Хедър Греъм
Убийствено красив (8)

Седма глава

— Лори!

Лори видя Андрю, който се надигна от една маса в ресторанта.

На северняците може и да им харесваше да похапват отвън, но местните жители предпочитаха заведенията с климатична инсталация.

Лори и брат й се бяха уговорили да се срещнат в Саут Бийч. Андрю завършваше един от филмовите си проекти и затова не бе имал възможност да присъства на първата семейна закуска.

Брендън бе отишъл на гости у Джен и Лори бе сама на срещата с единствения си брат. Въпреки че обичаше жените, връзките му продължаваха най-много шест месеца и той никога не се бе женил. Беше красив и чаровен — когато пожелаеше. Но, изглежда, избягваше да се обвързва, а в един момент жените, с които излизаше, започваха да искат нещо повече от една мимолетна любовна нощ. Родителите му не одобряваха ергенския му живот и въпреки че Андрю не се бе насочил към предпочитаните от тях професии, те се гордееха с работата му на режисьор. Андрю правеше документални филми. Снимал бе филми за застрашените крокодили в Южна Флорида и за алигаторите — през последните няколко години броят им обнадеждаващо бе нараснал. Той бе автор на програми за резервата Евърглейдс, за състоянието на училищата във Флорида, а по време на пътуванията си бе заснел филмов материал за акули, делфини, китове и прочие. Андрю обичаше своята работа и понеже Лори знаеше какво означава това, тя разбираше, че не му беше нужно да печели пари, за да бъде щастлив. Но той явно нямаше проблеми с парите. Караше последен модел мерцедес, носеше маркови дрехи и сякаш не му липсваше нищо, въпреки че личният му живот бе обвит в тайнственост.

Лори ревниво пазеше собствения си личен живот и затова уважаваше същото желание на брат си.

— Колко си красива! — каза й той, като я прегърна.

— Ти също си много красив — отвърна тя и се отдръпна, за да го разгледа.

Явно времето бе милостиво към Андрю. В косата му нямаше бял косъм. Вместо бръчки бе придобил очарование. Имаше хубав тен, бе висок, мускулест и все пак слаб. Приличаше досущ на баща им. Косата му бе светла като нейната, но цветът на очите му бе по-кехлибарен в сравнение с нейния.

Детинските дрязги отдавна бяха отшумели и сега и двамата бяха приятели. Лори обичаше Андрю, въпреки че откакто тя бе напуснала дома им, се виждаха само един-два пъти в годината.

— Не може да бъде! — възкликна той, като я настани на стола и сам седна срещу нея. — Значи блудната дъщеря се завърна.

Тя се усмихна, докато отпиваше от поръчания за нея чай с лед.

— Аз ли съм блудната дъщеря?

— Разбира се. Ти избяга в Англия, омъжи се без разрешение, роди без родителска благословия. Не помниш ли как хвърли нашите в ужас, когато изведнъж се омъжи за чужденец и, без много да му мислиш, роди и дете. Между другото, как са нашите мили старци?

— Отдавна ли не си ги виждал?

— От две седмици. Наистина работя здравата.

— О, добре са. Гремпс изглежда ужасно. А мама и татко се държаха чудесно — направо да не повярваш! — каза Лори и сбърчи нос. — Колко сме гадни, а? Седим си тук и ги обсъждаме, а когато те постъпват така с нас, им се сърдим.

Той сви рамене и печално се усмихна.

— Лори, децата винаги говорят за своите родители и ги смятат за несъвършени.

— Но ние сме достатъчно големи, за да ги разбираме, нали?

— Да. Добре, те са тип-топ. Може би. С времето стават по-добри… Но все пак не е ли ужасно? Аз съм на трийсет и три, а все още се тревожа какво ще си помислят родителите ми, ако…

— Ако какво?

— О, нищо определено. Нали знаеш, просто какво ще си помислят: достатъчно ли се потрудих, ще се гордеят ли с мен или ще ги разочаровам — такива неща…

— Е, няма защо да се тревожиш толкова. Татко ми разказа за последния ти филм — беше страшно горд. С какво се занимаваш сега?

— Какво?

— Какъв филм снимаш в момента?

— О… в момента… правя нещо за националния ефир.

— Така ли? Какво?

— Ами… А, ето я и келнерката. Хайде да я извикаме, че умирам от глад.

