Астрид Линдгрен
Мили мой Мио (11)

За пръв път виждам толкова опасен меч в моя замък

Някой ден сигурно ще забравя всичко това. Някой ден сигурно ще престана да си спомням рицаря Като. Ще забравя ужасното му лице, ужасните му очи, ужасната му желязна десница. Как жадувам за времето, когато няма да се сещам вече за него. Тогава ще забравя и неговата ужасна зала.

Имаше една зала в замъка на рицаря Като, в която въздухът беше пропит от зъл дух. Защото това беше залата, в която Като седеше денонощно и замисляше своите злини. Денонощно, без отдих и почивка, той седеше там, замисляше злини и въздухът така се бе пропил от злобата му, че вътре не се дишаше. Злият дух се просмукваше и навън, погубваше всичко красиво и всичко живо наоколо — съсипваше зелените листа, цветята, меката тревица, забулваше коварно слънцето, тъй че никога не се съмваше истински, а всичко тънеше в мрак и нещо като полумрак. Нищо чудно, че прозорецът на тази зала светеше над водите на Мъртвото езеро като зловещо око. Прозорецът излъчваше злобата на рицаря Като, който седеше в залата и замисляше злини. Денонощно, без отдих и почивка, той седеше вътре и замисляше злини.

Аз също бях отведен в тази зала. Рицарят Като ме залови, когато трябваше да се държа здраво и с двете ръце и не можех да извадя меча. Сетне върху ми се нахвърлиха и черните му съгледвачи и ме повлякоха към залата. Там заварих Юм-Юм.

Пребледнял и дълбоко опечален, щом ме видя, той прошепна:

— О, Мио, сега вече всичко е свършено.

Влезе и рицарят Като и се изправи пред нас в цялата си чудовищност. Страшното му лице бе тъй близко до нас, а той мълчеше и само ни гледаше. Злобата му ни заля като студена вълна, а после ни обгърна като изгарящ огън, плъзна по лицата, по ръцете ни, започна да смъди в очите и да дави дробовете ни, когато се опитвахме да дишаме. Залян от вълните на неговата злоба, изведнъж почувствах такава умора, че за нищо на света не бих успял да вдигна меча, дори да бях опитал. Съгледвачите подадоха на рицаря Като моя меч и щом го погледна, той трепна.

— За пръв път виждам толкова опасен меч в моя замък — обърна се той към съгледвачите, които го бяха наобиколили като телохранители. Отиде при прозореца и огледа още веднъж меча. — Какво да го правя този меч? — зачуди се. — С такъв меч не могат да се убиват добрите и невинните, какво да го правя тогава?

Изгледа ме с чудовищните си змийски очи и не му убягна, че страшно бих искал да си взема обратно меча.

— Ще го хвърля в Мъртвото езеро — реши рицарят Като. — Ще го хвърля на най-дълбокото място на Мъртвото езеро. Защото за пръв път виждам толкова опасен меч в моя замък.

Вдигна меча и го хвърли през прозореца. Мечът полетя надолу, а аз изпаднах в пълно отчаяние. Стотици, стотици години бяха минали, преди Майстора-ковач най-сетне да изкове меч, който да сече камък. Стотици, стотици години хората бяха очаквали, бяха се надявали, че аз ще победя рицаря Като. А сега той запрати моя меч в Мъртвото езеро. Повече нямаше да го видя и всичко беше свършено.

Рицарят Като приближи, изправи се пред нас и изведнъж се оказах толкова близо до него, че едва не се задуших от злобата му.

— А сега какво да правя с тези мои врагове? — каза той. — Какво да правя с моите врагове, дошли от толкова далеч, за да ме убият? Заслужава си да помисля добре. Бих могъл да ги пременя в перушина и да ги пусна над Мъртвото езеро, та още стотици, стотици години да го огласят с писъците си.

Замисли се пак, но погледът на страшните му змийски очи продължи да ни пронизва.

