Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bröderna Lejonhjärta, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 51 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Астрид Линдгрен. Братята с лъвски сърца

„Народна младеж“ Издателство на ЦК на ДКМС, София, 1979

Преведе от шведски: Вера Ганчева

Редактор: Анна Сталева

Художник на илюстрациите: Илун Виклунд

Оформление на корицата: Петър Тончев

Художествен редактор: Димитър Чаушов

Технически редактор: Катя Бижева

Коректор: Лилия Вълчева

Дадена за набор на 14.V.1979 година. Подписана за печат на 24.VIII.1979 година.

Излязла от печат на 15.IX.1979 година. Поръчка №140. Формат 1/16 60/90.

Печатни коли 13. Издателски коли 13. Цена 0,70 лева.

Първо издание. ЛГ V. Тематичен №13 95375 22331/6254–2–79

„Народна младеж“ Издателство на ЦК на ДКМС

Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“, София, 1979

Д-Ч

© Превод Вера Ганчева, 1979

 

Astrid Lindgren. Bröderna Lejonhjärta

Illustrationer av Ilon Wikland

Rabén & Sjögren, Stockholm, 1974


1

Сега ще ви разкажа за брат си. За своя брат Йонатан Лъвското сърце, за него искам да ви разкажа. Ще се получи май почти приказка, а и мъничко страшна история, но всичко е съвсем-съвсем вярно. Макар че за това знаем само аз и Йонатан — никой друг.

Отпървом Йонатан не се казваше Лъвското сърце. Презимето му беше Лъвски, също както маминото и моето: Йонатан Лъвски. Аз съм Карл Лъвски, а мама — Сигрид Лъвска. Татко пък бил Аксел Лъвски, но заминал, когато съм бил едва на две годинки: отплавал в морето и оттогава не сме чули за него.

Сега ще ви разкажа защо брат ми Йонатан беше наречен Лъвското сърце, както и невероятните приключения, които ни се случиха след това.

Йонатан знаел, че аз ще умра. Изглежда, че всички са знаели освен мен. Дори и в училище, защото все отсъствувах, кашлях, постоянно лежах, а последния срок изобщо не можах да се явя в клас. Знаели са и лелите, на които мама шие рокли, а аз разбрах случайно, макар да не трябваше, когато една от тях говореше за това с мама. Сигурно са си мислили, че спя. А аз само лежах със затворени очи. И останах да лежа така, защото не исках да покажа, че съм чул такова ужасно нещо, а именно, че скоро ще умра.

Разбира се, стана ми жално и ме обзе невероятен страх, но не исках мама да се досети за това. Изчаках да си дойде Йонатан и споделих с него.

— Знаеш ли, че ще умра? — изхлипах аз.

Йонатан се позамисли. Май не му се искаше да ми отговори, но накрая рече:

— Да, знам.

Тогава сълзите ми рукнаха неудържимо.

— Какъв ужас! — ридаех аз. — Как може да умреш, преди да си навършил и десет години…

— Знаеш ли, Шушулко, не е чак толкова страшно — каза Йонатан. — Мисля дори, че ще се чувствуваш направо чудесно.

— Чудесно? Нима е чудесно да те заровят мъртъв в земята!

— Ами! Ще заровят само твоята обвивка, така да се каже, а ти самият ще отлетиш, и то съвсем другаде.

— Къде? — изумих се аз и хич не му повярвах.

— В Нангияла — отговори Йонатан.

„В Нангияла“ — тъй го подхвърли, сякаш всеки човек знае за какво става дума. Аз обаче не бях чувал нищичко за такава страна.

— Нангияла — повторих. — А къде се намира?

И Йонатан не знаеше много точно. Но била някъде отвъд звездите. И така ми заразказва за Нангияла, че почти ми се прищя да отлетя веднага натам.

— В тази страна още цари времето на огньовете, наклаждани под открито небе, и на приказките — разправи ми той. — Ще видиш колко много ще ти хареса…

Според Йонатан приказките до една произхождали от Нангияла, защото онова, за което се разказва в тях, се случвало именно там и всеки новопристигнал незабавно бил въвличан в приключения: от сутрин до вечер, че дажем и нощем.

— Да, Шушулко — заключи Йонатан. — Ще бъде доста по-различно от това все да лежиш, да кашляш, да боледуваш и никак да не играеш.

Йонатан ми викаше Шушулко още от времето, когато бях ей такова дребосъче, а когато веднъж го попитах защо, отговори, че много обичал шушулките, особено такива шушулчици като мен. Да, Йонатан ме обичаше и това ми се струваше странно. Понеже винаги съм си бил възгрозно, възглупаво и възпъзливо хлапе с криви крака и ред други недостатъци. Чудно ми беше как може да се обича такова възглупаво хлапе, а той се усмихваше:

— Ако не беше толкова мило и грозничко чипоносче с криви крачета, нямаше да си и моят обичан Шушулко.

Но в онази вечер, когато изпитах такъв страх от смъртта, Йонатан ме увери, че с пристигането си в Нангияла тутакси съм щял да стана здрав, силен и дори красив.

— Красив като теб ли? — попитах.

