Астрид Линдгрен
Мили мой Мио (6)

През тъмната гора

Докато живеех при чичо Сикстен и леля Едла, вземах от библиотеката книги с приказки. Но това не се харесваше много на леля Едла.

— Пак си забил нос в книгата — караше се тя. — Пък после има да се чудим защо си такъв бледен и жалък дребосък — ами като не излизаш навън с другите деца!

Не съм бил излизал — че аз почти през цялото време бях навън. Но може би леля Едла и чичо Сикстен биха предпочели изобщо да не се прибирам у дома. Сега поне трябва да са доволни, мисля си аз. Нали вече никога не се прибирам.

Успявах да попрочета нещичко само вечер — едва ли заради това съм бил все такъв блед. Да можеше леля Едла да ме види сега — какъв съм голям, як, загорял от слънцето, здрав. Да, загорял съм от слънцето и пращя от сили. Ако ме изправят сега на „Упландска“ срещу онзи Яне, хубавичко бих могъл да го натупам, дори с едната ръка, вързана за гърба. Само че не бих го сторил, защото не искам да се бия.

А какво ли би казала леля Едла, ако някой й разправи за кладенеца на среднощния шепот? Ако разбере, че и без да забиваш нос в книгата, без да бледнееш от седене в къщи, може хем да си на чист въздух, хем да научаваш колкото си искаш приказки. Току-виж това се харесало дори на леля Едла, макар че на нея кога ли нещо й е харесвало!

Все едно, просто ей тъй да знае, че в Земята на край света има кладенец, който нашепва приказки.

„Имало едно време един кралски син и веднъж, в лунна нощ, той излязъл със своя бял кон. Тръгнал през Тъмната гора…“

Тъй беше нареждал кладенецът. И тези думи просто не ми излизаха от ума. Караха ме да мисля, че не е избрал току-така тази приказка. Че аз съм кралският син, тръгнал някога през Тъмната гора, и че е дошло време отново да я прекося. Че цялата тази вечер кладенецът е разказвал и пял за мен, за да ме подсети какво трябва да сторя.

Попитах моя баща, краля, дали знае къде се намира Тъмната гора. Той знаеше.

— Тъмната гора се намира в Земята оттатък планините — каза той и в гласа му изведнъж прозвуча тъга. — Но защо питаш, мили мой Мио?

— Искам да отида там тази нощ, когато изгрее луната — отвърнах аз.

Моят баща, кралят, ме изгледа много странно.

— Тъй, тъй, толкова скоро — каза той и в гласа му прозвуча още повече тъга.

— Може би си против? — казах. — Може би ще се тревожиш, ако изляза нощем в Тъмната гора?

Моят баща, кралят, поклати глава.

— Не, защо да се тревожа — отвърна той. — Нищо страшно няма в една гора, която спи кротък лунен сън.

Но сетне се умълча, подпря чело с ръка и аз разбрах, че го измъчва тревожна мисъл. Приближих се до него, обгърнах раменете му, за да го утеша, и казах:

— Искаш ли да си остана при теб, у дома?

А той дълго ме гледа и в очите му имаше толкова много тъга.

— Не, мили мой Мио, не бива. Луната вече изгря и Тъмната гора те очаква.

— И ти наистина няма да тъгуваш? — попитах аз.

— Няма, наистина — каза той и ме погали по главата.

Хукнах да питам Юм-Юм дали ще дойде с мен в Тъмната гора. Но не бях направил и няколко крачки, когато ме спря гласът на моя баща, краля:

— Мили мой Мио!

Извърнах се и видях, че стои с разперени ръце. Втурнах се обратно, хвърлих се в обятията му и той дълго-дълго ме притиска към себе си.

— Но аз ще се върна скоро — казах.

— Дали? — попита, по-скоро само пошепна, моят баща, кралят.

Открих Юм-Юм пред къщата на градинаря и му разказах, че тръгвам към Тъмната гора.

— Тъй, тъй, най-сетне — каза Юм-Юм.

