Серия
Светът на диска (21)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jingo, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 53 гласа)
Допълнителна корекция
RealEnder (2012)

Издание:

Шовинист. 2000.

Изд. Вузев, София.

Серия Истории от Светът на диска. Фантастичен роман.

Превод: [от англ] Елена Паскалева

[Jingo, Terry PRATCHETT]

Художник: Джош Кирби

Формат: 105×180

Страници: 466

Цена: 5.00 лв

ISBN: 954–422–060–7


По-долу е показана статията за Шовинист (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Шовинист
Jingo
Автор Тери Пратчет
Първо издание 1997 г.
Великобритания
Оригинален език английски
Жанр пародия, хумористично фентъзи
Вид роман
Поредица Светът на диска

„Шовинист“ (на английски: Jingo) е двадесет и първата книга от поредицата на Тери ПратчетСветът на диска“. Издадена за пръв път през 1997, в България през 2000 г.

Герои

Главен герой на книгата е Командирът на Анкх-Морпоркската Градска Стража Самюел Ваймс. Сред второстепенните герои на книгата са членовете на Градската Стража. Като епизодичен герой се появява Леонард Куирмски.

Сюжет

Книгата проследява военния конфликт между армиите на Анкх-Морпорк и Клач. Причина за сблъсъка между двете сили е новопоявил се континент между териториите на двете страни. Противниковите лагери твърдят, че те са законните притежатели на парчето земя.

Основни мотиви

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

Нощта беше безлунна и това беше добре за целите на Стабилния Джексън.

Бе излязъл на лов за любопитна сепия, наричана така защото, от една страна, е сепия, а от друга — много любопитна. С други думи — любопитството е любопитното при любопитните сепии.

Скоро след проявата на любопитство към ветроупорния фенер, който Стабилния Джексън провесваше зад кърмата на лодката си, те започваха да любопитстват за начина, по който някои от тях внезапно изчезваха с плясък към небето. Някои сепии дори успяваха да проявят любопитство — наистина за много кратко време — към острото тризъбо нещо, доближаващо ги ужасно бързо.

Любопитните сепии са наистина много любопитни същества. За нещастие не ги бива да правят връзка между събитията.

Стабилния Джексън трябваше да плава твърде дълго до точно този риболовен район, но пътешествието обикновено си заслужаваше усилията. Тъй като любопитните сепии бяха малки, безобидни, трудни за намиране и оценявани от познавачите като съществата с най-гадния вкус на света, те бяха много търсени в един определен вид ресторанти, където висококвалифицирани готвачи приготвяха с изключителна предпазливост блюда, не съдържащи и следа от каквато и да е сепия.

Главният проблем на Стабилния Джексън през тази безлунна нощ точно по средата на размножителния сезон, когато сепиите са особено любопитни към абсолютно всичко, беше, че въпросните квалифицирани готвачи май бяха излезли в морето и ги бяха изловили преди него.

Не се виждаше дори едно-едничко любопитно оченце. Беше изчезнала и останалата риба, а светлината обикновено я привличаше нощем. Всъщност Стабилният Джексън успя да зърне една-единствена рибка — тя се отдалечаваше изключително бързо по права линия.

Той остави тризъбеца си и отиде до другия край на лодката, където синът му Лес също се взираше съсредоточено в огряното от факлата море.

— Абсолютно нищо вече половин час — каза Стабилният.

— Тате, сигурен ли си, че сме на вярното място?

Стабилния хвърли поглед през рамо към хоризонта. Там се виждаше бледото сияние на град Ал Кхали на Клачианския бряг. Погледна в обратна посока. Другият хоризонт сияеше от светлините на Анкх-Морпорк. Лодката се полюшваше лекичко на половината път между двата града.

— Разбира се — отговори той, но видимо неуверен в думите си.

Защото морето изглеждаше странно притихнало. Нещо определено не беше наред. Лодката наистина се поклащаше под тях, но заради собствените им стъпки, не от вълните.

Усещането беше точно като пред буря. Но звездите блещукаха меко над тях и на небето не се виждаше кьораво облаче. Звездите се отразяваха от повърхността на водата. А това не се случваше всеки ден.

— Струва ми се, че трябва да се разкараме бързо оттука — реши Стабилния.

Лес кимна към провисналото платно:

— Какво ще използваме вместо вятър, тате?

В този момент се чу плясък на весла. Вторачен напрегнато, Стабилния успя да различи силуета на друга лодка, която се беше насочила към тях. Той сграбчи риболовната си кука.

— Знаех си, че си ти, крадливо чуждоземно копеле!

Шумът на веслата стихна. Над водата прозвуча:

— Дано те изядат хиляда дяволи, проклет човек!

Другата лодка се плъзна към тях по водата. Изглеждаше чуждоземно, с изрисувани на носовата част очи.

— Всичките си ги изловил, а? Ей сега ще набуча задника ти на тризъбеца, измет такава!

— Моят ятаган сегинка ще пререже врата ти, нечисти сине на куче от женски пол!

Лес надникна през борда. Малки мехурчета въздух се пукаха със съскане на водната повърхност.

— Тате?

— Това там е Мазния Ариф! — сопна се баща му. — Добре го разгледай! Идва тук от години, краде нашата сепия, злият лъжлив дребен дявол!

— Тате, там има…

— Ти натисни греблата, а аз ще избия черните му зъби ей сегичка!

Лес успя да чуе от съседната лодка глас:

— … виждаш ли, синко, това е непочтеният крадец на риба…

— Греби! — провикна се баща му.

— На веслата! — извика гласът от другата лодка.

— Чии са всъщност тези сепии, тате? — подвоуми се Лес.

Наши.

— Как, дори преди да ги наловим ли?

— Просто млъкни и греби!

— Не мога да помръдна лодката, тате, закачили сме се за нещо!

— Тука е дълбоко сто фатома[1], момче! На какво да се закачим?

Лес се опита да откачи веслото от предмета, който бавно изплуваше от бълбукащото море.

— Прилича ми на… петле, тате!

Изпод повърхността се разнесе необичаен шум. Звучеше малко като бавни удари на гонг.

