Астрид Линдгрен
Мили мой Мио (8)

В мъртвата гора

Затворили-незатворили вратата на Ено, чухме цвиленето на Мирамис. Той цвилеше пронизително и отчаяно. Сякаш викаше: „Мио, ела ми помогни!“

От страх сърцето ми замря.

— Юм-Юм, с Мирамис става нещо — провикнах се аз. — Чу ли? С Мирамис става нещо!

— Тихо — каза Юм-Юм. — Заловили са го… съгледвачите.

— Съгледвачите са заловили Мирамис ли? — викнах аз, без изобщо да ме е грижа, че някой може да ме чуе.

— Не викай така — прошепна Юм-Юм. — Иначе току-виж и нас заловили.

Но аз не исках да слушам. Мирамис, моят Мирамис! Да ми отнемат моя кон! Най-красивия и най-добрия кон на света!

Чух как той отново изцвили и ми се стори сякаш викаше: „Мио, няма ли да ми помогнеш!“.

— Ела — каза Юм-Юм, — трябва да видим какво правят с него.

Тръгнахме в тъмното нагоре по скалите. Пълзяхме, катерехме се. Остри зъбери раздираха пръстите ми, но аз нищо не усещах. Толкова бях отчаян заради Мирамис.

Той стоеше високо горе на една скала и блестеше бял в мрака. Моят Мирамис, най-белият и най-красивият кон на света! Цвилеше диво и се вдигаше на задни крака, за да се освободи. Но беше обкръжен от петима черни съгледвачи — двама от тях го държаха за юздите. Толкова беше подплашен, горкият Мирамис — и нищо чудно. Тъй страшни изглеждаха черните съгледвачи, които разговаряха помежду си с противни, дрезгави гласове. Ние с Юм-Юм пропълзяхме донякъде, по-нататък вече не смеехме, и залегнахме зад една скала, откъдето чувахме какво си говореха съгледвачите.

— Най-добре да го закараме с черната лодка направо на другия бряг на Мъртвото езеро — каза един от тях.

— Да, направо на другия бряг на Мъртвото езеро при рицаря Като — обади се друг.

Искаше ми се да кресна: „Само да сте посмели!“, но нищо не извиках. Та кой щеше да излезе срещу рицаря Като, ако съгледвачите ме заловяха? Ох, защо трябваше точно аз да меря сили с рицаря Като? Лежах зад скалата и горчиво се разкайвах: Да си бях стоял у дома при моя баща, краля, където никой не би могъл да ми отнеме коня! От езерото долитаха писъците на омагьосаните птици, но в този миг не исках и да зная за тях. Не, не исках и да зная за тях. Ако зависеше от мен, съгласен бях цял живот да останат омагьосани, стига аз да си получех обратно моя златогривест Мирамис!

— Навярно някой е преминал границата — каза един от съгледвачите. — Белият кон сигурно е носел някого на гърба си. Врагът е сред нас.

— Може само да ни радва, ако врагът е сред нас — каза друг. — Толкова по-лесно ще е да го заловим.

Толкова по-лесно ще е за рицаря Като да го смачка и да го унищожи.

Разтреперах се, когато чух тези думи. Аз бях преминалият границата враг, врагът, който рицарят Като трябваше да смаже и унищожи. Все повече се разкайвах, че бях дошъл. И така ми домъчня за моя баща, краля! А дали и на него му беше домъчняло, дали се тревожеше за мен? Да можеше да е до мен и да ми се притече на помощ! Да можех да поговоря с него малко! Да му кажа: „Знам, че държиш да изляза срещу рицаря Като, но бъди така добър и не искай това от мен. Помогни ми да си върна Мирамис и да се махнем оттук! Никога по-рано не съм имал свой кон, сам знаеш, и толкова много го обичам. Никога не съм имал и баща, и това знаеш. Но ако рицарят Като ме залови, никога вече няма да се върна при теб. Помогни ми да се махна! Не искам да стоя повече тук. Искам да бъда край теб. Искам да се прибера заедно с Мирамис у дома, на Острова на зелените ливади“.

Както лежах замислен зад скалата, сякаш изведнъж чух гласа на моя баща, краля. Въобразявах си, разбира се, но наистина ми се стори, че чувам гласа му.

— Мили мой Мио! — каза той.

