Астрид Линдгрен
Мили мой Мио (2)

В розовата градина

От друга страна, не знам какво точно да пиша на Бенка. Едва ли някой е преживявал нещо подобно на това, което се случи на мен. А и аз не знам как да го разкажа тъй, че Бенка наистина да ме разбере. Умувал съм с каква ли дума бих могъл да се изразя, но такава дума няма. Дали да не му пиша: „Случи ми се нещо повече от нечувано“. Но от това Бенка пак няма да разбере какво е да живееш в Земята накрай света. Пък и би трябвало да му изпратя поне десетина шишета, ако искам да му разкажа всичко за моя баща, краля, за Розовата градина, за Юм-Юм, за красивия бял Мирамис и за жестокия рицар Като от Земята Отвъд. Не, никога не бих могъл да му разкажа всичко, което ми се случи.

В Розовата градина моят баща, кралят, ме заведе още първия ден. Отидохме там привечер, вятърът шумолеше в дърветата. Докато вървяхме към Розовата градина, чух онази странна музика — сякаш звънтяха хиляди стъклени камбанки. Уж тихичко, а тъй завладяващо, сърцето ти да се разиграе, щом ги чуеш.

— Чуваш ли сребърните ми тополи? — каза моят баща, кралят.

Вървяхме, хванати за ръка. Леля Едла и чичо Сикстен никога не ме водеха така, никой преди това не го бе правил. Затова толкова ми хареса да вървя за ръка с моя баща, краля, нищо, че всъщност не подобаваше на годините ми.

Розовата градина беше заобиколена от висок зид. Моят баща, кралят, отвори една малка порта и се озовахме вътре.

Веднъж преди доста време бях заедно с Бенка на вилата на родителите му на остров Ваксхолм — седяхме двамата на една скала и ловяхме риба по залез-слънце. Случи се тъкмо по времето, когато цъфтяха шипките, а точно зад нашата скала имаше страшно много шипкови храсти. Далеч нейде от отвъдната страна на залива току се обади кукувица. И аз си помислих, че на този свят едва ли има по-голяма красота.

Само че тогава още не бях виждал градината на моя баща, краля. Не бях виждал неговите рози, всичките тези рози, от красиви, по-красиви, същински цветни водопади, нито пък неговите бели лилии, залюлявани от време на време от вятъра. Не бях виждал и неговите тополи с листа от чисто сребро, издигащи се тъй високо в небесата, че вечер, когато се спуснеше нощта, във върховете им припламваха звезди. Не бях виждал белите му птици, които прелитаха сред розите в градината, не бях чувал нищо, което да може да се оприличи на тяхната песен или на музиката от листата на сребърните тополи. Едва ли някой някога е чувал или виждал такава красота, каквато чух и видях аз в Розовата градина на моя баща, краля. Не смеех да помръдна, само стисках ръката му. Необходимо ми бе да усещам, че е до мен, защото цялата тази красота почти ме плашеше. А моят баща, кралят, ме погали по бузата и рече:

— Мили мой Мио, харесва ли ти градината ми?

Не можах да му отговоря, защото се чувствах някак странно — уж ми беше тъжно, пък всъщност никак не ми беше тъжно, а напротив.

Умувах какво да кажа на моя баща, краля, да не би да помисли, че тъгувам. Но преди да отворя уста, той сам ме изпревари:

— Радвам се, че ти е хубаво. Нека винаги бъде така, мили мой Мио.

