Астрид Линдгрен
Мили мой Мио (5)

Кладенецът на среднощния шепот

Все още не бях виждал Земята на другия бряг на морето и оттатък планините. Но един ден, както се разхождаме из Розовата градина, аз попитах моя баща, краля, дали може да яздя по Моста на зората. Моят баща, кралят, спря, повдигна лицето ми с две ръце и ме погледна с много доброта и загриженост.

— Мили мой Мио — каза той. — Броди, където искаш из царството ми. Играй из Острова на зелените ливади, язди, където ти душа иска из Земята на другия бряг на морето и оттатък планините. Кръстосвай навред, където е готов да те заведе Мирамис — от изток на запад и от север на юг. Но едно запомни: съществува и тъй наречената Земя Отвъд.

— Кой живее там? — попитах аз.

— Рицарят Като — отвърна моят баща, кралят, и лицето му помръкна. — Жестокият рицар Като.

Щом изрече името, в Розовата градина сякаш се промъкна зъл и опасен дух. Белите птици се изпокриха по гнездата си. Жал-птица нададе пронизителен писък и запляска с големите си черни криле. И в същия миг погинаха тъй много рози.

— Мили мой Мио — каза моят баща, кралят. — Ти си най-скъпото, което имам, и сърцето ми се свива от мъка, щом си помисля за рицаря Като.

Сребърните тополи се разлюляха, сякаш из клоните им премина буря. По земята се посипаха безброй листа и докато те летяха из въздуха, стори ми се, че някой плаче. Хвана ме страх от рицаря Като. Страх, много голям страх.

— Ами щом сърцето ти се свива от мъка, тогава не мисли повече за него — казах аз.

Моят баща, кралят, закима и улови ръката ми.

— Прав си — отвърна той. — Още известно време ще се старая да пропъждам мисълта за рицаря Като, а ти ще свириш на свирката си и ще правиш колиби в Розовата градина.

И отново тръгнахме, за да потърсим Юм-Юм.

Моят баща, кралят, трябваше да се грижи за толкова много неща в голямото си царство, но въпреки това винаги намираше време за мен. Никога не ме отпращаше: „Върви си, сега съм зает!“. Приятно му беше да бъде с мен. Всяка сутрин двамата излизахме в Розовата градина. Той ми показваше къде са свили гнезда птиците, оглеждаше колибата ни, наставляваше ме как да яздя Мирамис, разговаряше за какво ли не с двама ни, и с мен, и с Юм-Юм. Именно това — че разговаряше и с Юм-Юм — толкова ми харесваше! Така се държеше с мен и таткото на Бенка. Приятно ми беше, когато той разговаряше с мен, а Бенка ни слушаше със задоволство, сякаш си мислеше: „Това си е моят татко, но на мен ми харесва, че той разговаря и с теб“. А сега и аз на свой ред си мислех същото, когато моят баща, кралят, разговаряше с Юм-Юм.

Добре е все пак, че двамата с Юм-Юм излизахме часове наред на езда, защото иначе моят баща, кралят, нямаше да има време за своето голямо царство. Ако понякога не изчезвахме от сутрин до вечер, моят баща, кралят, сигурно би оставал да си играе и да разговаря с мен наместо да си гледа работата. Затова беше добре, че имах и Юм-Юм, и Мирамис.

О, милият ми Мирамис, какви разстояния съм изминавал на неговия гръб. Той, Мирамис, ме преведе за пръв път и по Моста на зората — никога няма да забравя това.