Не ми стана ясно защо, когато казах, че ще тръгна към Тъмната гора, моят баща, кралят, рече: „Тъй, тъй, толкова скоро“, а Юм-Юм — „Тъй, тъй, най-сетне“. Но нямаше време да разсъждавам над това.

— Идваш ли с мен? — попитах Юм-Юм.

Юм-Юм пое дълбоко въздух.

— Да — извика той. — Да, да!

Доведох Мирамис, който пасеше в Розовата градина, и му казах, че потегляме към Тъмната гора. А Мирамис започна да танцува, сякаш по-радостна вест отдавна не беше чувал. И щом ние с Юм-Юм се метнахме на гърба му, понесе се като стрела.

Когато вече излизахме от Розовата градина, чух, че моят баща, кралят, ме вика.

— Мили мой Мио! — викаше ме той с най-тъжния глас, който някога съм чувал. Но аз не можех да се върна. Не, не можех.

Имаше много път до Земята оттатък планините. Без кон като Мирамис не бихме могли да стигнем до нея. Не бихме могли да превалим високите планини, които се издигаха почти до небесата. Но за Мирамис нямаше нищо по-лесно от това. Той се понесе над планинските върхове като птица, докато не го накарах да се приземи на най-високия връх, покрит от вечни снегове. Останахме върху гърба на Мирамис и се загледахме в земята, която ни очакваше в полите на планината. Под нас се стелеше Тъмната гора, огряна от луната, и тя изглеждаше тъй красива, в нея нямаше сякаш нищо опасно. Май беше вярно, че гора, потънала в лунен сън, не таи нищо лошо. Да, моят баща, кралят, беше прав: тук всички бяха добри, не само хората. Всички гори и ливади, всички потоци и зелени дъбрави бяха добри и не таяха нищо лошо. Да, нощта беше тиха и кротка като деня, луната галеше с лъчите си като слънцето и в мрака нямаше нищо враждебно. Нямаше нищо, от което да ни е страх.

Не, имаше нещо, от което да ни е страх. Едно-единствено нещо.

Както си седяхме върху гърба на Мирамис, далеч оттатък Тъмната гора различих земя, която тънеше в пълен враждебен мрак. Мрак, който те кара да потръпваш само като го зърнеш.

— Каква е онази ужасна земя? — попитах аз Юм-Юм.

— Оттам започва Земята Отвъд — каза Юм-Юм. — Това са пределите на Земята Отвъд.

— Земята на рицаря Като — казах аз.

В миг Мирамис се разтрепера, сякаш го втресе, а от планините се откъртиха големи скали и се затъркаляха с гръм и трясък надолу към долината.

Да, имаше една-единствена заплаха — рицарят Като. Той наистина си беше за страх. Страх, голям страх. Но аз реших да пропъдя мисълта за него.

— А сега напред към Тъмната гора — подвикнах на Юм-Юм. — Напред към Тъмната гора.

Мирамис изцвили и планинските върхове му отвърнаха с пронизително, диво ехо. Сетне бавно се заспуска към лунната гора в подножието на планината. А от гората също долетя ехо, сякаш в нощта изцвилиха още сто други коня.

Спускахме се все по-надолу и по-надолу, докато копитата на Мирамис докоснаха върховете на дърветата. Сетне продължихме да се спускаме между кичестите и зелени клони. И така се озовахме в Тъмната гора.

Не съм виждал кой знае колко много гори през живота си, но едно мога да кажа: друга такава гора едва ли има. Да, Тъмната гора криеше някаква тайна. Чувствах, че из нея витае голяма и странна тайна, ала може би луната бе успяла да я забули някак и затова тя оставаше скрита за мен. Поне засега. Клоните шумоляха, нашепваха си я, но аз нищо не разбирах. Дърветата изглеждаха неподвижни, блестяха на лунната светлина и знаеха тайната, а аз не знаех нищо.

