Лорънс Дейвид Куше
Загадката на Бермудския триъгълник (13)

Март 1918
„Сайклопс“

На 4 март 1918 г. „Сайклопс“, 19 600-тонен транспортен кораб за въглища на Военноморските сили на САЩ, отплавал от Барбейдоус, Уест Индия, с екипаж от 309 души и товар от манганова руда. Дългият 160 метра кораб, един от най-големите съдове на вода, отивал в Норфък^[1], но не пристигнал там. Въпреки масовото търсене, никаква следа не била намерена. Корабът не изпратил сигнал SOS.

Отначало помислили, че бил потопен от торпедо, но изследванията на германските архиви след войната доказали, че по това време в този район не са действували подводници. Германците имали практиката да съобщават по радиото за разрушаването на големи неприятелски кораби, а за „Сайклопс“ такова съобщение не било направено.

Предположили, че се е натъкнал на мина, но по-късно се установило, че в района не е имало никакви мини. При натъкване на мина обикновено имало достатъчно време, за да се изпрати сигнал SOS, а и някои от моряците биха успели да се спасят на салове. Липсата на останки също говори срещу теорията за натъкване на мина, както и срещу възможността от вътрешна експлозия, която би осеяла океана с останки и трупове.

Някои мислят, че корабът просто потънал, но други, включително представители на Военноморските сили, изтъкват, че атмосферните условия не били лоши, поне не толкова лоши, че да потопят голям, годен, осемгодишен кораб. Капитанът Джордж У. Уърли бил на служба във Военноморските сили от двадесет и осем години и командувал „Сайклопс“ от първото му плаване през 1910 г.

След продължително разследване Военноморските сили заявили: „Изчезването на този кораб е една от най-озадачаващите загадки в аналите на Военноморските сили, тъй като всички опити да се открие останаха безуспешни. Бяха предложени много теории, но нито една от тях не обяснява задоволително изчезването му.“ Президентът Уилсън заявил: „Само господ и морето знаят какво се е случило със славния кораб.“ Едно от тогавашните меродавни списания, „Литъръри Дайджест“, дори подхвърлило хипотезата, че огромен калмар се надигнал от океанските дълбини, обгърнал „Сайклопс“ с пипалата си и го завлякъл на дъното.

Публичното съобщение за забавянето на кораба било задържано до средата на следващия месец.

„Върджиниън Пайлът“, 15 април 1918 г., с.1:

АМЕРИКАНСКИ ВОЕНЕН ТРАНСПОРТЕН КОРАБ ВЕРОЯТНО ИЗЧЕЗНАЛ

СЪДБАТА МУ МОЖЕ ДА СЕ ОКАЖЕ НОВА ЗАГАДКА НА МОРЕТО

Вашингтон, 14 април. „Големият военен транспортен кораб «Сайклопс» закъснява да пристигне в едно пристанище на атлантическия бряг от 13 март. Министерството на флотата съобщи днес, че той бил видян за последен път… на 4 март и че има голяма загриженост по отношение на сигурността му…“

Следва съобщението (на Министерството на флотата): „Не могат да се намерят добре обосновани причини, с които да се обясни закъснението на «Сайклопс», тъй като от него не са получени никакви съобщения по радиото, нито са открити някакви следи от него, откакто е напуснал пристанището в Уест Индия. Атмосферните условия в района, през който корабът трябва да е плавал, не са били лоши и едва ли биха причинили затруднения на «Сайклопс». Възможно е някакъв нападател или подводница да са отговорни за гибелта му, но няма съобщения за присъствието в района нито на едното, нито на другото…

Знае се, че единият от двата двигателя на «Сайклопс» бил повреден и той плавал с намалена скорост, докато го поправили. (Но) дори главните му двигатели да са били напълно повредени, корабът все пак би могъл да използва радиостанцията си.

Търсенето на «Сайклопс» все още продължава, но Министерството на флотата е изключително загрижено за съдбата му.“

„Върджиниън. Пайлът“, 16 април 1918 г., с.8:

Вашингтон, 15 април… „Официални представители отказват да повярват, че големият 19 000-тонен транспортен кораб и 293-мата души на борда му са могли да изчезнат, без да оставят никаква следа. Поради това на съдовете, участвуващи в търсенето, било наредено да «претърсят щателно» всеки метър от пътя, изминат от «Сайклопс», и да се отбият на всеки от десетките острови, обсипали тази част на морето.