— Петлите не могат да плуват!

— Но този е железен, тате!

Стабилния пролази към задния край на лодката.

Наистина беше петле, направено от желязо. Покриваха го водорасли и мидени черупки и водата се оттичаше от него, докато то се издигаше стремително, но безшумно нагоре към звездите.

Беше прикрепено към кръстосана метална рамка. И като че на всеки от четирите й краища беше изписана буква.

Стабилният приближи фенера още малко.

— Какво, по… — Освободи припряно веслото и седна до сина си. — Греби с всички сили!

— Какво става, тате?

— Мълчи и греби! Да се измъкваме оттук!

— Тате, морско чудовище ли е това?

— По-лошо от чудовище, синко! — изкрещя Стабилният, като бъхтеше водата с веслата.

Странният предмет вече се извисяваше доста над тях, прикрепен на нещо като кула…

— Но какво е това, тате?! Какво е?

— Това е проклет ветропоказател!

 

 

От геоложка гледна точка нямаше някакво особено раздвижване на земните пластове. Потъването на континентите обикновено е съпроводено от вулкани, земетресения и армади малки лодки, които превозват възрастни хора, нетърпеливи да съграждат пирамиди или мистични каменни кръгове сред нови земи, в които обладаването на истинска древна окултна мъдрост изглежда привлича като магнит момичетата. Но издигането на това парче земя едва предизвика леко вълнение в чисто физическата подредба на нещата. То, повече или по-малко, просто се завърна на мястото си — плахо като котка, която се прибира след няколко дни скитане и знае, че господарят се е притеснявал.

Широка вълна, висока някакви си пет-шест стъпки, достигна бреговете на Кръглото море и стана повод за разговор. В някои от най-ниските и блатисти райони водата погълна няколко села с хора, за които никой, освен самите тях, не го беше грижа. Но в чисто геоложки смисъл нищо особено не се случи.

Само в чисто геоложки смисъл.

 

 

— Това е град, тате! Погледни, виждат се прозорците и…

— Казах ти да мълчиш и да гребеш!

Морската вода се пенеше надолу по улиците. Огромни, инкрустирани с водорасли сгради извираха с отлива й.

Баща и син се бореха да запазят посоката на лодката, докато вълните я завличаха. Но тъй като урок номер едно в лодкарското изкуство гласи, че докато гребе, човек гледа в обратната посока, те не забелязаха другата лодка…

— Смахнат!

— Глупак!

— Да не си посмял да докоснеш къщите! Тази земя принадлежи на Анкх-Морпорк!

Двете лодки се обикаляха във временен водовъртеж.

— Аз предявявам претенция върху тези земи от името на Серифа на Ал-Кхали!

— Ние първи я видяхме! Лес, кажи му, че я видяхме първи!

— Ние я видяхме първи, преди вие да я видите първи!

— Лес, ти нали видя, че тоя се опита да ме халоса с веслото си!

— Но, тате, ти пък се опитваше да го набучиш на тризъбеца си…

— Погледни, Акхан, по какъв не заслужаващ доверие начин ни напада този човек!

Киловете на двете лодки застъргаха и те полегнаха настрани, като затънаха дълбоко в дънната тиня.

— Погледни, тате, каква интересна статуя…

— Кракът му си позволи да стъпи на клачианска земя! Крадец на сепии!

— Разкарай кирливите си сандали от анкх-морпоркска територия!

— Ох, тате!…

Двамата рибари спряха да си крещят, за да си поемат дъх. Покрай тях накриво притичваха раци. Водата се отцеждаше от дрипавите водорасли и дълбаеше пътечки из сивия нанос.

— Тате, виж, и керемидите им са цветни!…

— Моя е!

Моя!

Лес се спогледа с Акхан. Само за секунда, но тя беше натоварена със значително количество информация, като се започне със споделеното разбиране за явното и с галактически размери недоразумение да имаш родители и се продължи нататък.

— Тате, ние всъщност не бива да… — започна Лес.

— Ти да мълчиш! Аз мисля за твоето бъдеще, момко!

— Да, но на кого му пука кой я е видял пръв? Всички сме на стотици мили от домовете си! Искам да кажа, че никой няма да разбере!

Двамата ловци на сепии се вторачиха един в друг. Съхнещите сгради израстваха наоколо. В тях зееха ями, може би някогашни входове, кухи отвори, които вероятно са били прозорци, но сега всичко вътре чезнеше в тъмнина. За кой ли път Лес си въобрази, че чува нещо хлъзгаво да се промъква към тях.

Стабилния Джексън се покашля.

— Момчето е право — промърмори той. — Тъпо е да се караме. Само ние четиримата сме.

— Действително — отвърна Ариф.

Те отстъпиха едновременно назад, всеки внимателно наблюдаваше другия. След това почти в един глас изкрещяха:

— Грабвай лодката!

Настъпиха няколко конфузни секунди, после всяка двойка, понесла над главите си своята лодка, се затича, подхлъзвайки се, по калната улица.

Наложи им се обаче да спрат и да се върнат, разменяйки си обиди от типа на „И похитител на деца, на всичкото отгоре!“, за да вземе всеки своя си син.

Както всеки студент по история знае, славата увенчава не този изследовател, който пръв стъпи с крак върху девствената земя, а този, който пръв успее да прибере въпросния крак в къщи. А ако кракът му все още е прикрепен към тялото, това се счита за бонус.

 

 

Анкх-морпоркските ветропоказатели скрибуцаха под напорите на вятъра.

Малко от тях изобразяваха всъщност представители на Avis domestica. Имаше най-различни по форма дракони, риби и други най-разнообразни животни. На покрива на Гилдията на убийците проскърцваше силует на един от нейните членове, с развят плащ и кинжал в бойна готовност. Върху Гилдията на просяците тенекиена ръка молеше за четвърт долар. Голямо медно прасе душеше вятъра от покрива на Гилдията на касапите. На върха на Гилдията на крадците се въртеше внимателно истински, макар и посмалил се нелицензиран крадец, което показваше на какво е способен човек, ако се постарае, или поне на какво е способен човек, осмелил се да краде без лиценз.

