Серия
Емил от Льонеберя (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Än lever Emil i Lönneberga, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 32 гласа)
Сканиране и разпознаване
Сашо
Източник
bezmonitor.com

Издание:

Астрид Линдгрен. Емил от Льонеберя

Повести

Издателство „Отечество“, София, 1980

Библиотека „Смехурко“ №9

Превела от шведски: Теодора Джебарова

Художник: Бьорн Берг

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректори: Христина Денкова, Ганка Константинова

Първо издание. Шведска.

Код №11/9537646432/6256–6–80 Издат. номер 316

Дадена за набор на 28.V.1980 г. Подписана за печат на 14.VIII.1980 г.

Излязла от печат на 30.XII.1980 г. Формат 60/90/16

Печатни коли 19. Издателски коли 19. Усл. изд. коли 14,88

Цена неподвързана 1,11 лв. Цена подвързана 1,38 лв.

Издателство „Отечество“, бул. „Георги Трайков“ 2а

ДПК „Д. Благоев“ ул. „Н. В. Ракитин“ 2, София, 1980 г.

 

Astrid Lindgren. Emil i Lönneberga

Nya hyss av Emil i Lönneberga

Än lever Emil i Lönneberga

Rabén & Sjögren, Stockholm

© Теодора Джеберова, преводач, 1980

c/o Jusautor, Sofia


В памет на Самуел Аугуст

В цяла Льонеберя и в цял Смоланд, и в цяла Швеция, и — кой знае — може би в целия свят, едва ли е имало хлапе, което да е направило повече пакости от Емил, онзи, който живееше в стопанството Катхулт в общината Льонеберя в Смоланд преди доста време. Как това момче успя да стане председател на общинския съвет, когато порасна, това може да се причисли към чудесата, но той наистина стана председател и най-свестния мъж в цяла Льонеберя. Ето, че като пораснат, и най-проклетите дечурлига с течение на времето могат да станат съвсем добри — успокоително е като си го помисля. Вие не смятате ли така, а? Защото май и вие сте правили много пакости, доколкото разбирам? Я, не сте ли? Как можах така да се заблудя?!

Алма Свенсон от Катхулт, майката на Емил, записваше всичките му пакости в сини тетрадки и ги криеше в чекмеджето на скрина си. Най-сетне чекмеджето така се натъпка с тетрадки, че едва можеше да се издърпа. Все някоя тетрадка се нагърчваше и го залостваше. Но те са запазени и до днес в същия стар скрин, онези сини тетрадки, освен три, които Емил се опита да продаде на учителката си от неделното училище когато веднъж имаше нужда от пари. След като тя не пожела да ги купи, той взе и направи от тях хартиени лодки и ги пусна да плават по Катхултското поточе и никой не ги видя повече.

Учителката не можа да разбере защо трябваше да купи тетрадките от Емил.

— За какво мога да ги използувам? — попита тя учудено.

— За да научите децата, та да не стават такива ужасни като мен — каза Емил.

Да, да. Емил сам знаеше какъв е нехранимайко и ако случайно го забравеше, Лина, слугинята в Катхулт, все намираше повод да му го напомни.

— Няма никакъв смисъл да те пращат на неделно училище — казваше тя, — защото от теб и без това нищо няма да излезе и никога няма да отидеш на небето... освен ако им потрябва помощник за гръмотевиците, естествено!

С това Лина намекваше, че винаги имаше гръм и трясък там, откъдето минаваше Емил.

— Никога не съм виждала такова хлапе — повтаряше тя и взимаше малката Ида, сестричката на Емил, да я води на ливадата, където малката Ида береше диви ягоди, докато Лина доеше кравите на Катхулт. Ида винаги нанизваше диви ягоди на сламки и този път се прибра с пет пълни сламки, а Емил я подмами да му даде само две — все пак се оказа добричък.

Само да не си помислите, че на Емил му се ходеше с Лина и Ида на ливадата, о не, той си търсеше друг вид приключения и затова грабна „шапкътъ“ и „пушкътъ“ си, втурна се право към пасището на конете, метна се на гърба на Лукас и препусна между лешниковите храсти, та изпод копитата на Лукас полетяха цели чимове трева. Играеше си на „Смоландските хусари преминават в атака“, такава картина бе видял във вестника и знаеше точно какво трябва да прави. Шапкътъ и пушкътъ, и Лукас бяха най-любимите неща, които Емил притежаваше на този свят. Лукас беше неговият кон, да, наистина негов, защото си го спечели чрез една дяволия на пазара във Вимербю. Шапката беше малка, грозна синя фуражка, която получи веднъж от татко си. Пушката бе дървена — Алфред, ратаят в Катхулт, я издялка на Емил, защото много го обичаше. Всъщност Емил сам би могъл да си издялка пушка. Ако имаше някой, който умее да дялка, това беше Емил, но пък и усърдно се упражняваше. Работата беше там, че всеки път, когато Емил правеше по някоя пакост, го заключваха в дърводелската барака и тогава винаги си издялкваше по едно смешно дървено човече. По такъв начин, в края на краищата, той събра 369 дървени човечета, които съществуват и до днес, освен онова, дето майка му го зарови зад малиновите храсти, защото прекалено много приличаше на свещеника.

