Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mio, min Mio, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012 г.)
Форматиране
Xesiona (2012 г.)

Издание:

Астрид Линдгрен. Мили мой Мио

ИК „САМПО“, София, 1998

Шведска. Второ издание

ISBN: 954-8048-36-1

История

  1. — Добавяне

Мили мой Мио

Да, утрото беше настъпило и времето беше прекрасно. Грееше слънце, леки галещи повеи на летен ветрец рошеха косите ми, докато стоях на прозореца. Надвесих се навън да погледна езерото. И видях едно ведро синьо езерце, в което се оглеждаше слънцето. От омагьосаните птици нямаше и помен.

О, какъв чудесен ден бе това, такъв един ден — само за игра. Загледах се във водата под мен, накъдрена от утринния ветрец. Така ми се прииска да хвърля нещо в езерото — на кого ли не му се приисква, като гледа вода. От толкова високо, кой знае колко хубаво би цопнало. Нямах друго, освен меча и затова хвърлих него. Зарадвах се, като видях как се завъртя във въздуха и как цамбурна във водата. Когато потъна, по повърхността й се образуваха големи кръгове. Големи, красиви кръгове, които все повече и повече се разширяваха, докато обхванаха цялото езеро. Беше много красиво.

Но нямах време да гледам кръговете, докато изчезнат. Трябваше час по-скоро да се върна при Юм-Юм. Знаех, че той се безпокои и ме чака.

Припнах обратно по същия път, по който бях дошъл тичешком само преди час. Сега големите зали и дългите коридори пустееха притихнали. Нямаше и помен от черните съгледвачи. Те бяха изчезнали до един. В изоставените зали грееше слънце. То осветяваше през решетките на прозорците провисналите от сводовете паяжини и не скриваше нищо от грозотата на стария замък.

Навсякъде беше толкова пусто и тихо, че изведнъж се уплаших да не би и Юм-Юм да е изчезнал. Хукнах да тичам все по-бързо и по-бързо. Но когато приближих кулата, чух Юм-Юм, който свиреше със свирката си, и се успокоих и зарадвах.

Отворих вратата на нашата килия и заварих Юм-Юм, седнал на пода. Щом ме видя, очите му светнаха, той скочи и каза:

— Нещо ме караше да свиря през цялото време. Защото ужасно се тревожех.

— Сега вече няма защо да се тревожиш — казах.

Толкова бяхме щастливи двамата с Юм-Юм. Не можехме да се нагледаме един на друг и непрекъснато се смеехме.

— А сега да се махаме оттук — казах аз. — Да се махаме веднъж завинаги.

Хванахме се за ръка и припнахме да се измъкнем от замъка на рицаря Като. Излязохме във вътрешния двор на замъка. И кого да видим — насреща ми препускаше в галоп Мирамис! Моят златогривест Мирамис! А край него подскачаше някакво бяло жребче.

Мирамис дойде право при мен, аз обгърнах с ръце шията му, дълго-дълго се притисках към красивата му глава и шепнех на ухото му:

— Мирамис, миличкият ми Мирамис!

А Мирамис ме изгледа с преданите си очи и аз разбрах, че е тъгувал по мен не по-малко, отколкото аз по него.

Насред вътрешния двор бе побит кол, а на земята до него се търкаляше верига. И аз се досетих, че Мирамис също е бил омагьосан. Черният кон, който стоеше нощес вързан насред двора, е бил той. А жребчето бе същото онова жребче, отвлечено навремето от рицаря Като от Тъмната гора. За това жребче бяха плакали с кървави сълзи стоте бели коня. А сега вече — край на сълзите. Сега вече жребчето щеше да се върне при тях.

— Ами останалите отвлечени от рицаря Като? — каза Юм-Юм. — Ами омагьосаните птици, те къде са?

— Нека слезем с Мирамис до брега на езерото и да ги потърсим — казах.