Представители на Военноморските сили откровено признаха, че нито една от предлаганите досега теории за обясня-ване на изчезването на «Сайклопс»… не изглежда правдоподобна, когато се съпостави с фактите… Вътрешна експлозия би могла да разруши радиопредавателя на кораба и двигателната му сила в един миг, но останки по повърхността щяха да бележат гроба му.

Допуска се възможността внезапен ураган, чест гост в тези води, да е повредил и после погълнал транспортния кораб, но отново се изтъква, че в такъв случай би трябвало да останат някакви следи от катастрофата.“

Търсенето било прекратено през май, тъй като всички усилия се оказали безрезултатни. Във Военноморските сили изчислили стабилността на „Сайклопс“ и стигнали до заключението, че корабът вероятно имал неприятно, бързо, но не и прекалено бордово клатене. Съобщава се, че било възможно тежката руда да се размести така, че да причини накланяне и да потопи края на палубата; такова състояние би било опасно при известни състояния на морето и атмосферата. Флотът отбелязва обаче, че никакви необичайни атмосферни условия не били забелязани от другите кораби, плавали по същия маршрут.

По-късно отделът на Военноморското разузнаване прави списък на по-значителните теории, предложени, за да се обясни изчезването.

1. Екипажът може да се е разбунтувал, да е завзел кораба и да е отплавал встрани от обичайните морски пътища.

2. Американският генерал консул в Рио де Жанейро, пътник, обвинен, че е настроен прогермански, може да е предал кораба на германците.

3. Корабът да е бил поразен от торпедо на германска подводница.

4. Товарът от манганов двуокис — лесновъзпламеним при известни условия — може да е експлодирал.

5. „Сайклопс“ може да е потънал като резултат от голямото напрежение, вследствие на бордовото клатене.

6. Капитан Уърли, който бил роден в Германия, може да е предал „Сайклопс“ на немците или да е устроил заговор с тях, за да бъде корабът потопен от подводници.

Военноморските сили не успели да открият доказателства в подкрепа на никоя от теориите.

С течение на годините се появили голям брой предполагаеми улики, но никоя не се оказала истинска. През 1919 г. майката на един от моряците от екипажа получила телеграма от Ню Йорк, в която пишело, че той е жив и здрав и че „Сайклопс“ се намира в германско пристанище. Близо до Галвистън намерили съобщение в бутилка, в което пишело, че „Сайклопс“ бил ударен от торпедо на 100 мили източно от Нюфъндлънд. Двата случая били разследвани и се оказало, че и двете съобщения са фалшиви.

През 1920 г. капитан-лейтенант Малън С. Тисдейл намерил доказателства в подкрепа на теорията, че корабът се е преобърнал. По време на едно плаване със „Сайклопс“ Тисдейл установил, че капаците на люковете на резервоарите в надводната част на кораба били оставени отворени. „Пробих си път до мостика и докладвах на капитана, че някой е отворил всички резервоари в надводната част. Той се изсмя на моята съвест-ност и каза, че те винаги стояли отворени в съгласие с указанията на корабостроителницата…“

Тисдейл смятал, че при последното плаване на „Сайклопс“ товарът може да се е разместил и да е допуснал морската вода да нахлуе в отворените резервоари, а това да е причинило преобръшането на кораба.

"Това би могло да стане за секунди и корабът би се оказал с дъното нагоре, преди някой да успее да го напусне… Ако всичко е било здраво закрепено заради вълните, не би имало много останки… Не би имало останки, както в случая на поражение от мина или торпедо. Не би имало време да се изпрати сигнал SOS. Не би имало време за нищо. Малкото хора, останали във водата, не биха могли да оцелеят сами дълго време. Дребните останки по повърхността биха се изгубили сред обширния океан, дълго преди спасителните съдове да започнат търсенията.^[2]

Макар обяснението на капитан-лейтенант Тисдейл да е едно от най-често приеманите разрешения, много хора не са съгласни с него, като изтъкват два основни недостатъка в доводите му. Първо, той приема, че е имало големи вълни, а съобщенията са единодушни, че времето не е било лошо. Второ, обяснението му предполага капаците на люковете да са били отворени.