— Не може да се изобразява свещеникът по ТАКЪВ начин — каза майката на Емил.

Е, сега вече горе-долу знаете какъв беше Емил. Разбрахте, че кръгла година правеше пакости, през лятото както и през зимата, и след като съм прочела всичките онези сини тетрадки, сега искам да ви разкажа за няколко дни из живота на Емил. Тогава ще забележите, че Емил понякога правеше и хубави неща. Човек трябва да е справедлив и да извади наяве и такива неща, а не само ужасните му поразии. Впрочем, не всичките бяха еднакво ужасни, той правеше и редица невинни дребни бели и всъщност единствено на трети ноември стана наистина много лошо... О не, само не се опитвайте да ме накарате да ви разкажа какво направи той на трети ноември, защото НИКОГА, НИКОГА няма да го кажа, туй съм го обещала на майката на Емил. Но за разнообразие нека вземем един ден, когато Емил общо взето се държа доста добре, макар баща му може да не беше на това мнение.

А именно:

СЪБОТА, 12-ТИ ЮНИ,
КОГАТО ЕМИЛ СКЛЮЧИ НЯКОЛКО СПОЛУЧЛИВИ СДЕЛКИ НА ТЪРГА В БАКХОРВА

Една събота през юни щеше да има търг в Бакхорва и всички хора се стекоха там, защото за жителите на Льонеберя и цял Смоланд нямаше нищо по-забавно от търгове. Таткото на Емил, Антон Свенсон, също щеше да отиде, Алфред и Лина бяха измолили да го придружат, а и Емил щеше да върви, разбира се.

Ако някога сте ходили на търг, тогава знаете какво става там. Когато някой иска да продаде своите вехтории и парцали, устройва търг, значи разпродажба, за да дойдат други хора и да ги купят. Собствениците на стопанството Бакхорва искаха да разпродадат всичко, което притежаваха, защото щяха да се изселят в Америка, както правеха мнозина по онова време, а там не можеха да отнесат кухненските миндерчета и тиганите, и креватите, и прасетата, и кокошките и затуй насред лято в Бакхорва щеше да има търг.

Таткото на Емил смяташе да се сдобие евтино с някоя крава, може би и с една свиня, а евентуално щеше да купи и няколко кокошки. Именно за това отиваше в Бакхорва и затуй взе със себе си Алфред и Лина, защото нали някой трябваше да му помогне да откара в къщи добитъка, който искаше да купи.

— Обаче какво ще търси там Емил, не мога да разбера — каза таткото на Емил.

— И без друго ще има достатъчно врява — рече Лина, — та не виждам защо трябва да им закараме и Емил!

Лина знаеше какви кавги и побои ставаха често на търговете в Льонеберя и в цял Смоланд, та до известна степен беше права, но майката на Емил впери поглед в Лина и каза:

— Щом Емил иска да отиде на търг, той ЩЕ ОТИДЕ и не е твоя работа да се тревожиш за това. По-добре, замисли се как ще се държиш самата ти и не се кипри, както правиш обикновено, когато се намериш между хората!

Това накара Лина да млъкне.

Емил нахлупи шапкътъ си и се приготви да тръгне.

— Купи нещо и за мен — примоли се малката Ида и наклони умолително глава встрани.

Тя не се обърна към никого, а го каза просто така, на въздуха пред себе си, но татко й веднага смръщи вежди.

— Купи, купи! Нищо друго не чувам! Не ти ли купих съвсем наскоро за две петачета захаросани бонбони? За рождения ти ден през януари, забрави ли вече?

Емил тъкмо размишляваше как да помоли татко си за някоя паричка, защото човек не може да иде на търг без стотинка в джоба си, но сега се направи на разсеян. Моментът не беше подходящ да се опита да изцеди пари от баща си, това му стана ясно. Не сега, когато бързаха и таткото вече седеше в голямата каруца, готов да потегли. Но каквото човек не може да получи по един начин, трябва да си го набави по друг, рече си Емил.

За миг напрегна ума си, а после извика:

— Тръгвайте напред! Ще ви настигна с Лукас!

Таткото на Емил се поусъмни, като чу тези думи, но искаше да тръгне колкото може по-бързо, и затова отговори само:

— Да-да, най-добре ще е, изобщо да си останеш в къщи!

После плесна с камшика и каруцата потегли. Алфред махаше на Емил, Лина махаше на малката Ида, а майката на Емил се провикна подир таткото на Емил:

— И гледайте да се приберете със здрави крака и ръце!

Така рече, защото и тя знаеше колко бурно преминаваха понякога търговете.

Каруцата изчезна бързо зад един завой. Емил остана на пътя и гледаше подире й. Но сетне изведнъж се разбърза, защото сега трябваше да си набави пари. А можете ли да отгатнете, как щеше да стане това?

