Астрид Линдгрен
Мили мой Мио (10)

Желязната десница

Над езерото тегнеха навъсени облаци, а омагьосаните птици пронизваха въздуха с писъците си. Под нас се пенеха черни вълни, пенести вълни, които щяха да подхвърлят лодката ни по Мъртвото езеро и може би да я разбият в скалата, върху която се издигаше замъкът на рицаря Като.

Майстора-ковач стоеше при отвора на пещерата и гледаше как развързвах малката лодка. Тя лежеше на пристан в едно заливче, врязано в самата планина и закътано между високи скали.

— Всезнаещ е рицарят Като — каза Майстора-ковач, — но че Мъртвото езеро се е врязало в моята планина, това вече не знае. Не знае и нищо за моето тайно заливче, нито пък за лодката, която лежи край тайния кей в подножието на моята пещера.

— За какво ти е лодка, щом никога не можеш да излизаш с нея? — попитах.

— Мога — отвърна Майстора-ковач. — Прекрачвам отвора на пещерата и опъвам веригата до краен предел. Тогава мога да греба. Правя до три загребвания с веслата в моето тайно заливче.

Той продължаваше да стои край отвора на пещерата, едър, черен, надвесен навън, над самия кей, а наоколо беше толкова тъмно, че едвам го различавах.

Затова пък го чух, когато се разсмя със странен зловещ смях. Сякаш не умееше да се смее истински.

— Всезнаещ е рицарят Като — каза Майстора-ковач. — Но има още нещо, което не знае. Не знае какъв товар ще пренесе тази нощ моята лодка през Мъртвото езеро.

— Но има и нещо, което ти не знаеш — казах. — Не знаеш дали ще видиш някога отново лодката си. Ами ако тя се озове на дъното на езерото още тази нощ? Ако още тази нощ се озове на дъното на Мъртвото езеро, където вълните ще я полюшват като люлка, и ако в тази люлка спим ние двамата с Юм-Юм? Какво ще кажеш тогава, а?

Майстора-ковач въздъхна тежко.

— Тогава ще кажа само: „Спи спокоен сън, принц Мио! Спи спокоен сън в твоята люлка, полюшвана от вълните!“

Започнах да греба и Майстора-ковач изчезна от погледа ни. Погълна го околният мрак. Но гласът му успя да ни догони. Тъкмо когато се канехме да минем през тесния пролив, който отделяше тайното заливче на Майстора-ковач от Мъртвото езеро, аз чух, че той ни зове.

— Бъди нащрек, принц Мио — шепнеше той. — Бъди нащрек, щом видиш желязна десница. Защото ако тогава не си веднага готов с меча, свършено е с принц Мио.

„Свършено е с принц Мио… свършено е с принц Мио“ — зашепнаха скалите край нас и в тези думи звучеше много болка. Но аз не успях да се замисля над тях, защото в същия миг върху лодката връхлетяха бурните вълни на Мъртвото езеро и я запокитиха далеч-далеч от скалата на Майстора-ковач.

Носехме се по вълните, а под нас всичко вреше и кипеше. Откъснати от сушата, ние се почувствахме тъй слаби и подплашени.

— О, защо е тъй малка лодката ни — въздъхна Юм-Юм. — Защо е тъй дълбоко езерото, а вълните тъй бурни, защо сме тъй слаби и безпомощни!

О, колко бурни бяха вълните на Мъртвото езеро! По-бурни вълни никога не съм виждал. Връхлетяха връз нас, мятаха ни, блъскаха ни, а сетне ни подхвърляха на нови вълни. Всякакви опити да гребем бяха безсмислени. Стискахме веслата и двамата — Юм-Юм и аз. Стискахме ги с всичка сила. Но ето че връхлетя съскаща вълна и изтръгна едното весло от ръцете ни, а след нея друга, с разпенен гребен, пречупи второто и заприиждаха всякакви вълни — съскаха, пенеха се, издигаха се нависоко и ни обграждаха като планини и нас, и лодката ни, крехка и малка като нас самите.

— Ето че останахме без весла — каза Юм-Юм. — А скоро ще останем и без лодка. Вълните ще я запратят срещу скалите на рицаря Като и тя ще се разбие. И никога вече няма да имаме нужда от лодка.