Капитан трети ранг И. И. Йейтс от военната корабостроителница в Норфък твърди, че Уърли, известен с шегите си, се е пошегувал с Тисдейл. „Когато капитан-лейтенант Тисдейл видял отворените капаци на надводните резервоари, «Сайклопс» е бил без товар и не е имало значение дали капаците са отворени или затворени. В същност в такова състояние надводните резервоари обикновено се държат пълни с вода (за баласт).^[3] Йейтс продължава с твърдението, че не е имало такива указания от корабостроителницата и че Уърли не би плавал с отворени капаци, когато корабът е натоварен. Теорията на капитан Зиърфос е, че «Сайклопс» е бил потопен от товара си. «Манганът… проявява склонност да уляга, като разяжда онова, което е под него… Мисля, че краят е настъпил внезапно, когато дъното е изпаднало.»“^[4]

Много представители на военния флот са на мнение, че виновна е прекалено тежката надстройка на „Сайклопс“. Стоманени кранове, предназначени за бързото товарене и разтоварване на въглища, се издигали високо над палубата. Ако корабът се наклонял силно, тежкото оборудване щяло да забави изправянето му, товарът би могъл да се измести и корабът бързо би се преобърнал. При това в полупълните трюмове на „Сайклопс“ било по-вероятно да се размести товарът, отколкото в пълни трюмове. Слабото място на тази теория, както и на повечето други, е, че това би могло да се случи само в лошо време.

През 1930 г. все още помнели добре „Сайклопс“ и той отново запълнил вестникарските заглавия, когато на Военноморските сили бил изпратен дневник, в който се разкривало, че четирима души, „получаващи пари от врага“, били поставили динамит около двигателя и потопили кораба. Отначало във Военноморските сили сметнали, че дневникът може да е истински, но много подробности от разказа предизвикали съмнение, особено тази, че неприятелски кораб с екипаж от 700 души останал в района, за да почисти всички останки. Цялата история бързо била окачествена като сложен опит за измама.

Сравнително неотдавна — през 1956 г. — бе съобщено, че корабът бил видян да експлодира във Флоридския проток „точно преди Великден“ през 1918 г., но без никакво обяснение защо съобщението се прави почти след четиридесет години или защо корабът се отклонил толкова от маршрута си, няколко седмици след очакваната дата на пристигането му.

През 1969 г. Конрад А. Нървиг, който служил на „Сайклопс“ при последното му плаване до Южна Америка, заявил, че с оглед на съществуващите доказателства според него корабът се е разчупил наполовина. "Озадачи ме звук, приличащ на звука от търкащи се една в друга метални плочи… Корабът така се триеше, че там, където тръбопроводите за вода и пара… се допираха до корпуса, движението можеше да се види… Палубата в средата на кораба се повдигаше и падаше, сякаш корабът следваше очертанията на вълните. По-късно, през деня, когато обърнах внимание на капитана върху това, той го отмина с пренебрежителна забележка: „Синко, корабът ще издържи колкото нас“.^[5]

Нървиг предполага, че задачата да се натовари корабът вероятно е била възложена на някой млад, неопитен офицер, който е наредил товарът да се разположи в няколко от средните трюмове, като с това е засилил присъщата уязвимост на кораба. Според Нървиг това е могло да стане причина корабът да се разчупи на две и да потъне, преди да успее да изпрати сигнал SOS.

Корабът обаче бил натоварен правилно. Товаренето станало под личното ръководство на капитан Уърли и бригадира Мануел Перейра от Бразилската въглищна компания, който в течение на много години ръководел товаренето на кораби. Перейра заявил, че корабът можел да натовари още 2000 тона руда, без опасност за него, и че товарът бил добре разпределен по целия кораб. „Сайклопс“ продължава да се появява сред новините, даже и независимо от участието му в Легендата за Бермудския триъгълник. Това бил първият голям кораб с радиостанция на борда, изчезнал, без да изпрати сигнал SOS, и най-големият военен кораб, изчезнал безследно. Всеки март, годишнината от изчезването му, Легендата се разказва отново, теориите се преповтарят и прочутата му снимка се появява още веднъж. Загубата на кораба продължава с право да се нарича „Най-озадачаващата загадка в аналите на Военноморските сили“.