— Още по-красив — отвърна той.

Това обаче хич не ми прозвуча убедително. Защото по-голям хубавец от Йонатан нито е имало, нито някъде можеше да има.

Една от лелите, на които мама шие, беше казала:

— Мила госпожо Лъвска, синът ви прилича досущ на приказен принц!

И можете да бъдете сигурни, че тя нямаше предвид мен!

Йонатан наистина приличаше на приказен принц, тъй си беше: златиста коса, големи и искрящи тъмносини очи, зъби равни и бели, съвършено стройни крака.

Но освен всичко това, той беше също добър и силен, умееше и разбираше всичко, беше пръв ученик в класа си, децата долу от двора се мъкнеха непрекъснато подире му и искаха все да са с него, а той им измисляше разни весели игри и им устройваше приключения, в които аз никога не участвувах, защото не можех да се вдигна от вехтата кушетка в кухнята. Постоянно лежах, но пък щом се върнеше у дома, Йонатан ми разказваше за всичко, което се бе случило през деня, за всичко, което бе видял, чул или прочел. Сядаше до мен на ръба на кушетката и захващаше дълги, предълги разкази. И той спеше в кухнята — на сгъваемо легло, което вечер вадеше от гардероба. Но и след като си легнеше, пак ми разправяше приказки и разни истории, додето мама не викнеше от стаята:

— Ей, млъквайте вече! Кале[1] трябва да спи.

bratjata_s_lyvski_syrtsa_vecher_v_kuhnqta.png

Трудно е обаче да заспиш, щом непрекъснато бухаш. Понякога Йонатан ставаше посред нощ и ми вареше вода с мед, за да облекчи кашлицата ми: толкова добричък беше!

В онази вечер, когато изпитах страх от смъртта, той седя край мен цели часове, за да разговаряме за Нангияла, но съвсем тихичко, та да не ни чува мама. Както винаги, тя шиеше оттатък в стаята, където държеше машината си и където спеше — нашата квартира се състои само от стая и кухня. Междинната врата беше открехната и до нас долиташе песента, старата песен за моряка, отплавал надалеч в открито море, която тя си напяваше, мислейки може би за татко. Цялата песен не помня — само няколко реда, и то следните:

Загина ли в морето, мила,

ще видиш скоро ти,

че гълъбче с пера от снежнобяла свила

при теб ще долети.

На твоето прозорче ще кацне тази птица,

тогава знай, любима, ой,

че туй е моята душица,

потърсила мечтан покой

край твоята главица.

Песента ми се струваше тъжна и хубава, но когато я чу, Йонатан се разсмя, а после каза:

— Сигурно и ти, Шушулко, ще долетиш някоя вечер от Нангияла. И ще кацнеш на перваза, превърнат в снежнобяло гълъбче… Ще го сториш, нали?

Точно в този момент се разкашлях и той ме повдигна, притисна ме към гърдите си, както правеше, когато ми беше най-зле и запя:

Ще знам тогаз, Шушулко мой,

че туй е твоята душица,

потърсила мечтан покой

край моята главица.

bratjata_s_lyvski_syrtsa_bratqta_na_kushetkata.png

Едва тогава се сетих, че ще се озова в Нангияла без Йонатан. Как ли ще се оправям без него и колко ли самотен ще се чувствувам! Каква полза, че съм щял да участвувам в много приказки и приключения, щом той нямаше да е с мен! Сигурно ще ме е страх и няма да знам какво да правя.

— Не ми се ходи там! — захълцах пак. — Искам да бъда с теб, Йонатан!

— Но и аз ще дойда в Нангияла, нима не разбираш? — успокояваше ме той. — След време ще дойда и аз.

— След време… — ридаех безутешно, — ами ако живееш деветдесет години, а? Дотогава ще съм все самичък…

Йонатан обаче ми обясни, че в Нангияла нямало време като тукашното, земното. И че дори да живеел толкова дълго, деветдесетте години щели да ми се сторят колкото два дни. Тъй било, когато нямало истинско време.

— Е, два дни можеш да издържиш самичък — каза той. — Ще се катериш по дърветата, ще си напалиш огън в гората, ще седнеш край рекичката да половиш риба с въдица: въобще ще правиш всичко онова, за което винаги си жадувал. И тъкмо когато хванеш някой костур, аз ще долетя и ти ще се провикнеш: „Ехеей, Йонатан, идеш ли, идеш ли!“

Опитах се да преглътна сълзите си, защото два дни наистина не ми изглеждаха кой знае колко дълъг срок.

— Я си помисли обаче колко по-добре щеше да е, ако ти отидеш там преди мен — казах, — та аз да те намеря, както ловиш риба край рекичката…

Йонатан се съгласи, че така би било по-добре. Вгледа се в мен дълго-дълго и благо, тъй, както само той можеше да гледа и аз разбрах, че е тъжен, защото рече тихо и някак особено:

— А вместо това трябва да живея на земята без моя Шушулко. И то може би цели деветдесет години!

Да, тъй си мислехме, че ще бъде.

Бележки

[1] Кале — умалително от Карл. Б.пр.