Лори се обърна и махна на келнерката. Хубавата брюнетка веднага откликна. Усмивката й, предназначена за Лори, бе сладка, а за Андрю — ослепителна.

— Лори? — побутна я Андрю.

— Ами… салата от спанак.

— Страхотна е — увери я келнерката.

— Аз съм по месото, хищник. Сандвич с месо и картофки — каза Андрю.

— Как предпочитате месото?

— Алангле. Колкото по-кърваво — толкова по-добре — отвърна Андрю.

Келнерката отново му се усмихна и си тръгна.

— Да преподаваш и да шиеш — колко трогателно! Досега не съм те виждал такава — каза той на сестра си.

— Преди не знаех, че обичам децата. А и аз не съм шивачка — създавам модели. Тази работа наистина ми се удава и ме удовлетворява. Та?…

— Та… какво? — каза той.

— Така и не ми каза върху какво работиш сега.

— О!

— Е?

— Правя документален филм за дивите животни в Южна Флорида. Този път наблягам на миловидните създания: елени, видри, катерички, зайци, лисичета…

— Страхотно! Иска ми се някой ден да те видя как работиш.

— Няма проблем. Но тази работа е по-скоро отегчителна, отколкото бляскава.

— Няма значение. Ще ми бъде приятно да те видя в действие.

— Чудесно!

— Кога?

— Ами… не знам. Трябва да определим датата. Иска ми се да те впечатля все пак.

Тя се учуди на неговата уклончивост, но после си даде сметка, че го притиска.

— Когато си готов. Просто искам да знаеш, че аз съм най-запаленият ти почитател след мама.

— Благодаря — каза той и внезапно стана сериозен. — Чу ли за Ели?

— Как бих могла да не чуя?

— Да, навсякъде тръбят само за това. Не е ли ужасно, а и много странно? Шон тъкмо се върна.

— Андрю, не мислиш сериозно…

— Не, не мисля.

Тогава?…

— Просто е странно — това е. Всички сме вече тук. Или почти тук.

— Всички ли?

Той се усмихна някак смутено.

— Всички ние — тайфата, готините хлапета, хубавите хора. Нали тогава се мислехме за такива? И сега всички сме отново заедно. Аз живея тук, ти се завърна. Джен винаги е била тук, Брад — също. Тед Нийсън е ченге в Коръл Гейбълс. Рики е детектив в отдел „Убийства“. Старата ти приятелка Сюзън Никълс притежава едно кафене в Гейбълс и още едно в Гроув. Майкъл, братът на Шон, живее в Кийз — на малко повече от час път оттук. Братовчед ни Джош е адвокат по бракоразводни дела. Ели се подвизаваше в Маями Лейкс. Джеф Олин, братът на Манди, е адвокат по фирмени дела. Имаше няколко трудни случая, които спечели в люта битка, повярвай ми. Все още живее в Кендъл. Какво ли мисли за всичко това?

— Той беше съсипан, когато убиха сестра му. Сигурен съм, че смъртта на Ели ще го разстрои много.

— Представям си. Но предполагам, че сами ще разберем това.

— Така ли? Кога?

— Нали ще отидем на погребението?

— Аз… Да, сигурно. Кога ще я погребват?

— Утре, десет часа, в църквата „Света Тереза“. Ще мина да те взема, става ли?

— Разбира се — започна Лори и внезапно спря, стресната от високо произнесеното име на Андрю.

— Андрю! Андрю Кели, скъпи, колко се радвам!

Лори се обърна и видя, че към тях се приближава, поклащайки бедра, една бляскава блондинка. Бе някъде между двайсет и пет и трийсет и пет, с доста пищни форми. Имаше широк ханш и големи гърди, които надничаха от дълбоко изрязания потник. Хубавото й лице бе прекалено гримирано. Усмивката й обаче бе истинска.

Андрю я гледаше ужасен. Загорялото му лице бе пребледняло. Ако можеше, щеше да се скрие под масата. И понеже бе невъзможно, той се изправи.

— Мъфи — едва-едва изрече той.

Мъфи ли? Лори се замисли в очакване да я представят. Доколкото знаеше, брат й не си падаше по гърдести блондинки, а предпочиташе високите, елегантни и изтънчени жени, особено ако бяха тъмнокоси. В действителност Мъфи бе брюнетка.

— Здрасти! — каза тя на Андрю. — Не очаквах да те срещна тук, миличък. О! — възкликна, поглеждайки към Лори. — Не исках да ви прекъсвам…

— Няма нищо — бързо рече Лори. — Андрю, няма ли да ни запознаеш?