За разлика от другите случаи на изчезвания, за „Сайклопс“ продължава да се получава информация. През последните две години две неща допринесоха значително за развоя на случая. Първото е от 1968 г., когато леководолазът от Военноморските сили Дийн Хос открива някакъв кораб, докато търси изчезналата ядрена подводница „Скорпиън“. Хос бил поразен от странната конструкция на кораба. Мостикът му, закрепен на стоманени греди, се извисявал високо над палубата. Изправени греди, подобни на скелета на небостъргач, били наредени почти по цялата му дължина. Преди да успее да изследва разбития кораб, който се намирал на дълбочина 55 метра и на около 70 мили източно от Норфък, той бил принуден да излезе на повърхността, а лошото време прогонило кораба му от този район. Хос по-късно за първи път видял снимка на „Сайклопс“ и бил уверен, че това е корабът, върху чиято палуба бил стоял. Останките се намират по маршрута, който „Сайклопс“ би трябвало да следва по пътя до залива Чесапийк.

Хос и депутатът Дж. Уйлям Уайтхърст от щата Вирджиния убедили представителите на Военноморските сили да се извърши разследване и водолази трябвало да направят опит за повторно намиране на разбития кораб като част от обучението им.

Съобщението, че е намерен потъналият кораб, довело до второто значително развитие в случая. По това време разследвах съдбата на „Сайклопс“ и възможното му местонахождение веднага повдигна няколко въпроса у мен. Ако останките са на „Сайклопс“, каква е могла да бъде причината да потъне толкова близо до местоназначението си? Защо не е потънал по-рано по пътя, когато е бил по-тежък поради неизгореното гориво и поради това по-податлив на преобръщане или структурна повреда. Отговорът, размислих аз, трябва да е в единствената възможност, която непрекъснато се отхвърля, откакто е изчезнал корабът: буря трябва да е причината за изчезването на „Сайклопс“.

Поради повредения двигател скоростта на кораба е била само 10 възла или около 240 морски мили дневно. Той вероятно е плавал около 1300 мили със Севернопасатното и Антилското течение, чиято скорост е 15 мили на ден, докато попаднал на Гълфстрийм, който го е отнасял на по 120 мили дневно през останалите 500 мили. Според тези изчисления „Сайклопс“ би трябвало да бъде след малко повече от шест дни плаване там, където сега лежи потъналият кораб. Тъй като отплавал от Барбейдоус рано вечерта на 4 март, той би трябвало да наближи Норфък през нощта на 10 март.

Уверено реших, че вестниците, Военноморските сили и всички кораби в океана грешат и че през този ден близо до Норфък е имало буря, достатъчно силна, за да потопи кораба. Тъй като се знае, че северният вятър предизвиква хаос в Гълфстрийм, бурята вероятно е дошла от тази посока. Северният вятър налита бурно срещу противоположното течение на Гълфстрийм и го превръща в разпенен, разбунтуван порой, който е потопил не един плавателен съд. Сметнах, че ако е имало такава буря, останките наистина могат да са на „Сайклопс“.

От Националния център по климата в Ашвил, щат Северна Каролина, ми изпратиха по пощата записаните данни за атмосферните условия по източното крайбрежие още в деня, в който им се обадих по телефона. Записите показват, че в началото на март в Норфък вятърът бил силен, като почти всеки ден достигал скорост от 15 до 20 м/сек. На 8 март затихнал почти напълно, но бавно започнал да се засилва на следващата сутрин. До 17 часа на 9 март предупреждение за буря било подадено по крайбрежието на щата Мейн до щата Северна Каролина. Вятърът духал постоянно от югозапад, като се засилвал, докато към 10 часа на 10 март достигнал скорост над 30 м/сек. Следобед вятърът променил посоката си и задухал откъм северозапад със скорост 31 м/сек. Скоростта му се изменяла от 20 до 31 м/сек, до към 17 часа, след което останала около 20 м/сек, през цялата вечер и на края, към полунощ, спаднала.