— Да, бих могъл да ги пременя в перушина — каза той. — Или — кръц — да им изтръгна сърцата и да ги заменя със сърца от камък. А ако им туря сърца от камък, бих могъл да ги взема за пажове.

Идеше ми да извикам: „О, нека бъда птица“. Защото си помислих, че едва ли има нещо по-страшно от това сърцето ти да е от камък. Но не извиках. Защото много добре разбирах, че ако помоля рицаря Като да ме превърне в птица, той тутакси ще ми тури сърце от камък.

Рицарят Като ни измери от главата до петите със страшните си змийски очи.

— А бих могъл и да ги затворя в кулата и да ги оставя да умрат от глад — каза той. — Имам толкова много птици, толкова много пажове. Да, ще затворя враговете си в кулата и ще ги оставя да умрат от глад.

Закрачи напред-назад и се размисли, а всяка мисъл, която се раждаше в главата му, насищаше въздуха с още повече злоба.

— В моя замък се умира от глад за една-единствена нощ — каза той. — Толкова дълга е нощта и толкова голям е гладът в моя замък, че се умира за една-единствена нощ.

Спря пред мен и отпусна страшната си желязна ръка върху рамото ми.

— Познах те аз, принц Мио — каза рицарят Като. — Разбрах, че си дошъл, още щом видях белия ти кон. Стоях тук и те чаках. И ти дойде. Мислеше, че тази нощ ще е нощта на разплата — надвеси се над мен и изсъска в ухото ми: — Мислеше, че тази нощ ще е нощта на разплата, но ти сгреши, принц Мио. Това ще е нощта на глада. А когато нощта отмине, в кулата ми ще има само купчинка бели кости. Само това ще остане от принц Мио и неговия оръженосец.

Издумка с желязната си ръка по голямата каменна маса, която се издигаше насред залата, и мигом се появиха още повече съгледвачи.

— Затворете ги в кулата — каза той, като ни посочи с желязната си ръка. — Затворете ги в кулата със седемте ключалки. Пред вратата оставете на стража седмина съгледвачи, други седемдесет и седем съгледвачи поставете на стража из всички зали, стълбища и коридори между кулата и моята зала.

Седна на масата.

— А аз ще си седя тук и ще замислям злини, тъй че не желая да бъда повече смущаван от принц Мио. Когато нощта отмине, ще ида да хвърля един поглед на купчинката бели кости в моята кула. Сбогом, принц Мио! Спи спокоен сън в моята кула на глада!

И съгледвачите се нахвърлиха върху двама ни, върху Юм-Юм и мен, и ни повлякоха през целия замък към кулата, в която трябваше да умрем. И навсякъде, откъдето минавахме, във всички зали и коридори, съгледвачите, които щяха да охраняват пътя между кулата и залата на рицаря Като, бяха вече поставени на страха. Нима рицарят Като се страхуваше толкова много от мен, че му бяха необходими толкова много стражи? Нима той се боеше толкова много от някой, който си няма меч и стои зад врата, затворена със седем ключалки и пазена от седмина стражи?

Докато ни мъкнеха към нашата килия, съгледвачите ни държаха здраво за ръка. Вървяхме ли, вървяхме през големия черен замък. На едно място минахме покрай решетъчен прозорец и през този прозорец се виждаше вътрешният двор на замъка. Насред двора, завързан за кол, стоеше кон. Черен кон, а до него и черно жребче. Сърцето ме заболя, като видях този кон. Сетих се за Мирамис, когото никога вече нямаше да видя. Запитах се какво ли бяха направили с него, дали не беше вече мъртъв. Но съгледвачите ме теглеха здраво за ръката, влачеха ме напред и не ме оставиха да мисля дълго за Мирамис.