— Ооо… Мъфи, това е сестра ми Лори. Ъъъ… Лори, Мъфи от време на време… работи за мен.

— От време на време! Та аз използвам всеки случай, за да поработя за този красив сладур! — разтапяше се Мъфи. Тя потупа ръката на Лори. — А за мен е чест да се запозная със сестра му. Истинска чест!

Лори се усмихна. Нямаше как да не хареса тази жена, която така й се радваше.

— Благодаря, Мъфи. И на мен ми е приятно да се запозная с вас.

— Но ние тъкмо обядвахме — натърти Андрю.

— О, прощавайте… — започна Мъфи.

— Защо не седнете… — обади се Лори.

— Не! Ъъъ… Отдавна не съм виждал сестра си. Сега си наваксваме — бързо вметна Андрю.

„Каква грубост!“, помисли си Лори.

Но Мъфи май не се засегна. Лори със съжаление си помисли, че навярно много често хората се държаха грубо с Мъфи и тя бе престанала да се обижда.

— Вие двамата си наваксвайте. Лори, наистина се радвам, че се запознахме. Не ставайте. До скоро, Андрю! — Мъфи триумфално пое към вратата и масите отвън.

— Андрю, ти беше груб с тази жена.

— Не е вярно.

— Вярно е.

— Не бях груб! Виж, в момента не съм на работа. Има среща със сестра си и не искам да ме безпокоят никакви служители!

— Служители?!

— Сътрудничка — какво значение има?

— Какво точно прави Мъфи за теб? — попита Лори.

— Какво е това? Разпит ли? — ядоса се той.

— Разбира се, че не. Аз само…

— По дяволите, Лори! Извинявай, но аз искам само да обядвам с теб, без да мисля за работата. А ти ме караш да се чувствам така, сякаш съм излязъл с майка си. Хайде, моля те, да говорим за друго.

— Андрю, с какво се занимава Мъфи?

— Приготвя… разни неща.

— Снимачната площадка?

— Да, нещо такова.

— Работи с реквизити, камери?

— Да. Може ли да сменим темата?

— Предполагам.

Лори почувства раздразнение и обида. Андрю не знаеше всичко за нея, но знаеше повече от всеки друг. Нямаше ни най-малка представа защо тази жена го разстрои толкова много.

Точно в този момент келнерката донесе поръчката им. Тя разбираше от работата си, вежливо се грижеше за доброто им прекарване, без да се натрапва. Не след дълго Андрю вече се бе успокоил и забравил за случилото се.

— Знаеш ли, старият Шон наистина се прочу. Проби и в киното.

— Да, за невинен събра доста горчивина.

Андрю внимателно обмисли думите й.

— Така е. Макар че…

— Какво?

Андрю сви рамене.

— Ако наистина е превъртял и убил Манди, тя сякаш си го търсеше, като едва не размаха червено под носа му.

Лори усети надигащия се гняв.

— Андрю, има голяма разлика между това да се ядосаш на някого и да го убиеш! Говориш ужасно.

— Не исках да прозвучи така. Просто разсъждавах логично.

— Логично!? И смяташ, че мъжът е в правото си да убие жена само защото тя…

— Тогава тя се държа като курва.

— Андрю, не е законно да убиваш курви. Какво ти става?

Той въздъхна. Гледаше я с печален поглед.

— Нямах предвид това. Не, един мъж няма право да убива жена за това, че тя се държи като кучка, напълно ми е ясно. Имах предвид това, че мъжете също изпитват чувства. Може би тя го е унизила до крайност и той е откачил — временна невменяемост или нещо такова. За това си мислех.

Лори поклати глава.

— Той не я е убил.

— Добре де! И аз не мисля сериозно, че го е направил. Никой не е допускал, че ще се случи нещо такова. Беше истинска трагедия. Манди се правеше на отворена във водата и после се оплете в растенията. Това е, което видях аз. За зловещите ми подозрения са виновни ченгетата.

Лори издиша. Така си беше: само ченгетата се усъмниха през онзи ден.

— Сега нещата са по-различни.

— Какво?

— Смъртта на Ели Мец не е нещастен случай. Тя не е била просто убита, била е заклана. Би ли ми подала кетчупа, сестричке?

 

 

На излизане от моргата Шон бе спрян от човек от охраната.