От всички страни заприиждаха омагьосани птици. Кръжаха около нас, пищяха, ридаеха. Прелитаха съвсем наблизо. И срещу мен в мрака светеха тъжните им птичи очички.

— Ти да не си брат на Ноно? — попитах аз една от тях.

— Ти да не си сестричката на Ири? — обърнах се към друга.

Ала те само ме гледаха с искрящите си тъжни птичи очички и писъците им бяха писъци на отчаяние.

Макар и без весла, макар и с неуправляема лодка, ние се носехме право към замъка на рицаря Като. Вълните искаха да ни отведат там, точно там възнамеряваха да ни разбият в скалите. Предстоеше ни да умрем в нозете на рицаря Като, защото тъй искаха вълните.

Все повече и повече приближавахме опасните скали, все по-близо и по-близо до нас се издигаше черният замък със зловещо втренченото око, все по-устремно и по-устремно се носехме напред, все по-бурни и по-бурни се пенеха вълните.

— Сега — каза Юм-Юм, — сега… о, Мио, сега вече всичко е свършено!

Ала тогава се случи нещо странно. Тъкмо когато мислехме, че ще умрем, вълните изведнъж се укротиха и умириха. Да, съвсем се умириха. Понесоха лодката тъй, че тихо и кротко да заобиколи всички опасни подводни камъни и внимателно я полюшваха към черната ръбеста скала в подножието на замъка.

Защо отначало вълните бушуваха тъй неудържимо, а сетне изведнъж утихнаха! Знам ли — може би мразеха рицаря Като и искаха да помогнат на този, който идеше да премери сили с него. Може Мъртвото езеро някога да е било приветливо синьо езерце, закътано между скалите, езерце, в което през хубавите летни дни се е оглеждало слънцето, докато игривите вълнички са се плискали в скалите. Може да е имало други времена, когато край бреговете на езерото са играели и са се къпели деца и над водите му е кънтял детски смях, а не както сега печални писъци на омагьосани птици. Да, сигурно заради това вълните бушуваха тъй нависоко, сигурно заради това те издигнаха стена от пяна между нас и зловещо втренченото око от замъка на върха.

— Благодаря, мило езеро — казах аз. — Благодаря и на вас, бурни вълни!

Но вече нямаше и помен от вълни. Водата — гладка, притихнала и черна — не ми отговори нищо.

А високо над главите ни, високо горе навръх стръмната скала се издигаше замъкът на рицаря Като. Сега вече бяхме на неговия бряг. Намирахме се по-близо до рицаря Като от когато и да било и тази нощ беше нощта на разплата. Дали те знаеха това, всички те, които чакаха от стотици, стотици години? Дали знаеха, че тази нощ е нощта на разплата, дали мислеха за мен? Ами моят баща, кралят, мислеше ли той за мен? Надявах се, че е така. Знаех, че някъде далеч той седи сам, мисли за мен, тъгува и шепне: „Мили мой Мио!“.

Стиснах меча, моя огнен меч. Предстоеше ми тежка схватка и исках да се впусна в нея час по-скоро. Изгарях от нетърпение да се изправя срещу рицаря Като, без да ме е грижа, че това може да ми донесе смърт. Исках схватката да започне начаса, без да ме е грижа, че когато завърши, може би няма вече да има и помен от Мио.

— Мио, много огладнях — каза Юм-Юм.

Извадих каквото беше останало от хляба за гладни гърла и го изядохме край скалата в подножието на замъка. Почувствахме се сити, силни и едва ли не радостни, когато го изядохме. Ала това беше последният ни хляб и ние не знаехме кога ли отново ще имаме нещо за ядене.

— А сега трябва да се изкачим на скалата — обърнах се към Юм-Юм. — Това е единственият начин да се доберем до замъка на рицаря Като.

— Да, тъй е — каза Юм-Юм.

И двамата започнахме да се изкачваме по скалната стена, която се издигаше тъй висока и стръмна.

— О, защо е толкова стръмна скалата! — въздъхна Юм-Юм. — Защо е толкова мрачна нощта, защо сме толкова слаби и безпомощни!