Яхнахме Мирамис, жребчето също препусна след нас колкото можеше. Излязохме през портата на вътрешния двор.

В същия миг чухме нещо странно и ужасяващо. Зад гърбовете ни се разнесе трясък, трясък, от който земята потрепери. Той идеше от замъка на рицаря Като, който се срути и се превърна в огромна камара камъни. Нямаше вече кули, нямаше пусти зали, нямаше мрачни виещи се стълби, нямаше решетъчни прозорци, нямаше нищо. Само една камара камъни.

— Няма го вече замъка на рицаря Като — каза Юм-Юм.

— Да, сега вече има само камъни — отвърнах.

От скалата, върху която се издигаше замъкът, до езерото долу водеше стръмна пътека. Стръмна, тясна и опасна пътека. Но Мирамис пристъпваше внимателно и леко, жребчето също, и така стигнахме невредими до брега.

На каменна тераса в подножието на голямата скала видяхме цял рояк дечурлига. Май нас чакаха, защото се втурнаха да ни посрещнат със сияещи лица.

— О, ето ги и братята на Ноно — каза Юм-Юм. — Ето сестричката на Ири и всички останали. Няма ги вече омагьосаните птици.

Слязохме от гърба на Мирамис. Децата ни наобиколиха — изглеждаха малко свенливи, но в същото време приветливи и щастливи. Единият от двамата братя на Ноно улови ръката ми и приглушено, сякаш не искаше да го чуят останалите, каза:

— Много се радвам, че ти си носил моята наметка. Много се радвам също, че магията най-сетне се развали.

Приближи се и едно момиченце, сестричката на Ири. Дори не вдигна очи към мен — гледаше все към езерото, защото беше много стеснително — и каза с глух глас:

— Много се радвам, че лъжицата ми е била у теб. Много се радвам също, че магията най-сетне се развали.

Другият брат на Ноно отпусна ръка на рамото ми и каза:

— Много се радвам, че успяхме да извадим твоя меч от езерото. Много се радвам също, че магията най-сетне се развали.

— Но сега мечът отново е на дъното на езерото — казах аз. — И това е добре, защото никога вече няма да ми е нужен меч.

— Да, а и ние никога не бихме могли да го извадим — каза братът на Ноно, — защото не сме вече омагьосани птици.

Огледах децата край мен.

— Коя от вас е дъщерята на тъкачката? — попитах.

Настъпи пълно мълчание. Всички притихнаха.

— Коя е дъщерята на тъкачката? — попитах отново, защото исках да й разкажа, че наметката ми е била подплатена с платно от стана на нейната майка.

— Това беше Милимани — обади се единият от братята на Ноно.

— А къде е тя? — попитах.

— Ето я Милимани — отвърна братът на Ноно.

Децата отстъпиха встрани. Досам водата върху една плоска скала лежеше момиченце. Завтекох се и паднах на колене до него. Момиченцето лежеше неподвижно със затворени очи. Беше мъртво. Личицето му белееше като платно, цялото му телце беше обгорено.

— Тя беше тази, която се хвърли срещу факлата — каза братът на Ноно.

Обзе ме отчаяние. Милимани беше мъртва заради мен. Колко тъжно! Как бих могъл да се веселя повече, след като заради мен Милимани беше мъртва?

— Не тъжи — каза братът на Ноно. — Милимани сама пожела така. Пожела да се хвърли върху факлата, макар да знаеше, че крилете й ще се подпалят.

— Но ето че сега е мъртва — казах аз, все тъй отчаян.

Братът на Ноно притисна в шепите си изгорените ръчички на Милимани.

— Трябва да те оставим тук, Милимани — каза той. — Но преди да си тръгнем, ще ти изпеем нашата песен за теб.

Всички деца насядаха по скалите край Милимани и запяха за нея, запяха песен, която сами бяха съчинили.

„Милимани, милата ни сестрица,

милата ни сестрица в дълбините потъна,

в дълбините потъна със криле обгорени.