— Господин Блек?

— Да?

— Детектив Гарсиа ме помоли да ви предам, че ще обядва в „Монтис“ с приятели. Иска да отидете и обещава да ви бъде интересно.

— Благодаря — каза Шон.

Отвън спря, заслепен от силното слънце. По дяволите! Беше си помислил, че може да остане тук, без да съживява миналото. Едва се бе върнал, а вече се сдушваше с онези, които — може би несъзнателно — го бяха предали. Но когато спря таксито, Шон знаеше, че отива в ресторанта.

Като юноша харесваше „Монтис“. Мястото бе почти непроменено. Имаше закрит и открит ресторант, дървена платформа, палми, котки, свеж ветрец от залива. Шон видя Рики на една от масите точно до водата. Седеше с още двама мъже и тримата очевидно привършваха с обяда си. Рики пиеше бира, а приятелите му — чай с лед. Той бе облечен с къси панталони и тениска. По всичко изглеждаше, че почива, а другите двама бяха на работа.

— Здрасти, Шон! — извика Рики, ставайки.

Приятелите му понечиха също да станат, ала Шон им направи знак да останат по местата си и сам седна при тях.

— Бил Кроули, Алекс Хенсън — представи ги Рики. — Шон Блек.

Кимнаха си.

— Тези момчета са в екипа ми — похвали се Рики.

— Екип?!

— Бойна група от десет човека, която разследва убийството на Елинор Мец — обясни Кроули. Той бе около четирийсетгодишен, леко оплешивял и имаше вид на ловджийско куче — нещо, което показваше, че не от вчера се занимава с разследване на убийства.

— Десет ченгета, убийство, бойна група — звучи интересно — каза Шон.

— Случаят се раздуха и трябва да действаме бързо — обясни Хенсън. Той бе по-млад, към трийсетте, късо подстриган и с физика, която навярно поддържаше ежедневно във физкултурен салон. — Кметът е убеден, че ако скоро не пипнем убиеца, градът ни завинаги ще се покрие с черна слава.

— Доктор Питърсън, един от нашите психиатри, смята, че този тип навярно е започнал с грубо отношение към жените, после е станал насилник и накрая — убиец — рече Бил Кроули. — Според него… — Кроули внезапно млъкна и сетне сви рамене. — Не сме се клели да го пазим в тайна, но все пак не искаме да се разчува. Та психиатърът смята, че този тип е убивал и преди, и е погребвал жертвите си така, че да бъдат открити. — Той виновно погледна останалите, сякаш бе сгрешил, че се е разприказвал.

— Шон ще мълчи. Вече беше в моргата. Помага на следствието — успокои го Рики.

— Така ли? А пък аз ви мислех за писател — рече Хенсън.

Шон понечи да отговори, но Рики го изпревари, потупвайки го по гърба.

— Старото приятелче разбира от много неща. Защитил е докторат по съдебна антропология.

— Това е страхотно! — каза Хенсън, отпи от чая си и сви рамене. — Добре де, какво, по дяволите, е това?

— Специалността ми е „кости“ — засмя се Шон. — Започнах с разкопки, древни народи, такива неща… Когато разкриваме древни погребения, ние получаваме знания за еволюцията и за начина на живот на хората. Понякога проучваме и по-съвременни кости, за да разберем какво е станало със собствениците им.

— Жертви на убийства? — попита Кроули.

— Зависи от случая. Костите крият много истории.

— Как разбирате, че някой без плът и кръв е бил намушкан? — попита Хенсън.

— Понякога е невъзможно да се разбере. Смъртоносни рани могат да се нанесат и без да се засяга кост. Но обикновено жертвите се борят за живота си, а убийците трябва да бъдат много прецизни, за да не улучат кост. Драскотини, охлузвания… много неща могат да се видят по костите.

Загледан в Шон, Кроули се облегна назад.

— Ето защо книгите ви са толкова истински.

— Чели сте книгите ми?

Кроули кимна.

— Само дето си мислех, че сте научили всичко онова за ченгетата и съда по времето, когато ви арестуваха тук.

— А, да — каза Шон.

— Беше жестоко. Просто търсеха нещо. Не можеха да пипнат никое от онези богати хлапета. Макар че сега нещата отиват към добро.

— Тогава сте участвали в разследването?

— Бях новобранец. Всички бяхме вдигнати на крак, когато ви арестуваха.

