Хедър Греъм
Убийствено красив (23)

Двайсет и втора глава

Болеше я глава.

В първия момент, когато се събуди, болката беше толкова силна, че заглушаваше всички други усещания. После се превърна в едно глухо туптене и тя бавно започна да възприема действителността. Беше седнала. По гърба й пробягваха болезнени тръпки, нещо дращеше кожата й. Под краката си усети камениста почва. Гърбът и ръцете я боляха, беше завързана за едно дърво. Жива беше. Колко ли време бе минало? Той сигурно искаше тя да бъде в пълно съзнание, когато започне да я измъчва. Обхвана я паника и Лори яростно дръпна ръцете си, мислейки си, че ще умре, преди да е разбрала кой желае смъртта й. Движението й предизвика стон и ново дръпване. Лори застина, като разбра, че е завързана с Брендън, който седеше от другата страна на дървото. Тя се изви назад и напрегна зрението си. Сърцето й ужасно подскочи. Трябваше да си напомни, че все още е жива.

Къде беше отишъл убиецът?

Да продължи своя редовен живот, предвкусвайки онова, което щеше да направи с тях двамата, когато се върне?

— Не, не, не, не, не! — изсумтя Лори, борейки се с въжетата. Те бяха здрави и дебели. Лори притихна. — Брендън, Брендън, миличък, събуди се, моля те, събуди се, трябва да се измъкнем!

Брендън не отговори.

Тя трябваше да се справи с въжетата. Какво имаше у себе си? Нищо — бе изпуснала чантата си. Джобовете й… бяха празни. Празни, дявол да го вземе! Боже! Джобовете на Брендън. Ключодържателят му. Ключовете за къщата, за колата й… и малкото джобно ножче, което Шон му беше подарил.

Лори сподавено изхлипа. Нож, ножче…

Шон му беше дал малко ножче.

Притисна се към дървото с все сила и се пресегна. Ръцете й щяха сякаш да се откачат от болка. Напипа Брендън и стигна до джоба му. Трябваше да бръкне само по-дълбоко. Изви се. Пръстите й намериха… химикалка… монета… и джобното ножче.

Лори успя да го извади и тогава го изпусна. Започна да го търси по земята. С колко ли време разполагаше? Къде беше убиецът?

— Брендън, събуди се, моля те, Брендън!

Въжетата се впиваха в плътта й, ала тя още по-настойчиво затърси ножа. Най-накрая го откри и го стисна в ръката си.

Когато се опита да намери копчето и да го отвори, ръката й се схвана. Все пак успя. Помъчи се да не стене гласно, докато се извиваше в усилията си да среже въжетата, без да нарани себе си или Брендън.

Нощта се беше спуснала и луната осветяваше боровете, дивата растителност и каменистата почва със странно, призрачно сияние. Над земята се стелеше мъгла. С разширени от ужас очи Лори се взираше право пред себе си и продължаваше да реже въжето. В притихналия мрак се чуваше стърженето на ножа. И тогава стана чудото, за което се молеше: успя да среже въжето.

Потисна ликуващия си вик и дръпна силно китките си. Почти изкълчи рамото си и изтръгна ново стенание от Брендън. Следващия път беше по-внимателна, освободи се от въжетата, скочи на крака и се спусна към сина си. Той се беше килнал на една страна. Изведнъж я прониза страшната мисъл, че убиецът е прекалил с дозата на упойващото. Напипа пулса на Брендън, беше силен — значи той просто спеше.

Лори се огледа обезумяла в търсене на скривалище. Нямаше никаква представа за изминалото време. Тя прибра ножа на Брендън, хвана го за раменете и го повлече към храсталака. Как щеше да се измъкне оттук? В далечината между дърветата нещо проблясваше и Лори с ужас осъзна, че районът около изкопа бе опасан с висока телена ограда — вероятно за да се избегнат други нещастни случаи с удавени деца.

— Как да те измъкна оттук, миличък? — отчаяно прошепна тя.

И застина. Някой я викаше по име. Гласът като че ли идваше от всички посоки.

— Лори! — От запад?

— Лори, Лори! — От изток?

— Лорииии! — От юг?

Тя се вслушваше в безплътните гласове.