Ветропоказателят от покрива на библиотеката на Невидимия университет изоставаше и не помръдваше повече от половин час, но миризмата на море така или иначе се носеше над града.

На площад Сатор съществуваше стар обичай — речите пред публика да се изнасят от висотата на бирена бъчва. „Речи“ е всъщност известно разтягане на понятието, за да покрие дейността на всевъзможните декламатори, оратори и мяркащи се тук-там самовглъбени мрънкала, които стърчаха сред тълпата. И също по традиция хората изричаха това, което имаха на ум, с най-високия възможен глас. Говореше се, че Патрицият гледа благосклонно на този обичай. Наистина гледаше. И то много отблизо. Вероятно плащаше на някого да води записки.

Това правеше и Стражата. Командир Ваймс си повтаряше непрекъснато, че не става дума за шпиониране. Шпиониране е, когато дебнеш и слухтиш под хорските прозорци, а не когато на човек му се налага да отстъпи няколко крачки назад, за да не оглушее.

Той измъкна нехайно клечка кибрит и я драсна в сержант Детритус.

— Туй бях аз, сър — изрече тролът с укор.

— Извинявай, сержант — промърмори Ваймс, докато палеше пурата си.

— Няма нищо.

Двамата отново насочиха вниманието си към ораторите.

„От вятъра ще да е — помисли Ваймс. — Вятърът носи нещо ново…“

Обикновено ораторите покриваха всички възможни теми, някои на границите на нормалното или дори в далечните мирни долини отвъд тях. Но днес Ваймс изглежда беше попаднал на мономаниаци.

— … време е да им дадем добър урок! — изпищя най-близкият. — Защо нашите така наречени водачи не чуят гласа на народа? Анкх-Морпорк си е изпатил достатъчно от тези наперени чуждоземни разбойници! Те крадат нашата риба, отмъкват нашата стока, а сега искат да откраднат и нашата земя!

„Щеше да бъде по-добре, ако хората го поощряваха“ — каза си Ваймс. Хората поначало аплодираха ораторите демократично, повече с цел да ги подкукуросат. Но тълпата около този човек просто кимаше с одобрение. „Те всъщност разсъждават върху думите му…“

— Те откраднаха моята стока! — извика ораторът от другата му страна. — Това е една проклета пиратска империя! Взеха кораба ми на абордаж! И то в анкх-морпоркски води!

Тълпата зашумя възмутено.

— И какво ви откраднаха, господин Дженкинс? — разнесе се глас.

— Товар най-фина коприна!

Тълпата издиша със съскане.

— Ах! Значи не е сушена рибешка карантия и развалено месо? Защото това е обичайното ви карго, доколкото ми е известно.

Господин Дженкинс се напрегна да различи кой говори.

— Най-фини коприни! — повтори. — И какво ги е грижа управниците на града за това? Нищо!

Чуха се викове: „Позор!“

— Управата на града беше ли уведомена? — подхвърли гласът.

Хората се заозъртаха. След което тълпата се разтвори леко, за да разкрие фигурата на Командир Ваймс от Градската стража.

— Добре де, всъщност… аз… — започна Дженкинс. — Ъ-ъ, аз…

— Аз съм загрижен — меко произнесе Ваймс. — Не е толкова трудно да се проследи пътят на товар фина коприна, воняща на рибешки вътрешности.

Последва общ смях. Гражданите на Анкх-Морпорк обичаха разнообразието в техния уличен театър. А Ваймс заговори уж на сержант Детритус, без да отмества погледа си от Дженкинс.

— Детритус, придружи господин Дженкинс след речта му. Неговият кораб се нарича „Милка“, ако не греша. Той ще ти покаже всичките товарителници и манифести, и фактури, и прочие, а ние ще решим проблема му за нула време.

Разнесе се звън, когато внушителната ръка на Детритус се удари в шлема му.

— Да, сър!

— Ъ-ъ… ъ-ъ… виж, не може! — припряно каза Дженкинс. — Те… ъ-ъ… отмъкнаха и документацията…

— Наистина ли? Значи ще могат да върнат стоката в магазина, ако не им върши работа?

— Ъ-ъ… така или иначе, корабът отплава. Да! Отплава! Опитва се да компенсира загубите, които понесох, разбирате ли!

— Отплувал? Без капитана си? — попита Ваймс. — Значи господин Скоплет е на вахта? Вашият първи помощник?

— Да, именно…

— Дявол го взел! — възкликна Ваймс, като щракна театрално с пръсти. — Значи оня тип, когото вчера прибрахме по обвинение, че беше Осъдително Пиян, трябва да го подведем под отговорност и за лъжлива самоличност, така ли излиза? Просто не знам какво да го правя — още досадна бумащина, обвиненията просто му се трупат…

Господин Дженкинс се опита да обърне глава, но погледът на Ваймс го придърпваше обратно. Само потрепването на устните му издаваше, че се готви да отвърне, но беше достатъчно интелигентен, за да забележи, че усмивката на Ваймс е приятелска колкото и усмивката, която обикновено се приближава много бързо към давещ се в морето човек. И има черна заострена перка отгоре.

Дженкинс избра мъдрото решение и слезе от бурето.

— Аз… ъ-ъ… ще отида да се оправя с нещата си… ъмм, по-добре да тръгвам вече… ъ-ъ…

Разблъскваше тълпата по пътя си. Хората почакаха да се случи още нещо интересно и разочаровани се прехвърлиха към други развлечения.

— Искате ли да хвърля око на онуй корабче? — попита Детритус.

— Не, сержант. Няма никаква коприна, както и няма никаква документация. Няма да намериш друго освен остатъчна воня на рибешки вътрешности.

— Олеле, значи проклетите клачианци са откраднали всичко, дето не е заковано за пода, а?

Ваймс поклати глава и пое напред.

— В Клач няма тролове, така ли?

— Не, сър! Голяма жега е. Тролския мозък не го бива на горещина. Ако требе да ходя в Клач — каменните крака на Детритус звъняха по паветата, — ще стана голям тъпчо.

