Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mio, min Mio, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012 г.)
Форматиране
Xesiona (2012 г.)

Издание:

Астрид Линдгрен. Мили мой Мио

ИК „САМПО“, София, 1998

Шведска. Второ издание

ISBN: 954-8048-36-1

История

  1. — Добавяне

Най-дълбоката пещера в най-черната планина

Ала тогава се случи нещо странно. Скалата, към която стояхме притиснати, се разтвори и преди да разбера какво става, двамата с Юм-Юм се озовахме вътре в планината, разтреперани като агънца, подгонени от вълк.

Вече нямаше от какво толкова да се боим. Намирахме се вътре в планината, а съгледвачите останаха навън, скалната стена се затвори и в нея нямаше никаква пролука. Тук те не можеха да ни хванат. Но до нас все пак достигаше как вилнеят навън.

— Търсете, търсете навсякъде — крещяха те. — Врагът беше сред нас, а сега изчезна. Търсете навсякъде!

— Търсете, търсете — казах аз. — Тук никога няма да ни откриете.

Олекна ни и на двамата, на Юм-Юм и на мен, и ние волно се разсмяхме вътре в планината. Ала щом се сетих за Мирамис, смехът ми секна.

Огледахме се. Намирахме се в голяма пещера. Край нас беше мрачно, но не съвсем тъмно. Отнякъде, неясно откъде мъждукаше светлина. На всички посоки навътре към недрата на планината от пещерата се разклоняваха галерии.

„В най-дълбоката пещера на най-черната планина живее Майстора-ковач“ — тъй беше казал Ено. Може би някоя от тези мрачни галерии водеше към Майстора-ковач, но коя точно? Нямахме никаква представа. Кой знае още колко щяхме да се лутаме, преди да я открием.

— Е, озовахме се поне в най-черната планина — каза Юм-Юм.

— Озовахме се — казах аз, — вярно, но дали някога ще се измъкнем отново от нея?

Планина като от сънищата. Вървиш, вървиш из причудливи мрачни галерии, а те край нямат.

Хванахме се с Юм-Юм за ръка и тръгнахме навътре към недрата на планината. Чувствахме се тъй слаби и неуверени, а до най-дълбоката пещера сигурно имаше още много път.

— О, защо е тъй злокобна планината! — каза Юм-Юм. — Защо са тъй мрачни галериите, защо сме тъй слаби и безпомощни!

Вървяхме ли, вървяхме. Галериите непрекъснато се разклоняваха. Водеха в най-различни посоки. Сякаш цялата планина бе прорязана от мрежата на мрачни галерии. Понякога мъждивата светлина стигаше до нас малко по-силно, тогава различавахме пътя на няколко крачки пред себе си, но случваше се и да вървим в такъв мрак, че нищо да не виждаме. На места сводовете тъй се снижаваха, че беше невъзможно да вървиш изправен, а на места оставаха високо над главите ни като в катедрала. По скалните стени сълзеше вода, отвред пронизваше студ и ние се загръщахме още по-плътно в наметките си, за да не мръзнем.

— Дали някога ще се измъкнем оттук, дали ще намерим Майстора-ковач? — каза Юм-Юм.

По едно време огладняхме и извадихме малко от хляба за гладни гърла. Отчупихме си само по залък, защото не знаехме колко време ще трябва да изкараме с него.

Ядохме вървешком. Тъкмо бях преглътнал моя залък, когато се озовахме на кръстопът, от който можеше да се тръгне в три различни посоки.

По скалите сълзеше вода, а аз бях жаден. Спрях да опитам водата. Не беше особено вкусна, но друга нямаше. Когато утолих жаждата си, извърнах се да кажа нещо на Юм-Юм. Ала Юм-Юм го нямаше. Беше изчезнал. Може би изобщо не бе забелязал, че спрях да пия вода, може би вървеше напред и мислеше, че го следвам.

Отначало никак не се изплаших. Спрях насред разклонението и се почудих кой ли път е хванал Юм-Юм. Той едва ли можеше да се е отдалечил на повече от няколко крачки, значи достатъчно бе да извикам името му.

— Юм-Юм, къде си? — викнах аз с цяло гърло. Но викът ми се чу само като зловещ шепот. Що за странна планина бе това? Скалите погълнаха моя вик, задушиха го и от него остана само шепот. И този шепот се върна като ехо. Отекна многократно в планината.