Шон? Брад? Брат й? Джош?… Някой друг? Не можеше да каже със сигурност, защото звукът се изкривяваше от мъглата и от отражението в скалите.

Колко мъже имаше при скалната пропаст? За момент си представи всички тях като банда маниакални убийци, настървени да прережат гърлото й.

Не! Маниакът бе само един. А помощта идваше. Лори понечи да извика, ала се въздържа. Не всички от тях бяха маниакални убийци и не всички се прекланяха пред култа към смъртта. Някой идваше, за да я спаси.

Но един от тях бе убиец.

Лори чу изпукване на клони и мигом се разтрепери от паника. Бързо издърпа Брендън навътре в гъсталака. Както бе клекнала, тя видя как Шон се появи на мястото, където преди това двамата с Брендън бяха завързани за дървото. Въздъхна с облекчение и тъкмо се канеше да се хвърли към него, когато видя… кръвта. От ръката му капеше кръв. Държеше нож — по-голям вариант на онзи, който беше подарил на Брендън. И ръката му, и ножът бяха кървави.

Не!

Болката и неверието, които изпита, бяха смразяващи. Лори се сниши, когато той се наведе да разгледа прерязаните въжета. После стана — напрегнат, с каменно лице и горящи очи. Отметна глава назад.

— Лори! — извика той. — Лори, за бога…

Когато тя се осмели да погледне към мястото, Шон вече го нямаше там. Трепереща и с пресъхнала уста тя затвори очи.

Какво правеше? Тя му вярваше. Нали беше казала, че му вярва! Трябваше да изтича при него въпреки кръвта…

Ами ако той току-що бе заклал някого… този, който искаше да я спаси? Носеше нож. От ръката му течеше кръв. Лори не го видя добре, но в очите й се хвърли проблясващото на лунната светлина острие на ножа, кръвта, която капеше…

Шон носеше джобен нож, който имаше полезно приложение. Това не беше касапски нож или дълъг нож, или някакъв вид оръжие, с което лесно можеше да осакатява, да убива…

Все пак цялата му ръка бе в кръв. Нима любовта я заслепяваше?

— Лори!

— Лори!

— Лориии!

Отново чу да викат името й и отново й се стори, че звукът идва от всички посоки на тъмнината, изпълнена с мъгла, сенки и загадъчното сияние на луната. Вляво от нея нещо изшумоля и Лори скочи, мъчейки се да разбере откъде идва опасността. Отстъпи само една крачка назад и попадна в нечии ръце. Завъртя се; Брад. С напрегнато изражение на лицето той сложи пръст на устните си, за да я предупреди, че са в опасност.

— Не мърдай! Не мърдай! — прошепна Брад.

Тя застина и наостри слух в очакване. Преди малко околността бе изпълнена с викове, а сега…

Никакви викове. Никакви стъпки. Тишина.

И само Брад, който я стискаше твърде силно.

— Брад…

— Шшшшт!

— Кой…

— Не знам.

Ръцете му й причиняваха болка. Тя започна да се мята.

— Лори, недей, много ме затрудняваш…

Затруднява го? Да я убие?

Лори го смушка с всичка сила в ребрата. Завъртя се и го ритна с обувката си. Брад се сви от болка и бездиханен се свлече на колене. Тя се обърна и побягна.

— Шон! — изкрещя Лори. Господи, трябваше незабавно да го намери, да се върне, преди Брад да открие Брендън и да му направи нещо лошо. О, господи, какво беше сторил Брад на собствената си дъщеря, на жена си?…

— Лори, насам!

Тя спря и безумно се огледа. Отдъхна си, когато внезапно иззад дърветата излезе Джеф Олин.

— Лори, горката Лори, ела тук, ще го намерим…

— Господи, Джеф! Какво правиш тук, как би могъл да бъдеш тук?…

— Шон ни се обади за помощ — каза и той, дарявайки я със зашеметяваща усмивка. Приглади назад буйната си кестенява коса и я погледна с ведър поглед.

— Толкова се надявах, че ще те намеря първи.

Той пристъпи към нея и в същия миг тя видя ножа в ръката му.