Само толкова. Но аз разбрах, че иска да бъда храбър, а не да се свивам, да плача и да хленча като дете. Отнели ми бяха Мирамис, вярно. Но нали бях рицар, а не някогашният Мио, дето строеше колиби в Розовата градина и бродеше със свирката си по хълмовете на Острова на зелените ливади. Да, аз бях рицар, и то добър рицар, не като Като. А рицарите са храбри и не плачат.

И аз не заплаках, макар че пред очите ми съгледвачите задърпаха Мирамис надолу към езерото и го качиха в една голяма черна лодка. Не заплаках, макар че Мирамис цвилеше, сякаш го биеха с камшик. Не заплаках и когато съгледвачите вдигнаха веслата и чух как започнаха да гребат в тъмната вода. Ударите на веслата достигаха все по-приглушено до мен, за последен път чух как Мирамис изцвили отчаяно нейде в далечината, а сетне лодката изчезна и повече не се видя — и дори тогава аз не заплаках. Та нали бях рицар!

Не съм плакал ли? Плаках и още как! Клечах зад скалата, притиснал чело в коравия камък, и хлипах тъй, както никога през живота си не съм хлипал. Добрите рицари трябва и да казват истината. А истината е, че плаках. Заради Мирамис. Хлипах ли, хлипах и щом си представех преданите му очи, още повече се разплаквах. Тъкачката разправяше, че стоте бели коня плачели с кървави сълзи за отвлеченото жребче. Може би и аз плачех с кървави сълзи за Мирамис, знам ли. Милият ми златогривест Мирамис! Нямаше го вече и едва ли щях да го видя отново.

Юм-Юм се наведе над мен и сложи ръка на рамото ми.

— Стига плака, Мио — каза той. — Време е да вървим при Майстора-ковач. Нали ти трябва меч.

В мен имаше още много неизплакани сълзи, но аз ги преглътнах. Преглътнах ги колкото може по-дълбоко. И така тръгнахме да търсим Майстора-ковач.

„Хванете през Мъртвата гора“ — беше казал Ено.

Но къде ли се намираше тази Мъртва гора?

— Трябва да намерим Майстора-ковач, преди да е отминала нощта — казах аз на Юм-Юм. — Мракът ще ни крие от съгледвачите. Трябва да побързаме и да прекосим Мъртвата гора още тази нощ.

Тръгнахме обратно по скалите към къщичката на Ено. Тя беше обгърната от мрак и тишина, никой не охкаше отвътре. Продължихме напред в нощта и така стигнахме до Мъртвата гора. В тази гора не се чуваше нито свиренето на вятър, нито шумоленето на листа, защото в нея нямаше нежни зелени листица, които да шумолят. Там се издигаха само мъртви черни стволи с мъртви чепати черни клони.

— Ето че се озовахме в Мъртвата гора — каза Юм-Юм, когато тръгнахме сред дърветата.

— Да, озовахме се — казах аз. — Но дали някога ще се измъкнем от нея?

Защото това бе гора, в която направо да се изгубиш, гора като от сънищата. Вървиш, вървиш, а тя край няма.

Докато вървяхме през Тъмната гора, ние с Юм-Юм се държахме ръка за ръка и се чувствахме много слаби и съвсем беззащитни. Мъртвите дървета се издигаха тъй нагъсто, че не виждахме почти нищо пред себе си.

— О, защо растат тъй нагъсто дърветата! — въздъхна Юм-Юм. — Защо е толкова черен този мрак, защо сме толкова слаби и безпомощни!

Вървяхме ли, вървяхме. От време на време някъде отдалеч до нас достигаха гласове. Това бяха съгледвачите. Ено май имаше право, като казваше, че съгледвачите на рицаря Като са навред. Цялата Мъртва гора явно гъмжеше от тях. А щом ги чуехме някъде в далечината между дърветата, ние с Юм-Юм веднага спирахме и затаявахме дъх.

Вървях ме ли, вървяхме.

— Дълга е нощта тук в Мъртвата гора — каза Юм-Юм. — Но още по-дълъг е навярно пътят до пещерата на Майстора-ковач.

— Юм-Юм, дали ще го намерим… — подхванах аз.

Но изведнъж млъкнах. Думица повече не можах да кажа. Защото насреща ни между дърветата се зададе цяла потеря черни съгледвачи. Юм-Юм също ги забеляза и стисна здраво ръката ми. Те още не ни бяха открили, но всеки миг щяха да се нахвърлят върху нас и край… никога нямаше да премеря сили с рицаря Като. И още следващата нощ Ено щеше да открие сред кръжащото над езерото ято две нови, жално проплакващи птици.

