Астрид Линдгрен
Мили мой Мио (13)

Има вече доста време, откак съм в Земята накрай света. Рядко си спомням за дните, когато живеех още на „Упландска“. Сещам се понякога само за Бенка, защото той толкова прилича на Юм-Юм. Дано да не му липсвам много на Бенка. Защото никой не знае по-добре от мен колко тежко е да ти липсва някой. Но Бенка си имаше все пак татко, майка, пък и сигурно си е намерил някого другиго за най-добър приятел, да, сигурно.

Случва се да се сещам понякога дори за леля Едла и чичо Сикстен и вече някак не им се сърдя. Питам се само какво ли са казали, когато изчезнах. Ако изобщо са забелязали, че съм изчезнал. Толкова малко ги беше грижа за мен — може пък изобщо да не са забелязали, че съм изчезнал. Ами да, леля Едла може би си мисли, че стига да слезе в Тегнерската градина, да я пообиколи и веднага ще ме намери на някоя пейка. Може би си мисли, че седя на някоя пейка под фенерите, хрупам ябълка и си играя с празна бирена бутилка или друг някакъв боклук. Може би си мисли, че седя и зяпам къщите с осветените прозорци, с децата, седнали да вечерят заедно със своите майки и татковци. Да, може би тъй си мисли леля Едла и я хваща яд, къде ли се бавя с любимите й сухари.

Но леля Едла греши! О, греши тя и още как! Босе не седи на пейката в Тегнерската градина, не! Защото той е в Земята накрай света. Той е в Земята накрай света, тъй да знаете. Там, където шумолят сребърни тополи… там, където в нощта искрят и пръскат топлина огньове… там, където има хляб за гладни гърла… там, където живее неговият баща, кралят, когото той страшно обича и който също много го обича.

Да, така е. Бу Вилхем Улсон е в Земята накрай света и му е хубаво, много хубаво при неговия баща, краля.