Истински нож, с тънко и дълго острие, най-малко шест инча.

Тя се бе скрила от Шон. Бе обезвредила Брад. И сега Джеф Олин щеше да я убие.

— Джеф! — промълви Лори, впила поглед в него.

Той поклати глава.

— Не биваше да се връщаш в родния град, Лори. Ню Йорк бе много по-здравословен за теб.

— Джеф, ти… ти си бил… Убил си онези жени…

— Разбира се. Убих и Сю. Тя беше глупачка, една нещастна глупачка, жадна за мъже. Тръгна доверчиво с мен и разбра едва когато й пуснах кръв.

Лори преглътна, мъчейки се да потисне усещането за гадене. Почувства се обречена и вцепенена. Молеше се само някой да стигне до Брендън преди Джеф.

— Джеф, аз… аз не мога да повярвам. Ти ли уби Манди? Как можа — та тя ти беше сестра!

— Манди беше курва. Преследваше мъжете, тормозеше и мен. Баща ми нищо не направи — мисля, че той й беше първият. Ти не познаваше Манди. Даже не знам дали исках да я убия тогава, но тя беше под водата, там бях и аз, а растението… Най-напред си помислих, че ще бъде забавно да й го върна заради курвенското й държане… После видях лицето й и осъзнах, че Манди е в моята власт и може да умре и че това несъмнено ще я вразуми малко. И така — тя умря. А Шон обра парсата, което бе добре, защото в негово присъствие тя се държеше още по-разюздано, понеже знаеше, че ще й се размине, но не знаеше, че той ще престане да се интересува от нея. Заради теб стана така, нали? Хлапето е на Шон, а не на Брад. Не си била никаква Мис Добродетел, а една малка гадна змия. Някак си е справедливо да умреш тук. Исках да бъдеш последна, но Шон се активизира през последните дни, така че реших да действам, докато мога. Дъщерята на Джен така ме изкуши… едва не я грабнах тази вечер. Ще се наложи обаче да почакам, защото не искам да бързам с нея. Много съжалявам, че ще трябва да те убия по-бързо, отколкото желаех. Наистина ми се искаше да си поиграя с теб, Лори. Хубава, хубава Лори! Толкова недостижима. Е, скъпа, сега смятам да те докосна. И със сина ти трябва да свърша бързо. Той ме позна.

Лори отчаяно се съпротивляваше срещу надигащия се в нея ужас. Джеф разсеяно премести ножа в другата си ръка. Можеше да пристъпи към нея и да я убие за миг, без да й даде възможност да издаде някакъв звук. Трябваше да печели време с надеждата, че някой ще й се притече на помощ.

— Джеф, не ставай глупак. Всеки ще се досети, че си ти. Ще те хванат!

Той поклати глава.

— Мен — никога. Аз съм загриженият приятел. Уредих една много стабилна фирма днес да ти монтира алармената система. Уважаван адвокат съм, човек, преживял страхотна трагедия и въпреки това преуспял.

Лори поклати глава.

— Джеф, ти сега си тук, те ще се досетят. Ще те хванат и няма да намериш Брендън.

— Защо?

— Него го няма.

Джеф се ухили. Побиха я тръпки, като видя колко красив беше, когато се усмихваше така, колко… убийствено красив.

— Момчето е тук някъде. Ще го открия.

— Шон е тук, Брад — също… Ами ако те първи се доберат до Брендън? Сигурно вече са алармирали ченгетата.

— И какво от това? Ще продължат да се подозират взаимно.

— Не мисля така. Те ще се сетят.

— Още не са се сетили откъде да заобиколят изкопа — рече развеселено Джеф. — А ако ме намерят, може да се наложи да убия неколцина. Няма да ме озорят. Убивал съм и мъже. Когато намерят труп на мъж, никой не надушва вярната следа.

— Рики ще те застреля, ако дойде.

— Рики няма да ме застреля, защото не знае, че аз съм убиецът. Всички ние обикаляме наоколо, нали? Всички искаме да спасим горката Лори и Брендън! А и той не може да ме застреля просто ей така. Той е ченге. Трябва да ми сложи белезници и да ме арестува. Но изобщо няма да се стигне до това.

— Джеф, не е толкова просто.