Стигнахме най-сетне кулата, в която трябваше да прекараме последната си нощ. Тежката желязна врата се отвори и ни натикаха вътре. Сетне вратата се захлопна и чухме как съгледвачите превъртяха седем пъти различните ключове. Така се озовахме сами в килията.

Килията ни се намираше в кръгла кула с дебели каменни стени. Имаше малък отвор, препречен с груби железни пръти, и през тази решетка откъм Мъртвото езеро до нас достигаха писъците на омагьосаните птици.

Седнахме на пода, чувствахме се толкова слаби и подплашени — знаехме, че ще умрем, преди да отмине тази нощ.

— О, защо е толкова трудна смъртта! — каза Юм-Юм. — Защо, защо е толкова трудна смъртта, защо сме толкова слаби и безпомощни!

Държахме се за ръка. Седнали върху студения каменен под, ние с Юм-Юм се държахме здраво, много здраво за ръка. Ето че започваше да ни мъчи глад, и то глад, по-страшен от всеки друг глад. Той ни присвиваше, разкъсваше ни, изгаряше ни и изцеждаше последните сили от кръвта ни, тъй че ни идеше просто да легнем, да заспим и повече да не се събудим. Но не, все още не биваше да спим. Трябваше да будуваме колкото може по-дълго. И в очакване на смъртта ние започнахме да си говорим за Земята накрай света.

Представих си моя баща, краля, и очите ми се напълниха със сълзи. Но вече бях толкова изтощен от глад, че плачех без глас — само сълзи потекоха по бузите ми.

Юм-Юм също заплака без глас.

— О, защо е тъй далеч Земята накрай света! — прошепна той. — Защо е тъй далеч Островът на зелените ливади, защо сме тъй слаби и безпомощни!

— Помниш ли как бродехме по хълмовете на Острова на зелените ливади и свирехме със свирките си? — казах. — А, помниш ли Юм-Юм!

— Помня, но това беше много отдавна — отвърна Юм-Юм.

— Бихме могли да посвирим със свирките си и тук — казах. — Бихме могли да посвирим старата мелодия, докато гладът ни сломи и заспим.

— Добре, нека я изсвирим още веднъж — прошепна Юм-Юм.

И ние извадихме свирките. Уморените ни ръце едвам ги държаха, но засвирихме старата мелодия. Юм-Юм се обля в сълзи, когато засвири, сълзите тихо се стичаха по страните му. Може би и аз плачех, знам ли. Старата мелодия звучеше тъй прекрасно, но съвсем тихо, сякаш чувстваше, че и тя скоро ще умре. Ала макар че свирехме тъй тихо, омагьосаните птици ни чуха. Плахите слаби звуци достигнаха до тях и те долетяха до зарешетеното прозорче. През решетката виждах техните искрящи, печални птичи очички. Ала сетне птиците отлетяха и ние не намерихме повече сили да продължим.

— За последен път си посвирихме — казах аз и прибрах свирката в джоба си.

Но в джоба ми имаше още нещо и аз бръкнах по-надълбоко да видя какво е то. Извадих малката лъжица, принадлежала някога на сестричката на Ири.

Прииска ми се омагьосаните птици да се върнат, та да им покажа малката лъжица. Може би сестричката на Ири щеше да познае своята малка лъжица. Но омагьосаните птици вече не се мяркаха пред зарешетеното прозорче.

Пуснах лъжицата на земята, защото ръката ми бе съвсем отмаляла.

— Виж, Юм-Юм — казах. — Имаме си лъжица.

— Да, лъжица си имаме — отвърна Юм-Юм. — Но за какво ни е лъжица, като нямаме нищо за ядене?