Съгледвачите все повече приближаваха, а ние стояхме като заковани, без да помръдваме. Ала тогава се случи нещо странно. Един стар черен ствол току до нас се разтвори и аз открих, че е кух отвътре. Преди да разбера какво става, ние Юм-Юм се намерихме в хралупата и се сгушихме разтреперани като пиленца, над които кръжи ястреб. Съгледвачите бяха вече досами нас и ние чувахме какво приказват.

— Някой говореше тук, в Мъртвата гора — каза един от тях. — Кой може да говори в Мъртвата гора?

— Врагът е сред нас — каза друг. — В Мъртвата гора трябва да е говорил той, врагът.

— Ако врагът е тук, в Мъртвата гора, скоро ще го заловим — каза трети. — Търсете, търсете навсякъде!

И ние чухме как те се впуснаха да търсят и претърсват между дърветата, слушахме дебнещите им стъпки, гушехме се и се чувствахме слаби и подплашени.

Търсиха, търсиха, но не ни откриха. Гласовете им постепенно се отдалечиха и заглъхнаха. Накрая всичко утихна. Кухото дърво ни бе спасило.

Защо ни спаси кухото дърво, не ми беше много ясно. Може би цялата Мъртва гора мразеше рицаря Като и искаше да помогне на този, който се готвеше да премери сили с него. Може мъртвият ствол да е бил някога здраво, младо дърво с много зелени листа, готови да зашумолят, щом засвири вятър в клоните му. Навярно злобата на рицаря Като бе съсипала и умъртвила тези листа. Не ми се вярва дърветата да простят на някого, който е умъртвил зелените им листица. Сигурно затова дървото искаше да помогне на този, който се готвеше да премери сили с рицаря Като.

— Благодаря, милото ми дърво — казах аз, когато излязохме от хралупата.

Но дървото остана нямо, безжизнено и нищо не ми отговори.

А ние продължихме да вървим през Мъртвата гора.

— Вече се развиделява — каза Юм-Юм, — а още не сме намерили пещерата на Майстора-ковач.

Да, нощта си отиваше. Но утрото не беше ведро и светло като у дома. Тукашното утро беше сиво, страховито и дрезгаво — то почти не се различаваше от мрака. Припомних си часовете на зазоряване у дома, на Острова на зелените ливади, когато яздехме Мирамис из росната трева и всяка тревица блещукаше от капчиците по нея. Потънал в мисли за Мирамис, почти забравих къде се намираме. Затова нито се учудих, нито се стреснах, когато чух тропота на приближаващи копита. Ето го и Мирамис, казах си аз.

Ала Юм-Юм ме стисна здраво за лакътя и прошепна:

— Чуваш ли! Из Мъртвата гора яздят съгледвачи.

И аз разбрах, че всичко е свършено. Сега вече нищо не можеше да ни спаси. Всеки миг измежду дърветата щяха да изникнат черните съгледвачи, щяхме да ги видим, а те на свой ред също щяха да ни забележат. Щяха да връхлетят като вихрушка, препускайки, да се наведат и да ни метнат на конете, а сетне да се понесат към замъка на рицаря Като. Аз никога нямаше да премеря сили с него. И още на следващата нощ Ено щеше да открие сред кръжащото над езерото ято две нови, жално проплакващи птици.

Всичко беше свършено. За мен нямаше никакво спасение. Тропотът на копита се чуваше все по-близо. Ала тогава се случи нещо странно. Земята пред краката ни се разтвори и аз открих, че там има пещера. И преди да разбера какво става, ние с Юм-Юм се озовахме сгушени долу в пещерата, разтреперани като зайчета, подгонени от лисица.

Тъкмо на време! Копитата трополяха вече съвсем наблизо. В следващия миг над главите ни изтопуркаха съгледвачите, минаха над пещерата. Чухме чаткането на копита — тежките копита на конете изтрещяха точно над пещерата. Няколко буци пръст се откъртиха и се посипаха отгоре ни. А ние се гушехме и се чувствахме тъй слаби и подплашени.

Но сетне всичко утихна. Утихна, сякаш в мътната гора нямаше и помен от съгледвачи. Дълго чакахме.

— Мисля, че вече може да се измъкваме — казах аз най-накрая.

Ала в същия миг отново отекна ужасяващия тропот на копита. Съгледвачите се връщаха. Още веднъж над главите ни прокънтяха копита, чухме гласовете и виковете на съгледвачите. Те слязоха от конете и се разположиха на земята досами пещерата. Виждахме ги през отвора й. Седяха тъй близо до нас, само да речахме, с пръст можехме да ги пипнем. И чувахме какво си говореха.