Беше на разсъмване, пазачите на моста току-що го бяха спуснали за този ден. Меката трева мокрееше от роса и златните копита на Мирамис се навлажниха, но това не го спря. На нас с Юм-Юм още ни се спеше, защото бяхме станали много рано. Но хладният и свеж въздух галеше приятно лицата ни и щом се понесохме през ливадите, бързо се разсънихме. Стигнахме Моста на зората тъкмо когато слънцето изгряваше. Понесохме се по него, сякаш препускахме по сноп от златни лъчи и светлина. Мостът се издигаше високо-високо над водата. Като погледнеш надолу, свят да ти се завие. Да, яздехме по най-високия и най-дългия мост на света. Златната грива на Мирамис блестеше на слънцето. Той препускаше все по-бързо и по-бързо и ние се изкачвахме все по-високо и по-високо. Копитата му трещяха като гръмотевици. Всичко беше прекрасно и всеки миг очаквах да видя Земята на другия бряг на морето — всеки миг, всеки миг.

— Юм-Юм — провикнах се аз. — Юм-Юм, не е ли хубаво, не е ли прекрасно…

И изведнъж открих какво ни чака. Открих ужасното, което ни предстоеше. Мирамис се носеше в галоп право към една пропаст. Мостът внезапно свършваше. Изчезваше насред въздуха, защото пазачите не го бяха спуснали както трябва. И вместо да свършва при Земята на другия бряг на морето, между него и тази земя оставаше огромна пропаст, където не се виждаше никакъв мост, а само ужасена бездна. Май никога през живота си не съм изпитвал такъв страх. Исках да изкрещя на Юм-Юм, но не можех. Дръпнах поводите на Мирамис и опитах да го спра, но той не ми се подчини. Изцвили диво и продължи в галоп право към смъртта, а копитата му все тъй трещяха. Толкова ме беше страх! Всеки миг щяхме да паднем в пропастта, всеки миг щяха да заглъхнат копитата на Мирамис и да остане само неговото цвилене, докато, обгърнат от развятата си златна грива, той лети към бездната. Замижах и си представих моя баща, краля. А копитата на Мирамис все тъй трещяха като гръмотевици.

Изведнъж те заглъхнаха. Долавях шум, но той бе станал различен. Чуваше се само шумолене, сякаш Мирамис препускаше по нещо меко. Отворих очи, огледах се и тогава открих, че Мирамис препуска във въздуха. О, милият ми златогривест Мирамис, той се носеше из въздуха със същата лекота както по земята! Стига да искаше, можеше да препуска по облаци и да прескача звезди. Никой друг не може да се похвалих кон като моя. И никой не ще разбере какво е да седиш върху гърба му, сякаш плуваш из въздуха, и да виждаш далеч долу в ниското, окъпана от слънцето, Земята на другия бряг на морето.

— Юм-Юм — провикнах се аз. — Юм-Юм, Мирамис можел да препуска по облаците.

— Че ти не знаеше ли? — учуди се Юм-Юм, сякаш нямаше нищо странно в това, което умееше Мирамис.

— Не, откъде можех да знам? — отвърнах аз.

А Юм-Юм се разсмя.

— Много неща не знаеш ти, Мио — каза той.

Яздихме дълго горе из висините — Мирамис прескачаше белите облачета, а ние се забавлявахме и веселяхме. Но накрая все пак ни се прииска да слезем на земята. Мирамис се спусна бавно и кацна — озовахме се в Земята на другия бряг на морето.

— Ето и една зелена ливада за твоя златогривест Мирамис — каза Юм-Юм. — Остави го да пасе тук, а пък ние да вървим при Ири.

— Кой е Ири? — попитах аз.

— Малко търпение — отвърна Юм-Юм. — Ири живее на един хвърлей оттук заедно с братята и сестрите си.

И като ме хвана за ръка, Юм-Юм ме поведе към една къща, която се намираше наблизо. Бяла къщурка със сламен покрив, и тя сякаш взета направо от приказките. Не мога да си обясня кое я правеше да изглежда като взета от приказките — дали нещо, което витаеше във въздуха, или старите дървета наоколо, дали градинските цветя с приказното си ухание или пък нещо друго. Насред двора пред къщата на Ири имаше и един стар кръгъл кладенец. Почти съм сигурен, че именно заради този кладенец къщата на Ири изглеждаше като взета от приказките. Защото вече няма такива кладенци — аз поне не бях виждал.