И Юм-Юм легна на пода и затвори очи — нямаше повече сили да говори. Аз също бях изтощен, много изтощен. Гладът не ми даваше мира. Трябваше да хапна нещо. Най-много ми се хапваше от хляба за гладни гърла, но знаех, че никога вече няма да вкуся от него. Бях и жаден — пиеше ми се вода от извора за жадни гърла. Но знаех, че никога няма да вкуся и от нея. Никога нямаше нито да пия, нито да ям. Сетих се дори за кашата, която леля Едла ми приготвяше за закуска и която толкова мразех. А сега бях готов да ям дори такава каша и не се съмнявах, че тя би ми се усладила. О, да можех да хапна нещо… каквото и да е! С последни сили вдигнах лъжицата, лапнах я и си представих, че ям.

И не щеш ли, усетих в устата си странен вкус. В лъжицата имаше нещо за ядене. Нещо с вкуса на хляба за гладни гърла и на водата от извора за жадни гърла. Да, вода и хляб имаше в лъжицата и това бяха най-прекрасните неща, които съм вкусвал. Те ми вляха нови сили и от глада ми помен не остана. А лъжицата беше съвсем чудновата и изобщо не се изпразваше. Непрекъснато се допълваше и аз ядох, ядох, докато накрая нищичко повече не можех да хапна.

Юм-Юм продължаваше да лежи на земята със затворени очи. Пъхнах лъжицата в устата му и той започна да яде като насън. Лежеше със затворени очи и се хранеше, а когато се нахрани, каза:

— О, Мио, присъни ми се чудесен сън. Сън, след който вече по-лесно ще умра. Присъни ми се хлябът за гладни гърла.

— Това не беше сън — казах.

Юм-Юм отвори очи, седна и се убеди, че е жив и вече сит. И той, и аз не можехме да се начудим на станалото и макар да се намирахме в голяма беда, почувствахме се почти щастливи.

— Но какво ли ще направи с нас рицарят Като, като види, че не сме умрели от глад? — попита Юм-Юм.

— Само да не ни тури каменни сърца — казах. — Толкова ме е страх от тези каменни сърца, защото си мисля, че сигурно ще убиват и ще причиняват болка.

— Нощта още не е свършила — каза Юм-Юм. — Рицарят Като още не се е появил. Нека, докато часовете се изнижат, поседим и поговорим за Земята накрай света. Нека седнем близо един до друг, за да не мръзнем толкова.

В кулата беше много студено и ние наистина мръзнехме. Наметката се беше изхлузила от раменете ми и лежеше на земята. Вдигнах я и се загърнах с нея. Загърнах се с наметката, която тъкачката беше подплатила със своето приказно платно.

В същия миг чух как Юм-Юм извика.

— Мио! Мио, къде си? — викна той.

— Ами че тук — отвърнах. — Тук до вратата.

Юм-Юм вдигна полуизгорялата свещичка, която ни бяха оставили, за да си светим с нея в нашата последна нощ. Освети всички ъгли подред, като гледаше уплашено, много уплашено.

— Не те виждам — каза Юм-Юм. — А едва ли съм ослепял, защото виждам вратата, здравите ключалки и всичко останало в нашата затворническа килия.

Аз пък забелязах, че съм обърнал наметката с подплатата навън. Да, бях обърнал навън подплатата от блестящото приказно платно, което ми бе подарила тъкачката. Свалих наметката, за да я оправя, и Юм-Юм отново извика.

— Друг път да не ме плашиш така — каза той. — Къде се беше скрил?

— Сега виждаш ли ме? — попитах.

— Да, разбира се, че те виждам — каза Юм-Юм. — Къде се беше скрил?

— В наметката — казах. — Тъкачката май я е превърнала в наметка-невидимка.

Няколко пъти опитвахме и наистина излезе, че обърнех ли наметката, подплатена с приказното платно, тя мигом се превръщаше в наметка-невидимка.

— Хайде да викаме колкото ни глас държи — каза Юм-Юм. — Може съгледвачите да дойдат да проверят защо крещим. А ти ще се промъкнеш покрай тях. Ще се промъкнеш незабелязано с наметката-невидимка, ще избягаш от замъка на рицаря Като и ще се добереш до дома, до Земята накрай света.