Ако бяхте израснали в Смоланд по времето, когато Емил беше малък, щяхте да знаете колко много огради имаше по пътищата в онези години. Това се правеше, за да си стоят всички волове и крави и овце на смоландските стопанства по собствените ливади, а може би и за да могат смоландските хлапета да припечелят от време на време по някоя паричка, като отварят на някой мързелив селянин, който наближаваше по пътя с каруцата си и не му се слизаше да си отвори сам.

Ограда имаше и при Катхулт, но Емил не бе спечелил много парички там, защото Катхулт лежеше в края на общината и хората рядко имаха работа нататък. Отвъд Катхулт се намираше едно единствено стопанство, и то беше Бакхорва, където днес щеше да има търг.

„Което означава, че всяка жива душа, дето се е запътила нататък, трябва да мине през нашата ограда,“ помисли си Емил, този хитрец.

Емил стоя цял час да варди оградата и, представете си, спечели цели пет крони и седемдесет и четири ере! Каруците пристигаха в такава плътна върволица, че той едва успяваше да затвори подир едната и веднага трябваше да отвори за следващата; и всички селяни, които пристигаха, бяха в добро настроение, защото отиваха на търг, и добродушно хвърляха стотинки и петачета в шапката на Емил. Някои големци бяха толкова увлечени, че му даваха дори по десет парички, но почти веднага съжаляваха за това.

Обаче един селянин от Кроксторп се ядоса, когато Емил затвори оградата точно под носа на кафявата му кобила.

— Защо затваряш оградата? — кресна той.

— Нали трябва първо да я затворя, за да мога после да я отворя — обясни му Емил.

— А защо не оставиш оградата отворена в такъв ден? — попита селянинът злобно.

— Ха, да не съм луд! — възкликна Емил. — Когато за първи път ще имам малко полза от тази глупава ограда!

Но селянинът от Кроксторп замахна по Емил с камшика и не му даде нито пукната пара.

След като през оградата на Емил бяха минали всички, които отиваха на търга, и не можеха да се спечелят повече пари, Емил се метна върху гърба на Лукас и препусна с такава скорост, че парите в джоба му започнаха да дрънкат и звънтят.

Търгът в Бакхорва беше в разгара си. Хората се трупаха около всички вехтории, които стоеха на двора и изглеждаха съвсем загубени под слънчевите лъчи. Застанал върху една бъчва сред навалицата, глашатаят на търга приемаше предложенията за тигани, чаши за кафе, стари столове и какво ли не друго. Трябва да знаете, че на търг всеки се провиква да съобщи на глашатая колко би платил за един предмет, но ако се намери друг, който е готов да плати повече и предложи по-висока цена, тогава той получава миндерчето или онзи предмет, за който наддават.

През цялата тълпа премина някакъв шепот, когато Емил и Лукас се втурнаха в двора и мнозина си казаха под мустак:

— Идва момчето от Катхулт — я по-добре да си тръгваме!

Но Емил гореше от желание да сключва сделки, а имаше толкова пари, че почти му се замайваше главата. Още не беше слязъл от коня и вече предложи три крони за един стар железен креват, който за нищо на света не би искал да притежава. За щастие, намери се една стара селянка, която предложи четири, та Емил се отърва от кревата. Но той продължи весело да наддава за всичко и — хоп! — стана собственик на три предмета. Първият беше кутийка, покрита с избеляло кадифе и с малки сини охлюви по капака — тъкмо подарък за малката Ида, — второто бе лопата за хляб, такава една с дълга дръжка, с която питките се слагат във фурната, а третото — стара ръждясала пожарникарска пръскачка, за която никой от цяла Льонеберя не би дал и две петачета Емил предложи двайсет и пет и я получи.

„Олеле, тя изобщо не ми е притрябвала“ — помисли си Емил. Но беше късно, ще не ще вече притежаваше пожарникарска пръскачка.

Алфред дойде, огледа пръскачката на Емил и се разсмя.

— Собственикът на пожарникарска пръскачка Емил Свенсон — каза той. — За какво ти е тази таратайка?

— Ако удари гръм или стане пожар! — отвърна Емил. И в следващия миг НАИСТИНА падна гръм, или така поне се стори на Емил, но всъщност се оказа татко му, който го хвана за яката и така го раздруса, че къдравата му коса се развя на всички страни.

— Ужасно хлапе, какво те прихваща?! — кресна таткото на Емил.

Той си обикаляше най-спокойно из задния двор и оглеждаше една крава, която смяташе да купи, когато Лина дотърча задъхана при него.

— Господарю, господарю, Емил е дошъл и купува една подир друга пожарникарски пръскачки, бива ли?

Таткото на Емил не знаеше, че Емил си има собствени пари. Мислеше, че ще трябва да плаща нещата, за които наддаваше Емил и затуй не е чудно, че пребледня и го втресе, като чу за пожарникарската пръскачка.

— Пусни ме! Сам ще си я платя! — извика Емил. И в края на краищата успя да обясни на татко си как е събрал голямото си богатство като само отваряше катхултската ограда. Таткото на Емил реши, че Емил е постъпил умно, но смяташе, че не е чак толкова умно да хвърля пари за някаква си стара пожарникарска пръскачка.

