислят, че теорията за атмосферни аномалии е единствената, която би могла да обясни подобни събития, настъпващи само понякога, винаги без предупреждение, достатъчно често, за да предизвикат тревога, но нередовно, така че не могат да се предвидят. Засега все още не се знае точно какви са тези аномалии и защо, както изглежда, са ограничени само в тропически води — в района на Бермудския триъгълник например.

Някои мислят, че аномалиите може би са изкривяване на пространството или че изчезналите кораби са попаднали в капана на четвъртото измерение. Един пророк предсказва, че някой ден изкривеното пространство ще освободи всички съдове и те ще се завърнат в родните си пристанища със скелетите на екипажите. Друг смята, че екипажите ще бъдат живи, на същата възраст, както когато са изчезнали, и ще разкрият тайната, която се крие зад мрачните граници на Бермудския триъгълник.

Може би времето тече с променлива скорост, а не с постоянна, както винаги се е мислило. Ако е така, ще бъдат обяснени много случаи, при които кораби и самолети внезапно установяват, че се намират на стотици мили от мястото, където се предполага, че са, без да има логична причина за това. Ако времето тече с достатъчно различна от нормалната скорост, даден кораб, попаднал в такъв капан, може просто да престане да съществува за този свят. Друга възможност е времето не винаги да се движи по права линия, а понякога части от него да се „откъсват“ и да се отправят встрани от главния поток, като отнасят със себе си всичко, което по това време се е намирало в съответния район. Тези кораби и нещастните им обитатели вероятно се пренасят в бъдещето или миналото, или пък попадат в някакъв успореден на нашия свят.

Някои учени са на мнение, че земетресенията в океана — внезапни размествания на дъното, които могат да предизвикат вълни с височина до 60 метра — вероятно са най-логичният отговор. Такива вълни с лекота биха погълнали цял кораб и с това би се обяснило отсъствието на призиви за помощ и на останки.

Специалисти от Военноморските сили и някои други отхвърлят възможността подводната вулканична дейност и земетресенията в океана да са причина за загубите, но известен брой учени мислят, че може би някои странни явления в океански води играят главната роля.

Установено е, че се образуват вълни с височина над 30 метра, а такава гигантска стена е способна лесно да преобърне дори кораб от средна големина, преди той да успее да изпрати SOS. Макар все още да не се знае много по въпроса, кое предизвиква такива вълни, предполага се, че причини могат да бъдат мощни океански течения или водни вихри. Недостатък на тази теория е, че за да има бурно море, е необходима някаква буря, а при никое от изчезванията в Триъгълника не можа да се каже, че атмосферните условия са били лоши. Още повече че бурните води не бива да се винят за изчезването на самолети. За да се обяснят загубите на самолети, бе предположено, че съществуват гигантски, невидими атмосферни вълни, подобни на океанските.

Самолетите понякога попадат в завихряния не само когато са близо до или в купесто-дъждовни облаци, но и в чисто небе. Крайно силни завихряния действително могат да разбият самолета и е вероятно те да са причина за някои от изчезванията. При по-внимателно изследване обаче и тази теория не издържа. Първо, атмосферните условия са били добри при повечето случаи на изчезвания и, второ, самолет, който се разпада, оставя останки в обширен район.

Макар повечето теории да обясняват само по няколко от произшествията, има една, която сякаш съдържа в себе си повече смисъл — теорията за магнитните аномалии. Промените в показанията на компасите са явление, познато дори на начеващите пилоти и моряци. Компасът рядко сочи действителния север — Северния полюс; той сочи към магнитния полюс, който е встрани. В много места отклонението е значим фактор, който трябва да се взима пред вид; в противен случай даден съд може да се окаже на стотици мили от мястото, където се предполага, че се намира.

Има два района върху повърхността на Земята, където компасът сочи истинския север — Бермудският триъгълник и една зона, недалеч от бреговете на Япония, известна под името „Морето на дявола“, където също ичезват доста съдове. Между 1950 и 1954 г. поне девет кораба са изчезнали в Морето на дявола. Те били големи товарни кораби с мощни двигатели и радиопредаватели, а не малки рибарски лодки. Само един от тях успял да предаде призива SOS. Продължителните търсения открили няколко малки останки, но нито един оцелял човек, трупове или спасителни лодки. Разтревожено, японското правителство наредило районът да се изслед-ва, но бил открит само един нов вулкан. Изригването му потопило един от изследователските кораби! Тогава японското правителство обяви района за опасен.

С държана в тайна операция Военноморските сили на САЩ провели големи геомагнитни изследвания, като при тях били осъвременени много данни преди повече от тридесет години. Смята се, че проектът е изпълнявал и други функции, включително подслушване на съобщения от космическото пространство и обследване на теорията за „отслабване на свръзките“.