— Детритус?

— Да, сър!

— Никога не ходи в Клач.

— Няма, сър!

Друг говорител беше привлякъл доста по-голяма тълпа. Той стоеше изправен пред огромен плакат: ДОЛО МРАСНИТЕ ЧУЖДИ РЪЦЕ ОТ ЛЕШП.

— Лешп — отбеляза Детритус, — туй пък е егати тъпото име.

— Оная земя, която изплува изпод морето миналата седмица — обясни отпаднало Ваймс.

Те послушаха оратора, който междувременно беше прокламирал, че Анкх-Морпорк носи отговорността да закриля своите близки и приятели на новата земя. Детритус изглеждаше озадачен.

— Как става тъй, че имат близки и познати там, като земята наскоро излезе изпод водата?

— Добър въпрос.

— Сдържали са си дъха през цялото време?

— Съмнявам се.

Във въздуха май се носеше нещо повече от мириса на морска сол, реши Ваймс. Имаше и някакво друго течение. Можеше почти да го долови. Внезапно проблем им се оказа Клач.

Анкх-Морпорк беше в мир с Клач или поне в състояние на не-война вече почти век. В крайна сметка бяха съседски държави.

Съседи… ха! Но какво означаваше това всъщност? Хората от Стражата можеха да разкажат не едно и две нещица за съседите. Също биха могли да споделят и адвокатите, особено истински богатите, за които думата „съсед“ означава „човек, с когото се съдим вече двайсет години за ивичка от градина, широка половин педя“.

Хората си живеят година след година врата до врата, кимат си приятелски всяка сутрин, като тръгват за работа, докато внезапно не се случи нещо наглед съвсем делнично и безобидно, а после на злощастния съсед му се налага да му вадят градинското гребло от ухото.

И ето, някаква проклета скала изплува от морето, а всички изведнъж започнаха да се държат така, сякаш Клач нарочно кара кучето си да лае нощем.

— Ааграгаахх — печално произнесе Детритус.

— Не се притеснявай от мене, само недей да ми повръщаш върху обувките — помоли Ваймс.

— Туй значи… — Детритус размаха огромна ръка, — то е… като нещата, дето ти се случват… — Той направи пауза и се загледа в пръстите на ръцете си. Само устните му мърдаха. — … по четири наведнъж. Ааграгаахх. Значи тъкмо туй време, когато виждаш малките камъчета и просто си знаеш, че огромно свлачище ще се стовари отгоре ти, но вече е късно да бягаш. Тоз момент „Ааграгаахх“.

Устните на Ваймс се размърдаха.

— Лошо предчувствие? — предположи той.

— Ъхъ.

— И откъде произхожда?

Детритус сви рамене.

— Може би от звука, който хората издават като хиляда тона камънак нападат върху тях.

„Лоши предчувствия…“ Ваймс се почеса по брадичката. Да-а. Добре де, и той си имаше достатъчно от тях…

„Свлачища и лавини…“ Мъничките снежинки падат, леки като пух и внезапно откриваш, че целият планински склон се свлича изпод краката ти…

Детритус го изгледа лукаво.

— Знам аз к’во разправят: „Тоя Детритус е тъп като талпа“. Ама усещам накъде духа вятърът.

Ваймс изгледа своя сержант с ново уважение.

— И ти можеш да го усетиш, така ли?

Тролът многозначително почука с пръст по шлема си.

— Съвсем очевидно си е. Виждате ли на ония покриви малките петлета и дракони, и нещица? И тоз нещастен задник връз Гилдията на крадците? Можете просто да ги поглеждате. Те знаят. Но утрепи ме, ако разбирам как винаги улучват правилната посока.

Ваймс се поотпусна. Коефициентът на интелигентност на Детритус не беше лош за трол, като го нареждаше някъде между рибата-чук и актьор от миманса. Това обаче никога не го спираше.

Детритус примига.

— Сякаш е дошло онуй време, когато зимаш големата сопа. Старият дядо-трол ни разправяше как се е бил с джуджетата като млад. Нещо във вятъра ще да е.

— Ъ-ъ… да… — отговори Ваймс.

Над главата му припляскаха крила. Той въздъхна. Идваше съобщение. С гълъб.

Но в крайна сметка бяха опитали всичко останало, нали така? Блатните дракони имаха неприятния навик да експлодират във въздуха, таласъмите изяждаха съобщенията, преди да ги доставят, а семафорните шлемове се оказаха пълен провал, особено при силен вятър. След което ефрейтор Дребнодупе беше отбелязала, че поради многовековното им оплячкосване от колонията градски водоливници анкх-морпоркските гълъби са развили значително по-висока степен на интелигентност в сравнение с останалите гълъби. Ваймс от своя страна смяташе, че това не ще да е особено трудно, защото дори и някои от нещата, които прорастват върху стар влажен хляб, имат по-висок коефициент на интелигентност от повечето гълъби.

Той измъкна шепа царевични зърна от джоба си. Гълъбът, подчинявайки се на внимателната тренировка, кацна на рамото му. След това, подчинявайки се на вътрешния си подтик, се облекчи отгоре му.

— Знаеш ли, ще трябва да намерим нещо по-подходящо — каза Ваймс, развивайки писмото. — Всеки път, когато пращаме съобщение до полицай Чучур Долен, той ги яде.

— Ама нали е водоливник — напомни Детритус. — Той си мисли, че му пращаме обяда.

— О! — промълви Ваймс. — Негово превъзходителство изисква моето присъствие. Колко мило.

 

 

Лорд Ветинари се взираше с голямо внимание, защото от многогодишния си опит беше установил, че съсредоточеното слушане на събеседника обикновено го изважда от равновесие.

А на среща като тази, когато Ветинари чуваше съветите на градските първенци, той слушаше особено съсредоточено, защото това, което хората казваха, беше онова, което те искаха да чуе. Затова Патрицият обръщаше огромно внимание на пространствата между думите. Там се намираха нещата, за които събеседниците му се надяваха той да не знае и за които не искаха той да научи.