— Да не съм чул за други налудничави сделки! — заяви той строго. Поиска да види всичко, което Емил бе купил и се хвана за главата като видя: една стара кадифена кутийка, която не можеше да послужи за нищо, лопата за хляб, когато у дома в Катхулт си имаха такава хубава — само налудничави сделки! А най-лоша от всички беше пожарникарската пръскачка.

— И помни какво ти казвам! Човек купува само онова, което му е абсолютно необходимо — отсече таткото на Емил.

Прав беше човекът, няма що, но как да разбереш кое е необходимо? Лимонадата например дали е необходима? Емил реши, че е! Той обикаляше мрачно след мъмренето, което отнесе от баща си, и както си вървеше, забеляза в една барака тезгях, където продаваха бира и лимонада. Стопаните от Бакхорва бяха предприемчиви: купили пълни каси от бирарията във Вимербю и продаваха на всички жадни хора на търга.

Емил само веднъж в живота си бе пил лимонада и сега просто изпадна във възторг, като внезапно проумя, че тук имаше лимонада, а неговият джоб бе пълен с пари — гледай ти, какъв късмет, да се съчетаят две такива важни неща!

Емил си поръча и изпи три лимонади една подир друга. Но после пак удари гръм. Изведнъж татко му се появи отново. Той спипа Емил за яката и така го разтърси, че лимонадата го загъделичка в носа.

— Ужасно хлапе! Веднъж по изключение си спечелил малко пари и стоиш тук да пиеш!

Обаче тогава Емил се разяри и каза всичко, което му тежеше на сърцето.

— Сега наистина ще ти се разсърдя! — кресна той. — Когато НЯМАМ пари, не ТРЯБВАЛО да пия лимонада, когато ИМАМ пари, не БИВАЛО да пия лимонада, КОГА по дяволите да пия лимонада?

Таткото на Емил погледна Емил много строго.

— Заради тези думи ще седиш в дърводелската барака, когато се приберем!

Нищо повече не каза, само изчезна надолу към стопанския двор. А Емил остана там да се срамува. Сам разбираше колко беше ужасен. Не стига, че се държа нахално с баща си, а на всичкото отгоре каза „по дяволите“. Туй беше почти ругатня, а в Катхулт ругатни не бяха приети. Нали таткото на Емил беше църковен настоятел и какво ли не още там! Емил продължи да се срамува няколко минути, но след това купи още една лимонада и я занесе на Алфред и двамата седнаха до стената на бараката за дърва и си приказваха, докато Алфред изпи своята лимонада и каза, че по-приятно нещо не бил слагал в уста през целия си живот.

— Да си виждал Лина? — попита Емил.

Тогава Алфред посочи с палец на Емил къде се намираше Лина. Тя седеше в тревата, облегната на някаква ограда, до нея седеше селянинът от Кроксторп, онзи дето замахна с камшика по Емил, а Лина явно бе забравила домашните предупреждения, защото се кипреше и кикотеше, както правеше винаги, когато попаднеше между хора. Освен това се виждаше, че селянинът от Кроксторп харесва кипренето на Лина и когато Емил го забеляза, много се зарадва.

— Представи си, Алфред, ако можехме да омъжим Лина за стопанина на Кроксторп — каза той, изпълнен с надежда. — Тогава може би все пак ще се отървеш от нея!

Работата се състоеше в това, че Лина си беше избрала Алфред за годеник и държеше на всяка цена да се омъжи за него, въпреки че Алфред се противеше с всички сили. Алфред и Емил отдавна обмисляха как да се отърве Алфред от Лина, а сега и двамата се въодушевиха — ех, колко хубаво би било, ако накарат селянина от Кроксторп да вземе Лина! Вярно, стар беше, почти на петдесет години и съвсем плешив, но както и да е, притежаваше малко стопанство и на Лина сигурно би й се усладило да стане стопанка на Кроксторп.

— Трябва да внимаваме да не дойде някой да ги притесни — обади се Емил.

Той разбираше, че Лина трябваше да се кипри и глези усилено, ако искаше да накара стопанина от Кроксторп наистина да загуби и ума и дума и да лапне въдицата.

Долу в стопанския двор вече започваше разпродажбата на добитъка и Алфред и Емил отидоха да гледат.

Таткото на Емил наистина купи една свиня, която скоро щеше да си роди прасенца, но за кравите се скараха. Яви се един селянин от Бастефал, който искаше да вземе всичките седем и таткото на Емил бе принуден да предложи осемдесет крони за кравата, която си беше избрал. Той простена тихо, като заплати тази ужасна сума и после не му останаха пари за кокошки. Човекът от Бастефал купи и тях с изключение на една кокошка, която не искаше да вземе.

— За какво ми е куца кокошка — рече той, — вземете, че я заколете!

Кокошката, която селянинът от Бастефал искаше да заколят преди време си счупила единия крак и той зарастнал накриво. Затова горкичката много жално куцаше. Но до Емил стоеше едно от хлапетата на стопаните от Бакхорва и то му пошушна:

— Какъв глупав чичо, че не иска Куцата Лота. Тя е най-добрата носачка от всички!