Катерехме се все по-нагоре и по-нагоре. Напредвахме бавно и трудно. Но си помагахме с ръце и крака, търсехме опипом вдлъбнатини и издатини по скалата, намирахме опора и се катерехме. Понякога ме хващаше страх — казвах си: повече не мога, падам и всичко е свършено. Ала в последния миг все намирах някаква опора. Сякаш самата скала подлагаше опора под крака ми, щом започнех да падам. Може би дори суровата скала мразеше рицаря Като и желаеше да помогне на този, който идеше да премери сили с него.

Замъкът на рицаря Като се издигаше високо над водата, почти в небесата, и устремени към крепостната стена, навръх самата скала, ние сякаш се катерехме към небесата.

— Още малко — прошепнах аз на Юм-Юм. — Още малко и ще се прехвърлим през крепостната стена, а после…

Но изведнъж чух гласове. В мрака на нощта помежду си разговаряха съгледвачи. Двама черни съгледвачи, поставени за стражи на крепостната стена.

— Търсете, търсете навсякъде — викаше единият. — Заповед на рицаря Като — да се залови врагът. Врагът, дошъл с белия кон, трябва да бъде заловен, тъй гласи заповедта на рицаря Като. Търсете из планинските пещери, търсете между дърветата в гората, търсете във водата и във въздуха, търсете наблизо и надалеч, търсете навсякъде!

— Да търсим наблизо, да търсим наблизо — каза другият. — Да, ние ще търсим наблизо, може врагът да е сред нас. Може тази нощ той да се катери нагоре по скалата, търсете навсякъде!

Сърцето ми почти замря, когато видях, че мъжът пали факла. Понечеше ли да освети с тази факла подножието на крепостната стена, веднага щеше да ни открие. А откриеше ли ни веднъж, всичко беше свършено. Просто щеше да протегне дългото копие, да ни бутне и веднъж завинаги да сложи край на търсенето на врага, дошъл с белия кон. Преди да паднем в Мъртвото езеро и безвъзвратно да изчезнем, щеше да се чуе само сподавен вик и толкоз.

— Търсете, търсете навсякъде — обади се единият от съгледвачите. — Я освети с факлата скалите под нас. Може точно в този миг врагът да се катери по тях, търсете навсякъде!

Другият вдигна ръката, в която държеше факлата, и се надвеси над стената. Пламъкът озари скалите и ние се свихме и разтреперихме, като погнати от котка мишлета. Светлината от факлата настъпваше, плъзгаше се надолу по скалата, все по-близо и по-близо.

— Сега — прошепна Юм-Юм, — сега… о, Мио, сега вече всичко е свършено.

Ала тогава се случи нещо странно. Откъм езерото долетя ято птици. Всички омагьосани птици връхлетяха, като пореха въздуха със свистящи криле. Една от тях се стрелна право към факлата и я изби из ръката на съгледвача. Пред погледите ни се изписа огнена дъга, чухме съскане, когато факлата изгасна и потъна в езерото. Но надолу към водата полетя още нещо, което оставяше след себе си огнена дъга. Гореше птицата, която ни беше спасила. С обхванати от пламъците криле, тя потъна сред талазите на Мъртвото езеро.

Стана ни много мъчно за птицата.

— Благодаря, клетото ми птиченце — прошепнах аз, макар и да знаех, че птицата няма да ме чуе, че никога вече няма да чуе каквото и да било.

Идеше ми да заплача заради птицата, но не биваше да забравям съгледвачите. Все още не бяхме прехвърлили крепостния зид, все още ни дебнеха много опасности.

Съгледвачите бяха бесни заради птицата. Стояха върху зида точно над нас. Виждах черните им, зловещи качулки, чувах зловещото им шушукане.

— Търсете, търсете навсякъде — шушнеха те. — Може врагът да не е точно тук, може да се катери по скалата някъде другаде, търсете навсякъде!

Направиха няколко крачки и се заоглеждаха на друга посока.

— Сега — прошепнах на Юм-Юм. — Сега!

И двамата се прехвърлихме през зида. Бързо-бързо се прехвърлихме през зида, бързо-бързо хукнахме в мрака към замъка на рицаря Като. Спирахме, притискахме се към черните стени и умирахме от страх да не ни открият съгледвачите.

— Как ли се влиза в замъка на рицаря Като? — прошепна Юм-Юм. — Как ли се влиза в най-черния замък на света?