— Юм-Юм, къде си? — шепнеха мрачните сводове. — Юм-Юм, къде си… Юм-Юм, къде си?

Колко се изплаших! Опитах да викам по-високо, но планината продължи да шепне. Не можех да повярвам, че това е моят глас, струваше ми се, че шепне някой друг. Някой друг, който се спотайваше нейде в планината и ми се присмиваше.

— Юм-Юм, къде си… Юм-Юм, къде си — шепнеше той.

О, как се изплаших тогава! Втурнах се наляво, но само след няколко крачки хукнах обратно към разклона, хванах десния път, пак се върнах, втурнах се по средната галерия. Юм-Юм, накъде си тръгнал? Вече не смеех да викам, защото шепотът на планината ми се струваше по-ужасен от всичко останало. Но си казвах, че Юм-Юм сигурно ще почувства как се топя от мъка по него и сам ще се върне.

Пътят продължаваше да се разклонява. Нови мрачни галерии тръгваха на всички възможни посоки, а аз се лутах насам-натам и търсех ли, търсех. Казвах си, че не бива да плача, нали бях рицар. Но нямах сили да бъда повече рицар. Представих си как Юм-Юм, залутан из някой друг край на пещерата и също тъй нещастен, ме вика, паднах ничком върху грапавите скали и захлипах като онзи път, когато съгледвачите отвеждаха Мирамис. Сега вече нямах нито Мирамис, нито Юм-Юм. Бях сам-самичък. Лежах на земята, плачех и се разкайвах за това, че бях дошъл тук, не разбирах как можа моят баща, кралят, да поиска от мен да напусна дома и да изляза срещу рицаря Като. Да можеше в този миг моят баща, кралят, да се появи, бих му казал какво мисля.

„Виждаш ли колко самотен съм сега! — бих му казал аз. — Няма го вече Юм-Юм, ти знаеш, че той е най-добрият ми другар, откак изгубих Бенка. А ето че сега изгубих и Юм-Юм. Останах сам-самичък, и то не за друго, а защото ти пожела да премеря сили с рицаря Като.“

За пръв път си помислих, че моят баща, кралят, може би не е съвсем прав да ме излага на всичките тези изпитания. Ала както лежах, плачех и мислех за него, изведнъж сякаш чух гласа му. Въобразявах си само, разбирам, но наистина ми се стори, че чувам неговия глас.

— Мили мой Мио — каза той.

Само толкова. Но сякаш искаше да ми каже, че няма защо да тъгувам. И аз реших, че може би все пак ще открия Юм-Юм.

Като понечих да се изправя, нещо изпадна от джоба ми, Малката върбова свирка, която ми беше издялкал Ноно. Върбовата свирка, на която свирех, когато се бяхме събрали край вечерния огън на Острова на зелените ливади.

„Дали да не засвиря? — казах си аз. — Дали да не изкарам онази стара мелодия, на която ни учи Ноно?“. Спомних си, че с Юм-Юм се бяхме уговорили, ако някога се изгубим, всеки от нас да засвири старата мелодия.

Опрях свирката до устните си. Но се боях да духна. Страхувах се да не би и от нея, както и от гърлото ми, да излязат само зловещо глухи звуци. Но реших, че каквото и да става, трябва поне да опитам. Така засвирих онази мелодия.

О, колко ясно отекна тя! Отекна в мрачната планина тъй звучно, чисто и прекрасно, едва ли не по-прекрасно отколкото на Острова на зелените ливади.

Изкарах мелодията докрай и се ослушах. Нейде далеч, далеч из недрата на планината до мен достигнаха в отговор ясни звуци. Чуваха се слабо, но аз разбрах, че ми отговаря Юм-Юм. И се почувствах по-щастлив от когато и да било.

Продължих да свиря и макар да бях толкова щастлив, сълзите ми не пресъхнаха отведнъж — вървях напред, свирех и си поплаквах. Поплаквах си по мъничко, съвсем по мъничко, докато вървях напред, свирех и се ослушвах за свирката на Юм-Юм. Понякога тя се чуваше по-наблизо и аз винаги се стараех да вървя в посоката, от която долитаха звуците. Те се чуваха все по-близо и по-близо. Все по-ясно и по-ясно, все по-звучно и по-звучно до мен долиташе старата мелодия, свирена от друга свирка, не от моята. И насред мрачната галерия пред мен току изникна Юм-Юм. Юм-Юм, моят най-добър другар! Протегнах ръка и го докоснах. Прегърнах го през раменете. Исках да се уверя, че това наистина е той. И това беше той, моят най-добър Другар.