Тогава Емил се провикна много високо:

— Давам двайсет и пет ере за Куцата Лота!

Всички избухнаха в смях. Всички, освен таткото на Емил, разбира се. Той дотърча и спипа Емил за яката.

— Ужасно хлапе, колко налудничави сделки ще сключиш в един и същи ден? Двойно по-дълго ще стоиш в дърводелската барака, да го знаеш!

Но стореното си е сторено, Емил беше предложил двадесет и пет ере и трябваше да устои на думата си. Куцата Лота стана негова кокошка, каквото и да мислеше татко му по този въпрос.

— Сега поне си имам две животни, които са мои собствени — обърна се той към Алфред. — Кон и кокошка!

— Да, кон и куца кокошка — засмя се Алфред, но добродушно, както се смееше обикновено.

Емил сложи Куцата Лота в едно сандъче и я занесе при другите си съкровища до бараката за дърва. Там стоеше пожарникарската пръскачка и лопатата за хляб, и кадифената кутийка, а до тях бе вързан Лукас. Емил огледа всичките си притежания и остана доста доволен.

А какво ставаше междувременно с Лина и селянина от Кроксторп? Емил и Алфред направиха едно кръгче нататък, за да проверят и със задоволство забелязаха, че Лина се справя добре. Стопанинът от Кроксторп бе я прегърнал през кръста, а Лина се кикотеше и кипреше повече от всякога, и от време на време го побутваше, а той политаше назад към оградата.

— Това сигурно му харесва — каза Емил. — Само да не го блъсне прекалено силно!

Емил и Алфред бяха много доволни от поведението на Лина. Но се намери един, който не го одобри, а той беше Бултен от стопанството Бу.

Славеше се като най-страшният побойник и пияница в цяла Льонеберя и вината, че по търговете ставаха такива ужасни побои, се падаше главно на Бултен, защото обикновено той започваше. Трябва да знаете, че по онова време селските ратаи работеха и се трепеха от сутрин до вечер през цялата година и почти никога не отиваха да се веселят, затова търговете представляваха истински забави за Бултен и тогава много му се дощяваше да се бие. Той просто не знаеше как да се отърве от всичките дивашки чувства, които внезапно закипяваха в него, когато попаднеше между хора и след като изпразнеше две-три големи чаши, защото — уви — не всички пиеха само лимонада. Във всеки случай Бултен от Бу пиеше друго.

Сега той довтаса, видя Лина да се лигави със стопанина на Кроксторп и изведнъж избухна:

— Как не те е срам, Лина? За какво ти е притрябвал такъв стар и плешив селски заек? Не виждаш ли, че е прекалено стар за теб?

Ей така започват побоищата.

Емил и Алфред стояха встрани и видяха как се ядоса селянинът от Кроксторп и как пусна Лина от прегръдките си. И таз добра! Как можеше Бултен от Бу да дойде и да развали всичко, което бяха измислили Алфред и Емил!

— Стой си, стой си, нищо няма! — провикна се Емил изплашено към стопанина от Кроксторп. — Аз ще се оправя с Бултен!

И той грабна лопатата за хляб и я стовари доста силно върху онова място, което служеше на Бултен за сядане. Но по-добре да не го беше правил. Защото Бултен се обърна и сграбчи Емил. Толкова беше ядосан, че очите му станаха кривогледи, а Емил висеше между огромните му ръце и вече си мислеше, че е настъпил последният му час. Тогава се обади Алфред:

— Пусни момчето, иначе ще си отнесеш ръцете и краката в торбичка, защото аз съм насреща!

Алфред също беше силен и доста склонен да се бие, затова не изминаха и две секунди и той и Бултен се запердашиха, та закънтя надалеч.

Всички отдавна очакваха да се случи подобно нещо.

— Няма ли скоро да започнем да се бием? — питаха вече няколко ратаи и сега дотърчаха от всички страни, за да се намесят.

А Лина ревна да реве:

— За мен се бият! — пищеше тя. — О-о-о, каква драма!

— Никаква драма няма да стане докато държа лопатата за хляб — опита се да я успокои Емил.

Ратаите се струпаха на огромна камара и лазеха един връз друг като раци, дърпаха и скубеха, викаха и хапеха, блъскаха и шамареха, ругаеха и пищяха, а най-отдолу лежаха Алфред с Бултен, стопанинът от Кроксторп и още няколко други.

Емил се изплаши да не смачкат и натрошат неговия Алфред и започна да мушка с лопатата за хляб в купчината от ратаи, за да се опита да го измъкне. Но не му провървя, а освен това, където и да застанеше Емил, винаги се протягаше някой разярен юмрук и се опитваше да го повали и да го вкара в битката.

Емил, естествено, не искаше да се намеси. Затова скочи върху Лукас и започна да препуска около побойниците; както седеше върху коня с развята коса и размахваше лопатата за хляб; той почти приличаше на рицар, който се хвърля в бой с вдигнато копие.