Изрекъл-недоизрекъл тези думи, в стената се отвори врата. Съвсем безшумно току до нас се отвори черна порта. Звук не се чу. Всичко стана сред пълна зловеща тишина. Тази врата — поне да беше запънала, като се отвори! Да бяха изскърцали пантите й, поне мъничко да бяха изскрибуцали пантите й, че да не е толкова зловещо. Но тя беше най-безшумната от всички врати.

Хванахме се с Юм-Юм ръка за ръка и влязохме в замъка на рицаря Като. И се почувствахме по-слаби и подплашени от когато и да било.

Защото тук, в замъка на рицаря Като, ни посрещнаха най-тъмният мрак, най-леденият студ, най-злокобната тишина.

Вратата водеше към тясна мрачна вита стълба, по която се тръгваше нагоре — най-дългата и най-черна стълба, която съм виждал.

— О, защо е толкова зловещ мракът — прошепна Юм-Юм. — Защо е толкова жесток рицарят Като, защо сме толкова слаби и безпомощни!

Стиснах меча с всички сили и тръгнахме на пръсти нагоре по стълбата — аз напред, Юм-Юм след мен.

Случвало ми се е да се разхождам насън из мрачни къщи, които не познавам. Непознати, мрачни, ужасяващи къщи. С черни стаи, в които се озовавам затворен и започвам да се задушавам, с подове, които зейват в нозете ми като черни бездни, щом се наканя да ги прекося, със стълбища, които се срутват и аз пропадам. Но нито една от тези къщи от сънищата ми не е била толкова ужасяваща както замъка на рицаря Като.

Вървяхме нагоре, нагоре по витата стълба, без да знаем какво ни очаква, когато тя свърши.

— Мио, страх ме е — прошепна Юм-Юм зад гърба ми. Обърнах се да го хвана за ръка. Но точно в този миг Юм-Юм изчезна. Сякаш стената го погълна, преди да усетя какво става. И аз се озовах на стълбището сам-самичък, хиляди пъти по-самотен, отколкото онзи път, когато двамата се изгубихме в планината на Майстора-ковач, хиляди пъти по-самотен от когато и да било. Изпаднах в отчаяние. Не смеех да извикам, но заопипвах с треперещи пръсти стената, която погълна Юм-Юм, разплаках се и зашепнах: „Юм-Юм, къде си? Юм-Юм, върни се!“

Ала стената остана студена и твърда под пръстите ми. Не се откри нито една пролука, от която би могъл да изскочи Юм-Юм. Нищо не наруши предишната тишина. Аз плачех и шепнех, но Юм-Юм никакъв не се обаждаше, наоколо цареше пълна тишина.

Едва ли някой някога се е чувствал толкова самотен като мен, когато продължих да се изкачвам по стълбите. И едва ли някой някога е вървял с по-тежки стъпки от моите. Вдигах крака с голяма мъка, а стъпалата бяха много високи и сякаш безчет.

Сякаш безчет… но едно от тях се оказа последно. А аз не знаех, че то е последното. Не знаех, че стъпалата свършват, пък и откъде да знам, нали се изкачвах в тъмното. Пристъпих и кракът ми увисна във въздуха. Нададох вик, политнах и падайки, понечих да се хвана за нещо. Преди да пропадна, успях да се вкопча в най-горното, последното стъпало. Увиснах на него, а краката ми се заклатиха във въздуха, търсейки опора, на която да стъпят. Но опора нямаше. Висях над черна бездна. Примирах от страх и не виждах никакво спасение. „Ей сега ще пропадна — мислех си — и всичко ще свърши… о, няма ли кой да ми помогне, няма ли кой да ми помогне!“

И на стълбището наистина се появи някой. Може би се връщаше Юм-Юм?

— Юм-Юм, миличък Юм-Юм, помогни ми — прошепнах аз.

Не можех да го видя, защото беше много тъмно. Не можех да различа нито приветливото му лице, нито очите му, които тъй приличаха на очите на Бенка. Но чух неговия шепот.

— Добре, добре, дай ръка и ще ти помогна — прошепна този, когото взех за Юм-Юм. — Дай ръка и ще ти помогна!

И аз му подадох ръка. Но пръстите ми не стиснаха обикновена десница. Пръстите ми стиснаха една желязна ръка.