И отиде да приказва със своя градинар, който стоеше встрани и го чакаше. Аз пък тръгнах да се поразходя сам. За малко да се замая от толкова много красота. Нещо отвътре приятно ме загъделичка, сякаш в тялото ми бълбукаше лимонада. Краката ми искаха да палуват, не ги свърташе на едно място, ръцете ми пращяха от сила. Да можеше Бенка да е при мен, че да се сборичкаме — така, само на шега, разбира се. Да, искаше ми се Бенка да е с мен. Защото ми липсваше другар на моите години, с когото да споделя всичките си радости. Но точно в този миг Бенка, горкичкият, навярно беше в Тегнерската градина, където духаше и валеше както обикновено и беше мрачно и неприветливо. Той сигурно вече знаеше, че съм изчезнал, и се чудеше къде ли съм се дянал и дали някога ще ме види отново, горкият! Така добре се разхождахме навремето двамата, че докато се разхождах в Розовата градина на моя баща, краля, все за Бенка си мислех. От миналото, останало зад гърба ми, единствено той ми липсваше. Наистина, нямаше никой друг, който да ми липсва. Е, може би и леля Лундин, която винаги се държеше тъй мило с мен. Но мислите ми ме отвеждаха най-вече при Бенка и докато се разхождах умълчан по една от криволичещите пътеки на Розовата градина, почувствах как приятният гъдел в тялото ми изчезна, натъжих се, оклюмах се. Изведнъж нещо ме накара да вдигна глава. И кого да видя на пътечката пред мен… да, за малко да го взема за самия Бенка. Ала не беше той. Там стоеше Юм-Юм. Тогава, разбира се, още не знаех, че това е Юм-Юм. Пред мен стоеше момче с тъмнокестенява коса и кафяви очи, досущ като Бенка.

— Ти кой си? — попитах.

— Аз съм Юм-Юм — отвърна то.

А аз забелязах, че все пак не прилича напълно на Бенка. Изглеждаше някак по-сериозно, по-кротко. Бенка, разбира се, също е кротък, и той като мене — кога повече, кога по-малко, но все се случваше и да се счепкаме, и да се посбием. Посърдим се малко, пък после пак се сдобрим. Докато с Юм-Юм ми се виждаше направо немислимо да се сбиеш. Прекалено кротък изглеждаше.

— Да ти кажа ли аз пък как се казвам? — попитах. — Казвам се Босе… не, какви ги говоря, казвам се Мио.

— Знам, че се казваш Мио — отвърна Юм-Юм. — Нашият повелител, кралят, разтръби из цялото кралство вестта, че Мио се е завърнал.

Представяте ли си! В радостта си, че най-сетне ме е намерил, моят баща, кралят, е наредил тази вест да обходи цялата му земя. Постъпил е малко хлапашки, но аз пък страшно се зарадвах, когато разбрах това.

— А ти имаш ли си баща, Юм-Юм? — попитах аз с искрена надежда и желание да е така, нали сам бях живял толкова дълго без баща, че знаех колко е тъжно.

— Разбира се, че имам баща — отвърна Юм-Юм. — Моят баща е градинар при нашия повелител, краля. Искаш ли да дойдеш с мен да ти покажа къде живея?

Исках, разбира се. И Юм-Юм припна пред мен по криволичещата пътека към най-отдалечения край на Розовата градина. Там се гушеше бяла къщурка със сламен покрив, досущ като в приказките. По стените и по покрива й се виеха толкова много рози, че от самата нея почти нищо не се виждаше. През отворените прозорци на воля влитаха и излитаха бели птици. От едната страна на къщурката имаше пейка, маса и цяла редица кошери, а самите пчели жужаха наоколо из розите. Навред се виеха гъсталаци от рози, издигаха се тополи и върби с листа от чисто сребро.

Откъм кухнята долетя глас:

— Юм-Юм, ти май забрави, че е време за вечеря?

Гласът беше на майката на Юм-Юм — тя излезе на прага и се засмя. И тогава видях, че е досущ като леля Лундин, само дето беше може би малко по-красива. Иначе имаше същите пълни бузи с дълбоки трапчинки и ме хвана за брадичката също както леля Лундин онзи път, когато каза: „Довиждане, довиждане, Бу Вилхелм Улсон“. Затова пък майката на Юм-Юм каза сега:

— Добре дошъл, добре дошъл, Мио! Искаш ли да вечеряш заедно с Юм-Юм?

— О, благодаря — казах. — Стига да не ви затрудня.