Емил яздеше в кръг и пляскаше с лопатата където му паднеше — нали можеше да замахне много по-добре от височината на коня — и наистина смъкна най-горния слой ратаи, обаче непрестанно пристигаха нови и се хвърляха отгоре, та колкото и да работеше с лопатата, той не успя да измъкне Алфред.

Всички жени и деца, дошли на разпродажбата, плачеха и крещяха ужасно, а таткото на Емил и други разумни селяни, които смятаха, че е недостойно за тях да се бият, стоеха отстрани и само подвикваха безпомощно:

— Хайде, престанете момчета! Ще има и други търгове, оставете и за тях малко кръв!

Но ратаите бяха толкова увлечени, че вече нищо не чуваха, а само искаха да се бият и да се бият, и да се бият!

Изведнъж Емил захвърли лопатата за хляб.

— Сега трябва да дойдеш и да ми помагаш, Лина, а не да стоиш там и да ревеш — викна той. — Не забравяй, че най-отдолу лежи годеникът ти!

Казвала съм ви, че Емил е хитър, та отгатнете какво направи сега?! Нали си имаше пръскачка, а в кладенеца — вода колкото щеш! Емил накара Лина да помпа, а той хвана маркуча и ето че бликна една вода, да не й се нарадваш.

Цялата купчина ратаи сякаш започна да хълца, когато първата студена водна струя ги обля с пълна сила. Ако щете вярвайте, но Емил не пръска повече от една-две минути и побоят замря и сякаш се разпадна. Един подир друг ратаите подаваха подути, учудени лица от камарата и бавно се изправяха на крака.

Запомнете добре, че ако някой път попаднете в схватка и искате да я прекратите, студената вода действува по-добре от лопатата, не го забравяйте!

Ратаите никак не се разсърдиха на Емил. Бяха изразходвали цялата си ярост и сигурно дори се зарадваха, че този пердах вече свърши.

— Освен това, другата седмица има търг в Кнасхулт — обади се Бултен от Бу и напъха малко мъх в носа си, за да спре рукналата кръв.

Тогава Емил отиде при стопанина от Кнасхулт, който също гледаше битката и му продаде пръскачката за петдесет ере.

— Ето, че спечелих двайсет и пет ере — рече Емил на Алфред и тогава Алфред започна да разбира, че Емил може би ще стане много добър търговец, когато порасне.

Търгът привърши и всички се готвеха да си тръгват с нещата, които бяха закупили. Таткото на Емил също искаше да се прибере с кравата и свинята. Натовариха свинята на каруцата. Куцата Лота също щеше да се вози там, макар таткото на Емил да я гледаше накриво, както се беше закротила в сандъчето си. Решиха, че кравата Рола може да върви сама. Но никой не се сети да попита Рола какво мисли ТЯ по този въпрос!

Може би сте чували за разярени бикове. Но дали сте чували за диви крави? Мога да ви кажа, че когато една крава се ядоса истински, дори на най-яростния бик му се разтреперват коленете и той хуква да се скрие някъде.

През целия си живот Рола била най-доброто и най-кротко добиче, което човек може да си представи. Но когато Алфред и Лина понечиха да я изкарат на пътя и да я поведат към Катхулт, тя се изтръгна и нададе такъв страшен рев, че всички хора на търга се стреснаха и изпаднаха в ужас. Може да е видяла как се пердашиха ратаите и е решила, че като има търг, всичко е позволено! Така или иначе, тя изведнъж полудя и беше направо опасно за живота да се доближиш до нея. Първо опита Алфред, а после таткото на Емил, но Рола се втурна насреща им, със светнали от лудост очи, наведени рога и страшен рев, та Алфред и таткото на Емил хукнаха като зайци, за да спасят кожите си. Дойдоха и други хора да помагат, но Рола не искаше да вижда нито един селянин в стопанския двор и го опразни до последния човек.

— Каква драма! — възкликна Лина, след като видя как хората от Бакхорва и стопаните на Кроксторп, и Бастефал, и Кнасхулт, а освен това и Бултен от Бу тичаха като луди, за да се спасят от Рола.

Най-сетне и таткото на Емил се ядоса и кресна:

— Осемдесет крони платих за тази кранта, но сега искам да ми дадете пушка, защото трябва да я застрелям!

Той потръпна, като го каза, но знаеше много добре, че от луда крава няма никаква полза, а и всички останали го знаеха и затова стопанинът на Бакхорва донесе заредената си пушка и я мушна в ръката на таткото на Емил.

— Най-добре да си го свършиш сам! — рече той. Но тогава Емил се развика:

— Почакайте малко!

Нали вече ви казах, че беше хитро момчето. Сега отиде при татко си и му каза:

— Ако и без това искаш да я застреляш, защо не ми я дадеш на мен?!

— За какво ти е луда крава? — попита таткото на Емил. — Да не тръгнеш с нея на лов за лъвове, а?!

Но таткото на Емил много добре знаеше, че Емил умее да се справя с добитък и затова обеща, че ако Емил успее да докара Рола в Катхулт, тя ще си стане на Емил за вечни времена, колкото и да беше луда.