— Ами ти, Юм-Юм? — попитах аз.

— Аз ще трябва да остана тук — отвърна Юм-Юм и гласът му леко потрепери. — Нали имаш само една наметка-невидимка.

— Имам само една наметка-невидимка — казах. — И имам само един другар. Не се ли намери спасение и за двама ни, ще умрем заедно.

Юм-Юм ме прегърна през рамо и каза:

— Много ми се иска да избягаш и да се добереш до дома, до Земята накрай света. И все пак толкова се радвам, че си готов да останеш с мен. Казвам си, че не бива, и въпреки това се радвам.

Юм-Юм още не бе доизрекъл тези думи, когато се случи нещо странно. Отново се появиха омагьосаните птици. Запърхаха с криле пред зарешетеното отворче. А в човките си държаха нещо. Крепяха го всички заедно. Нещо тежко — меч! Моят меч, който сечеше камък.

— О, Мио! — каза Юм-Юм, — омагьосаните птици са извадили твоя меч от дъното на Мъртвото езеро!

Втурнах се към зарешетеното отворче, протегнах трескаво ръце през прътите и поех меча. Той искреше като пламък, от него прокапваше вода и дори капките вода имаха огнен блясък.

— Благодаря, мили птички — казах.

Но птиците само ме изгледаха с искрящите си печални птичи очички и отлетяха със скръбни писъци към Мъртвото езеро.

— О, колко съм доволен, че посвирихме със свирките — каза Юм-Юм. — Иначе птиците никога не биха ни открили в тази кула.

Аз го слушах с половин ухо. В ръката си отново стисках меча! Моя меч, моя огньо! Чувствах се по-силен от когато и да било през живота си. Цялата кръв нахлу в главата ми. Мина ми през ума, какво ли прави моят баща, кралят, и си казах, че сигурно мисли за мен.

— А сега, Юм-Юм — казах, — сега вече иде последният час на рицаря Като.

Юм-Юм силно пребледня и очите му заискриха със странен блясък.

— А как ще отключиш седемте ключалки? — попита той. — Как ще се промъкнеш покрай седемдесет и седмината съгледвачи?

— Седемте ключалки ще разсека с меча — отвърнах му аз. — А наметката ще ме скрие от погледите на седемдесет и седмината съгледвачи.

Завързах наметката на раменете си. Приказното платно заблещука в мрака, заблещука тъй, сякаш искаше да освети целия замък на рицаря Като. Но Юм-Юм каза:

— Не те виждам, Мио. Но знам, че си тук. Ще те чакам, докато се върнеш.

— Ами ако никога не се върна… — подхвърлих аз и замълчах. Та можех ли да зная кой ще победи в схватката с рицаря Като?

В килията настъпи пълна тишина. Дълго време никой от двама ни не проговори. Накрая Юм-Юм каза:

— Ако никога не се върнеш, Мио, нека мислим един за друг. Нека мислим един за друг, докато можем.

— Добре, Юм-Юм — казах. — В последния си миг ще мисля за теб и за моя баща, краля.

Вдигнах меча и го забих във вратата, сякаш тя не беше от желязо, а от тесто. За меч, който сече камък, желязната врата беше просто като тесто. И наистина, безшумно, сякаш през тесто, мечът се заби в твърдото желязо. С няколко отривисти удара изрязах огромните ключалки.

Сетне отворих вратата. Тя изскърца леко. Отвън стояха на стража седмината съгледвачи. Щом чуха скърцането, те вкупом се обърнаха към вратата. Към вратата и към мен. Загърнат в блестящото приказно платно, на мен ми се струваше, че то искри тъй ярко, че не може да не ме видят.

— Чух как нещо изскърца в нощта — каза един от съгледвачите.

— Да, нещо изскърца в нощта — обади се друг.

Те се заоглеждаха на всички страни, но не ме видяха.