Около кладенеца бяха насядали пет деца. Най-голямото беше момче. Гледаше ни приветливо и цялото му лице грееше в усмивка.

— Видях ви, като се спускахте към земята — каза то. — Много хубав кон имате.

— Казва се Мирамис — поясних аз. — А това е Юм-Юм, аз пък се казвам Мио.

— Знам — каза момчето. — Аз се казвам Ири, а това са моите братя и сестри.

През цялото време Ири се държеше тъй дружелюбно и мило. И той, и братята и сестрите му, сякаш всички се радваха, че сме дошли.

Такова нещо, честна дума, не ми се беше случвало на „Упландска“. Тамошните момчета, приближиш ли ги, веднага ще ти се озъбят като вълци, особено пък ако не те познават добре. Те все бяха против някого, все някого не допускаха в игрите си. И най-често това бях аз. Само Бенка беше винаги готов да играе с мен. Но имаше там един здравеняк на име Яне. Никога нищо не му бях направил, ала щом ме видеше, провикваше се: „Чупка, че като ти зашия един, свитки ще ти излязат!“ След което аз не се и опитвах да се включа в играта на топчета или в която и да е друга игра. Защото останалите поддържаха Яне и за всичко му пригласяха. Нали беше един такъв здравеняк.

Когато си свикнал на такива като Яне, започваш едва ли не да се чудиш, че има деца като Ири, Юм-Юм и Ноно, като сестрите и братята на Ири, които винаги са мили.

Ние с Юм-Юм седнахме до Ири на ръба на кладенеца. Погледнах надолу. Кладенецът беше толкова дълбок, че дъното му не се виждаше.

— Как вадите вода от него? — попитах.

— Изобщо не вадим вода — отвърна Ири. — Този кладенец не е за вадене на вода.

— А за какво тогава? — попитах аз.

— Наричат го Кладенеца на среднощния шепот — каза Ири.

— И защо? — попитах.

— Потрай до вечерта и сам ще разбереш — каза Ири.

Прекарахме целия ден с Ири, със сестрите и братята му, в игри сред старите дървета. А когато огладняхме, Минона-Нел, сестрата на Ири, донесе за всички ни хляб от кухнята. И той беше от хляба за гладни гърла и ми се услади не по-малко от първия път.

В тревата между дърветата намерих някаква лъжичка, и то сребърна. Показах я на Ири, а той изведнъж се натъжи.

— Лъжичката на нашата сестрица — каза той. — Мио намери лъжичката на нашата сестрица — подвикна и на братята и сестрите си.

— Къде е сестра ви? — попитах аз.

— При рицаря Като — отвърна Ири. — Отвлече я жестокият рицар Като.

Щом произнесе това име, въздухът около нас стана леденостуден. Големият слънчоглед, който цъфтеше в градината, клюмна и увяхна и много, много пеперуди изгубиха крилата си, тъй че никога вече нямаше да полетят. И мен ме хвана страх от рицаря Като. Страх, голям страх.

Понечих да дам на Ири сребърната лъжичка, но той каза:

— Задръж лъжичката на нашата сестрица. На нея никога вече няма да й потрябва, а все пак ти я намери.

Сестричките и братчетата на Ири заплакаха, когато чуха, че на тяхната сестрица никога вече няма да й потрябва лъжичка. Но постепенно се заиграхме и забравихме тъжните мисли. Пъхнах лъжичката в джоба си и скоро забравих за нея.

Но през цялото време, докато играехме, очаквах с нетърпение вечерта, защото много ми се искаше да науча нещо повече за необикновения кладенец.

Така, в игри, премина денят и започна да се здрачава. Ири се спогледа странно с братята и сестрите си и каза:

— Хайде!

И те се впуснаха към кладенеца и насядаха по ръба му. Ние с Юм-Юм също седнахме при тях.

— А сега пълно мълчание — каза Ири.