Тогава Емил отиде при стопанина на Бастефал — онзи, дето купи останалите шест крави и му рече:

— Колко ще ми платиш, ако ти откарам кравите до Катхулт?

Бастефал лежеше далеч, на другия край на общината и да караш шест крави пред себе си чак дотам не беше много весело. Стопанинът на Бастефал знаеше това и веднага извади от джоба си монета от двайсет и пет ере.

— Карай! — съгласи се той. — Това е за теб!

Познайте какво направи Емил тогава — хукна право през стопанския двор, мина покрай Рола, влезе в обора и отвърза всички крави, които стояха там, и когато ги пусна при Рола, тя млъкна насред един рев и сведе очи, като очевидно се засрами за превземките си одеве... Но какво да направи една нещастна крава, като я карат да напусне стария си обор и то сама без другите крави, с които е свикнала? Ще се натъжи и ядоса, нали, но само Емил го проумя.

Сега Рола тръгна по пътя заедно с другите крави, добричка като винаги, и всички хора, дошли за търга взеха да се смеят и казваха:

— Това момче от Катхулт не било чак толкова глупаво!

Алфред също се разсмя:

— Животновъдът Емил Свенсон! — рече той. — Сега си имаш кон и куца кокошка и луда крава, не ти ли се иска да имаш още нещо?

— О, с течение на времето ще си имам и други неща — отвърна Емил спокойно.

Майката на Емил стоеше до кухненския прозорец в Катхулт и гледаше навън да види кога ще се приберат нейните най-близки от търга и очите й станаха като чинии, като видя големия керван по пътя. Напред каруцата с таткото на Емил и Алфред и свинята и Куцата Лота, която звучно кудкудякаше от радост, че снесла едно яйце, а отзад СЕДЕМ КРАВИ в дълга върволица и на опашката — възседнал Лукас — Емил, който побутваше кравите с лопатата за хляб, та никоя да не се отклони от пътя.

Майката на Емил се втурна навън и малката Ида по петите й.

— СЕДЕМ крави! — викна тя на таткото на Емил. — Някой трябва да е полудял, ти ли си, или аз?

— Не, кравата! — промърмори таткото на Емил. Но стана нужда още дълго да й шепне, докато майката на Емил най-сетне разбра как стоят нещата. Тогава тя се загледа нежно в Емил.

— Да си ми благословен, Емиле! Но как успя да отгатнеш, че преди малко, когато исках да метна хляба във фурната, лопатата ми за хляб се пукна по средата?

После изведнъж изпищя, защото чак сега забеляза носа на Алфред, а той бе станал двойно по-голям от обикновено.

— Къде, за бога, го вря този нос? — попита майката на Емил.

— В търга на Бакхорва — отвърна Алфред. — А другата събота ще си отида с него в Кнасхулт.

Лина слезе мрачна и навъсена от каруцата. За нея вече нямаше кипрене и кикот.

— Олеле, каква си кисела — каза майката на Емил. — Какво ти е?

— Зъбобол! — отговори Лина глухо. Стопанинът от Кроксторп през цялото време я бе черпил с бонбони и затова единият й развален зъб така я болеше, че главата й сякаш щеше да се пръсне.

Но — зъбобол, не зъбобол — тя трябваше веднага да отиде на ливадата, за да издои катхултските крави, защото отдавна им беше минало времето.

Отдавна им беше минало времето и на Рола и на другите крави от търга и те мучаха колкото им глас държеше, за да го известят.

— Да не съм аз виновен, че бастефалецът не е тук да издои кравите си — заяви Емил и се залови да ги издои, първо Рола, а сетне и другите шест крави, и така събра трийсет литра мляко, които майка му занесе в мазето и по-късно направи на сирене. Стана една огромна разкошна пита само за Емил и той дълго време й се радваше.

А яйцето, което снесе Куцата Лота по пътя, свариха незабавно и Емил го сложи на масата в кухнята, където татко му чакаше вечерята си в не особено добро настроение.

— Това ти е от Куцата Лота — каза Емил. После насипа на татко си и чаша прясно мляко.

— А това ти е от Рола — добави той.

Татко му яде и пи мълчаливо, докато майка му нареди всичките хлябове във фурната.

Но Лина сложи един горещ картоф върху зъба, който я болеше, и тогава той я заболя седем пъти повече, точно както тя очакваше.

— Да, така ти се пада — каза Лина на зъба, — щом като си толкова глупав и аз ще бъда глупава към теб.

Алфред се разсмя.

— Много щедро те е черпил с бонбони стопанинът от Кроксторп — обади се той. — Би трябвало да се омъжиш за него, Лина!

Лина изсумтя.

— За тоя дядка ли! Той е на петдесет години, а аз съм само на двайсет и пет! Да не мислиш, че ще взема някой, който е два пъти по-стар от мене?

— Че какво от това? — намеси се Емил настойчиво. — Няма никакво значение!