Бурята обхванала широк район. Най-силни ветрове, със скорост 43 м/сек., духали в Ню Йорк, където причинили смъртта на един човек, а предупрежденията за буря били разширени, за да включат и Флорида. Параходът „Амолко“ на 375 мили североизточно от Норфък, попаднал в бурята от пладне на девети до следобеда на 11 март. Той трябвало да лежи на дрейф през двата дни на бурята и претърпял повреди на стойност 150 000 долара.

Офицерът У. Дж. Райли от „Амолко“ по-късно споделил с репортер на норфъкския „Върджиниън Пайлът“, че военният транспортен кораб вероятно е попаднал „в зъбите на бурята“ и той бил сигурен, че „Сайклопс“ е потънал, „докато са духали силните ветрове“. Няколко моряци, познаващи склонността към бордово клатене на кораба, подкрепили неговото мнение и добавили, че вероятно е потънал по-бързо, отколкото трябвало, за да се спуснат спасителните лодки.

Изявленията, направени веднага след съобщението, че „Сайклопс“ е в неизвестност, намекват, че според представителите на Военноморските сили корабът бил изчезнал близо до Уест Индия. Заповедта да се посети всеки от островите, осеяли този район на океана, и мнението, че някой от честите урагани в тези води може да е бил причината, означават, че погледите на разследващите са били насочени толкова надалеч, че не са видели какво е станало под носовете им. Липсата на съобщение от кораба, след като той напуснал Барбейдоус, също подкрепя хипотезата, че е потънал в началото на плаването, близо до Уест Индия.

Всички били свикнали със силните пролетни ветрове и за бурята, която явно била по-силна в океана, отколкото на сушата, не било разгласено. „Върджиниън Пайлът“ я споменава на 10 март само с няколко реда, спотаени в долния край на страницата между две реклами. Съобщава се само, че било предадено предупреждение за буря от щата Мейн до щата Северна Каролина. През следващите дни няма статия, в която да се споменава бурята от 10 март.

Пет седмици по-късно, когато в големи заглавия се съобщило, че „Сайклопс“ не е пристигнал навреме, вятърът, и без това — незабелязан, бил вече забравен. Останал скрит в статистическите данни на Метеорологичното управление, където пролежал забравен в продължение на петдесет и шест години. Никой по онова време не се сетил, дори Метеорологичното управление и вестниците, да спомене за него пред представители на Военноморските сили. След единствената малка статия в норфъкския вестник, за офицера Райли и за „Амолко“ не се чуло нищо повече. Вниманието на нацията било привлечено от бойните полета в Европа и шумотевицата около затъмненията, морала и продажбата на „Бонове за свободата“ у дома, а не от изчезналия военен кораб, чиято снимка се появявала на първа страница в продължение на няколко дни. В резултат на това в Легендата винаги се твърди, че атмосферните условия „не са били лоши в никоя част от маршрута“.

Противно на разпространеното убеждение, въобще не е имало официална анкета по изчезването. Военноморските сили водели война и нямали време да разследват изчезването на всеки кораб. Ако било проведено разследване, несъмнено щели да открият данните за атмосферните условия.

До август 1974 г. все още не се знаеше дали потъналият кораб край Норфък е „Сайклопс“. На 24 юли лейтенант Дъглас Армстронг, капитан на „Експлоит“, съобщи, че открил кораб на дълбочина 58 метра под водата, на 70 мили североизточно от нос Хенри и го белязал с буйове, така че по-късно водолазите да могат да го намерят. Говорих отново с Хос на 17 август 1974 г. и научих, че през първата седмица на август той отплавал с военните и наблюдавал на телевизионен екран обследването на потъналия кораб с подводни камери. Поради различия в конструкцията, той бил уверен, че не е същият кораб, който открил преди.

Тогава не били изготвени планове за съгласувани усилия по издирването на кораба. Но този район се използва от Военноморските сили за обучение и преквалификация на водолази и е вероятно корабът, открит от Хос, да се намери отново и да се разпознае със сигурност. Той би могъл да се окаже „Сайклопс“. Във всеки случай липсващата част от загадката, солидна причина за изчезването, на края бе намерена — бурята на 10 март 1918 г., на която никой не обърнал внимание.