— Повярвай ми, че е така. Знам ги аз тия работи. — Той беше крайно самоуверен, дори нахален.

— Ти си убил Манди… И после си започнал да убиваш хората и никой не е разбрал? — недоверчиво прошепна тя. Трябваше да поддържа разговора…

— Неее… Започнах като на игра. С момичетата от колежа. Никоя от ония малки уличници не отиде да се жалва, че съм я изнасилил. Та кой щеше да им повярва? Те бяха излизали с мен. Я ме виж! Защо ми трябва да насилвам някоя жена, когато можех да имам всяка, която си пожелая?

— Да. И кога започна да убиваш? След Манди, искам да кажа.

— Ами… преди осем-девет години. Започнах с една стопаджийка. Така и не я откриха, но цяла година треперех от страх. После друга… Започнах да внимавам, да планирам. Забърсвах по някоя курва, по някоя и друга мръсница от нощните клубове.

— Напоследък прекали.

— Да, ама отново има кой да обере парсата.

— Наистина ли мислиш, че хората ще повярват, че Шон ме е убил?

— Да, по дяволите! Не четеш ли вестници?

Лори чу как нещо изшумоля зад нея и викна, колкото й глас държи:

— Помощ! Джеф Олин е и има нож…

— Лори, проклета кучко, тъпа малка курво! — дрезгаво изкрещя той, като я сграбчи и грубо запуши устата й, допирайки ножа до лицето й. — Жалко! Ти винаги си била красавица. Красива почти колкото мен. Знаеш ли, Лори, винаги съм искал да те имам. Когато се завърна в града, си казах, че най-после ще бъдеш моя. Като връх на сладоледа. Няма да бързам, ще те обладая жива. Нямам нищо против да си мъртва… Ще се постарая да не наранявам лицето ти до самия край.

Ножът проблясваше пред очите й. Със свободната си ръка той я притисна към себе си, а с другата стисна устата и лицето й. Тя се опита да го ритне и тъкмо когато вече бе загубила надежда, че ще успее да избегне острието, чу как Джеф изгрухтя, сякаш някой го откъсна от нея.

— Пусни майка ми, хлебарка такава! — извика Брендън.

Лори, изведнъж озовала се на свобода, залитна към близкото дърво, изправи се и се обърна. Изкрещя с все сила. Брендън беше още момче, а Джеф бе силен мъж. Той се освободи от Брендън, който го беше нападнал в гръб, вдигна момчето и го тръшна на земята.

После се хвърли върху него.

— Не! — изкрещя Лори и се метна на гърба на Джеф Олин.

С двете си ръце го хвана за ръката, която държеше ножа. Силата му беше голяма. Той почти се беше отърсил от нея, когато тя се напрегна и успя да впие зъби в китката му. Джеф нададе болезнен вик. Ножът падна. Той се изправи, хвана я през кръста и ядно я блъсна към дървото. Зашеметена, тя се свлече на земята, но видя, че той отново идва към нея. Ножът лежеше на земята. И Брендън беше на земята — отново в безсъзнание. Или мъртъв.

— Мислеше си, че ми трябва оръжие? — презрително й се озъби Джеф. — Ще те удуша с голи ръце и ще гледам в тези твои котешки очи, докато изхвръкнат от орбитите си. И когато изгубиш съзнание или умреш, ще направя такива неща с теб, които ще те накарат да се въргаляш в гроба си цяла вечност…

Лори си помисли, че вече е почти мъртва. Светът болезнено се въртеше пред очите й, докато се опитваше да стане, за да го отблъсне. Той посегна към нея и я сграбчи за гърлото. Изправи я до дървото. На устата му имаше пяна, а лицето му беше зловещо изкривено.

— Не! — задави се тя. Беше уплашена до смърт, но го атакува с думи: — Ще издера лицето ти до кръв и този път, когато ме намерят, ще разберат, че ти си убиец, и ще те пратят на електрическия стол, и ще пуснат милиони волта през теб, и…

Повече не можеше да диша. Опита се, но не можа да си поеме въздух. Пред очите й започнаха да танцуват червени точици и тогава… Лори чу вик. Викаше Джеф. Той я пусна.