— Това ще да е била някоя от злите мисли на рицаря Като — намеси се трети.

А в това време аз бях вече далеч от тях.

Стисках меча, придържах наметката и тичах колкото ми крака държаха към залата на рицаря Като.

Навсякъде, във всички зали, по всички стълбища и коридори имаше съгледвачи, които стояха на стража. Големият черен замък гъмжеше от черни съгледвачи. Но те не ме виждаха. Нито ме чуваха. И аз ги подминавах, устремен към залата на рицаря Като.

Вече не се страхувах. Никога не съм се чувствал толкова безстрашен. Нямах нищо общо с онзи Мио, дето правеше колиби в Розовата градина и си играеше на Острова на зелените ливади. Аз бях рицар, на когото предстоеше схватка. И тичах, устремен към залата на рицаря Като.

Тичах много бързо. Наметката се вееше на раменете ми, блестеше и се вееше в мрака на замъка. А аз тичах, устремен към залата на рицаря Като.

Мечът изгаряше ръката ми като огън, искреше и пламтеше. Аз стисках здраво дръжката му. И тичах, устремен към залата на рицаря Като.

Мислех за моя баща, краля. Знаех, че той също мисли за мен. Скоро, скоро щеше да удари часът на разплата. Той не ме плашеше. Аз бях безстрашен рицар, рицар с меч в ръката. И тичах, устремен към залата на рицаря Като.

Цялата кръв бе нахлула в главата ми, сякаш в нея бушуваше водопад. Ето че най-сетне се изправих и пред залата на рицаря Като.

Отворих вратата. Заварих рицаря Като, седнал на каменната маса с гръб към мен. Видях как злобата му пускаше искри във въздуха наоколо.

— Обърни се, рицарю Като — казах. — Удари последният ти час!

Той се обърна. Аз хвърлих наметката и се изправих пред него с меча в ръка. Чудовищното му лице се сбръчка и посивя, в страшните му очи светеха само ужас и омраза. Сграбчи бързо един меч, който лежеше на масата до него. И се спусна в своя последен двубой.

Мечът му наистина беше страшен. И все пак не толкова страшен, колкото моят. Моят меч святкаше, блестеше и искреше, свистеше във въздуха като пламък и безмилостно посрещаше меча на рицаря Като.

Цял час продължи двубоят, който бе тъй очакван от стотици, стотици години. Безмълвният, жесток двубой, в който моят меч сечеше въздуха като пламък, кръстосваше се с меча на рицаря Като и накрая успя да го избие от ръката му. Изправен пред мен без оръжие, рицарят Като разбра, че е ударил последният му час.

Тогава разкъса черния кадифен елек на гърдите си.

— Гледай да улучиш сърцето! — викна той. — Гледай да ме промушиш право в моето каменно сърце. Толкова дълго ми е убивало и ми е причинявало болка.

Вгледах се в очите му. И открих в тях нещо странно. Видях, че рицарят Като жадува да се отърве от своето каменно сърце. Може би никой не мразеше рицаря Като тъй, както се мразеше той сам.

Не се колебах нито миг. Вдигнах огнения си меч, вдигнах го високо-високо и го забих дълбоко в чудовищното каменно сърце на рицаря Като.

В същия миг рицарят Като потъна вдън земя. Просто изчезна. Но на пода остана купчина камъни. Да, само купчина камъни. И една желязна ръка.

На перваза на прозореца в залата на рицаря Като се разхождаше сиво птиченце, което чукаше с човка на стъклото. Сигурно искаше да излети навън. Не бях го забелязал преди това и не ми беше ясно, къде може да е било скрито. Отидох при прозореца и го отворих, та да може да излети птиченцето. А то литна нависоко и весело зачурулика. Кой знае колко дълго беше живяло в плен.

Останах при прозореца да погледам птиченцето. И докато го гледах, видях, че нощта е отминала и е дошло утрото.