— Ако някога срещна отново Ноно, непременно ще му благодаря за свирките, които ни издялка — каза Юм-Юм.

— Аз също — казах.

Но после ми мина през ума, че едва ли ще срещнем отново Ноно.

— Юм-Юм, накъде да вървим сега? — попитах.

— Все едно накъде, важното е отново да вървим двама — каза Юм-Юм, сякаш четеше мислите ми.

И отново тръгнахме да вървим, да вървим, но вече не се чувствахме тъй слаби и неуверени. Нали бяхме отново двама и свирехме със свирките си. Старата мелодия отекваше в най-черната планина тъй звучно и прекрасно, сякаш искаше да ни утеши, да ни вдъхне смелост. Пътят тръгна надолу. Все по-надолу и по-надолу. Мъждукащата светлина, която ни сочеше пътя из планината, стана малко по-силна. Навярно идваше от огън. Да, по мрачните скални стени играеше огнено зарево, трептеше и хвърляше все по-големи отблясъци.

А ние все повече и повече се приближавахме до този огън, докато вървяхме и свирехме. Свирехме старата мелодия и в мига, в който влязохме в пещерата на Майстора-ковач.

Това беше ковачница, в която гореше огромен огън. Насред ковачницата имаше огромна наковалня, а до наковалнята стоеше мъж. Най-високият и най-силният мъж, който съм виждал някога. Мъжът имаше гъста рижава коса и дълга рижа брада. Целият беше почернял от сажди и имаше най-грубите и най-черните ръце, които съм виждал някога. Веждите му бяха гъсти, рунтави и когато влязохме в пещерата, той застана неподвижно, сбърчи ги и ни загледа с голямо учудване.

— Кой свири в моята планина? — попита Майстора-ковач. — Кой, кой свири в моята планина?

— Един рицар, следван от своя оръженосец — отвърна Юм-Юм. — Един рицар от Земята накрай света — принц Мио.

Майстора-ковач се приближи до мен. Докосна челото ми с черния си показалец и продължи да ме гледа учудено.

— Колко е светло челото ти — каза той. — Колко е ведър погледът ти! И колко хубаво свириш в моята планина!

— Дошъл съм да те помоля за меч — казах аз. — Изпраща ме Ено.

mili_moj_mio_maistor_kovach.png

— За какво ти е меч? — попита Майстора-ковач.

— За да премеря сили с рицаря Като — отвърнах.

Щом чу тези думи, Майстора-ковач нададе ужасяващ рев, рев, какъвто никога не съм чувал.

— С рицаря Като ли? — изрева той тъй, че цялата планина прогърмя. — Смърт, смърт на рицаря Като!

Надалеч из мрачните галерии се разнесе сякаш тътен на приближаваща буря. Когато Майстора-ковач пускаше гласа си, той не се превръщаше в шепот. Не, ехото му гърмеше между скалните стени по-страшно от тътнеж на приближаваща буря.

Майстора-ковач стоеше като канара, свил едрите си черни ръце в пестници, а отблясъците на огъня осветяваха пламналото му от ярост лице.

— Смърт, смърт на рицаря Като — продължаваше да крещи той.

А заревото на огъня осветяваше и цяла редица остри мечове, които висяха по стените на пещерата. Те хвърляха искри и отблясъци и навяваха страх. Застанах пред тях и ги заразглеждах.

Майстора-ковач престана да крещи и дойде при мен.

— Виждаш ли моите мечове? — каза той. — Всичките мои стари мечове. Ковал съм ги все за рицаря Като. Аз съм този, който кове мечовете на рицаря Като.

— Щом ковеш мечове за него, защо викаш: „Смърт на рицаря Като“? — попитах аз.

Майстора-ковач сви още по-здраво пестници, чак кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Защото никой не мрази рицаря Като тъй силно, както аз, дето му кова мечовете — отвърна той.

Едва сега забелязах, че след Майстора-ковач се влачи дълга желязна верига, която го приковава към скалната стена. Тя дрънчеше при всяка негова крачка.