Милимани, о, Милимани,

притихна тя в сън несмущаван

и никога вече не ще се събуди,

и никога вече не ще политне

с писък жален над водите мрачни.“

Да, защото вече няма мрачни води — каза Юм-Юм. — Сега се плискат само весели вълнички и те ще пеят за Милимани, докато тя лежи на брега в своя дълбок сън.

— Да имаше с какво да я завием — обади се сестричката на Ири. — Нещо мекичко, та да не й е толкова кораво върху скалата.

— Да завием Милимани с моята наметка — казах. — Да я завием с платното от стана на нейната майка.

И аз завих Милимани с моята наметка, подплатена с приказното платно. По-меко от ябълков цвят, по-галещо от вятъра, който полюшва нощем тревите, по-топло от алената кръв на сърцето — платно, изтъкано от нейната майка. Загърнах клетата Милимани с моята наметка много внимателно, та да й е мекичко, като лежи на скалата.

Ала тогава се случи нещо странно. Милимани отвори очи и ме погледна. Отначало само ме гледаше. После седна и огледа учудено всички деца наоколо. Продължи да се оглежда и колкото повече се оглеждаше, толкова по-голямо бе учудването й.

— Колко е синьо езерото — каза тя.

Само толкова. Сетне свали наметката и когато се изправи, по тялото й нямаше и помен от обгаряния, а всички ние така се зарадвахме, че тя се съживи.

Откъм езерото се зададе лодка. Някой гребеше енергично към нашия бряг. Когато лодката приближи, видях, че на веслата е Майстора-ковач, а до него седи и Ено.

Лодката скоро достигна крайбрежните скали и двамата скочиха на сушата.

— Казвах ли ви аз! — провикна се гръмогласно Майстора-ковач. — Казвах ли ви аз! Иде часът на разплата с рицаря Като, нали тъй ви рекох.

Ено приближи силно развълнуван.

— Само да ти покажа нещо, принц Мио — каза той.

Протегна съсухрената си ръка и я разтвори. В нея държеше зелен листец. Един такъв прекрасен листец — нежен, крехък, бледо-бледозелен и с тънки жилчици.

— Разлистил е в Мъртвата гора — каза Ено. — Преди малко го открих на едно дърво в Мъртвата гора.

И доволно закима и заклати посивялата си рошава глава.

— Всяка сутрин ще проверявам дали няма и други зелени листа в Мъртвата гора — каза той. — А това го вземи ти, принц Мио.

И той сложи листото върху дланта ми, убеден, че няма по-ценен дар от него.

Сетне отново закима и продължи:

— Седях си аз и стисках палци дано сполучиш, принц Мио. Седях в моята колиба и стисках палци дано сполучиш.

— Казвах ли ви аз? — подхвана отново Майстора-ковач. — Иде часът на разплата с рицаря Като, нали тъй ви рекох. И ето че дойде…

— А как си получи обратно лодката? — попитах аз Майстора-ковач.

— Върнаха ми я вълните на езерото — отвърна той.

Загледах се отвъд езерото към планината на Майстора-ковач и към колибата на Ено. Оттам започнаха да се задават и други лодки. По водата плъзнаха много-много лодки, а в тях седяха хора, които не познавах. Бледи хорица, които гледаха слънцето и езерото, а по лицата им се изписваше радост и почуда. Личеше си, че никога по-рано не са виждали слънце. А ето че сега то обливаше с ярка светлина езерото и околните скали и всичко изглеждаше тъй красиво. Само камарата на стария замък навръх скалата не беше красива. Но аз си казах, че някой ден тази камара сигурно ще обрасне в мъх. Някой ден тя ще изчезне под мек зелен мъх и никой няма да знае, че отдолу се намира замъкът на рицаря Като.

Знам едни розови цветчета, които виреят много добре върху мъх. Приличат на мънички, мънички камбанки и цъфтят по много наведнъж. Може би някой ден такива розови камбанки ще нацъфтят и сред мъха върху замъка на рицаря Като. А това вече ще е красиво, нали?