Специалистът по електроника Уйлбър Б. Смит, натоварен от канадското правителство да оглави през 1950 г. изследване на магнетизма и гравитацията, открил в атмосферата зони, в които съществува явлението, наречено от него „отслабване на свръзките“. Тези зони, съобщава той, са с диаметър около 300 метра и се простират до неизвестна височина; те се преместват и изчезват, за да се появят в друго място. Смит установил, че полета с „отслабване на свръзките“ често имало там, където са ставали необяснени катастрофи. Той изказва предположението, че докато върху повечето самолети тези зони вероятно не оказват влияние, някои самолети със специфична конструкция и размери могат да бъдат подложени на достатъчно силно въздействие от тези сили, за да бъдат разрушени. Възможно е тези сили да въздействуват не само върху самолетите, техните компаси и радиопредаватели, но и да се отразяват върху човешките сетива, като предизвикват виене на свят и загуба на чувството за ориентиране в пространството.

Били са представени доказателства, че Бермудският триъгълник е само част от по-голям район, в който съществува този проблем. Районът, известен като „Адското преддверие на изчезналите“, включва континенталния шелф на север до Ню Джърси, Мексиканския залив и Атлантическия океан, на изток до Азорските острови.

Други изследователи са открили, че Бермудският триъгълник и Морето на дявола са само два от няколкото аномални района, пръснати по земното кълбо. Математици и инженери са открили дванадесет такива района, наречени „Подли водовъртежи“, понеже липсва по-добро наименование. Твърди се, че такива завихряния стават на Северния и на Южния полюс и на десет мес-ста в двете полукълба. Установено било, че те са на еднакво разстояние едно от друго и линиите, прекарани по глобуса от всяко завихряне до съседните му, образуват поредица от равностранни триъгълници. Учените псе още не са разбрали какво е значението на този модел.

Наскоро бе осъзнато, че същите географски характеристики на малкия сектор от океана, известен като Бермудския триъгълник, които правят от него идеален район за изстрелване на ракети, вероятно го правят идеален канал за приземяване на тела от космическото пространство. Може би мощен източник на енергия или сигнализиращо устройство, оставено в района преди много векове от разузнавателен патрул на друга планета, продължава да изпраща сигнали в космическото пространство, като показва на потомците на ранните изследователи най-добрия път за приземяване на нашата планета. Устройството може да се задействува само от време на време, което ще обясни защо повечето кораби и самолети, преминаващи през района, не търпят бедствие. Но когато устройството заработи, мощните лъчи вероятно са достатъчно силни, за да въздействуват върху навигационните уреди и човешкия мозък и дори е възможно напълно да разрушат всеки съд, попаднал за нещастие на пътя им. Такава сила може да обясни голям брой от произшествията, станали поради явни проблеми на пилотите с ориентирането; и по-специално случая с петте бомбардировача „Авенджър“.

Все повечето данни, че някои цивилизации в миналото са притежавали познания и са имали постижения, надхвърлящи всичко, което учените смятат за възможно, подкрепят теорията, че в древни времена Земята е била посещавана от извънземни същества. Смята се, че много от тези постижения не биха били възможни без помощ от изключително напреднал интелект.

Бреговата охрана твърди, че многото произшествия в Бермудския триъгълник са само съвпадения и че „… няма нищо загадъчно в изчезванията в този специален район на океана. Атмосферните условия, повреди в техниката и човешки грешки, а не нещо свръхестествено, са причинили тези трагедии“. Повечето от бедите според Бреговата охрана стават поради големия брой хора, които се осмеляват да прекосяват океана с малки лодки до Бахамските острови.

Това изявление се отнася до ония неопитни моряци, които отплават със съдове, непредназначени да се използват в открито море. Но какво да се каже за Джошуа Слоукъм, Харви Коновър и многото други опитни моряци, които са изчезнали там? А загубените пътнически самолети, реактивните самолети на Военновъздушните сили и петте бомбардировача „Авенджър“? Те са били пилотирани от опитни хора, които са знаели как да се справят и в най-тежки условия, но въпреки това са изчезнали. Изявленията на Бреговата охрана не могат да обяснят подавляващото мнозинство от случаите.

Бермудският триъгълник продължава да обърква официалните лица. Нови теории се създават и отхвър-лят почти със същата бързина, с които изчезват кораби. Единствената връзка, която сякаш съществува между изчезналите съдове, е, че те са били натъпкани в същите тесни географски граници. Никакви разяснения не могат да обяснят защо никога не са били открити останки и тела и защо изчезванията винаги стават при добри атмосферни условия. Много вероятно е хората още да не са достигнали такова ниво на развитие, че да могат да разберат силите, които действуват в Бермудския триъгълник.