— Аз не съм бил там — каза Хенсън, — но съм виждал Рутгерс. Голямо говедо.

Рутгерс бе цивилният полицай, който първи се бе появил край изкопа. Той бе заговорил за убийство още преди съдебните лекари да огледат трупа на Манди.

— Областният прокурор разпореди арестуването ми — глухо рече Шон. Изглежда, никога нямаше да може да се отърве от миналото. Маями бе голям град. В него се извършваха много престъпления. Но въпреки това хората не забравяха.

— По настояване на Рутгерс. И в края на краищата се оказа, че са сгрешили. На процеса стана ясно, че нямат достатъчно доказателства. Прахосаха парите на данъкоплатците и съсипаха живота на много хора — каза Кроули, стана и подаде ръка на Шон. — Сякаш целият град се бе надигнал, за да ви линчува, господин Блек. Много от нас бяха от самото начало на ваша страна. Алекс, време е да тръгваме. Рики, ще се видим в управлението. Радвам се, че се запознахме, господин Блек.

— И аз се радвам, че се запознахме — подкрепи го Алекс Хенсън и потупа Шон по рамото. — Не искам да ставам нахален, но…

— Ако желаете, ще ви изпратя по Рики няколко от книгите ми с автограф — рече Шон.

Бил Кроули засия.

— Жена ми ще бъде трогната. Благодаря.

Рики отново потупа Шон по рамото като стар приятел.

— Страшен си, Шон! Винаги си бил точен. Ей, Бренда! — викна той на келнерката. — Дай ни две бири. Благодаря ти, Шон. Това е хубав жест от твоя страна. Кроули ти е голям фен.

— Няма проблеми.

Рики бе в настроение. Да, те бяха приятели. Само дето тогава Рики му бе обърнал гръб. Също като останалите, защото родителите му казаха, че от Шон няма да излезе нищо. Но нима можеше да се надява на друго? Та тогава те бяха още деца.

Бирите пристигнаха. Рики вдигна чаша.

— За Елинор Льобланк-Мец. Дано бедната кучка намери покой. Господи! — Той остави бирата си и прокара пръсти през косата си. — Господи, Шон, не е ли странно? Разследвам убийства, това е занаятът ми, а изведнъж виждам Ели мъртва и ми прилошава като на дете. И започвам да си спомням… — Рики спря и погледна Шон. Отново надигна чашата си. — Тогава се държах като едно голямо лайно. Ти трябваше да пратиш всички ни по дяволите.

Стреснат, Шон вдигна чашата си срещу Рики.

— Ние бяхме просто деца — каза той.

— Да — смънка Рики и смутено се усмихна, — просто деца. Искаш ли да дойдеш с мен на погребението утре?

Погребението на Ели.

— Разбира се.

Той предчувстваше, че всички ще бъдат там.

 

 

Лори се натъкна на Мъфи в дамската тоалетна.

Тя пудреше носа си, но видя Лори в огледалото още с влизането й.

— Здрасти! Радвам се да те видя пак и се извинявам, ако съм ви обезпокоила. Май съм прекалено дружелюбна, доверчива и обичлива като кученце — така казваше татко, а и като започна да говоря, не мога да спра. Ох, прощавай, май точно това правя в момента.

Лори се засмя, отиде до огледалото и остави чантата си на плота, за да извади четката си за коса.

— Хубаво е, че си дружелюбна, Мъфи. Остани си все същата.

Мъфи затвори пудриерата си с усмивка.

— Наистина е мило, че го казваш. Андрю винаги е говорил за роднините си така, сякаш те са някакви сноби. Ти изобщо не си такава.

— Благодаря. Отдавна ли работиш с Андрю?

— О, не работя постоянно с него. Зависи от това кой какво режисира.

— Сигурно тук се правят много филми.

— О, да, тук тези неща вървят много.

— Харесва ли ти да работиш в киното?

— Ами иска ми се да се снимам повече.

— О… щом си в този бизнес, значи…

— Да, обаче остарявам. За филмите търсят млади мацки. Но само опитна кобила като мен може да загрее пичовете за действие.

— Моля? — обади се Лори смутена. Лицето й пламна и тя се почувства като пълна глупачка.

Мъфи не го забеляза. Тя оправяше косата си.