Пътят до дома беше дълъг, но не ни дотежа. Най-малките деца качихме на гърба на Мирамис, а най-най-най-малките се редуваха да яздят жребчето. На тях това им се стори чудесно. Останалите вървяхме пеш, чак докато стигнахме Тъмната гора.

Беше мръкнало и Тъмната гора отново ни посрещна като лунна гора. Отначало, когато навлязохме между дърветата, беше много тихо. Но изведнъж Мирамис изцвили пронизително и диво и из дълбините на Тъмната гора, също тъй пронизително и диво, му отвърнаха сто бели коня. Скоро те се зададоха насреща ни и земята потрепери под копитата им. Жребчето също се разцвили. Стараеше се да цвили пронизително и диво като големите коне, но издаваше само тихо смешни звуци, които едвам се чуваха. Но стоте бели коня все пак успяха да го чуят. О, как се зарадваха само, че жребчето се е завърнало! Наобиколиха го и всеки кон се стараеше да дойде колкото може по-близо до него, да го докосне, та да се убеди, че наистина е то, че наистина се е завърнало.

Сега вече имахме сто коня, а това означаваше край на ходенето пеш. Всяко дете получи кон, на който да язди. Аз самият яхнах Мирамис, а Юм-Юм се метна както винаги зад гърба ми, защото не искаше да язди на друг освен на Мирамис. Едно момиченце, най-малкото от всичките, качихме на гърба на жребчето.

Препуснахме през гората, а стоте бели коня изглеждаха необикновено красиви на лунната светлина.

Скоро между дърветата започна да се белее нещо. Видях разцъфтелите ябълки около къщата на тъкачката. Дърветата край къщата се губеха под цветната си премяна като под мека преспа сняг, а самата къщичка изглеждаше досущ като в приказките. Отвътре долиташе тракане и Милимани каза:

— Сигурно мама е седнала да тъче.

Скочи от коня току пред портата, помаха ни и каза:

— Много се радвам, че се прибрах у дома. Много се радвам, че се прибрах у дома, преди да са прецъфтели ябълките.

mili_moj_mio_pred_portata.png

Хукна по пътечката между ябълковите дървета и изчезна в къщата. И тъкачният стан изведнъж престана да трака.

Ала до Острова на зелените ливади ни чакаше още много път, а аз жадувах за дома, копнеех по моя баща, краля. Сякаш усетили това, стоте бели коня начело с Мирамис се издигнаха над Тъмната гора, извисиха се над най-високите върхове и се понесоха във въздуха към Острова на зелените ливади.

Беше вече утро, когато стигнахме Моста на зората. Пазачите току-що го бяха спуснали и той блестеше като сноп от златни лъчи и светлина. Протегнали напред шии, стоте бели коня препуснаха по него с развети гриви. Пазачите се вцепениха и ни загледаха смаяни. Но един от тях извади рог и като го наду, огласи със звука му целия Остров на зелените ливади. И от всички къщурки и колиби наизлезе народ, втурнаха се навън всички, които бяха тъгували и скърбели по отвлечените деца. А ето че сега децата идеха насреща им, яхнали бели коне — и нито едно дете не липсваше, всички се връщаха у дома си.

Белите коне продължиха в галоп през ливадите и скоро се озовахме край Розовата градина на моя баща, краля.

Тук всички деца слязоха от конете, а майките и татковците се втурнаха да ги посрещат и в радостта си май не се различаваха много от стоте бели коня, когато жребчето се завърна сред тях. Тук бяха и Ноно, и баба му, и Ири заедно със своите братчета и сестрички, и майката и таткото на Юм-Юм, и още много-много други хора, които никога не бях виждал, и всичките ту плачеха, ту се смееха, прегръщаха и целуваха децата, завърнали се у дома.

Ала моят баща, кралят, не беше сред тях.