Изведнъж някъде отдалеч до нас достигна чаткане на копита. Сякаш сто коня препускаха в галоп из нощта, а когато Мирамис изцвили, сякаш сто коня изцвилиха в ответ. Чаткането на копита долиташе все по-близо и по-близо, цвиленето ставаше все по-диво и по-диво, докато накрая те изникнаха пред нас с развяващи се гриви — сто бели коня, които тъй приличаха на Мирамис. Мирамис се втурна сред тях и всички вкупом препуснаха по една горска просека. Ние с Юм-Юм, вече на земята, застанахме под едно дърво, а белите коне, предвождани от Мирамис, се впуснаха в лудешка гонитба из лунната гора.

— Толкова са щастливи — каза Юм-Юм.

— А защо са щастливи? — попитах аз.

— Защото Мирамис отново е сред тях — каза Юм-Юм. — Ти не знаеше ли, че Мирамис е свързан с тъмната гора?

— Не, не знаех — отвърнах аз.

— Много неща не знаеш ти, Мио — каза Юм-Юм.

— А как стана тъй, че Мирамис се озова при мен? — попитах аз.

— Нашият повелител, кралят, оповести, че иска един от белите му жребци да дойде на Острова на зелените ливади, за да стане твой кон.

Загледах се в Мирамис, който препускаше в галоп из лунната гора и беше толкова щастлив, и изведнъж се разтревожих.

— Юм-Юм, мислиш ли, че Мирамис тъгува, задето трябва да стои при мен? — попитах. — Може би все нещо го тегли към Тъмната гора?

Щом изрекох тези думи, Мирамис препусна към мен в галоп. Опря глава на рамото ми и замря, само от време-навреме тихичко процвилваше.

— Виждаш ли сега, че предпочита да е край теб — каза Юм-Юм.

Така се зарадвах! Погалих Мирамис и му дадох едно захарче, а когато той докосна ръката ми, за да го вземе, почувствах колко меки бяха бърните му.

Продължихме да яздим през гората, следвани от стоте бели коня. Отново долавях, че наоколо витае някаква тайна. Знаеха я цялата гора, всички дървета, зелените липи и трепетликите, шумолящи тъй тихо над главите ни, когато минавахме под тях, знаеха я белите коне и птиците, разбудени от тропота на копитата, знаеха я всички, всички, освен мен. Юм-Юм май беше прав, като казваше: „Много неща не знаеш ти, Мио“.

Препуснах в галоп сред дърветата и белите коне също подкараха в галоп. Носихме се тъй бързо напред. Червената ми наметка се закачи на един клон. Ами ако дървото искаше да ме задържи, да ми разкаже тайната? Но не, аз бързах. Продължих в галоп, а наметката ми се скъса, и то здравата.

Насред гората имаше къща — отново една от онези приказни бели къщурки със сламен покрив. Край нея цъфтяха ябълкови дървета. Цветчетата им белееха на лунната светлина. Единият от прозорците беше отворен и отвътре долиташе тракане. Сякаш някой тъчеше на стан.

— Дали да не надзърнем кой тъче? — казах аз на Юм-Юм.

— Защо не? — отвърна той.

Слязохме от Мирамис и тръгнахме към къщата по пътечката между ябълковите дървета. Похлопахме на вратата и тракането веднага секна.

— Влизайте, момчета — каза някой. — Откога ви чакам.

Влязохме в къщурката, а вътре, седнала край стан, седеше тъкачка. Много мила жена, която ни кимна за поздрав.

— Защо тъчеш нощем? — попитах аз.

— Защото тъка бленуваното платно — каза тя. — А то се тъче само нощем.

През прозореца грееше луната, осветяваше платното и то проблясваше тъй красиво. По-красиво платно никога не съм виждал.

— Приказното платно и бленуваното платно се тъкат нощем — каза тя.

— Какво втъкаваш, че платното ти е толкова красиво? — попитах аз.

Тя не ми отговори, а отново се зае да тъче. Тракаше със совалката и тихичко си тананикаше:

„Лунен лъч, лунен лъч,

и кръв от сърцето алена,

и сребро, и сребро, и по малко пурпур,

цвят от ябълка, цвят от ябълка най-накрая

и ще бъде платното меко и галещо,

от нощния вятър в тревите по-галещо.