Всички се смълчахме и зачакахме. А мракът между старите дървета започна да се сгъстява и къщурката на Ири още повече заприлича на къщурка от приказките — заобиколена от странна дрезгавина, а не от черен мрак, тъй като все още продължаваше да се здрачава. Нещо сумрачно, странно и стародавно витаеше над къщата, над дърветата, но най-вече над кладенеца, край който бяхме насядали в кръг.

— Пълно мълчание — прошепна Ири, макар че дълго време никой не бе проговарял. Останахме смълчани, а сред дърветата продължи да става все по-сумрачно, все по-тъмно. Обгръщаше ме пълна тишина и нищичко не чувах.

Но изведнъж чух. Да, наистина. Чух как долу в кладенеца нещо започна да шепти. Дълбоко, дълбоко в ниското нещо започна да шепти и да мотолеви. Някакъв странен глас, който не бих могъл да оприлича на никой друг глас. И този глас зашепна приказки. Приказки, които не можеха да се сравняват с никои други приказки, които бяха по-хубави от всички приказки на света. Май нищо друго не обичам тъй, както приказките — надвесих се над кладенеца, та да чувам още по-добре какво шепне гласът. Понякога той дори пропяваше, пропяваше най-странни и прекрасни песни.

— Що за чудат кладенец е това? — попитах аз Ири.

— Кладенец на приказките и песните и аз само това знам — отвърна Ири. — Кладенец на забравените приказки и песни, тези, дето ги е имало много-много отдавна и дето много-много отдавна са били забравени. Помни ги до една единствено Кладенецът на среднощния шепот.

Не мога да кажа колко дълго седяхме така. Между дърветата ставаше все по-тъмно, а гласът от кладенеца долиташе все по-тихо и по-тихо. Накрая съвсем престанахме да го чуваме.

Затова пък от зелената ливада долетя цвиленето на Мирамис. Той сякаш искаше да ме подсети, че е крайно време да се връщам при моя баща, краля.

— Довиждане, Ири, довиждане, Минона-Нел, довиждане на всички — казах аз.

— Довиждане, Мио, довиждане, Юм-Юм — каза Ири. — И скоро пак да дойдете!

— Да, скоро пак ще дойдем — отвърнах аз.

Прибрахме Мирамис и щом се метнахме на гърба му, той препусна към дома в пълен галоп. Вече не беше толкова тъмно, защото на небето бе изгряла луна и тя озаряваше всички зелени ливади и всички притихнали дървета, тъй че те блестяха като да бяха от сребро — досущ като тополите у дома в Розовата градина на моя баща, краля.

Стигнахме Моста на зората и аз за малко да не го позная. Съвсем се беше променил. Сега изглеждаше като сноп от сребърни лъчи.

— Нощем носи друго име — каза Юм-Юм, когато стъпихме на моста.

— И какво е то? — попитах.

— Мост на лунната светлина — отвърна Юм-Юм.

Стъпихме върху Моста на лунната светлина, малко преди пазачите да започнат да го вдигат и в далечината насреща ни заблещукаха пламъчета — огньовете на овчарите от Острова на зелените ливади. Над целия свят се бе спуснала тишина, пълна тишина — единствено копитата на Мирамис чаткаха по моста. На лунна светлина Мирамис можеше да мине почти за призрачен кон — Гривата му не изглеждаше вече златна, а сребриста.

Мислите ми се въртяха около Кладенеца на среднощния шепот и около приказките, които бях чул. Една от тях особено ми хареса. Тя започваше така: „Имало едно време един кралски син и веднъж, в лунна нощ, той излязъл със своя бял кон“.

Представяте ли си, та това бих могъл да бъда аз! Нали бях кралски син.

Все повече приближавахме Острова на зелените ливади и копитата на Мирамис все тъй трещяха като гръмотевици. А през цялото време на мен не ми излизаше от ума онази приказка, която започваше тъй прекрасно: „Имало едно време един кралски син и веднъж, в лунна нощ, той излязъл със своя бял кон“.