— Как да няма! — възмути се Лина. — Сега иди-дойди, но я си помисли, когато АЗ стана на петдесет, той ще е на сто, олеле, какви неприятности бих имала с него!

— Смяташ сякаш изобщо нямаш ум в главата си, Лина! — смъмри я майката на Емил и затръшна вратичката на фурната подир последния хляб. — Чудесна лопата за хляб си ми донесъл! — добави тя.

След като таткото на Емил изяде яйцето и изпи млякото, Емил се обади:

— А сега — дърводелската барака!

Таткото на Емил замърмори нещо, че именно днес Емил едва ли е направил нещо, за да седи в дърводелската барака, като се вземе предвид това и онова, но Емил настоя:

— А-а, не, казаното си е казано!

И тръгна спокойно и гордо към дърводелската барака и седна там да издялка сто двайсет и деветото си дървено човече.

По това време Куцата Лота вече седеше на една пръчка в курника, а Рола се разхождаше предоволна по ливадата заедно с катхултските крави. По-късно дойде стопанинът от Бастефал, за да прибере шестте си добичета. Той и таткото на Емил се разприказваха надълго и нашироко за търга и за всичко, което се бе случило там, и затова мина доста време, докато таткото на Емил успя да дойде и да пусне Емил, но веднага след като Бастефалецът си тръгна по пътя, той забърза към дърводелската барака.

Когато наближи, видя малката Ида стъпила върху пейката под прозореца на бараката. В ръка държеше кадифената кутия с охлювите и я притискаше към себе си, сякаш беше най-хубавото, което някога е притежавала. А всъщност така и беше. Но таткото на Емил промърмори:

— Налудничави покупки! Някаква си стара кадифена кутия!

Малката Ида не забеляза приближаването на баща си и затова не млъкна, а продължи послушно да повтаря думите, които Емил шепнешком й подсказваше от тъмната дърводелска барака. Таткото на Емил пребледня като ги чу, та нали беше църковен настоятел, а по-страшни думи никога не бяха произнасяни в Катхулт и те не ставаха по-хубави от това, че Ида ги изричаше с такъв мек и нежен гласец.

— Млъкни Ида! — кресна таткото на Емил. После пъхна ръка през прозореца и спипа Емил за яката.

— Ужасно хлапе! Как може да учиш сестра си да псува?!

— Нищо подобно! — възрази Емил. — Само й казах, че никога не бива да казва „по дяволите“ и й втълпих сума други думи, от които също трябва да се пази като от огън!

Е, сега вече знаете какви ги свърши Емил на 12-ти юни, и въпреки че не всичко беше особено хубаво, все пак трябва да признаем, че в този ден сключи хитри сделки! Как само успя да си набави толкова много наведнъж, чудесна дойна крава, отлична кокошка-носачка, превъзходна лопата за хляб, а освен това толкова мляко, та стигна за цяла огромна, разкошна пита сирене.

Единственото, за което татко му можеше да мърмори, беше онази стара кадифена кутийка, дето за нищо не можеше да послужи, но затова пък малката Ида много си я обичаше. Тя скъта в нея своя напръстник и ножицата си, мъничката песнопойка, която получи в училище, красиво парче синьо стъкло и червената си панделка. Когато първо отвори кутията, в нея лежеше връзка стари писма, които тя веднага захвърли на пода. Но след като Емил, освободен от дърводелската барака, отиде в кухнята в тази съботна вечер, той видя, че писмата се търкалят в ъгъла и ги прибра. Алфред обикаляше и биеше мухите, та в неделя да няма мухи в кухнята, и Емил му показа писмата.

— Всичко може да послужи — каза Емил. — Ако някой път ми се наложи да изпратя писмо, тук имам цял куп написани.

Най-отгоре лежеше едно писмо от Америка и Емил подсвирна, като го видя.

— Гледай Алфред, това сигурно е писмото от Адриан.

Адриан се казваше най-големият син на семейството от Бакхорва, който много отдавна замина за Америка и оттогава писа едно единствено писмо — туй се знаеше в цяла Льонеберя и всички се сърдеха на Адриан и съжаляваха бедните му родители. Но какво им беше писал Адриан, когато най-сетне им писа, това никой не узна, защото хората от Бакхорва си мълчеха по този въпрос.

— А сега може би ще разберем — зарадва се Емил, това умно момче, което знаеше да чете както печатно тъй и ръкописно.

Той отвори писмото и го прочете на глас на Алфред, а това стана бързо, защото писмото беше кратко. Ето какво пишеше:

„Видох Мечкъ. Прътети адрезъ ви. Гудбай за тоя Път.“

— От това писмо май няма да имам никаква полза — каза Емил.

Но той не можеше да предположи каква изненада го чака!

А после настъпи вечерта. Събота, 12-ти юни отиваше към своя край, над Катхулт се спусна нощ и донесе мир и покой на всички хора и животни, които живееха там. На всички, освен на Лина; защото я болеше зъб. Тя лежеше будна на миндерчето в кухнята, стенеше и скимтеше, докато кратката юнска нощ мина и отмина и настъпи новият ден. Един нов ден и в живота на Емил!