Ала Жал-птица гората пак оглася.“

Нареждаше думите тихо и равно и песента не ми се стори кой знае колко хубава. Но когато свърши, някъде откъм гората до мен долетя друга песен, която познавах. Права беше тъкачката — Жал-птица пак огласяше гората. Пееше от върха на едно дърво — сърце да те заболи като я слушаш.

— Защо пее Жал-птица? — попитах аз тъкачката.

А тя се разплака, сълзите й се търколиха върху платното, превърнаха се в ситен лъскав маргарит и то стана още по-красиво.

— Защо пее Жал-птица? — повторих аз въпроса си.

— Пее за милото ми момиче — отвърна тъкачката и още повече се разплака. — Пее за отвлеченото ми мило момиче.

— Кой е отвлякъл милото ти момиче? — попитах аз. Но вече сам знаех отговора. Нямах нужда от него. — Недей да изричаш името — казах.

— Не, няма, защото тогава ще помръкне лунната светлина — каза тъкачката. — Лунната светлина ще помръкне, а белите птици ще заронят кървави сълзи.

— Защо ще заронят кървави сълзи? — попитах.

— Заради жребчето, което също беше отвлечено — каза тъкачката.

— Чуй как Жал-птица оглася цялата гора!

Стоях насред стаята, през отворения прозорец долиташе песента на Жал-птица и аз се заслушах в нея. Толкова вечери беше пяла тя за мен там, в Розовата градина, но тогава не разбирах за какво пее. Сега вече знаех. Тя пееше за всички отвлечени, за дъщерята на тъкачката, за братята на Ноно и за сестричката на Ири, и за още много, много други деца, заловени от жестокия рицар Като и отведени в неговия замък.

По тях скърбяха в къщурките на Острова на зелените ливади и в Земята на другия бряг на морето и оттатък планините. Скърбяха по децата, по всички изчезнали деца. Имаха по кого да скърбят дори белите коне от Тъмната гора и те плачеха с кървави сълзи, само щом чуеха името на похитителя.

Рицарят Като! Какъв страх изпитвах от него! Страх, голям страх! Но както стоях насред къщурката и слушах песента на Жал-птица, с мен стана нещо странно. Изведнъж разбрах защо е трябвало да прекося нощем Тъмната гора. От Тъмната гора започваха пределите на Земята Отвъд. А аз трябваше да отида в нея. Да отида и да премеря сили с рицаря Като, макар че изпитвах страх, голям страх. Да, толкова ме беше страх, че като си представех какво трябва да сторя, идеше ми просто да заплача.

Тъкачката се бе заела отново с платното. Тананикаше отегчителната песенчица: „Лунен лъч, лунен лъч, и кръв от сърцето алена“ и сякаш забрави, че ние с Юм-Юм сме още там.

— Юм-Юм — подхванах аз и гласът ми прозвуча някак особено. — Юм-Юм, а сега ще продължа към Земята Отвъд.

— Знам — отвърна Юм-Юм.

Останах силно изненадан.

— Как така знаеш? — попитах аз. — Че допреди малко и аз самият не знаех това.

— Много неща не знаеш ти, Мио — рече Юм-Юм.

— А ти, ти всичко ли знаеш? — попитах аз.

— Да, знам — каза Юм-Юм. — Отдавна знам, че ще отидеш в Земята Отвъд. Всички знаят това.

— Всички ли?

— Да — каза Юм-Юм. — Знае го Жал-птица. Знае го ей тази тъкачка. Знаят го стоте бели коня. Знае го Тъмната гора — нашепват си го дърветата, тревата и ябълковите цветчета там отсреща, всички знаят.

— Тъй ли?

— Знаят го всички овчари от Острова на зелените ливади — нали това разказват със свирките си нощем. Знае го Ноно. Знаят го неговата баба, Ири, братята и сестрите му. Знае го Кладенецът на среднощния шепот. Повярвай ми, всички знаят.

— Ами моят баща, кралят… — прошепнах аз.

— Твоят баща, кралят, го е знаел винаги — отвърна Юм-Юм.