Тя се строполи на земята. Постепенно зрението й се върна.

Шон. Ножът на Шон стърчеше от гърба на Джеф, ала не го беше убил. Шон и Джеф се търкаляха на земята, вкопчени един в друг в жестока схватка. Джеф скочи на крака въпреки забития в гърба му нож.

Лори направи усилие да извика: беше чула и други гласове, значи идваше помощ. Беше като в кошмарен сън, в който, колкото и да се мъчеше, не можеше да изкрещи. Вратът и гърлото й бяха страшно подути, гласът й наподобяваше крякане…

Лори усети, че Брендън се раздвижи. Той пълзеше към мъжете, които си нанасяха удари с юмруци. Почти успя да се изправи и… отново падна.

Ножът проблясваше в прахта. Ножът, с който Джеф бе убил толкова много хора. Ножът, който щеше да използва срещу всички тях, само ако можеше.

Джеф залитна. Сви юмруци, готов да ги стовари върху врата на Шон. Ала Шон се надигна точно навреме, замахна с юмрук и двамата отново се затъркаляха на земята.

Лори се вкопчи в дървото, без да забележи, че кората му разрани ръцете й, и се поизправи, олюлявайки се. И тогава видя, че Брендън отново се влачи в прахта. Той вдигна поглед. Очите им се срещнаха.

„Викай! — размърда устни тя. — Викай за помощ!“

Брендън започна да вика с все сила. Лори запълзя към сина си. Видя ножа на Джеф и го вдигна. Чу как нещо изпука и се извърна.

Джеф и Шон лежаха неподвижни на земята.

Скована от страх, Лори избута Брендън. Изправи се и със залитане тръгна към двамата мъже, решена да направи всичко възможно, за да задържи Джеф Олин на земята.

Когато стигна до тях, Шон изпъшка и понечи да се изправи. Тя се приближи до него и му помогна, усетила нова сила в себе си. Той прие помощта й, но смушка Джеф с крака си.

— Чух някакво изпукване — прошепна Лори.

— Мисля, че счупих челюстта му.

Шон погледна Джеф и сетне, се обърна към Лори и Брендън. Посегна към Лори и я прегърна. Брендън отиде при тях и Шон обгърна и него.

Лори неудържимо затрепери. Пусна ножа — вече нямаше нужда от него. Джеф все още бе жив, но не можеше да се изправи. Не и сега. Все пак Манди беше възмездена, и то точно на това място.

Шон бързо се дръпна назад, когато от земята се разнесе тих смях.

Лори се втренчи в Джеф. Беше се извил и сега лежеше по гръб. Дясното му око беше синьо, а лицето му беше отвратително подуто. Вече не беше онзи красавец.

Заговори с мъка, но със същата насмешка:

— Луди хора!… Ще ме арестуват, но ще ме пуснат само след година. — Започна да кашля и изплю един зъб. После посочи с пръст Лори, сякаш се целеше в нея с пистолет.

— Ще се върна за теб. Хубава Лори, хубава, хубава Лори… Жива или мъртва, жива или мъртва. Какъв живот ти спретнах, а, Шон? Почакай още малко и ще видиш. Когато хвана Лори, всички отново ще размахат пръст срещу теб и ще те заклеймят като изнасилвач и убиец…

Оглушителен трясък разцепи нощта.

Лори се завъртя. Рики Гарсиа стоеше на поляната и стискаше все още димящия пистолет. Погледна първо нея и после Шон.

— По дяволите, Шон! Опитах се да ти кажа, че не съм го направил. — Рики поклати глава срещу двамата. — Кажи това, което сметнеш за добре. Аз не съм Господ, нито съдия. Аз бях просто приятел на Ели, на Сю и твой приятел. — Обърна се и си тръгна.

Прегърнала сина си, Лори се облегна на Шон и тримата поеха след Рики.

На мястото пристигнаха полицаи и много репортерски екипи. Шон, Андрю и колеги на Рики скриха Лори от пресата, но посещението в болницата нямаше да й се размине, понеже гърлото й беше лошо наранено. Невъзможно бе обаче да избегне светкавиците на фоторепортерите.