— Аз разбирам от работата си и затова печеля от нея. За броени секунди мога да му го вдигна и така да спестя на продуцентите куп пари, защото, ако седнеш да чакаш пичовете да го вдигнат, когато вече си заснел… — Тя млъкна и се изчерви на свой ред. — Знаеш ли — добави смутено, — младите момичета не знаят онова, което аз знам… Не знаят как да го вдигнат отново, нали разбираш?

— Да, разбирам. И съм сигурна, че си страхотна в работата си.

Мъфи широко се усмихна.

— Е, надявам се да се видим. Пази се, Лори.

— Ти също, Мъфи.

След нейното излизане Лори изчака малко, преди да се върне на масата си. Андрю току-що бе поръчал кафе за двамата. Тя му благодари и отпи от чашката си.

— Андрю, нямам намерение да те тормозя, но все още съм объркана. Какво точно подготвя Мъфи на снимачната площадка?

— Мъфи… ъъъ…

— Тя подготвя нещата. Какви неща?

— Ами тя… ъъъ… тя просто подготвя нещата.

— Какви неща? — Лори се наклони към него.

Андрю бе червен като домат.

— Разни части на тялото ли? — мило се осведоми тя.

— О, боже! — Андрю сведе поглед.

— Защо, по дяволите, ме излъга? Защо се преструваш, че правиш филми за природата?…

— Наистина правя филми за природата и работя за националния ефир…

— Само не ми казвай, че Мъфи го прави с животни.

— За бога, Лори!…

— За бога, Андрю!

— Коя си ти, че да ме съдиш? — озъби се той.

— Аз не те съдя. Аз съм ти сестра и не разбирам защо ме излъга, защо скри истината.

Той се облегна и навъсено я погледна.

— И ти невинаги ми казваш истината.

— Аз споделям много неща с теб.

— Наистина правя всичко онова, за което говорех преди. Просто в добавка върша още нещо. Ти трябва да научиш истината: Мъфи е пеперудка. Викат й Мъфи Флъфи и е толкова добра в тази работа, че може да съживи и мъртвец. Всъщност тя е много приятен човек…

— Да, така изглежда — тихо го прекъсна Лори.

Андрю въздъхна и отново я погледна.

— Лори, нашите сигурно ще умрат, ако разберат.

— Знам, но аз не съм нашите.

— Аз наистина искам да правя стойностно кино, но просто не издържах финансово. С печалбата от един порнофилм мога да живея няколко месеца и да финансирам другите си проекти.

— Андрю, аз наистина не те осъждам.

Той ядно поклати глава.

— Добре де, самият аз се осъждам и се чувствам огорчен от себе си.

— Андрю!…

— Хайде да се махаме оттук. Не очаквах да срещна хора, с които работя. Обикновено правя тези филми в друг щат.

— Виж, Андрю, наистина съжалявам. Ако имаш нужда от мен, само кажи. Никой няма да узнае…

— О, някои от приятелите ни са в течение — неохотно рече той. — Веднъж на Брад му трябваха пари и се изяви като „актьор“ в един от филмите ми.

— Какво?! — слиса се Лори.

— Каза ми, че парите му трябват. Мисля, че му беше хубаво. Момичетата единодушно решиха, че той е убийствено красив, и го обсипаха с внимание.

— Джен знае ли?

— Разбира се, че не! Той ще умре, ако дъщеря му някога научи за това. Лори, ти не би…

— Не, нищо няма да й кажа.

— И не забравяй, че нашите ще получат сърдечен удар в мига…

— Андрю, нищичко няма да кажа. Абсолютно нищо.

— Ще зарежа тая работа веднага щом мога.

— Ти си голямо момче, Андрю. Сам трябва да решиш това.

Изведнъж Андрю забрави за тръгването и се отпусна назад с усмивка.

— Знаеш ли какво, сестричке?

— Какво?

— Хубаво е, че се върна у дома.

— Да, хубаво е да бъда отново у дома си.

Лори не бе съвсем сигурна в това. Едно нещо обаче бе безспорно: у дома я чакаха куп изненади.

Когато най-после си тръгнаха, Андрю я целуна по бузата, преди тя да седне зад волана на своята кола.

— Ще мина да те взема утре в девет и половина.

— В девет и половина ли?

— За погребението на Ели — напомни й той. — В ранната слънчева утрин.

— Погребението на Ели в ранната слънчева утрин!

— Ей, обзалагам се, че цялата тайфа ще бъде там.

Той затвори вратата, махна с ръка и си тръгна.