В момента слушаше нещата, които лорд Дауни от Гилдията на убийците пропускаше да съобщи в обстоятелственото си изложение за високата степен на обученост на членовете на неговата гилдия и значението им за града. Гласът му постепенно заглъхна, изправен пред агресивното внимание на Лорд Ветинари.

— Благодаря ви, лорд Дауни. Сигурен съм, че всички ние ще сме в състояние да спим много по-неспокойно, след като научихме всичко това от Вас. Само един второстепенен въпрос… Вярвам, че терминът „наемен убиец“ идва от клачианския език?

— Да… действително…

— И много от вашите студенти са, по стечение на обстоятелствата, от Клач и съседните му страни?

— Нивото на нашето обучение е без конкуренция и…

— Именно. Следователно казаното фактически означава, че техните убийци са практикували занаята по-дълго от вас, познават добре града и имат свои традиционни умения в тази област, ошлайфани от вас.

— Ъ-ъ…

Патрицият се обърна към господин Бърли.

— Вие със сигурност имате значително превъзходство в качеството на вашите оръжия, господин Бърли?

— О, да! Можете да говорите каквото си искате за джуджетата, но напоследък ние изработихме някои прекрасни пособия — увери го президентът на Оръжейната гилдия.

— Ах. Това е най-после някакво успокоение.

— Да. — Бърли гледаше нещастно. — Както и да е, в производството на оръжие… важното нещо…

— Сигурно искахте да кажете за оръжейния бизнес, че той е бизнес.

Бърли изглеждаше сякаш тъкмо са го откачили от една кука, само за да го обесят на по-голяма кука.

— Ъ-ъ… да.

— И фактически оръжията са за продан.

— Ъ-ъ… именно.

— На всеки, който би искал да ги купи.

— Ъ-ъ… да.

— Независимо от каузата, за която те ще бъдат използвани.

Производителят на оръжие изглеждаше оскърбен.

— Моля? Но разбира се. Те са оръжия.

— И аз подозирам, че Клач е бил доста доходен пазар през последните години.

— Ами, да… Серифът имаше нужда да умиротвори пограничните си райони…

Патрицият протегна ръка. Секретарят Дръмнот му връчи лист хартия.

— „Великият изравнител“ — преносим върху платформа 500-фунтов арбалет — прочете той. — И, нека видим нататък… „Метеор“ — автоматизиран хвърляч на шурикени, обезглавява от двайсет крачки, връщаме парите в случай на непълно обезглавяване?

— Чували ли сте някога за д’регите, Ваше превъзходителство? — попита Бърли. — Говори се, че единственият начин да бъде умиротворен някой от тях е да го удариш много пъти със секира по главата и да погребеш каквото остане под някоя скала. А дори тогава е за предпочитане да избереш по-тежка скала.

Патрицият май се съсредоточи върху илюстрацията на „Дервишът“ — бола с ласо, остро като бръснач. Настъпи болезнена тишина, която Бърли се опита да запълни. А това винаги е било грешен ход.

— Разбира се, осигуряваме така необходимите за Анкх-Морпорк работни места.

— Изнасяйки оръжия за други държави — подчерта лорд Ветинари. Върна листа на секретаря си и закова Бърли с приятелска усмивка. — За мен е удоволствие да науча, че индустрията се развива така добре. Ще се постарая на всяка цена да го запомня. — Той внимателно допря длани една до друга. — Положението е сериозно, господа.

— Чие? — попита Бърли.

— Моля?

— Какво? О… аз просто си мислех за нещо друго, Ваше превъзходителство…

— Аз тъкмо се канех да отбележа факта, че известен брой от нашите граждани са отишли на онзи нещастен остров. Както и, доколкото разбрах, група клачианци също.

— За какъв дявол им е на нашите хора да ходят там? — попита господин Богис от Гилдията на крадците.

— Защото по такъв начин те демонстрират млад пионерски дух, търсят богатства и… допълнително препитание из новите земи.

— А клачианците защо са там? — каза лорд Дауни.

— О-о, защото са една пасмина от безпринципни опортюнисти, които винаги са готови да заменят нищо за нещо — отвърна лорд Ветинари.

— Майсторско обобщение, милорд, ако бих могъл да се изразя така — вметна Бърли, който усети, че имаше да наваксва.

Патрицият погледна за миг бележките пред себе си.

— О, дължа ви извинение. Очевидно съм прочел последните две изречения в обратен ред… Господин Въртел, вярвам, че искахте да кажете нещо?

Президентът на Гилдията на адвокатите прочисти гърлото си. Прозвуча като предсмъртно хриптене и на практика си беше точно така, понеже човекът беше зомби от няколкостотин години насам. Нямаше значение, защото според историческите хроники господин Въртел просто започнал да работи и през обедната си почивка.

— Да, наистина — започна той, като отвори масивен юридически том, — историята на град Лешп и околните му земи е в известна степен неясна. Известно е, че е бил над водата до преди около хиляда години, като писмените сведения сочат, че се е смятал за част от Анкх-Морпоркската империя…

— Какво е естеството на тези исторически сведения и казват ли ни те кой е считал така? — осведоми се Патрицият.

Вратата се отвори и Ваймс пристъпи в залата.

— А, Командир Ваймс, моля заповядайте. Продължете, господин Въртел.

Зомбито не обичаше да бъде прекъсвано. То се покашля отново.

— Милорд, писмените сведения за изгубената земя датират отпреди няколкостотин години. И естествено, това са наши записи.

— Само наши?

— Трудно ми е да си представя как някой друг би могъл да предяви претенции — изрече сурово адвокатът.

— Клачианците например? — подсказа Ваймс от далечния край на масата.

— Сър Самюъл, в клачианския език дори няма дума за адвокат.

— Няма ли? Браво на тях.

— Нашата гледна точка е — Въртел леко завъртя стола си, за да не гледа към Ваймс, — че новата земя е наш Екстра-Териториален Издигнал се Доминион и, което е още по-важно, Acquiris Quodcumcue Rapis. Осведомиха ме, че пръв на нея е стъпил един от нашите рибари.

— Чух клачианците да претендират, че всъщност е бил един от техните рибари — подчерта Ветинари.