— И той държи да тръгна, така ли? — попитах аз и без да искам, гласът ми леко потрепера.

— Да, държи — отвърна Юм-Юм. — Тежко му е, но държи да тръгнеш.

— А мен така ме е страх — проплаках аз. Едва сега почувствах колко ме е страх. Хванах Юм-Юм за ръката. — Юм-Юм, не смея — казах. — Защо моят баща, кралят, държи да го сторя именно аз?

— Може да го стори само момче от кралски род — отвърна Юм-Юм. — Да, само момче от кралски род.

— Ами ако това означава смърт за мен? — попитах аз и стиснах Юм-Юм още по-здраво за ръката.

Той не ми отговори.

— Каквото ще да става, моят баща, кралят, държи да тръгна, така ли?

Тъкачката бе спряла да тъче и в къщата беше съвсем тихо. Жал-птица мълчеше. Дърветата не помръдваха листа, не се чуваше никакво шумолене. Пълна тишина.

Юм-Юм кимна.

— Да — рече той, но толкова тихо, че едвам го чух. — Каквото и да става, твоят баща, кралят, държи да тръгнеш.

Обзе ме голямо отчаяние.

— Но аз не смея — развиках се. — Не смея! Не смея!

Юм-Юм не каза нищо. Погледна ме само и думица не пророни. Но Жал-птица запя отново и песента й беше такава, че сърцето ми за малко да се пръсне от мъка.

— Пее за милото ми момиче — въздъхна тъкачката, зарони сълзи по платното и те се превърнаха в маргарит.

Стиснах юмруци.

— Юм-Юм — казах, — тръгвам. Тръгвам към Земята Отвъд.

В същия миг Тъмната гора зашумоля, а Жал-птица изви едни такива трели, каквито едва ли някога са огласяли друга гора на света.

— Знаех си аз — рече Юм-Юм.

— Прощавай, Юм-Юм — промълвих аз и почувствах, че отново ми иде да заплача. — Прощавай, мили ми Юм-Юм!

А Юм-Юм ме погледна с дружелюбните си очи съвсем като Бенка. Сетне се усмихна и каза:

— И аз идвам с теб.

Приятел беше Юм-Юм, истински приятел. Толкова се зарадвах, че и той ще дойде с мен. Но пък не исках да се излага на опасност.

— Не, Юм-Юм — възразих аз. — Не бива да идваш с мен там, където отивам сега.

— И аз идвам с теб — повтори Юм-Юм. — Момче от кралски род на бял кон със златна грива и свита от един-единствен приятел — тъй е предречено. Не можеш да промениш нещо, което е предопределено от стотици, стотици години.

— От стотици, стотици години — подхвана и тъкачката. — Спомням си, че тъй пееха ветровете в онази вечер, когато засадих моите ябълкови дървета, а това беше толкова отдавна. Преди стотици, стотици години… — замълча малко и добави: — Ела, Мио, трябва да закърпя наметката ти.

Свали платното от стана, отряза от него и закърпи мястото, където се бе раздрала наметката, докато яздех през гората. Подплати с чудесното лъскаво платно дори цялата наметка и когато тя обгърна раменете ми, почувствах колко лека, мека и топла е сега.

— Давам най-красивото си платно на този, който ще спаси милото ми момиче — каза тъкачката. — Ще ти дам и хляб, хляб за гладни гърла. Разпределяй го пестеливо! Защото по пътя те чака глад.

Тя ми даде хляб и аз й благодарих. Сетне се обърнах към Юм-Юм.

— Тръгваме ли, Юм-Юм?

— Тръгваме — отвърна той.

Излязохме през вратата. Тръгнахме по пътечката между ябълковите дървета. Яхнахме Мирамис. А Жал-птица разпери черни криле и полетя към планината.

Стоте бели коня не помръдваха, само ни гледаха, докато се отдалечавахме между дърветата. Да, те не ни последваха. Ябълковите дървета блестяха на лунната светлина като отрупани със сняг. Блестяха като отрупани със сняг… Може би никога вече нямаше да видя толкова красиви разцъфтели ябълки.