— Защо си прикован за скалата? — попитах. — Защо не нажежиш веригата в огнището и не я разбиеш с чук върху наковалнята?

— Сам рицарят Като ме прикова за тази скала — отвърна Майстора-ковач. — А неговите вериги не ги огъва ни огън, ни чук. Не е никак лесно да се разкъсат оковите на омразата на рицаря Като.

— А защо трябва да носиш оковите на неговата омраза? — попитах.

— Нали аз съм този, който кове неговите мечове — отвърна Майстора-ковач. — Аз кова мечовете, които убиват добрите и невинните. И той ме окова в най сигурните окови, които съществуват, защото без моите мечове е загубен.

Майстора-ковач ме гледаше с очи, в които сякаш гореше огън.

— Седя си аз в моята пещера и кова мечове за рицаря Като. Кова мечове за него и денем, и нощем и той знае това. Но има и нещо, което той не знае, сега ще ти го покажа.

Майстора-ковач се затътри към най-тъмния ъгъл на пещерата и от една пукнатина в скалата извади меч. Мечът проблесна в ръката му като пламък.

— Преди стотици, стотици години се залових да кова меч, който сече камък — каза той. — И тази нощ най-сетне успях да го завърша, едва тази нощ след всичките дълги години.

Замахна с меча и с един-единствен удар го заби дълбоко в скалната стена.

— О, милият ми меч, милият ми огньо — рече той. — Милият ми меч, който сече камък!

— За какво ти е меч, който сече камък? — попитах.

— Ще ти кажа — отвърна Майстора-ковач. — Този меч не съм го ковал за добрите и невинните. Този меч чака сгода да посече самия рицар Като. А той има сърце от камък, ти да не би да не знаеш?

— Не, толкова малко знам за рицаря Като — отвърнах. — Знам само, че съм дошъл тук, за да премеря сили с него.

— Сърце от камък има той — повтори Майстора-ковач. — И десница от желязо.

— Десница от желязо ли? — учудих се.

— Че ти не знаеш ли? — каза Майстора-ковач. — Някога е изгубил дясната си ръка и вместо нея сега има десница от желязо.

— И какво прави с тази десница от желязо? — попитах аз.

— Изтръгва сърцата на хората от гърдите им — отвърна Майстора-ковач. — Забие желязната си десница и — кръц, извади сърцето. А след това сложи вместо него каменно сърце. Всички около рицаря Като трябва да имат сърца от камък, такава е неговата воля.

Потреперах, когато чух тези думи. И изведнъж зажадувах час по-скоро да премеря сили с рицаря Като.

Майстора-ковач стоеше до мен, а черните му ръце милваха меча — неговата най-голяма скъпоценност.

— Дай ми твоя меч, който сече камък — замолих го аз. — Дай ми твоя меч, та да мога да премеря сили с рицаря Като.

Майстора-ковач дълго мълча и ме гледа, преди да ми отговори.

— Добре, ще ти дам моя меч — каза той накрая. — Ще ти дам моя огньо. Защото челото ти е тъй светло, защото погледът ти е тъй ведър, защото свиреше тъй хубаво в моята планина.

Той ми подаде искрящия меч, а от допира с меча по жилите ми сякаш се разля огън и аз се почувствах изведнъж много силен.

Сетне Майстора-ковач се приближи до скалната стена и отмести един камък, който затуляше голям отвор. Лъхна ме студен леден вятър, чух бученето на вълни.

— Всезнаещ е рицарят Като — каза Майстора-ковач. — Но не знае, че съм прокопал тунел в скалите и че от затвора, в който ме държи, все пак има излаз. Години наред копах, за да направя този изход.

Приближих до отвора и пред погледа ми се разкри Мъртвото езеро, а отвъд Мъртвото езеро — замъкът на рицаря Като. Отново беше нощ и както предишния път замъкът се издигаше мрачен и черен. И както предишния път, един-единствен прозорец светеше като зловещо око над водите на Мъртвото езеро.

Юм-Юм също приближи, застана до мен и двамата притихнахме умислени, че наближава часът на разплата.

А зад нас стоеше Майстора-ковач и аз чух неговия глас.

— Иде, иде — рече той, — иде вече часът на разплата с рицаря Като.