Устните на Ваймс помръдваха. „… да видим сега — Acquiris…“

— „Придобиваш каквото докопаш“? — произнесе на глас той.

— Не възнамеряваме да се доверяваме на думите им, нали? — Въртел пусна репликата покрай ушите си. — Извинете ме, милорд, но аз не мога да повярвам, че пасмина крадци с пешкири на главите ще нареждат на гордия Анкх-Морпорк какво да прави.

— Но не, разбира се! Дошло е вече времето Джони Клачианеца да получи един хубав урок — натърти лорд Селачии. — Само си спомнете оная история със зелките от миналата година! Отказаха да приемат цели десет шлепа зеле!

— А всички знаят, че гъсениците само подобряват вкуса — промълви повече или по-малко на себе си Ваймс.

Патрицият го стрелна с поглед.

— Това е вярно! — потвърди Селачии. — Качествени здравословни белтъчини! И само си спомнете неприятностите, които капитан Дженкинс си имаше с оня товар овнешко. За малко да го вкарат в затвора. В клачиански затвор!

— Ми да! Месото става най-вкусно, когато позеленее — подсказа Ваймс.

— Не е като да му усещат вкуса под всичкото това къри — намеси се Бърли. — Бях един път на вечеря в тяхното посолство и знаете ли какво ме накараха да ям? Овнешки…

— Извинете, господа, — надигна се Ваймс. — Някои спешни дела ме зоват.

Той кимна на Патриция и забързано напусна стаята. Затвори внимателно вратата след себе си и пое дълбоко глътка свеж въздух, въпреки че точно в момента с радост би се инхалирал и в тоалетна.

Ефрейтор Дребнодупе застана мирно и го загледа с очакване. До краката й се намираше голяма кутия, която умиротворително гугукаше.

— Нещо става! Изтичай до… искам да кажа, прати гълъб до Двора.

— Да, сър?

— Всички дежурства се прекратяват, считано от този момент и искам да видя всички стражници — чу ли, всички! — в Двора, да речем, в шест следобед.

— Добре, сър. Това означава да пусна втори гълъб, освен ако не успея да го напиша достатъчно дребничко.

Дребнодупе излезе забързано.

Ваймс погледна през прозореца. Около двореца винаги имаше оживление, но днес беше… не толкова тълпа, а хора, които се мотаят наоколо. И като че чакат нещо да се случи.

Клач. Всеки го знаеше.

Детритус беше прав. Можеше дори да чуе отскачането на малките камъчета по склона. Въпросът не опираше само до рибарите, дето се сдърпали, ами до стотици години на… Все едно двама едри мъже се мъчат да се сместят в малка стаичка, опитват се да бъдат учтиви един с друг, докато на единия от тях му се наложи да се протегне и малко по-късно двамата вече трошат мебелите.

Но това не можеше да се случи, нали? Според слуховете настоящият Сериф беше компетентен мъж, повече загрижен да умиротворява свадливите покрайнини на собствената си империя, отколкото да напада съседите си. А и в Анкх-Морпорк живееха клачианци, за бога! Клачианци, родени в Анкх-Морпорк. Гледаш, да речем, пред себе си юнак, на който на лицето му просто е изписана камила, но когато отвори уста и проговори, има такъв анкх-морпоркски акцент, че можеш да чукаш камъни с него. О, имаше и много вицове за чужденците и смешната им храна, но нали…

Не особено забавни вицове, като се замислиш.

Но когато човек попадне в близост до взрива, обикновено не му остава време да се чуди откога съска фитилът.

Гласовете се бяха повишили, когато се върна в Залата на плъховете.

Защото, лорд Селачии — тъкмо казваше Патрицият, — сега не са добрите стари времена. Вече не се приема за… учтиво… да се изпращат бойни кораби, за да се демонстрират, както отбелязахте, на Джони Клачианеца, грешките в неговите виждания за света. От друга страна, ние нямаме бойни кораби откакто „Мери-Джейн“ потънала преди стотина години. И времената вече са други. В днешно време целият свят ни гледа. И, милорд, вече не е позволено да се казва: „Ти пък какво си ме зяпнал?“ — Той се облегна назад. — Вече имаме Химерия и Кхали, и Ефеб, и Тсорт. И Мунтаб напоследък. И Омния. Някои от тях са могъщи нации, господа. Може би не харесват настоящата експанзионистична политика на Клач, но те не харесват много-много и нас, от друга страна.

— И защо пък не?

— Ами защото в миналото си сме водили войни с онези от тях, които не сме могли да окупираме. По някаква причина изколването на хиляди хора изглежда се запечатва в масовото съзнание.

История — натърти лорд Селачии. — Всичко това е в миналото!

— Добро място за историята, съгласен съм — произнесе тържествено Патрицият.

— А защо не ни харесват сега? Пари ли им дължим?

— Не. Повечето от тях дължат пари на нас. Което, разбира се, е далеч по-добра причина да ни мразят.

— Ами какво става със Сто Лат и Псевдополис, и другите градове? — попита лорд Дауни.

— И те не ни харесват особено.

— Защо? Нали имаме общо историческо наследство — озадачи се лорд Селачии.

— Да, милорд, но общото ни историческо наследство се състои най-вече във водене на войни едни с други. Не бих могъл да предположа голяма подкрепа от тяхна страна. Което е в известна степен нещастно обстоятелство, защото фактически ние нямаме армия. Аз не съм, разбира се, военен, но според широко разпространеното виждане армията е жизненоважна за успешното водене на една война. — Той огледа седящите около масата. — В действителност Анхк-Морпорк винаги се е противопоставял решително срещу поддържането на редовна армия.

— Всички ние знаем защо хората не вярват на армиите — каза лорд Дауни. — Множество въоръжени мъже, размотаващи се без работа… започват да им идват разни идеи…

Ваймс видя как няколко физиономии се завъртяха в негова посока.