Нямаше повече нужда от стоте бели коня и те препуснаха обратно към Тъмната гора. Видях как се отдалечиха в галоп през ливадите. Начело препускаше бялото жребче.

Юм-Юм, залисан да разказва на татко си и майка си всичко, което бяхме преживели заедно, не забеляза кога открехнах портичката към Розовата градина. Никой не забеляза кога се шмугнах в Розовата градина и аз останах доволен от това. Защото исках да вляза вътре сам. Тръгнах под сребърните тополи, а те свиреха както обикновено, розите също цъфтяха както обикновено, всичко, всичко беше както обикновено.

И тогава го видях. Видях моя баща, краля. Той стоеше на същото място, където го оставих, когато потеглих за Тъмната гора и Земята Отвъд. Стоеше там с протегнати към мене ръце. Хвърлих се в обятията му, обвих здраво, много здраво с ръце шията му, а той ме притисна към себе си и прошепна:

— Мили мой Мио!

Защото моя баща, кралят, ме обича много, а и аз страшно обичам моя баща, краля.

Последва един славен ден. Играхме в Розовата градина — аз, Юм-Юм, Ноно и неговите братя, Ири заедно с братчетата и сестричките си, всички останали деца. Ние с Юм-Юм показахме на другите колибата, която си бяхме построили, и те много я харесаха. Яздихме и на гърба на Мирамис, а той се втурна да прескача розовите храсти. А сетне играхме с моята наметка. Братът на Ноно не се съгласи да я вземе обратно.

— Тъй или иначе, подплатата си е твоя, Мио — каза той.

Играхме и на криеница с наметката. Аз я обръщах с подплатата навън, хуквах между розовите храсти и невидим за останалите, виках:

— Хванете ме де! Хванете ме де!

Те, разбира се, не можеха да ме хванат, макар че се опитваха.

Когато започна да се здрачава, всички деца трябваше да се приберат по къщите си. Майките и татковците им едва ли биха се зарадвали, ако се забавеха много в тази първа вечер отново у дома.

Ние с Юм-Юм останахме сами в старата колиба. Посрещнахме здрача в Розовата градина, като посвирихме със свирките си.

— Трябва добре да пазим свирките си — каза Юм-Юм. — И ако някога се изгубим, пак ще засвирим старата мелодия.

Точно тогава се появи моят баща, кралят, който идваше да ме прибере. Казах лека нощ на Юм-Юм и той припна към къщи. Казах лека нощ и на Мирамис, който пасеше отвън пред колибата. Сетне хванах за ръка моя баща, краля, и двамата тръгнахме към къщи през Розовата градина.

— Мили мой Мио, май пак си порасъл, докато те нямаше — каза моят баща, кралят. — Май тази вечер пак ще трябва да направим нова резка на кухненската врата.

Вървяхме под сребърните тополи, а здрачът обгръщаше Розовата градина като прозрачна синя мъгла. Белите птици се бяха прибрали по гнездата си. Но на върха на най-високата сребърна топола още стоеше Жал-птица и пееше сам-сама. Чудех се за какво ли пее сега, след като всички отвлечени деца бяха отново по домовете си. Но си казах, че Жал-птица все ще намери за какво да пее.

Овчарите из ливадите започнаха да палят своите огньове. Пламъците им лумваха ту тук, ту там и озаряваха тъй красиво здрача. Чух и самите овчари, които свиреха нейде надалеч. Свиреха старата мелодия.

Вървяхме ръка за ръка — ние с моя баща, краля — и размахвахме ръце. Моят баща, кралят, все ме поглеждаше и ми се усмихваше, а аз също вдигах често очи към него и се чувствах тъй щастлив.

— Мили мой Мио — казваше моят баща, кралят. Само толкова.

— Мили мой Мио — все повтаряше моят баща, кралят, докато вървяхме към дома в здрача.

А после дойде вечерта, дойде и нощта.