От дочутите разговори Лори започна да разбира какво всъщност се беше случило. Когато Рики получил съобщението на Шон, той се обадил на брат й, защото се опасявал, че тя няма да знае на кого да се довери. Така и Андрю се включил в отчаяното търсене.

Джеф беше мъртъв. Близките на неговите жертви може би никога нямаше да намерят покой, но поне щяха да получат една утеха. Шон беше извън подозрение.

Той я придружи до болницата, но там я остави в ръцете на суетящите се нейни родители. Майка й неотклонно седеше до нея. Лори напълно я разбираше.

Там беше и Гремпс, който й даваше кураж.

— Винаги съм вярвал в това момче — каза той по адрес на Шон.

— Знам.

— Ти каза ли му?

— Той вече знаеше.

Гремпс изглеждаше доволен и понеже знаеше, че Шон ще се върне, придума останалите да тръгват.

Шон дойде много късно и отначало Лори не го усети, понеже беше влязъл тихо.

— Лори?

Тя отвори очи и седна в леглото.

— Шон, почти се усъмних в теб отново…

— Видяла си ме, когато намерих въжетата.

— Изпитах ужас… Видях кръвта.

Той тъжно погледна ръката си.

— Порязах се, когато бях на бара и разпитвах за теб.

— Знам… Рики ми каза. О, господи, толкова съжалявам! За толкова много неща.

— Лори, те вече нямат значение. Няма връщане назад, не можем да заличим болките от миналото. Аз също ти причиних болка. Но ти знаеш, че те обичам — каза много нежно той.

— Винаги съм те обичала. Само че така и не ми стигна смелостта да ти го кажа.

Шон се усмихна.

— Е, май съм малко закъснял да постъпя по мъжки, като се има предвид, че „бебето“ ще стане вече на петнайсет години, но аз искам да се оженя за теб, Лори. Искам да остана тук и да изградя живота си. Някога избягах, ти — също. Но нашият дом е тук, тук е домът и на нашия син. Е, какво ще кажеш?

Шон изглеждаше страхотно. Беше уморен и малко разрошен. На лицето му бяха изписани чертите на характера, болката, чувството му за хумор и дори някаква любопитна стеснителност. Лори се усмихна, опасявайки се, че ще се разплаче неудържимо точно сега, когато най-после бе в безопасност и току-що й предложиха живота, за който отчаяно бе копняла.

Тя кимна и рече с дрезгав глас:

— И аз искам да се омъжа за теб. Кога ще кажем на Брендън?

— Че ще се женим? Предполагам, преди сватбата.

— Не, че ти си му баща.

— Не знам. Когато и двамата решим, че моментът е подходящ. Сигурно ще е скоро, преди да е чул твърде много неща.

— Мисля, че с радост ще те приеме за свой баща.

— Дано.

Той стисна ръката й. Тя внезапно се намръщи.

— Шон, какво ще стане с Рики?…

— Рики е невинен. Ще го разпитат, разбира се. И рапорт ще напише. Ще има разследване. Но там имаше сбиване, Джеф заплашваше със смърт беззащитни хора. Като полицай Рики бе в пълното си право да предотврати подобна развръзка.

— Ами Брад и Джен?…

— Мисля, че ще се оправят. Смятам, че с Брад вече можем да бъдем истински приятели. Дори с брат ти мога да се сближа.

Двамата се засмяха.

— Той се опитваше само да ме предпази — каза тя.

— Знам.

— Колко странно! Горкият Майкъл! Трябваше да зная, че човек, който обича така животните, не може да бъде убиец. Знаеш ли, Шон, че той излезе най-прозорливият от нас? Каза ми, че Джеф е акула.

— Нима?

— Да. Боях се да остана насаме с Майкъл, а той единствен е усещал истината за Джеф.

— Само дето Джеф бе брат на Манди. Джеф беше много, много болен — добави той. — Но всичко свърши, ние успяхме и точно сега, Лори, животът започва да ми харесва. Почини си малко, а?

Лори кимна и изтощена затвори очи. Той беше до нея. В идните дни щяха да споделят стаените си болки. И да се опитат да ги излекуват.

Но вече без страх и без лъжи, и това за момента беше достатъчно.