— Милорд — изрече с кристално ясен глас, — възможно ли е това да е препратка към Скалоликия Ваймс, който е повел градската стража на бунт срещу управлението на тираничния монарх в опит да извоюва някаква форма на свобода и правосъдие за града? Струва ми се, че е именно така! И той е бил Командир на Градската Стража по него време! За бога, наистина е бил! И бил ли е той обесен и разчленен и погребан в пет различни гроба? И да не би случайно той да е далечен предшественик на днешния Командир? Слушайте какво ви казвам, съвпаденията просто се трупат едно след друго, нали? — Гласът му премина от маниакална учтивост в глухо ръмжене. — Вярно е! И нека да приключваме с този въпрос! Сега — някой има ли да добави нещо по въпроса?

Откъм събралата се група се разнесе шумно разместване на столове и хорово прочистване на гърла.

— А не можем ли да използваме наемници? — попита Богис.

— Проблемът с наемниците е — отвърна Патрицият, — че на тях трябва да им се плати, за да започнат да се бият. И ако човек няма невероятен късмет, по-късно се налага да им плаща, за да престанат.

Селачии стовари юмрук върху масата.

— Много добре, тогава е ред на патриотите! — озъби се той. — Градът ще се справи с това!

— Със сигурност — потвърди лорд Ветинари. — Особено ако намерим достатъчно пари. Аз тъкмо възнамерявах да отбележа, че ние не бихме могли да си позволим наемници.

— Но как е възможно? — възкликна лорд Дауни. — Нали всички си плащаме данъците!

— Ах, предполагах, че ще опрем и до тази дреболия.

Ветинари протегна ръка и секретарят му, който изглеждаше непрестанно нащрек, напъха в нея лист хартия.

— Нека да погледнем сега… а, да. Гилдията на убийците — брутна печалба за миналата година: 13 207 048 анкх-морпоркски долара. Данъци, платени за миналата година — 47 долара, 22 пенса и нещо, което след щателно проучване се оказа, че е хершебиански половин донг, равняващ се на една осма пени.

— Всичко си е абсолютно законно! Гилдията на счетоводителите…

— Ах, да! Гилдията на счетоводителите: брутна печалба от 7 999 011 анкх-морпоркски долара. Платени данъци: нула. Но освен това те кандидатстват за връщане на данъчен кредит в размер на 200 000 долара.

— Но в крайна сметка всичко, което успяхме да получим от градската управа, беше, ако мога така да се изразя, еквивалентно на хершебианския половин донг — заяви господин Фрострип от Гилдията на счетоводителите.

— Каквото повикало, такова се обадило — меко произнесе Ветинари и побутна настрана листа. — Събирането на данъци, господа, в голяма степен прилича на млеконадоя. Номерът е да изстискаш максимално количество мляко при минимум мучене. И наистина се страхувам, че единственото, което успявам да получа напоследък, е мученето.

— Искате да кажете, че Анкх-Морпорк е банкрутирал? — попита Дауни.

— Разбира се. Като същевременно е претъпкан с богати граждани. Вярвам, че те са се постарали да вложат печалбата си в закупуване на мечове.

— И Вие сте позволил това масово избягване на данъците? — разгневи се лорд Селачии.

— О, никой не е избягвал да плаща данъци — каза лорд Ветинари. — Просто никой не си ги плаща.

— Но това е отвратително състояние на нещата!

Патрицият повдигна вежди.

— Командир Ваймс?

— Да, сър?

— Ще бъдете ли така добър да организирате един отряд от вашите по-опитни мъже, да осъществите връзка с данъчните и заедно да съберете натрупаните дългове? Секретарят ми ще ви даде списъка на по-големите длъжници.

— Слушам, сър! А ако окажат съпротива, сър? — попита Ваймс, гадничко захилен.

— О, но как биха могли да окажат съпротива? Това е волята на нашите градски първенци. — Той пое подадения му от секретаря лист хартия. — Нека да погледнем… В началото на списъка…

Лорд Селачии се закашля припряно.

— Мисля, че е прекалено късно за подобен род нелепости.

— Водата под моста се е сменила прекалено много пъти — отбеляза лорд Дауни.

— Мъртво и заровено — подхвърли господин Въртел.

— Аз си плащам моите — обобщи Ваймс.

— Нека да рекапитулираме, в такъв случай — каза Ветинари. — Не вярвам, че някой би искал да види как две зрели нации се боричкат за парче скала насред морето. Ние не искаме да се сражаваме, но…

— Само ако започнем, ние ще им покажем на тия шовинисти как… — започна лорд Селачии.

— Нямаме кораби. Нямаме хора. Нямаме и пари — напомни лорд Ветинари. — Разбира се, владеем изкуството на дипломацията. Удивително е колко може да бъде постигнато, само ако се налучкат правилните думи.

— Да, но за нещастие хората слушат правилните думи с готовност, само ако са подкрепени с по-остро копие — отбеляза лорд Дауни.

Лорд Селачии стовари юмрук върху масата.

— Не ни трябва да разговаряме с тези хора! Уважаеми лордове… господа… на нас се пада да им покажем, че не могат просто да ни подритват насам-натам. Трябва да възстановим военната повинност!

— О, частни армии ли? — попита Ваймс. — Под командването на някой, чиято военна квалификация е в наличието на пари, за да купи няколко хиляди смешни шапки за хората си?

Някъде по средата на масата една тъмна фигура рязко се облегна назад. До този момент Ваймс го смяташе за заспал и наистина, когато заговори, лорд Ръждьо все едно се прозяваше.

— Чиято квалификация, господин Ваймс, се дължи на хиляда години родословен подбор на водачески дарби.

Това „господин“ се удари силно и отскочи от нагръдника на Ваймс. Той, естествено знаеше, че е господин, винаги ще бъде господин, вероятно беше дамгосан да бъде господин, но проклет да е, ако не е „сър Самюъл“ за някой, който произнася „години“ като „гадини“.

— Ах, родословен подбор… Значи това било необходимо, за да изпратиш хората си на сигурна смърт от чиста…

— Господа, моля ви! — Патрицият поклати глава. — Нека не се караме помежду си. Това, в крайна сметка, е военен съвет. Колкото до възстановяването на военната повинност, ваше право още от древни времена е да свиквате войска. Едно от задълженията на благородника е да събира въоръжени мъже по време на нужда. Историята е на ваша страна. Има достатъчно ясни прецеденти и аз няма да тръгна срещу тях. Трябва да подчертая, че не бих могъл да си го позволя дори.