— Заповед на рицаря Като — да бъде заловен врагът — каза един от тях. — Врагът, който е яздил белия жребец, трябва да бъде заловен тази нощ, тъй гласи заповедта на рицаря Като.

— Врагът е сред нас — обади се друг, — ще го заловим и още как. Търсете, търсете навсякъде!

Тъй близо до нас седяха и си говориха как щели да ни заловят! Изглеждаха от черни по-черни и от страшни по-страшни сред зловещата сивкава дрезгавина и безчетните мъртви дървета, а черните им коне лудо въртяха глави и тъпчеха земята.

— Търсете, търсете навсякъде — подкани един съгледвач. — Ето тук, каква е тази дупка?

Вход на пещера — обади се друг. — Може би врагът се крие в нея. Търсете навсякъде!

Ние с Юм-Юм се вкопчихме здраво един в друг. Сега вече всичко беше свършено, ясно.

— Ще проверя с копието — каза един от съгледвачите.

— Ако врагът се крие вътре, ще го намуша с острието.

И през отвора се подаде черно копие. Бяхме се сгушили колкото може по-навътре в пещерата. Ала копието беше толкова дълго! Острието му все повече приближаваше, ръгаше на всички посоки. Нас обаче така и не ни уцели. Заби се в стената между Юм-Юм и мен, но не ни уцели.

— Търсете, из цялата Мъртва гора търсете — ревнаха съгледвачите отвън. — Заповед на рицаря Като — да се залови врагът! Тук го няма. Търсете навсякъде!

И съгледвачите се метнаха отново на черните коне и препуснаха напред.

Бяхме спасени. Пещерата ни спаси, но защо ли? Може би дори земята и пръстта мразеха рицаря Като и искаха да помогнат на този, който идеше да премери сили с него? Може би някога върху тази пръст бе расла мека зелена трева. Трева, окъпана рано сутрин от роса. Навярно злобата на рицаря Като бе съсипала и умъртвила тази трева. Не ми се вярва пръстта да прости на някого, който е умъртвил меката зелена трева, расла някога върху нея. Сигурно затова земята предложи закрила на този, който идеше да премери сили с рицаря Като.

— Благодаря, мила земьо — казах аз на тръгване.

Но земята не ми отговори. Тя остана безмълвна, а пещерата изчезна.

Тръгнахме отново и дълго вървяхме, докато най-накрая Мъртвата гора свърши. Насреща ни се изправиха скали и планини. Какво беше моето отчаяние — стояхме отново пред скалите край Мъртвото езеро! Да, голямо беше отчаянието и за двама ни, и за Юм-Юм, и за мен. Излизаше, че всичко е било напразно. Никога нямаше да намерим Майстора-ковач. След цяла нощ бродене из Мъртвата гора стояхме отново там, откъдето бяхме тръгнали. Отново пред нас бе къщурката на Ено — мъничка, сива, схлупена. И за да не се срути, тя все тъй се подпираше на една висока, черна като въглен скала.

— Това сигурно е най-черната планина на света — каза Юм-Юм.

Най-черната планина — но нали точно там трябваше да търсим пещерата на Майстора-ковач! В най-дълбоката пещера на най-черната планина, тъй беше казал Ено.

— О, Юм-Юм — подхванах аз. — Сега вече ще видиш…

Но бързо млъкнах. Да, всичко беше свършено.

Защото откъм Мъртвата гора връхлетя дълга-дълга потеря от черни съгледвачи. Някои тичаха, други препускаха на черни коне, но всички се носеха към нас. Бяха ни забелязали и крещяха шумно с неестествените си дрезгави гласове:

— Врагът е сред нас. Ето го! Да се залови! Да се залови! По заповед на рицаря Като врагът трябва да се залови!

Ние с Юм-Юм стояхме, притиснали гърбове към планината зад нас, а съгледвачите все повече приближаваха. Да, всичко беше свършено. Никога нямаше да премеря сили с рицаря Като. Стана ми тъжно, много тъжно. Идеше ми да се хвърля на земята и да заплача. Още на следващата нощ Ено щеше да различи сред кръжащото над езерото ято още една птица, една нова птица, която щеше да плаче по-високо и по-жално от всички останали. А Ено щеше да я гледа от прозореца и да мълви сам на себе си:

— Ето че там сега лети и принц Мио.