Тя каза, че никак нямало да я затрудня. Двамата с Юм-Юм седнахме на масата пред къщата. Майка му донесе голяма чиния с бухти, конфитюр от ягоди и мляко, че като се нахвърлихме двамата с Юм-Юм, щяхме да се пръснем от ядене — и все се гледахме един друг, и все се смеехме. Толкова ми беше хубаво заедно с Юм-Юм. По едно време долетя една от белите птици и отмъкна една бухтичка от чинията ми, а ние с Юм-Юм още повече се разсмяхме.

Тъкмо тогава се зададе моят баща, кралят, заедно с градинаря, таткото на Юм-Юм. И аз изведнъж се постреснах, че на моя баща, краля, може и да не му се понрави, дето съм седнал да се храня, а се смея тъй високо. Да, тогава още не знаех колко добър е моят баща, кралят, и че той ме обича такъв, какъвто съм си, че нищо не го радва така, както смехът ми.

Като ме видя там, моят баща, кралят, се спря.

— Мили мой Мио, седиш си тук и се смееш, а? — каза той.

— Да, извинявай — отвърнах аз, защото реших, че също като чичо Сикстен и леля Едла моят баща, кралят, не обича да се смеят високо.

— Смей се на воля — каза моят баща, кралят. Обърна се към градинаря и изрече следните странни думи: — Обичам птичите песни. Обичам музиката на моите сребърни тополи. Но най-много от всичко обичам да слушам смеха на сина си в Розовата градина.

Тогава за пръв път разбрах, че никога не бива да се боя от моя баща, краля, че каквото и да направя, той винаги ще ме гледа с благите очи, с които ме гледаше в този миг, отпуснал длан върху рамото на градинаря и заобиколен от пърхащите бели птици. И щом разбрах това, ми стана хубаво-хубаво, както никога не ми е било. Толкова ми беше хубаво, че ми се прииска да се разсмея от все сърце. Отметнах глава и като прихнах, почти подплаших птиците. Юм-Юм помисли, че продължавам да се смея заради птицата, която отмъкна една от бухтите и също избухна в още по-весел смях, а постепенно към него се присъединиха и татко му, и майка му, и моят баща, краля.

Когато се нахранихме, ние с Юм-Юм се втурнахме в Розовата градина, запремятахме се на кълбо по поляните, хукнахме да играем на жмичка сред розовите храсти. Толкова много тайни места имаше там, че ако в Тагнерската градина и околностите й можеха да се намерят дори десет пъти по-малко скривалища, двамата с Бенка пак щяхме да сме предоволни. Искам да кажа, Бенка би бил предоволен, нали аз самият, за мое щастие, никога вече няма да играя на криеница из Тегнерската градина.

Започна да се здрачава. Над цялата Розова градина се спусна прозрачна синкава мъгла. Белите птици замлъкнаха и се сгушиха в гнездата си. Замлъкнаха и сребърните тополи. В Розовата градина се възцари тишина. Само на върха на най-високата сребърна топола остана да пее голяма самотна черна птица. Тя пееше по-хубаво от всички бели птици, взети заедно, и ми се стори, че пее именно за мен. Но някак не ми се искаше да я слушам, защото от песента й ми ставаше болно.

— Свечерява се, а скоро ще дойде и нощта — каза Юм-Юм. — Трябва да си вървя.

— Не, не си отивай — помолих аз, — не искам да остана сам с тази странна песен — посочих черната птица и попитах: — Юм-Юм, коя е тя?

— Не знам — отвърна Юм-Юм. — За себе си я наричам Жал-птица. Просто защото е такава черна. Но може би си има съвсем друго име.

— Май нещо не ми харесва — казах.

— На мен пък Жал-птица ми харесва — отвърна Юм-Юм. — Има толкова добри очи. Лека нощ, Мио — сбогува се той и побягна.

Точно тогава се появи моят баща, кралят. Хвана ме за ръка и двамата тръгнахме към дома през Розовата градина. Жал-птица продължи да пее, но сега, когато стиснах ръката на моя баща, краля, от песента й вече не ми ставаше болно, а ми се искаше тя никога да не млъкне.

Преди да излезем през портата, видях само как Жал-птица разпери своите големи черни криле и полетя право към небето. А на него вече блещукаха три звездици.