— Ще ги оставите да си играят на войници? — изсъска Ваймс.

— Но, Командир Ваймс — започна господин Бърли с усмивка. — Самият вие като военен ще трябва…

Понякога хората се опитват да привлекат вниманието на околните, като викат. Могат и да ударят по масата или дори да се нахвърлят върху опонента си. Но Ваймс успя да постигне същия ефект, като просто замръзна, без да прави нищо. От него само струеше хлад. Чертите на лицето му се вкамениха като на статуя.

Аз не съм военен.

Бърли допусна грешката да се усмихне обезоръжаващо.

— Е, шлемът и оръжието, и всичко останало… В крайна сметка си е едно и също, нали?

Не. Не е.

— Господа… — Лорд Ветинари опря длани на масата в знак, че срещата е приключила. — Само мога да повторя пред вас, че утре ще обсъждам проблема с принц Куфурах…

— Чух добри отзиви за него — обади се лорд Ръждьо. — Строг, но справедлив. Човек само може да приветства онова, което прави в изостаналите райони на страната си. Той е един особено…

— Говорите за принц Кадрам — поправи го Ветинари. — Куфурах е по-младият му брат. Той пристига тук в качеството си на специален пратеник.

— Хм, оня ли? Та той е един нехранимайко! Измамник! Лъжец! Говори се, че взима подк…

— Благодарен съм ви за дипломатическия принос. Но ще трябва да приемем фактите такива, каквито са. Това е единственият начин. Нашите две нации имат много общи интереси. Фактът, че принц Кадрам изпраща собствения си брат да разреши проблема, говори много за сериозността, която проявява. Това е ясен намек към международната общност.

— Клачианска важна клечка ще пристига тук? — промърмори Ваймс. — Никой не ме е уведомил!

— Може и да ви изглежда някак странно, сър Самюъл, но аз от време на време съумявам да управлявам града за по няколко минути и без вашите съвети и напътствия.

— Ами всичките тези антиклачиански настроения…

— Оня наистина е гаден мазник — прошепна лорд Ръждьо на господин Богис с особения аристократичен шепот, който кара покривните греди да потреперват. — Това си е чиста обида — да ни го изпращат тука!

— Ваймс, сигурен съм, че ще направите нужното улиците да са безопасни за пешеходци — каза остро Патрицият. — Знам, че подобни неща за вас са въпрос на чест. Официално той пристига, защото магьосниците са го поканили на голяма церемония по награждаването му. Присъждат му почетен докторат или нещо подобно. Последван от един от техните обеди. Обичам да преговарям с хората, след като преподавателите от Невидимия университет са ги канили на обяд. След това те се стараят да извършват колкото е възможно по-малко движения и са съгласни практически на всичко, само и само да получат малко сода бикарбонат с чаша вода. Така че, господа… ако бихте ме извинили…

Лордовете и градските първенци се разотидоха сами или по двойки, като разговаряха тихо.

Патрицият подреди книжата пред себе си, прокарвайки кокалест пръст по дължината на всеки ръб на купчинката. После погледна нагоре.

— Правиш ми сянка, Командир Ваймс.

— Вие не смятате наистина да им разрешите да възстановят военната повинност, нали?

— Абсолютно никакъв закон не го забранява, Ваймс. И ще си имат занимание. Всеки благородник е в правото си, дори, ако не се лъжа, е задължен, да възправи своите мъже срещу врага, когато интересите на града го изискват. И, разбира се, всеки гражданин е в правото си да носи оръжие. Имай това предвид, моля те.

— Да носят оръжие е едно нещо. Но съвсем друго е да го размахват и да си играят на войници. — Ваймс опря юмруци о масата и се приведе напред. — Струва ми се, че точно сега оттатък в Клач група идиоти са се събрали и правят абсолютно същото като нас. Тъкмо в момента казват на Серифа си: „Време е да поставим на мястото им онези анкх-морпоркски дяволи, офенди“. Когато всички тичат насам-натам с оръжие в ръка и говорят тъпи неща за война, лесно стават инциденти. Бил ли сте някога в кръчма, където всички са въоръжени? О, отначало са съвсем учтиви, уверявам ви, но след това някой задник отпива от погрешна халба или прибира чуждо ресто и докато се усетиш, носът ти вече плува в чашата ти.

Патрицият се вторачи в юмруците, докато Ваймс не ги отмести от масата.

— Ваймс, ще присъстваш на магьосническия Конвивиум утре. Изпратих ти бележка.

— Аз никога… — Споменът за купчини непрочетени бумаги предателски изплува от съзнанието на Ваймс. — Аха…

— Командирът на Стражата предвожда шествието в пълна парадна униформа. Това е древен обичай.

— Аз? Да ходя начело на всички?

— Именно. Много е… гражданско. Сигурен съм, че ще откликнеш. Демонстрация на дружеския съюз между Университета и гражданското управление. А той, бих казал, се състои в това те да обещаят да не изпълняват нищо, за което ги помолим, при условие, че ние обещаем да не ги молим за нищо. Във всеки случай, това е твое задължение. Традицията го повелява. И лейди Сибил се съгласи да направи нужното, за да бъдеш там със свежо бодро утринно лице.

Ваймс пое дълбоко дъх.

— Говорил сте със съпругата ми?

— Разбира се. Тя много се гордее с теб. Тя вярва, че си способен на велики дела, Ваймс. Вероятно ти е голяма подкрепа.

— Ами, аз… да…

— Прекрасно. О, само още едно нещо, Ваймс. Аз имам вече съгласието на Убийците и Крадците по този въпрос, но за да покрием всички възможности… Ще го сметна за лична услуга, ако се погрижиш никой да не хвърля яйца или други предмети по принца. Подобни неща неизвестно защо винаги разстройват хората.

Бележки

[1] Фатом — мярка за дължина, равна на 182 сантиметра. — Бел.пр.